Из Балканите (3): През Македния и Гърция към Турция

Македония, Охрид, Битоля, Битола, Гърция, Турция, Одрин

Продължаваме с пътешествието на нашите двама герои — авантюристи (предишната част е тук >>>, а началото — ето тук >>>)

В БЮРМ (Република Македония – бележка на Стойчо)

може да се влезе при Охридското езеро от юг, където в Гугъл показват граничните пунктове като някакви навеси за сено.

Избираме по-прекия път наляво в посока Струга. Спираме на високото и дишаме вече нашенски въздух. В Струга намираме бързо моста, под който изтича Охридското езеро в река Църни Дрин. Чрез дървени саваци се регулира нивото на водата в езерото. Група деца на 13—15 години не разбират (или се правят, че не разбират) македонски. Албанчета.

Георги Данаилов пише, че сите: и сърби, и българи и македонци сакат во Струга-града, мамо, дюгень да имат...

Ала там сите дюгени са... албански...

На входа в Охрид успявам да снема дъга над баира Галичица. Тя отделя Преспанското от Охридското езеро. Бързо намирам познатата ми от няколко посещения соба на кирия (стая под наем) на нашите добри познати Неим и Гюне. Интелигентни местни турци. С хотелче и ресторан. Рокери, обиколили със Судзукито Европа. Преди 4—5 години изпратиха дъщеря си да учи в Истанбул. И — никакви „дечковци“!! (гаджета), докато не порасне. Завършило детето Истанбулския университет и сега майка й чака турска виза да ходи на гости, че направо — без дечковци — се е омъжила и забременяла.

Наемаме стая за два дни. Неим предупреждава,че всичкото пиче: кафе, чай, лимонади за нас са аванта. Квартирата за „други“ е 30 евро, за нас −20. Плащаме 40 за две нощувки, но следващия път ще си плащаме според общата тарифа. Неудобно. Поръчахме вечерта плескавица со кашкавал, та си нарушихме всички диети.

Преди 4 години с жена ми лекомислено си избрахме от менюто пъстърва на скара. Видяхме че си размениха особени погледи, но след около час и половина имахме я пъстръвката. То, пъстървата била на изчезване и забранена за улов. Ходило се е до Албанската граница за контрабандна риба... Шейсетте лева, които ни струваше тази манджа доказваха, че сме им създали проблеми.

На отсрещния тротоар албанци играят табла с кибици наоколо. Фотографирам ги. Играели табла, гюлбара, тапа. А останалите 16 не играете ли? Ама, покажи! Редя: челеби, османе, султане, гюлхане и пр. глупости, но ме вземат на сериозно.

Утре рано тръгваме към изворите на Охрид. Около 30 километра. На половината път се озъртаме за пумпа, бензостаница — няма. Овчари ни казват да се вратим во Охрид. Бяхме свикнали в Албания, да може да зареждаме през всеки 500—600 метра.

Бензинжийката — разкошна Биляна-мома — ни върна настроението(на Иван), размахвайки кръшно маркуча...

Езерото, изворите, църквата Св. Наум, параклиса Св. Петка, където ти продават вода със страшна файда за всичко — това всички го знаете.

Снимам новия паметник на св. Наум — скулптура от дърво. Завъртам камерата към брега, където двайсетина водолази надяват костюми и маски. Едър строг мъж ми вика защо снимаш, не виждаш ли, че това е полиция? Хайде, да си остане между нас, казвам. Как между нас? Аз съм им началникът!

Тази снимка не съществува

Обещах да унищожа материала.(Аз, като обещая нещо, не вярвайте много.)

Пауните се дразнят от новия шарен анцуг на Иван. Крещят недоволни. Мислят се за най-пъстри. (Биковете, казват, не се дразнели от червения цвят. От червения цвят се дразнели кравите, а биковете се гневят, че ги вземат за крави...)

Обещавам да покажа на Иван интересни надписи по главната уличка на Охрид, които видях по-миналата година:

„Се бара девойка след 20.00 за работа“,

„Секоя среда во ресторанот жива свирка“

„Продажна галерия“

„Софийскиот театър гостува со пиесата Кротенье на фурията“ и т. н. но нищо подобно не открих този път.

Най-хубавите паметници на Кирил и Методи са в Солун, Охрид — после в София. Те си ги имат за свои.

Преди четири години отивам в градската библиотека и искам да ми дадат стихотворенията на най-големиот македонски поет Григор Пърличев. Дават ми издание от 1988 година. Не, инатя се, искам от 1908-ма! А преди 1945 година всичките му стихотворения са били както си ги е писал — на български. Завързахме неприятен спор. Майната им!

Утре тръгваме

през Битола за Гърция

По програма ще посетим Каламбака със скалните манастири. По пътя от Охрид за Ресен не забелязах ресторантчето, където преди 4—5 години рано сутрин ни предложиха закуска от кисело млеко „во стомна“ и мекици. Мекиците два вида: со сиренье и со празно. И два вида ракия: бела и жълта.

Кеф! На границата гъркът ни вижда номера на колата и маха с ръка — айде, паликари! Ористе.

Останалите, извън ЕС, ЧАКАТ проверка. Гледат ни със завист. Ние ги гледаме със съжалението на момченцето на Корней Чуковски от „От две до пет“: „- Жал ми е за конете — не могат да си бъркат в носа...

До Калабаки (умните елини едно свястно „б“ нямат. В повечето думи го изписват с „мп“) — Метеора има доста баири и дълъг път се очертава. Пък на Иван доматите му горят без поливане и колтучене... Решаваме, че е по-хубаво да видим дворците на Александър Македонски в Пелла. Метеора и догодина ще си е там, няма да я преместят.

Едва не профучаваме покрай. Добре че имаше спрели автобуси с ученици.

Да му се чудиш на акъла на Сашо — дворец на 30—40 километра от морето. Местността — никаква. Нещо като Ясна поляна-Ново Паничарево. Е, има стари камъни и стърчат няколко колони, а съвременни каменоделци усилено добавят нови. Оказва се, тука се е родил Великият Завоевател — предпочитащ мъжките компании. Славата му се носи чак в далечен Узбекистан, където уморен и заразен, казват от срамна болест умира в полите на жена си — узбечка. Обаче, градове Искандер, Искендер — навсякъде!

Току преминем някой град и на Иван му звънят (синът, зетят, дъщерята):

-Татко, видяхте ли водопада край Едесса? А пък ние сме я подминали тая Едесса преди четвърт час... Ако се връщахме назад по закъснелите им съвети щяхме доста бензин да потрошим.

То, да не сме виждали водопади...

Знаех си, но наивността ми край няма: да влезем в Солун! Влиза се и се излиза по една единствена улица. Споменатата Виа Игнатия. Три-четири километра за час, час и нещо. Коли, моторетки, пешеходци — въздухът, плътен за дишане, но още не става за рязане!

Включихме се по някое време в крайбрежния еднопосочен булевард, където не е позволено спирането, обаче.

Любимият ми магазин „Харлей Дейвидсън“ затворен за ремонт. Моето кафене до него -също. Поглед към Бялата Кула и конника Филип, бащата на Александър. Спираме за малко на площада под Панаира. Отиваме до брега. Вижда се пристанището и всичките дванайсет солунски митници! И един рибар, който нищо, май, не улови...

Ще излизаме обратно от града, за който един солунчанин беше споделил абсурдното, но рационално: „-Жалко,че през войната не са го бомбардирали и разрушили този град! Сега щяхме да имаме улици като хората!...“

С мъки и загрят мотор се измъкваме на магистралата за Кавала. Гладки пътища. Без концесии, без португалци. От двете страни обичайните олеандри. Част от лозята покрити с мрежи. Да не зобат косарите гроздето. И да не ги бие градушка, научавам от предаването „Земя“ на БНТ в деня, в който се връщаме в България. Снимаме града от високия баир и на Иван, сякаш, му е достатъчно (доматите горят!!), но се спускаме до пристанището.

Красиво, че артисва!

И места за паркиране колкото щеш и момичетата без мустаци и с по-удължени крака — усеща се близостта на Бургас.

Иван държи да видим Ксанти и Гюмюрджина, където е служил дядо му, ли, баща му ли. Там се набутваме в насрещно движение. Хилят ни се беззлобно. Я да не бяхме в ЕС — да видиш!

Намерихме и кафене със студена гръцка бира.

Пътя ни е през Дедеагач — Александруполис. Трябва да проверим дали е добро трасето на тръбата и да измерим дължината на гръцкия участък. Ще караме по второстепенни пътища, че там има повече мотели. Да спим, ужким. Но пътят е нов и почти магистрала и, като сметнахме че сме на 120 км. от Свиленград, натискам педала.

На границата — сякаш минаваме от Пролэша в Гурмазово. Направо тъпо. Никой не пита какво носим, откъде идваме...

Нощуваме в „разкошен“, сигурно, преди 40 години хотел на Балкантурист. 41 лева. Сутринта на чаша кафе с бюрек гледаме по картата пътя през кукерландия за Тополовград, Елхово, Странджа-Сакар и пр.

Изниква идея: обръщаме назад в

Одрин

Пием турско кафе с бурек и днешен „Сабах“, паркирани „чапраз“ към бордюра, купуваме локум и кисело мляко. (Преди месец-два купих в Къркларели прекрасно турско кисело мляко каймаклъ (т. е. — с каймак). На опаковката имаше Е-мейл на фабриката. Изпращам хвалебствени отзиви, демек, 60 години, откак баба умря, не съм ял толкова хубаво мляко, четкам...

Турчинът — във възторг: Получавам, кай, похвала от високо място — от член на Европейския Съюз! Буюрусун в Бююкчекмедже. Ще ядеш на корем 10 дена наш йогурт! Трябва да се ходи!)

И през Лалапаша — Лесово по ново чудесно шосе без спиране до „Божура“ край Средец на по бутилка Каменица.

Юрдек кафе - Одрин

(Комитаааа, а помниш ли....?-бел.от редакцията:-))

От Одрин до границата с България, на Капъкуле, е 15 километра. Около 10 от тях заети с опашка от тирове в посока България. От 7-8-те пътеки за ТИР-ове, работи само една. А по обед час и половина — екмек саат. Хранят се гаджалите. После — чай-саат, (секиш-саат — съчинява Иван).

Чакай си ти с ТИР-а!

На Лесово — също!

Като излизате от Одрин, заобикаляте от изток голямата джамия на архитект Синан — български еничар, построил това чудо на възраст 85 години и поживял след това още 11, което много ни окуражава — и на около километър от центъра има указател за българската църква наляво. Попадията много интелигентно била разказвала за българщината по тия места.

Но първо да полеем доматите.

Одрин — ей го де й!

Ще идем пак.

160 километра от "Тройката„.(центъра на Бургас).

Теглим калема:

-Гориво за 3800 километра около 570 лева.(На газ — 300)

-Осем нощувки по 40 лева + една 100 = 420 лева

-Хапване (носим си), кафе, бира 100 лева

-Армагани 100 лева

Общо 1200 лева за двама!

По три пенсии на човек.

Иван настояваше да носим повечко пари в случай че някои албанки поискат да преспим у/със тях. Спестихме го това перо. Но го похарчихме за ремонти.

Тези извадки са за ония, които не се решават да тръгнат, че било скъпо.

Още нещо. Никога не разглеждайте всичко. Само японците знаят, че няма да дойдат отново, щото нямат Форд с нов картер. Оставете някои неща за следващата година. По този начин има и цел и повод да поживеем още.

В оставащите ни с Иван по 25 години трябва да проверим дали Турция пуска достатъчно вода от язовирите си на Тигър и Ефрат да не вяхнат доматите в Сирия и Ирак

По-миналата година инспектирах един язовир в планините на Тан-шян в Узбекистан. А тази есен може да проверя как са доматите на един приятел-московчанин във вилата му край Дубна. Семената му ги изпратих миналата година.

На, тъй. Поставяйте си интересни цели. И да не ги постигнете всичките, пак е интересно.

Всички тези мераци, обаче, дребнеят и бледнеят в сравнение с това, което чух да се обсъжда като се върнахме в една каблешковска кръчма от връстници — пенсии.

Ние с Иван сме умни. Имаме златен медал от Пловдивския Панаир. Затова ни дразни и предизвиква завист, ако някой стигне до идея, не дошла до нашите шапки.

Ама тези набори-пенсионери от Каблешково го измислят:

Възрастни хора, в ума си още, правят Легия или Завера. Купуват на черно по един пистолет с два-три патрона. Те каблешковци си ги имат. И отстрелват по един гад.

Проблемът на килърите е в това, че след изстрелите се стремят да се скрият. Това изисква голяма и сложна подготовка. А нашите от Легията отиват на митинг на партията, в която членува въпросният нарочен, или в парламента, приближават го за автограф, да речем, и от близо му пускат един изстрел в корема!
Вътрешен лайноизлив, перитонит — оживяването невъзможно! Предава се наборът на полицията, признава си убийството и го осъждат на 15 години. Излежава си ги в затвор от нов тип като в Холандия, да речем, и на 90 излиза (може и по-рано, за добро поведение) и пак се включва — кой ще го спре!! — в Легията.

Ако се отберат 3000 души и само 2000 успеят, представете си Каккъв живот ще настане, както пее Богдана Карадочева!.. А напливът бил голям!

Щели да приемат в Легията не отчаяни от живота хора, а такива, които са поживели живота си сносно и могат да прежалят оставащата по-кофти част.

Да са посадили 5—6 дървета, да са износили един костюм от английски туид, и едни сандали „саламандер“, да са навъртяли с жигулката 300—400 хиляди километра, да са прочели Паолу Коелю, да са гледали по СКАТ професор Вучков, Ники Кънчев по Нова...

Гадовете се покриват. На всеки му е мил животът. На депутатите — най-много. Заменят грамадните си джипове на вартбурзи и шкодички, не смеят да покажат колко много имат! Защото ЩЕ ПОДЛЕЖАТ! Отиват в списъка!

Има в идеята някои чисто емоционални пориви, които могат да объркат нещата. Например, 90% от Легионерите са си заплюли Йордан Цонев. А му стига на „пицата“, както и на другите, девет грама...

Много натискане имало и за Соломон Паси, за адаша-Цар, За Александър Лилов, Александър Божков...за други де-Путати.

Само в Несебър какви цели има! И „целите“ (Targets) си знаят вече реда, в който ще ги отстрелват. Митьо Янков ще бъде последван от...не издават каблешковци списъка.

За жените се предлага по-мек вариант. Събличат, примерно, Надето или госпожа Шулева с министърката по бедствията голи и ги нашибват с коприва по задните части.

Борческо Каблешково пак изпревари всички!

(Редакцията се разграничава от призивите за физическо унищожение на политици)

Посрами ни нас с Иван! Натриха ни носа с нашите дребнави мечти: Дубровник, Котор, Тополовград...

Като обиколихме толкова страни, питайте сега къде е най-хубаво.

Ако сте в прогимназията, вярвайте на читанките и на ТВ СКАТ, че по-красиво от България няма. Няма нийде такива планини и плодородни (временно не обработвани) ниви, такова слънце, вода и небе. Такива ябълки и домати. Такива исторически места. Такова ласкаво море с най-хубавите курорти. Такова правителство...пардон, за природата говорим.

Да, ама и в сръбските, да не говорим за македонските и гръцки читанки, пише същото, само че за тях си.

Нашият страхотен туризъм печели 7—8 пъти по-малко от хърватския, където морето е без пясък въобще, но в Пула Колизеят е, комай, по-внушителен от Римския и значително по-цял. В Несебър веднъж годишно спира за малко един по-голям кораб с туристи, а пред Дубровник винаги има два-три. Грамадни.

На Словения хървати и италианци са отпуснали трийсетина километра море, но ходили ли сте в Постойнска яма — най голямата пещера в Европа, а на езерото Блед? А от Любляна се стига до Клагенфурт — с най-хубавото в Австрия кафе-компле — за един час. Вече казахме за Копаоник, за който повечето чувате за пръв път.(Преди две години — и аз). Ами наблъсканите с История и красоти 70—80 километра Черногорско крайбрежие... А курорта Саранда в Албания? А Чехия и Унгария, които и море нямат...

На известна възраст трябва да поизтрезнеем и се откажем от фалшивия нездравословен „патриотизъм“. Неверните преценки водят към нездравословни заблуди.

А за да преценявате вярно и САМИ!! — от нас пътните карти и някое-друго напътствие.

Големият Узбекски (персийски) поет Омар Хайям в своите Рубаи съветва да похарчим всичко спестено тук, в Този свят! Защото в Онзи всички отиваме, без да можем да отнесем нищо със себе си.

Освен спомените.

Хайде — на път!

Иначе, пак да си обичаме България, защото, както казват в моето село —

East or West, Home is Best! което ще рече: В гостях хорошо, а дома лучше.

Край

Автор: Симеон

Снимки: авторът

Стойчо: Искам да поздравя за енергията и смелостта да пътешества! Пожелавам на България все повече и повече такива хора, които и на тази възраст търсят красотата на света.

Благодаря на автора за великолепния пътепис!

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Великден на остров Тасос – кратки впечатления

Гърция, Тасос, Лименария, Керамоти

Дневник на пътешествието

• 1 ДЕН (събота)
  Тръгване от стадион Васил Левски в 6:00 сутринта. Пътуване към Гърция през новия ГКПП Илинден. Пристигане в гр. Кавала за малка разходка. Пътуване към гр. Керамоти и качване на ферибота за остров Тасос. Настаняване в хотела и свободно време. Следобед пешеходна обиколка на град Лименас (Тасос) — Археологическия музей и разкопките, Амфитеатъра и старото пристанище. Вечерта посещение на празничната Великденска литургия.


• 2 ДЕН (неделя)
  След закуската в хотела обикаляне на о-в Тасос, като по пътя се наслаждаваме на красивия бряг. Разглеждане на манастира „Св. Архангел Михаил“. Свободно време за плаж на един от най-красивите заливи край селището Алики. На връщане към хотела разходки из селищата Потос и гр. Лименария — вторият по големина град на острова. Прибиране в Тасос и вечеря на старото пристанище.


• 3 ДЕН (понеделник)
  След втората закуска отпътуване с ферибота за Керамоти, а от там за Кавала. Разглеждане на новия и стария град: пристанището, Кметството Тютюневата къща, Имарета, къщата на Мехмед Али, църквата Панагия и Крепостта, от която се открива чудесна панорама към града и залива. Свободно време за пазаруване и тръгване за България. По пътя спиране при археологическите разкопки на гр. Филипи, градът на Филип Македонски и селището Лидия, където е кръстена първата жена християнка. Познайте как се е казвала тя.

Впечатления

Първото ми впечатление от екскурзията беше на Българо-Гръцката граница — село Илинден. Това всъщност е нов пункт известен с тунела, позволяващ на мечките да се разхождат без да ги е страх от преминаващите автомобили. И тъй като, вече и България е част на Европейския Съюз, минахме границата без забавяне, само с показване на личните карти. До тук добре.

По пътя към Кавала, минавахме през малки градове, по скоро големи села за мен. Определено имаше какво да се види в архитектурата и озеленяването.

Като пристигнахме в Кавала, част от групата остана на хотел там. Интересното беше, че непрекъснато се чуваше българска реч по улиците. Имах чувството, че всеки турист е българин! Града е на брега на Егейско море и още при наближаването на града от високо видяхме морето.

Следващото интересно нещо беше пътуването с ферибота от гр. Керамоти до гр. Тасос на едноименния остров. И по-точно гларусите или чайките летящи край кораба.

Следващото събитие беше Великденската вечеря и посещението на църква в едно малко селце в централната част на острова с името Теологос. Там видяхме как се посреща Великден по гръцкия стил. Наистина беше интересно. След това се върнахме отново в кръчмата където ни сервираха супа от агнешки дреболий. Освен това масите в заведенията бяха покрити с големи салфетки с отпечатана карта на острова. Това се казва реклама! Сервитьотите в кръчмата бяха също българи, а по-късно се оказа, че не само там бяха българи.

На следващия ден направихме обиколката на острова, не изцяло но все пак видяхме доста места. Едно от тях беше град Лименария, където имахме време да се поразходим. Понеже сезона не беше започнал все още по улиците нямаше търговци и навсякъде беше спокойно. Там видяхме изоставената мина над града, чиято административна сграда приличаше малко на „къщата на духовете“. Вечерята беше на старото пристанище в Тасос. Там някой ядоха октопод. Оказа се доста вкусен! Месото е малко жилаво, точно колкото му трябва за да има вкус на месо, а не на нещо друго. Трябва да отбележа, че българите си остават българи, където и да се намират!

Следващия ден, който беше и последен, започна със закуска в хотела и отплаване от острова с ферибота. Пак снимах гларусите. В Кавала разгледахме няколко места, най-интересното от които беше Крепостта. По обратния път към България видяхме и древните останки на някакъв още по-древен град от историческото време на Гърция. Градът на Филип Македонски. Най-общо казано всеки камък в Гърция има история и то дълга история!

Население
Разликата между градското и селското население в Гърция се ограничава между противопоставянето на Атина и Солун, от една страна и останалата част от страната от друга. Едва в последните години в някой провинциални градове благодарение на основаването на университети се заражда урбанистичен живот. Но истински метрополии са само столицата Атина и „състолицата“ Солун, както понякога съвсем официално и може би с пълно основание е наричан тази град, чието население достига милионната граница. В конгломерацията Атина днес живеят над 3 млн. жители, почти една трета от гърците. Плодородните крайбрежни и котловинни области, както и островите Корфу, Закинтос и Хиос са райони с голяма концентрация на населението. През изминалите десетилетия на много от островите се забелязва засилване на процеса на урбанизация поради ниското заплащане и недостига на работни места в селските региони. Докато през 1920 г. все още над 60% от гърците живеят на село, днес техният дял възлиза на по-малко от 40%. Младото поколение масово напуска планинските населени места и островите, чието население днес в основата си е застаряващо.

Туризъм
Гърция е една от най-желаните туристически цели в Европа. Богатото културно наследство на античността, на също и слънцето, плажът и морето привличат тълпи както от жадни за знания или обсебени от изкуството туристи, така и от туристи отпускари. Ни май бяхме от втория тип туристи {:->)

Автор: Васил Лаков

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Тасос през септември

Керамоти, Лименария, Тасос, Кавала, Драма, Гърция

Тръгване в сряда сутрин от Пловдив. Без резервация, без някакъв особен план, ей така — на посоки. Пътят след Юндола е доста разширен и по-добър от преди. Граничният пункт е сравнително нов (от преди около две години) — Илинден. Следват около 120 км до ферибота в Керамоти. Половин час приятно клатушкане върху Бяло море и вече парещо слънце, за разлика от мрачните температури в Пловдив. Чайките кръжат около ферибота, пускат разни неща, които носели късмет (да бе, да) или пък се сбиват за по някоя рибка.

Слизаме на остров Тасос, по-точно на Керамоти.

Доста туристическо градче, натруфено и пълно с хора. Лека дезориентация на групата, подкрепена и от липсата на каквато и да била табела. Упътват ни към Голдън Бийч, като ни казват, че там е най-дългата плажна ивица с изобилие от хотели, бунгала и студия. Места би трябвало да има колкото си пожелаем. И тук успяваме да направим грешен завой, затова и слизаме за кратко в Криси Амоудия, където натопяваме пръстчета в морето за първи път. Все пак стигаме до мястото, за което си мислим и намираме приятно хотелче, на доста достъпни цени. Установявам, че сме съвсем извън сезона — цените се движат от 50 до 60 евро от началото на юни до края на август. Септември не е упоменат никъде, затова питам. 38 евро двойна стая. Чистотата е впечатляваща, за съжаление други екстри липсват. Кабелната телевизия се ограничава в 11 канала само на гръцки. При втори, по-концентриран поглед разбирам, че са около 4 програми, просто се повтарят. Интернет е нещо леко дефицитно. За моя радост в този ден очаквам важен мейл, затова питам за втори път на рецепцията. Синът на собствениците ми отстъпва кабела си, който се оказва непасващ за моя компютър. Момченцето все пак е услужливо и ми позволява да седна пред неговия компютър. Засмивам се, като виждам модзила и гръцки гугъл като стартова страница. Бързаме да намерим място за ядене преди групата да е припаднала от глад и сядаме в „пробабли дъ бест ресторант ин дъ уорлд“. Точно на плажа, със сравнително добра кухня, ама чак пък дъ бест, айде моля ти се. Разходка покрай плажа и оглеждане на другите заведения. Правим си план кога къде ще хапваме.

Ден първи, четвъртък

Ставане и закуска отново в пробъбли дъ бест. От там е нужно само да се търкулнеш лекичко и вече лежиш на някой от шезлонгите. След около час се зачудваме дали се заплащат — още никой не ни е навестил. Оказва се, че шезлонгите числят към даденото заведение, което е над тях. За два шезлонга и чадър — 5 евро. Сервитьорът дойде и събра. Мързелът какво ли не прави и така след едно влизане във водата и около 20 тина прочетени странички успявам да заспя. Единствено осите, които летят наоколо са леко досадни, но не пречат кой знае колко на приятната дрямка. Успявам да изгоря лекичко, при това странно някак на черти. Това ще го разбера чак към вечерта. Водата е страхотна — чиста, каквато смея да твърдя не съм виждала другаде. По-солена е, което леко залютява на очите при опити за плуване. Това я прави и по-плътна, но пък по-приятна. Рибките се виждат на стада, но са прекалено малки още, бебенца-рибки.

Другият голям плюс на плажа е липсата на всякакви индивиди, крещящи глупави рекламни фрази за фуражна храна (царевица) или пък закуски. Един единствен мина и предложи нещо като мекици, оваляни в захар, но първият път го пропуснах, защото беше прекалено тихичък. На второто минаване го изненадах и загризах жадно мекицата.

Вечерта е леко хладовита, прекарваме я в ресторант, в който имат меню на български и сервитьорът е полиглот. Обяснява ни, че от петък времето се разваля, в събота ще е „бива“ и ще се оправи в неделя-понеделник, когато ние ще си тръгваме.

Бележка: Плажовете, пътищата и ресторантите са пълни с българи. Преобладават градовете София и Пловдив. Малко бургазлии за цвят. Другите са единици. Другата група туристи са немците. Но те и без това са навсякъде по света. На трето място — румънците.

Ден втори, петък

Нещо се е намусило времето и затова решаваме да обиколим острова. С кола, като на интересните места слизаме и разглеждаме. Разчитаме на пътеводител, който се оказва с доста оскъдна информация за местата, които искаме да посетим. Спираме на Парадизос, където в книжката е упоменато нещо от сорта на: „не се учудвайте ако тук срещнете Адам и Ева“. Плажът е наистина страхотен, слънцето за малко се е показало и пощипва. Отново нагоре по стръмния път, по който сме се спуснали само преди малко. Алики е следващата спирка. От двете страни на шосето са спрели много коли и автобуси. 90% от тях са с българска регистрация. В Алики има остатъци от селище. Свидетелства се за добив на мрамор още от 6 в. пр. н. е.

Лименария

е вторият по големина град на Тасос. Градчето е основано през 19 век, когато обитателите на балканското село Кастро слизат към брега. Кастро е старо село, което е било далече от морето заради пиратите — за това се съди по остатъците от стената на селото.

Отдалече виждаме Скала Примоу, или по-точно нефтените находища и техните комини.

Времето не е на наша страна, започва да вали зверски и се насочваме към хотела, минавайки само покрай малка семейна фабричка за производство на зехтин.

Ден трети, събота

Времето е лошо и се качваме по колите. Малко след Драма, по-точно в село Петруся, предстои среща с роднини, които никога до сега не съм виждала. Но за това следващия път.

Общо: Чувала съм от много хора превъзнасяния колко е хубаво на Тасос. Честно казано съм впечатлена от чистата вода. От учтивостта на хората. Но: плажната ивица е сравнително малка (тясна). Иначе пясъкът е по-фин дори от този на нашето черноморие. Гледах на моменти доста ударено, защото виждах много и млади българи, за които се радвах, че имат възможност да обикалят. За съжаление повечето от тях не вързваха думичка чужд език и се чудеха как на английски е „голям“... За сметка на това гърците се преориентират добре и повечето сервитьори могат почти без проблем да те обслужат на български.

Автор: Донка Дойчева

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Уикенд в Гърция

Кавала, Тасос, Гърция, Халкидики, Солун, Ксанти, Драма, Александуполис

Идеята за едно такова пътуване, която прозвуча по телефона преди около седмица, ми се стори нереална, някак си откъсната от ежедневието, в което съм свикнал да живея. По същия начин беше взето и решението, което я осъществи — без предварителна подготовка, уговорки, проучване, маршрути, карти... Една идея.

Слънцето още не беше изгряло, когато двигателят на автомобила замърка и ни задърпа към Свиленград. Безлюдните мрачни улици почти не срещаха контраста на крайпътната растителност. Нищо не обръщаше внимание на обзелата ни от предстоящото безгрижно потапяне в непознатата среда, поне за някои от нас, еуфория. А аз по детски се радвах и на самото пътуване, както всеки друг път.

Синята табела Turkey на няколко километра от Кап. Андреево превърна увереността в предпазливocт, но отклонението от „правия път“ ни отне само няколко минути.

Одобрителното кимване на младата „митничарка“ предшестваше пресичането на българската граница, а на гръцката на развален английски език ни бе пожелано приятно пребиваване. Тесният и осеян с дупки български път се превърна в широк четири-лентов, който в България би имал статута на магистрала, особено предвид странното ограничение от 100 км/ч. Зеленината придобиваше все по-голяма наситеност. Хоризонтът се простираше далеч напред в почти гладката равнина. А огромните зелени табели и объркващо изписаните на тях имена на градове напомниха за неподготвеността.

Но първото кръгче, указващо и първото продължително спиране, разходка и снимане, ограждаше в червено гр. Александруполис, на около 180 км от „българско“. Яркочервеното слънце блестеше в гърба ни от безоблачното небе. И всичко продължаваше да изглежда познато и близко. Единствено спартанският външен вид на бензиностанциите внесе известен смут — в прилежащите магазинчета можеха да бъдат намерени само „глезотийки“ за автомобила.

Приятна беше и изненадващата среща с европейския стил толерантно шофиране на южните ни съседи. Елегантното излизане в страничната лента, доскоро изглеждаща като аварийна, отваряше широкия път за по-висока от поддържаните досега 80 км/ч скорост.

Отбивките и също толкова огромните табели „Изход“ зачестиха и се почувствахме принудени да се откажем от картата на България, все още покриваща маршрута ни. Осезаемото несъответствие между Английските и Българските интерпретации на гръцките наименования беше другият стимул за спирането ни до една крайпътна будка, от която стърчаха вестници и списания. Слязох за морална подкрепа, а напушилият ме смях при стеснителното и неразбиращо кимане на възрастната жена ме завари с „ръце в джобовете“ — отказахме пликовете с предплатени пакети на Vodafone GR, TIM Greece и Cosmote, връчени ни в отговор на запитването за пътна карта. Продължихме напред.

Надеждата да се сдобием с „такова нещо“ се възроди, когато отбихме в следващата бензиностанция на Shell. „Чичкото“ с метла в ръка се разхождаше около колонките и сякаш не възнамеряваше да ни обърне внимание, докато не прекъснахме тишината с „гууд морнин“. Усмивка грейна на лицето му и не слезе, докато ни отговаряше бързо на гръцки. Възмутено заклатих глава и връчих разкъсаната „БеГе мап“. Въздъхна и изтърси „карта?!“. Баща ми първо се разсмя, а след това утвърдително отвори вратата, за да си я вземе.

За 12 български пари получихме огромна карта с „дебели корици“. Невъзможно беше да се разгърне цялата, но пък под почти всяко нещо, изписано на неразбираемия в началото език, имаше и английски превод.

Отпрашихме, този път с ясната представа за приближаващия беломорски град. Първото впечатление, което прави, е на „европейски Холивуд с ниски сгради и магазини за плодове“.

И там колите са толкова много, че трудно можеш да намериш място за паркиране, но се движат умерено бързо и се съобразяват с пешеходците. Спряхме на алея на самия бряг, а Бяло море беше плоско като тава. Тясната плажна ивица много наподобяваше домашната — зловоние на изсъхнали водорасли и боклуци, ествествено, в допустими количества.

Прегърнахме предложението за разходка навътре в града. Явно обслужването 24/7 на банкоматите е преимущество — съответният надпис красеше почти всеки един, покрай който минавахме. Под сянката на палмите се криеха паркираните мотори, предпочитаният транспорт на близки разстояния. При първия сблъсък с леко мургавите лица и неприятно насечения груб език жертви не паднаха, но пък порицанието на висок глас беше утешително.

Едва тогава се сетих да погледна display-а на фотоапарата. Заплашителната 29-ка ми напомни, че съм забравил да взема допълнителните филми, и се заоглеждах за фото. Натресох се точно пред обектива на видеокамера, с която невръстното дете на собственика, по мое впечатление — арабин, посрещаше посетителите. Набързо обясних какво ми трябва. Konica Minolta започна да преобладава сред респектиращата купчинка проявени филми вкъщи, затова спрях избора си на Kodak 200. Броих 4 европейски пари и, ухилен до уши след приятелския разговор с дъщерята, която единствена се оправяше с английски ми, се присъединих към останалите членове на семейството.

Разходката продължи, но този път през по-закътаните улици на Александруполис. Мотори заемаха всеки ъгъл на тротоарите, а колите се превърнаха в отчайващо шумни. „Гмуркането“ май беше към своя край, „въздухът под налягане свършваше“, а ни чакаше още много път. Спиращи се до почти всяко маслиново дръвче, забило корени в urban-почвата, стигнахме до загрелия се автомобил. Парещата тапицерия малко уби настроението, но излизането на високоскоростния път към следващия град отново събуди хумора.

Крайпътните заведения там, където не липсват, са кът, затова спряхме под първия надлез и на сянка забърсахме пържолите, минали през скарата вечерта преди пътуването. Утолили жаждата и глада, продължихме напред към първото селище, което предложих. А то непременно трябваше да е на брега и поне малко да има характера на пристанище — Porto Lagos. Провинциалният му облик не оправда очакванията, затова единственото нещо, на което се насладихме, беше почивката в една „таверна“. Като че ли всички заведения в Гърция са таверни... Поръчаните кафета пристигнаха в компанията на голяма бутилка минерална вода и четири чаши. Огледахме се учудени и се възползвахме от гостоприемството.

Следващата спирка беше Ксанти. Това градче е по-малко от Александруполис, но далеч по-живописно, разположено в полите на планината. Стръмните тесни улички се превърнаха в непосредствен обект на „туристическия ни интерес“. И докато другите вървяха бързо напред, аз се спрях пред една заплашваща да се срути къща.

Когато надникнах вътре, не успях да се стърпя и се стрелнах през широко отворената, увиснала на една страна, врата. Живописно поставеният в центъра на полуразрушеното помещение стол разбираемо застана в десния долен ъгъл на кадъра. В същото време, навън, на улицата, крушката в уличния фенер беше енергоспестяваща — както и всички останали крушки в осветителните тела, до които успях и се сетих да хвърля поглед.

И както си вървях безгрижно, постепенно потънах в „килима от кашони и торбички“. Бяхме се озовали в центъра на градския пазар, превърнал се в „незаконно сметище“ един ден преди големия християнски празник...

Леко намръщен, продължих напред, отдаден на „паралелното хоби“ — броене на привлекателните гъркини. Не срещах особени трудности, все още се брояха на пръстите на една ръка... И когато понечих да се усмихна пред „следващото попълнение в списъка“, дочух родна реч. „Уф, защо всичко тук затваря толкова рано?!“, изрече въпросното момиче. Спрях точно пред нея, отчаян, съжаляващ гърците...

Ама те и не заслужават да ги мисля, или поне така ми се стори, когато видях агресивно изглеждащата модифицирана Octavia. Предадох се и се качих в колата. Следващата спирка щеше да е Nea Peramos, все още не знам как се произнася това чудо...

Слънцето клонеше на запад, когато навлязохме в Кабала, най-красивия град по пътя ни. Разположен на скалните височини на брега на морето, се къпеше в меките оранжеви лъчи на залязващото слънце, а „Акведуктът“ — част от древна крепост, под който минахме, се извисяваше на десетки метри над главите ни. Гледката, която се откри, не може да бъде описана. За съжаление, не може и да бъде представена. Така и не можах да наложа желанието си да спрем и да превъртя още една поза на лентата...

Всички бяхме изморени, а ни оставаха още няколко километра до Nea Peramos, който се оказа малък град. Спряхме пред семеен хотел на 10 метра от невероятно спокойната прозрачна морска повърхност. За €30 за двойка легла се настанихме в уютно обзаведени стаи с баня, телевизор, климатик и малка кухничка. Приспах се с филм, в който участваше отново Anne Hathaway, но този път само слушах, тъй като очите ми се затваряха, а „субтитрите“ бяха на гръцки...

........................................................................

Алармата на телефона заглъхна в момента, в който прозвъня. Светкавичното заучено движение остави ръката ми висяща във въздуха. Разтърках очи и се завих с изплъзналото се одеало. Когато най-накрая погледът ми се фокусира в огледалото насреща, забелязах оранжевите нюанси, които стената бе придобила. Рязко отметнах завивката и се сетих за какво беше алармата — изгревът беше над Бяло море, в което на няколко метра от брега се къпеха две островчета.

Но захождането на слънцето към огромен тъмно-сив облак смрази усмивката, появила се на лицето ми. След като се скри, пътечката, която описваше в морето, постепенно изчезна. Врелият душ отми разочарованието, а пропуснатият изгрев все пак ме изкара на брега при меките вълнички.

Червените яйца, които ни бяха подарили в едно от крайбрежните заведения вечерта, се оказаха по-здрави от тези, които носехме със себе си, но в ръцете ми попадна едно леко розово (странно, а?), което с устойчивата си изострена форма потроши доста от изпречилите се на пътя му. Козунакът този път беше вкусен и сладък, такъв, какъвто го обичам най-много. Опънал крака на огромната тераса, закусих на корем.

Първата спирка по пътя беше крепост, намираща се само на няколко километра надолу от Nea Peramos. Оградена от ръждясала мрежа, бе оставена на произвола на съдбата. Изгледът, който се откриваше от най-високата стена, до която успяхме да се доберем, беше невероятен.

Втората — Кавала. За съжаление, бяхме подценили истинската красота на този град. Спряхме до пристанището, а водата, която се плискаше в него, макар и мръсна, беше дотолкова прозрачна, че дъното се виждаше дори на три метра дълбочина. А странното създание, което нарекохме „калмар“, плуваше, разперило пипала. (Горе-вдясно на кадъра)

Носещата се миризма на риба и прясно боядисана палуба пресъздаваше идилична пристанищна обстановка.

Стръмните и тесни улички, през които едва се провираше кола, ни отведоха до една от най-високите точки на града.
А панорманият изглед, който се откри, може да омагьоса всеки.

Налегналият ме глад се „подхранваше“ от приятната миризма на печено агне, носеща се от всяка къща. А отчайващо жаркото слънце свърши останалата работа...

Навръщане стигнахме до църква досами ръба на скалата. Гръцките храмове се отличават от българските по пищната си украса, а и като че ли вечно са отворени...

Не мина много време и отново бяхме в ниското. Едва когато се вгледах в дърветата, посадени в основата на „Акведукта“, разбрах какво е искал да каже баща ми с „мандарини“.

Недоумението ми съвсем изчезна, когато се разходих в цяла градинка „мандарини“, опасваща открит площад, на който възрастен човек хранеше огромно ято гълъби. Потопих се в него, когато нещо изплаши спокойно разхождащите се птички. Няколкото необмислено бързо изщракани кадъра, надявам се, ще подскажат как се почувствах, но това чак тогава, когато ги сканирам...

След кратка почивка разходката продължи отново през тесните безлюдни улички. На едно място подредените столове и масички, прилежащи към едно затворено кафене, образуваха невероятната картина на хармонията urban-nature, толкова силно засегната и в този беломорски град.

Пътят ни продължи към Гюмюрджина (Κομοτηνή/Komotini), където попаднахме в сладкарски магазин с едничката цел да си купим сладолед. А се запознахме с румънка, рускиня и канадка (?!). На английско-немско-руски успяхме да задоволим желанието си и продължихме напред по пътя към „българско“. Гъстите облаци, слабият дъжд и лекият хлад, който нахлуваше през отворените прозорци, донякъде отговаряха на полузаспалото ни настроение.

Преминаването на границата отново мина безпроблемно със спиране по погрешка на гишето за закупуване на винетки. А 180-те километра до Бургас минаха по-бързо, отколкото очаквахме...

Автор: Иван Ралчев

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Най-смешната Нова година в Нафплио, Гърция

Най-смешната Нова година — така ще запомня посрещането на 2007-а в Нафплио!

По пътя. На юг

Следва кратка хронология на събитията, започвайки с 30-12-2006 г.

На билетите пише, че полетът ни е в 18:00, по разни сайтове е обявен за 18:25, всъщност излетяхме в почти 19:00 часа. Не че беше кой знае колко натоварено летището… Така и не разбрахме защо ни забавиха. Персоналът на Olympic Airways определено не е от любезния тип — фъфли, мънка и се заяжда с невинните пътници. И не ни разрешиха да качим трейлърчето на борда с най-безумния аргумент, последван от най-абсурдната размяна на реплики:

Тя (отсича шерифски): Не може, самолетът е претоварен.
Аз (шашардисано си представям как нас ни превозват с един самолет, а багажът лети с друг): Ама как така, багажът ни няма ли да пътува с нашия самолет?
Тя (злобно съска): Какво искате да кажете с това ‘вашия самолет’? Самолетът е на Olympic Airways!
Аз (пояснявам очевидното): Имам предвид самолетът, с който ще летя.
Тя (гледа хипнотизаторски): На него ще е.

Тук вече загубих интерес към разговора. И без това ми беше пъстро пред очите — оставаше да се ядосам на някаква мижава кифла, работеща на гише, как пък не.

Обаче поне т. нар. ‘мерки за сигурност’ не ни късаха нерви. Защото бяха символични. Можех да пренеса всичките течности на света и никой нямаше да разбере :lol:

Самолетчето ни малко ме стресна: мъничко, тесничко, витлово, че и пълно до козирката. За щастие перките вдигаха достатъчно джабала, та заглушаваха (макар и малко трудно) групата гръцки студентки. Полетът мина безпроблемно, кацането — също, багажът го разтовариха непокътнат. Посрещачът ни беше на правилното място, веднага се забелязахме взаимно. Последва едно доста агресивно каране (175 километра ги отнесохме за по-малко от 2 часа), съпроводено от подробни разяснения кой крайпътен камък от кой век преди новата ера е :-) Много любезен шофьор беше. И ни достави непокътнати в хотела. Където захвърлихме багажа и на секундата отлетяхме да вечеряме в изключително ъндърграунд таверна. Храната се поднасяше от произволни сервитьори, готвачи, а може би и клиенти на заведението, сметката се водеше на дебел бакалски тефтер, а шефът седеше в кьошето на безкрайно старо дървено бюро, пушеше цигара от цигара и държеше всички ни под око (и под напрежение). Вкусно беше.

И май това беше всичко за деня.

Нагоре. И на смях

Веднага след закуска решихме да атакуваме хълма с местната забележителност — крепостта Паламиди.

Предупредиха ни, че изкачването е трудно, сума ти стъпала и то много стръмни, не било за нетренирани хора. А пък аз на всичко отгоре бях с ботуши с висок ток… Престраших се.

Излезе ми душичката! Толкова катерене не ме е сполетявало от години вече! Да, гледката (и горе на баира, и на стария град, и на морето) беше разкошна. Обаче на 3-4 пъти се наложи да спирам и да почивам, че сърцето ми блъскаше като барабанче. Веднъж стигнали върха… Ех! Ето няколко наши снимки:

Последва нов бегом, този път надолу. Довел до мускулна треска на абсолютно всички замесени в авантюрата. След това последваха обяд, следобедна размотавка из магазините (купих си равни обувки, че след тичането по двата милиона стъпала направо не си чувствах краката) и кротка дрямка в хотела. Тук е моментът да вметна, че всичко в пустата стая се управляваше с копчета и копченца: айде за осветлението е приемливо да го пускаш с бутони, но като се стигне до завеси, пердета, щори на банята (която беше с ‘изглед’ към спалнята, добре, че имаше въобще щори, иначе… никакво уединение!)… Дори табелките Do not disturb бяха пенсионирани и заменени с копчета: червено за “Къш, камериерки” и зелено за “Елате да оправите, де”. Е, ние открихме системата с леко закъснение, уви. Та ни попрекъснаха следобедната почивка с настоятелно звънене и леко нелеп въпрос “Чоколада?”, ама здраве да е, за другия път ще си знаем :-)

А вечерята беше в ресторанта на хотела:

приглушена светлина, тихо пиано, цяла орда сервитьори. Храната беше някаква елитна (гъбена супа с пъдпъдъци, тарталети с паста от раци, омар, леден шербет, агнешко с някаква специална гарнитура, шоколадов крем с джинджифил, май пропускам нещо?), напитките и те бяха отбрани (от коктейла шампанско с мед и хайвер, през отбраните бели и червени вина, та до шампанското за полунощ)… Обаче ние, като хора с по-обикновени вкусове, май не оценихме цялата изисканост на менюто :-))) Не, че не го харесахме, просто ни дойде твърде екзотично. И през по-голямата част опитвахме (внимателно) какво са ни сервирали, а не се хранехме. Добре, че предвидливо бяха написали на едни картички имената на ястията… Иначе нивгаш нямаше да ги познаем.

А най-хубавата част от празничната вечеря беше смехът. Толкова много се смях, че ме заболя лицето. През по-голямата част от времето го държах с длани в опити да ‘смъкна’ усмивката си поне малко. Е, не успях. И се радвам за това :-)

Към 3 сутринта в ресторанта бяхме останали само нашата компания, сервитьорите нещо се разкапризничиха, че им е време да си ходят, пианистът пък направо си обра крушите. И ние последвахме примера му. За съжаление на мен силиците ми стигнаха колкото да направя два тигела по крайбрежната алея. След това изведнъж ми паднаха батериите, прецених, че май е по-добре да си лягам и мирно-кротко се прибрах в хотела. Пътем допуснах само една грешчица: не нацелих правилния бутон на асансьора, а първо натиснах алармата, та стреснах дремещия рецепционист :-)

Пък по-издържливата част на компанията (горе-долу десетина души) разпивали цяла нощ нагоре-надолу, имали леко странна (и забавна) случка в един бар, включваща сервитьори и охранители, забърсали бутилка уиски от денонощния магазин за алкохол, към 9 сутринта цъфнали за закуска в хотела, омели доволно количество храна и чак тогава се кротнали.

Та по тоя повод всички проспахме първия ден на новата година :-)

Гледам, че съм изпъстрила постинга с емотикони. А ако знаете колко усмихната съм в момента, ей на, даже като пиша това изречение! И няма да редактирам текста пък, нека си стои такъв шарен-весел. За много години!

Нова 2007 година, ден първи

Както вече споменах — през по-голямата част от деня спахме. Героите са уморени и т. н. :-) Даже някои почти не пиха :-)

Привечер уж излязохме на освежителна разходчица, а всъщност почти веднага се забихме в местната сладоледаджийница. След това минахме през пекарната за кадаифи, реванета с орехи и чай, и плавно преляхме към поредния ресторант с поредната софра. Такова плюскане отдавна не ни беше връхлитало. Но пък поводът си заслужаваше, нали.

Бтв научихме, че crayfish не било риба, а рак. Вид омар даже. И че се яде с клещи от набора на Инквизицията. А, и няма кой знае колко месо по него.

Пътят към дома

Събрахме багажа за отрицателно време, унищожихме обилна закуска с четворна доза кафе и се натоварихме на автобуса на хотела, който ни закара на летището навреме, минахме проверките без проблеми, натоварихме се на Boeing 717, полетяхме около час, разтовариха ни в София, взехме едно такси и се прибрахме у дома.

Малко е студено, доста е мрачно, а от време на време някой гърми с ракети и пиратки под прозореца ни. И няма как да не ти стане мъчно за портокаловите дръвчета, обсипани с плодове, за яркото слънце, за спокойните разходки край брега на морето. И няма как да се сдържиш и да не си обещаеш, че скоро отново ще тръгнеш на път.

Много скоро.

Автор: Антония
Снимки: авторът

И други автори са разказвали за празнуването на Нова година в чужбина. Вижте и техните преживелици>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Серес - Солун - Тасос - Кавала - Драма

Серес, Солун, Тасос, Кавала, Драма, Гърция

Здравейте!

Тук получих много интересна и полезна информация за пътуванията из балканските страни и реших и аз да разкажа за нашата екскурзия до Солун, Кавала и о-в Тасос. Надявам се това, което пиша, да бъде интересно и полезно за всички, които ще решат да се възползват от отворените граници на ЕС и близостта на Беломорието.

Решихме твърдо да пътуваме на 23-24 юни каквото и да се случи. С притеснение четях прогнозите за времето, които даваха 40-градусова жега. Но някак си не исках да отлагаме пътуването, защото по-късно... кой знае какво можеше да се получи, я да се убие ентусиазмът, я нещо друго. Пътувахме трима: аз, брат ми (Боби) и Георги, колегата ми в университета в Германия, където учим. Той беше единственият шофьор; аз също имам книжка, ама бих се осмелил да карам само в краен случай. За 900-те километра в рамките на два дни мислех, че това няма да е проблем и така си и беше. Брат ми излизаше в чужбина за пръв път и се надявах интересните места, към които отивахме, и приятната компания да запалят у него желанието за пътуване, което имаме аз и Георги. За съжаление това май не се случи. Георги пък беше ходил като ученик по тия места, но каза, че ще му бъде приятно отново да ги посети.

Колата на Георги върви на газ и правилно решихме, че това ще бъде много важно в стремежа ни екскурзията да излезе сравнително евтина. Предварително проверих за газстанции в района, където щяхме да ходим: положението е трагично. В префектурите Серес, Солун и Кавала има точно 3 газстанции, всичките в Солун, коя от коя по-забутани. Освен това май единствената информация за тях се намира в един немски сайт, където има само имена на улиците, без номера. Допреди няколко години газта е била забранена за употреба като автомобилно гориво за всички коли, регистрирани в Гърция, а сега май само някои таксита я използват, въпреки че цените са общо взето еднакви с нашенските (газ – 54 цента, бензин – евро и няколко цента май беше). Нямахме голямо желание да караме на бензин и решихме да търсим някоя от тези газстанции, но затова ще става дума после. По принцип май е възможно да се изкара цялото разстояние в Гърция без зареждане, ама не бяхме сигурни какъв разход на 100 километра ще имаме.

Серес от птични поглед

Решихме да тръгнем рано, за да избегнем, доколкото е възможно, пътуването по жегата, а и не бяхме съвсем сигурни колко време ще ни отнеме пресичането на границата в натоварена съботна сутрин. Затова в 4 сутринта тръгнахме от София за Кулата. Сравнително бързо стигнахме до Кулата, малко над 2 часа път, понякога ограниченията на скоростта изглеждат безсмислени на празен път.

Граничният контрол наистина отнема минутки, даже май документ за собственост на колата не искаха, а Георги специално си беше вадил пълномощно. Но може би не е необходимо за пътувания в рамките на ЕС, не се бяхме сещали да проверим.

В Гърция пътят към Солун е в постоянен ремонт, прехвърляне от едно платно в друго и т.н. Но асфалтът все пак си е нормален. Митовете за купищата полицаи по пътя от границата навътре не се оказаха верни, а може би по това време те още спяха.

Серес - отмъщение по гръцки

Към 7:30 стигнахме в Серес, където спряхме за към 3 часа. Въпреки ранния час, имаше вече отворени 2-3 кафененца, където старците вече се събираха. Това беше коренно различно от всичките западноевропейски градове, където съм бил (досега не бях пътувал из Балканите, може би не само в Гърция са толкова ранобудни). Самият град, бих казал, доста прилича на нашенски: площадът, магазините, липсата на ясно очертана старинна част. Като се поразходихме из центъра му, тръгнахме към Акропола, който от картинките в Интернет не изглеждаше особено внушителен, но очаквах да се открива хубава гледка над града, нещо, което винаги търся и много харесвам в един град.

Доста сложно се качва човек на тоя Акропол, не знаех къде са му стъпалата към града и не рискувахме с търсенето им, а се изкачихме по шосето, което обикаля хълма от далечния му край. Както и да е, то се виеше през красива горичка и вървенето по него беше доста приятно, особено като се има предвид ранния час (около 9). На хълма има доста запазени крепостни стени от укрепения стар град и няколко полуразрушени кулички. Гледката над града наистина е прекрасна. Има и една хубава черква, посветена на Св. Николай, но странно защо по това време не беше отворена. Успяхме да намерим стълбите за надолу, от върха се намират 100 пъти по-лесно. Градът вече беше живнал и след кратка разходка се качихме на колата и тръгнахме за Солун.

Солун - панорана на крайбрежната улица

Пътят за Солун вече беше значително по-натоварен, особено на големия баир, които се изкачва, преди да се влезе в града. Направиха ми впечатление някакви хора, облечени в оранжеви или зелени жилетки, дето размахваха ръце и даваха някакви указания, ама хич не приличаха на длъжностни лица, а по-скоро на служители от чистотата или пътни строители. То май и никой не ги слушаше.

Солун - църквичката Панагия Халкеон

Влизайки в града, тръгнахме към университетското градче на източния край на центъра, защото въобще нямахме идея доколко може да се паркира в града и дали няма да имаме проблеми с чуждестранния номер на колата ни, а за университетското градче бях чел, че там полиция не влиза. Паркирахме там, за съжаление на слънце, взехме някои необходими неща от колата и я оставихме.

Беше около 11:30. Оттам се спуснахме към морето, точно до Бялата кула води улицата. Вече бях осведомен, че Бялата кула ще е затворена за ремонт до есента на 2007, така си и пишеше на самата нея, но очевидно не се ангажират с никакъв краен срок (The tower will be closed for the public until late 2007, пишеше там, иди разбери кога точно е това). На фона на отсрещните сгради тя не изглеждаше особено внушителна, същото може да се каже и за паметника на Александър Велики. Но пък морето... красиво беше, синьо, а не синьозелено, не миришеше много-много на водорасли и пристанище.

Продължихме по крайбрежната улица, жегата вече взе да се усеща. Стигнахме до площад „Аристотел”, две близки успоредни улици, между които има пешеходна алея с много палми, а отстрани магазини и заведения. Паметникът на Аристотел вече е пострадал от вниманието на туристите – палецът на единия му крак е доста изтрит, защото много хора се снимат там хванали Аристотел именно за палеца.

По площад „Аристотел” се отдалечихме от морето и достигнахме градския пазар. Истински Ориент – шумове, миризми, лудница. Месото го продават окачено на куки извън магазинчетата, все едно сме в XIX век. А то миришеше... вече сигурно беше трийсет и няколко градуса на сянка. Мургави гъркини продаваха евтини цигари в торби, като на Женския пазар в София. Не мога да си представя, че стек Карелия струва 11 евро и е напълно редовен. Кой знае, сигурно вземат безмитни цигари от македонската граница.

Бях поразен от мръсотията и от многото разкопани улици в района, а наред с това започна и да намирисва от кофите за боклук. Като че ли гърците имат доста повече пари от нас, но това не прави града напълно европейски.

Солун - портокали по улиците

Все пак за момента беше доста впечатляващ и не бяхме видели голяма част от основните забележителности. По една от улиците близо до пазара имаше насадени портокалови дръвчета, отрупани с плод. Аз съм виждал портокали посред зима в Северна Италия, та не бях чак толкова учуден, но Боби и Георги не бяха и с голямо въодушевление подскачаха, докато успяха да откъснат един и да го пробват. Естествено не беше свръхсладък, но беше приятно и разнообразно преживяване.

От пазара тръгнахме към старинната агора, обширни развалини близо до черквата „Св. Димитър”. Входът е безплатен и си струва да се видят. Оттам отидохме в „Св. Димитър”. В раницата си имах дълги панталони, защото бях предупреден от леля ми, че били сравнително стриктни в забраната за влизане къси панталони. Бях решил, че няма да пропусна да вляза в тази черква. Но когато видях групи туристи, сред които имаше и хора с къси панталони и поли да излизат спокойно, разбрах, че не са имали проблеми. Знам, че въпросът не е само до това дали е забранено или не, а и до приличие, но не изпитах никакъв срам нито от Бог (дори не съм кръщаван), нито от гърците. То и в „Св. Александър Невски” влизат туристи с къси гащи, няма само нас да обиждат ;-)

Въпреки че не съм вярващ, църква като „Св. Димитър” винаги ми прави голямо впечатление. Много е красива и светла (това е важно за снимките). Имаше доста групи български туристи, повече от един автобус бяха със сигурност. От „Св. Димитър” тръгнахме през стария град към Акропола на града.

Жегата ставаше вече нетърпима и започнахме да забелязваме и спираме пред уличните чешмички. Подозирам, че без тях на гърците щеше да им е много по-тежко, защото сега хората си спират и си пият вода или се мокрят. А и тоя Акропол много високо беше и пътят си беше бая стръмен и дълъг. Точно пред главния му вход има 2-3 магазина за сувенири и поне съдейки по цената на картичките (винаги си купувам и затова за тях следя), беше по-евтин от сергиите в града. Всъщност Акрополът има вътрешни и външни стени, като вътрешните ограждат бившия затвор от края на турската власт, която за Солун свършва чак през 1912. Сградата на затвора е в средата на голямото празно пространство между вътрешните стени. Входът е безплатен, но доколкото можах да се ориентирам, самият затвор не може да бъде посетен. На входа има нещо като книга за гости и решихме да си запишем имената, много правилно решение, както се оказа. Целият комплекс е в сравнително сериозен ремонт, включително и стените. Влязохме вътре, помотахме се из малките отворени пътечки и се качихме на вишката в средата на двора. Оттам се виждаха крепостните стени и кулите, които очевидно бяха в ремонт и вратата към тях беше заключена и имаше забранителна табела.

Солунските стени в ремонт

Само че този ремонт изглеждаше толкова завършен, че стълбищата дори парапети имаха и не ми се искаше да не съм се качил на стените. И какво? Просто прескочихме стеничката на едно място, където беше лесно (то имаше поне три такива, включително и вратата) и се качихме на стените. Може да се обиколи цялата крепост по тях, в кулите също може да се влиза, практически ремонтът е завършен и се надявам скоро да почнат да пускат хора и там, защото не е справедливо да се лишават туристите от прекрасната гледка на Солунския залив.

Солун - лятна мараня

От самите крепостни стени градът се виждаше като на длан, а през широките бойници се образуваше силно течение и беше прохладно. Брат ми слезе към двора да бере кайсии от едно дърво и видях как той стои и си похапва сладко от торбичката, когато се появи някакъв човек и се разправяха нещо. Оказа се, че онзи е питал къде са другите две момчета от списъка, само ние не сме били излезли, а той щял да затваря крепостта (беше 3 следобед, не съм очаквал, че толкова рано затварят и съвсем забравих да видя на входа). Като ни видя горе почна да ни вика на лош английски да слизаме. Слязохме с надеждата, че като не знае почти никакъв английски, няма да можем да се разберем и няма да ни се кара много и да глобява, пък на гръцки и да ни псува, все тая. Долу с много зор ни обясни, че иска да си отворя раницата и като видя, че не съм откраднал от лежащите по земята антични парчета скулптура, се успокои. Показа ни вратата и се изметохме.

След това решихме, че е крайно време да спрем за малко с обикалянето в жегата и да седнем някъде на по бира. Минахме покрай арката на Галерий и Ротондата, черквата също беше затворена след 3 следобед. Отидохме до колата, за да грабнем и по някой сандвич от багажа и да си поизмием ръцете с водата, която носехме. Тя пареше, а сандвичите бяха като от микровълнова печка. А ние си мислехме, че просто ще стане топличка, но ще може да се пие.

И понеже бяхме в университетското градче и наблизо имаше едно заведение, пълно със студенти, решихме да седнем там, за да не се мотаем много по жегата. Вътре хладина, цигарен дим и пълно с хора. Както си седяхме и си говорехме, по едно време заговорихме на английски две момичета на съседната маса с жизненоважния въпрос: “Абе така и така, знаете ли вие как е природен газ на гръцки, че колата ни върви на газ и трябва да се зарежда?” Реакцията беше неочаквана. И двете не знаеха каква ще е тая кола, дето върви на газ, при това едната от студентките впоследствие се оказа, че учи химия. Може да е двойкаджийка ;-) Донякъде даже звучаха възмутени как може ние да горим с колата си това, което те използват да се топлят зимата. Май даже не ни повярваха съвсем, защото на мене ми беше доста смешно и постоянно се хилех. Особено объркано им се стори това, че ние сме българи, пък колата била холандско производство (то само газовата уредба е холандска, ама така е по-просто за обяснение). Като че ли си мислеха, че сме гърци, които са решили да си правят майтап. Подозрението им се засили, когато разбраха, че можем да четем гръцката азбука – нещо, което не е много трудно за хора, свикнали с кирилица и латиница. Поговорихме си още с тях за някакви дреболии, докато си изпием бирата и водата, поотпочинахме малко и тръгнахме отново на обиколка из града.

Солун - нетленните останки на Св.Григорий Палама

Помотахме се отново покрай морето, отидохме в митрополитската църква „Св. Григорий Палама”, близко е до пл. “Аристотел” и до морето. Беше страно красива отвътре, макар и да изглеждаше доста новичка, особено стенописите. Една приказлива бабичка извади перфектен английски и почна да ни развежда из нея. Беше впечатлена, че знам кой е Григорий Палама, но пък беше разочарована, че само правя снимки. Ей, тия религиозни гърци, не всички са религиозни като тях. Освен това аз никога не ползвам светкавица, какво им пречи?

Разказа ни интересни неща за храма и ни препоръча да не изпускаме „Св. София”, която някак си все я обикаляхме в досегашното си разхождане из центъра. Та оттам отидохме към нея, но за съжаление вътре тъкмо свършваше една сватба и на вратата приемаха поздравления. Не ни се искаше да се бутаме сред добре облечените сватбари, след като вече цял ден сме се мотали из жегата и едва ли сме ухаели на нещо приятно.

Хапнахме на сянка и се качихме на колата да търсим газстанцията на ул. Giannitson. Георги каза, че малката биричка, която пихме, вече отдавна се е разградила (100 кила човек е все пак) и няма да му пречи на карането. Улица Янитсон върви успоредно на жп линиите вляво от централната гара на Солун, не е главната покрай самите линии, а следващата вляво.

Тръгнахме по на нея и още на първата бензиностанция разпитахме бензинджията за тая неизвестна газстанция. Горе-долу ни упъти, около 2 км напред и после вляво (показа го със жестове естествено, никой не се беше потрудил да провери как е на гръцки ляво и дясно). Добре де, ама какво значи това? Вляво е бензиностанцията или да направим завой наляво? Тя улицата криволичи в един момент, завива наляво, въобще малко сложно се намери. Но като видяхме непознат продукт на голямата табела с цените на входа, се зарадвахме. „Игроаеро” ли беше, не можах да го запомня, нещо подобно беше. Попитахме все пак “Пропан-бутан?”, бензинджията каза „да” и заредихме.

Все си мисля, че тая станция все пак е най-леснодостъпната от трите, втората е някъде в едно кварталче и дори не бях сигурен дали въобще може да се намери, а третата е до летището, според сайта.

Оттам тръгнахме по магистралата през Кавала за Керамоти (пристанището срещу о-в Тасос), където планирахме да спим в колата, но жегата ни накара там да търсим къде да спим. За това ще стане дума след малко.

Солун - единственият изход от центъра

За съжаление от указателните табели, които имаше около гарата, излизаше, че изходът от Солун за Кавала (в източна посока) е същият като изходът за Серес и България (на северозапад). Съответно беше доста натоварено движението.

Качихме се вече на истинска магистрала Виа Егнатиа, за която все още не искат магистрална такса, тъй като не е напълно готова. Често се слиза по нормалния междуградски път, за да се обиколят участъците в строеж. Пътят се вие покрай брега на Егея, беше доста красива гледка.

Към 10 вечерта стигнахме Керамоти. Хем карахме доста бързо, пък за 200 км ни трябваха около два часа и половина. Май нещо сайтът на ViaMichelin не мери точно пътя по отклоненията.

Стигнахме Керамоти, което си беше курорт, ама не като нашите, нямаше ги големите сгради, които създават бетонен изглед на всичко. Имаше някаква фолклорна програма на площада, хората се бяха събрали да гледат и да се поразговорят. Бая българи май имаше, защото едно цяло заведение беше резервирано от българи и гърмеше чалга.

Попитахме някакъв продавач в денонощния магазин къде можем да спим и той ни посочи две хотелчета на централния площад на градчето. Предполагах, че няма да са евтини, не ни се даваха повече от 15 евро на човек. Гледаме едното, един дядо стои на входа и ни посреща. Почваме на английски да го питаме, той ни отговори на развален български, май го беше понаучил от вземане-даване с туристи. С помощта на приятеля му по чашка, които се оказа българин от Смолянско, Генчо, се спазарихме за 30 евро за стая за тримата. Двамата помежду си говореха на турски, кой ги знае какви са и къде са живели, като типични балканци от миналото.

Стаята беше много чиста и просторна, май самият собственик се грижи за хотелчето си, защото го видяхме и да зарежда пералнята с някакви чаршафи.

Учудващо нямаше много комари, може би сериозно пръскат из района пролетно време. Чувал съм, че преди 50-ина години маларията е била бич за хората по Егея, даже в романа „Тютюн” се описваше. Но стига съм се отплесвал.

Смятам, че цената, която платихме, беше повече от задоволителна за сезона. Бих искал да си позволя да рекламирам хотел „Европа”, където спахме, пред всички, които биха решили да посетят за кратко остров Тасос. Керамоти е много удобна база, защото фериботната връзка е удобна, има по 10-ина ферибота на ден и струват 2 евро. Разбира се, може и да има много изгодни нощувки и на самия остров, но това не ми беше необходимо да го проверявам.

Керамоти - фолклорна програма

За пътуването ни с ферибота към Тасос бях търсил разписания в Интернет, но за съжаление трите разписания, които намерих бяха коренно различни едно от друго. Но имайте предвид, че в нормалния туристически часови пояс (8-18 часа) има горе-долу на час, час и половина. Точно разписание има на гишетата за билети.

Ние разпитахме и нашия домакин за ферибота и някак си се разбрахме, че в 8 сутринта има. Между другото, след като му платихме, той не проговори нито една думица на български, вече ни беше привлякъл за клиенти.

Керамоти - нетърпеливите пътници

Та сутринта в 8 се качихме на ферибота, който бавно се насочи към Тасос, Покрай нас чайките кръжаха в очакване на парчета хляб от туристите или малки рибки, изхвърлени от гребния винт на ферибота. Заобиколихме залива на Керамоти и пред нас се показа островът, облян в слънчеви лъчи. Слизайки проверихме кога са фериботите наобратно и се насочихме към плажа.

Тасос - земя на хоризонта

Плажът на Тасос - Лименас

Досега не бях ходил на плаж на друго море освен Черно и трябва да призная, че Бяло море определено го превъзхожда по чистота и привлекателност. Тъй като не съм добър плувец, сравнително бързо се нарадвах на чудесната вода и оставих брат ми и колегата на плажа, а пък аз си отделих малко време да разгледам по-спокойно руините, които се срещат тук-там из градчето. Над къщите се вият живописно пътечки към вътрешността на планината.

Около обяд се качихме на ферибота наобратно. Беше доста пълен на връщане – съвет към тези, които бързат: отправяйте се към изхода на ферибота по-рано, защото при пълен ферибот е лудница, пускат първо колите, за да започнат да товарят следващите. Ако пък сте с кола, опитайте да сте по-близо до изхода. Качихме се на колата, която сутринта беше оставена на сянка, но вече беше като сауна, и потеглихме към Кавала.

Кавала - накацалите къщи на стръмния бряг

В Кавала пристигнахме около един и половина и паркирахме на един от централните площади. Хапнахме на една пейка на сянка и се насочихме към римския акведукт и крепостта.

Старият град на Кавала е също толкова стръмен като Солун, но пътят до крепостта е по-къс, отколкото до солунския Акропол. В стария град в горещия неделен следобед нямаше почти никой, а като стигнахме горе, бяхме единствените посетители. Явно другите спазват препоръката да не излизат в жегата. На входа на крепостта искаха 1,50 евро за билет (едно евро за билет с намаление). Не ни питаха на какво основание искаме билети с намаление, явно не е за студенти, а за младежи до 26 години. Не видях да пише нищо по въпроса.

Крепостта е доста обширна и за моя голяма радост отново се откриваше широка гледка и над града, и над морето. И отново както в Солун, между бойниците ставаше течение и стоенето там не беше неприятно заради жегата. Централната кула на крепостта е в ремонт, не може човек да се качи на нея, но имайки предвид какво се вижда от стените, гледката от сравнително ниската кула става излишна. Горе-долу по това време Боби и Георги казаха, че не могат да продължат разходката с мене, тъй като били много изморени. И двамата не успяха да спят добре през нощта и умората си каза думата. Върнаха се под сенките на площада, а аз продължих разходката си в стария град.

Кавала - родният дом на Мехмед Али, султан на Египет

Видях родната къща на египетския султан Мехмед Али и една красива църква почти на носа на полуостровчето, което представлява стария град. Спускайки се по главната улица на стария град, тъкмо си подминавах аз някаква жълта сграда и видях надпис, на който мярнах Воулгариа нещо си. Прочетох по-внимателно: това било сградата на военното комендантство на българските окупационни войски през Втората световна война. На табелата пишеше и нещо, което аз си преведох като „място на мъченичество за героите от съпротивата”. Та сградата на сегашната Пета гимназия е била комендантството.

Кавала - българското комендатство

А пък срещу нея сувенирни магазини. В единия ми проговориха на перфектен български, в другия имаше български знаменца, въобще явно все нещо българско ще остане в тоя край, пък било и това да са само туристите. Общо взето, освен една турска групичка, само българска реч се чуваше от туристите. Но определено няма много западняци из тия места, които не са сред най-популярните курорти на Гърция.

Но да се върнем към разходката.

Старият град свършва на пристанищната улица, която е доста по-приветлива от солунската – има повече палми и друга растителност и като че ли е по-широка. Тя води до едно кръгово движение, от което надясно се намира кметството (доста необичайно красиво, с южни дървета и кулички) и една семпла католическа черква. Оттам по една от по-лъскавите им търговски улици стигнах до площада, на който ме чакаха Боби и Георги. Поседяхме още малко, поговорихме си, на съседните пейки се събраха старци на раздумка. Като ме видяха, че вадя вода от раницата, ми посочиха една почти скрита чешмичка и казаха: „крио неро” (студена вода). Зарадвахме се, но не можахме да отвъртим крана, беше май счупен. Единият старец стана, откачи някава кука от близкото дърво и прихвана крана и го разви. С намигване ни остави куката и посочи да я върнем на дървото, явно се мисли за бъдещето ;-). Скоро след това потеглихме за Драма с идеята да се посетим градчето, преди да се върнем в България.

В Драма бяхме около пет следобед, един спокоен и мързелив следобед. Градът определено бледнее пред останалите, които посетихме. Не бих казал, че имаше забележителности, но определено беше приятно място.

Поразходихме се малко и като видяхме дини на цена от 35 цента килото, преценихме, че покупката си струва. След комичен разговор в опити да намерим малка диня, която да успеем да изядем наведнъж, седнахме до една чешмичка в един парк и я унищожихме. След това пък имахме проблеми с паленето на колата, които според Георги се появявали съвсем ненадейно. Но с бутане се стига и до София :-). Запалихме и веднага се объркахме откъде да излезем от града, нямаше никакви табели. Един грък ни помогна, кара пред нас до място, откъдето се излиза лесно. Да е жив и здрав.

Кавала - кметството

Оттам нататък пътят беше ясен: Серес-Кулата-София (не знаехме какво е качеството на пътя през Гоце Делчев и предпочетохме да се приберем по познатия и доста хубав път през Кулата).

Пътят Драма-Серес е с добър асфалт, но с една лента, доста баири и много завои. Добре, че нямаше много коли. За съжаление при липсата на табели за Промахон, Сидирокастро или каквото и да е в нашата посока, не съобразих, че трябва да хванем отклонението за Солун, което води до същия изход на града.

Напъхахме се в града, без да искаме, та се наложи от центъра да се излезем по пътя, по който влязохме предния ден на идване. И наистина, дори и там има само табели за Солун, никаква София, Промахон или нещо подобно.

В нашата посока вече имаше група катаджии, които да ловят прибиращите се в неделната вечер българи. Също така и в България имаше катаджии в посока Гърция, няма ние да останем назад, я.

Нищо интересно нямаше по пътя за София освен дежурното задръстване на влизане в града и късно вечерта се прибрахме вкъщи. Така завърши едно прекрасно пътуване из Беломорието.

Автор: Венелин Милев
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: