Приключенията на Светли в Исландия (1)

Исландия, Рейкявик

Само да уточня няколко неща. Светли е мой приятел от Видин. Винаги е някъде на път. Обиколи целите Балкани, после се насочи към Испания и Франция, а сега е някъде в

Исландия

Там е по програма за „обмяна на опит“ или нещо такова, обеща да пише по-подробно за това. Първияt му мейл бе супер интересен за мен, може би защото не знам почти нищо за Исландия. Terra incognita. Така че хайде да я открием заедно:

„Здрасти,
ще се опитам да напиша накратко за това, което се случва тук, но ще е трудно. Много неща се случват:)

Първо, при пристигането ми в Исландия бях малко изненадан, защото всичко беше в сняг. Оказа се, че имат само два сезона -зима и лято. В момента е края на зимата и снегът се топи. Времето обаче е доста странно, защото много често духа силен вятър. Заради течението Гълфстрийм(което повишава температурата) в един ден може да вали дъжд или сняг, после да грее слънце и после пак дъжд...

Вече две седмици и половина съм тук и не сме почнали работа. Сигурно ще е към края на месеца. Ще работим в един камп на едно езеро. Ще играем с деца и т. н., не знам и аз точно, но общо взето не е като „нормална работа“. Тези две седмици постоянно ходихме по разни места... Имахме програма и трябваше да посетим някои забележителности, както и разни отдели (относно човешките права, емиграционен отдел и т. н.). Може би това ще ни бъде полезно след време.

Имахме и традиционна исландска вечеря, което беше отвратително!!!

Тук, ако си чужденец, всеки те пита „How you like Iceland?“ и дали си опитал от акулата!!!
Аз опитах акула и беше отвратително... Те я правят по много стар обичай, като или заравят месето под земята за шест месеца, или го оставят да изсъхне. След това го ядат и пият една традиционна напитка...Brenvin или нещо такова. Силна е и много гадна на вкус. Не знам от какво се прави, ама май от ферментирали картофи. Кофти комбинация е с акулата. Вкусът й е толкова ужасен, че човек не може да изяде повече от три малки парчета.

Вчера ходихме до едно много интересно място тук — Гейзир. Това е гейзерът, от който идва името „гейзер“ като феномен. В момента Гейзир е умрял и не изхвърля вода, но до него има друг, по-малък гейзер, който изхвърля вода на всеки 10 минути на 30 метра височина. До мястото ходихме на автостоп (това е съвсем нормално за хората тук), защото билетите са супер скъпи. Всъщност всичко е супер скъпо. Едно момиче, което ни взе на стоп каза, че учи в Барселона и като отиде там всичко й се струва евтино. Представи си какво е тук!
Хората обаче са супер яки!!!

1. Кефя се и на хората, които са от други страни и са доброволци като мен тук. Запознахме се на семинарите, които имахме и сега си ходим на гости, защото има хора на много различни места в Iceland
2. Исландците са много мили хора също. Всички говорят английски. Ама наистина всички — няма значение дали ще е дете или дядо. Аз не срещнах човек, който да не може да говори този универсален език. Пък и им личи, че живеят щастлив живот...

В Рейкявик в петък и събота е party!

Всички излизат и след 12 или 1 през нощта улиците все още са пълни с народ. Всички пият и изглеждат много happy. А и се обличат готино, особено момичетата (90 процента са руси със сини очи, класика!)
Някои казват, че в Рейкявик всички са или музиканти, или дизайнери, или се занимават с някакъв вид изкуство. Май наистина е така.

За природата... Може би най-красивите места на света са тук!
Населението е около 330 хил., като 200 хил. сигурно живеят в Рейкявик и в още три града около него. Азс съм в единия от тях — Хафнарфродур (Hafnarfrodur). Той е третия по големина град с 22 хил.души. Наричат го града на елфите:)

В цяла северна Исландия живеят сигурно по-малко от 20 хил. души. Градовете като цяло са малки и ако тръгнеш по някои места, можеш да не срещнеш никой в продължение на часове. А ако тръгнеш из централната част на Исландия, можеш да се движиш с дни, без да видиш човек.

Много неща сигурно забравям или пропускам, но някой друг път пак ще пиша.
Изпращам ти няколко снимки да видиш...
Айде чао засега. "

* Писмото е публикувано с много леки поправки от моя страна Светли, извинявай, не се сдържах Благодаря ти, че ми разреши да го публикувам в блога си и чакам продължение... Ето и малко снимки на Светли — запазеното авторско право е негово. Все пак моля да не бъдат използвани без разрешението на автора на този блог!

Благодарение и чрез блога на Елина Цанкова
Авторски права: Нищо от този пътепис, вкл.снимките не могат да се ползват без писменото съгласие на Елина

Автор: Светломир Славчев
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Коледа във Виена

Това не е пътепис. Не е история за културната столица на Европа. Не и разказ, посветен на забележителностите на този вековен град. Аз не успях да ги опозная, но видях една наистина празнична Виена.

Това бе моето предколедно пътуване. Трудно изпълнимо. Чакаше ме една година. На 8-и декември 2006-а не успяхме да излетим, защото падна мъгла. В края на 2007-а обаче това пътуване се реализира, въпреки повторните ни опасения дали ще успеем да стигнем благополучно.

Виена ни посрещна с дъжд, но и с онзи празничен дух, който ни кара да обичаме зимните месеци. Когато навън е бяло и снежно, а елхата грее във всички цветове на дъгата. Студът е изрисувал по прозорците чудновати послания и ни разказва за ледената страна.
Някога вярвах, че тя съществува. Заради приказката на Андерсен — „Снежната кралица“. Виждах я в сънищата си и ми се искаше да полетя на шейната на тази студена и недостъпна повелителка на зимата — все напред и напред, към нейните непознати покои.

Обичам Коледата. Във Виена този празник е издигнат в култ. И не само там. В целия западен католически свят е така. Украсата на градовете им е толкова красива, че единствената дума, с която бих я описала, е „блясък“. Навсякъде греят светлинки, които приличат на звезди. От тях са направени най-различни фигури — лампи, свещи, подаръци, сърца и коледни играчки...
Това е първото нщо, което ме впечатли най-силно във Виена — украсата.
Простичко е някак, знам. Някаква си там украса! Така мислим тук, в България. Слагаме по няколко гирлянди и смятаме, че това е достатъчно. Коледната украса на София дори не е коледна — можем да я видим и през лятото, и през пролетта, и през есента... За по-лесно тя е целогодишна, през лятото — нелепа, а през зимата — толкова обикновена, че не успява да впечатли почти никого.

Във Виена обаче съвсем не е така. Никога преди не бях виждала град, който толкова много да ми заприлича на коледна елха. Целият блести — пищно, но и наистина празнично.
Тези няколко дни, прекарани извън София, ми се сториха съвсем кратки. В австрийската столица бе влажно и мрачно, а и малкото слънчеви лъчи, които пробиваха мрака, се скриваха съвсем рано — към четири следобед. Не спирах да се топля с греяно вино — ароматно, топло и носещо дъх на подправки. Продават го навсякъде по улиците на Виена. Хората често се спират на по чаша пунш или вино, за да си поговорят, да хапнат, да се посмеят. Изглеждат напълно завладeни от коледния дух. Пазаруват украси за домовете си в огромни количества. И могат да си позволят всичко. Стандартът е друг. Във Виена всичко ми се стори по-голямо — и красивите сгради, и улиците, и магазините, и книжарниците, и пазарите, и размерът на порциите в бирариите и ресторантите...

Любимото ми място —

площадът пред катедралата „Св. Стефан“

Туристическо сборище, но и нещо повече от това. Катедралата наистина е впечатляваща и когато обърнеш поглед нагоре, към самия й връх, не можеш да не се върнеш назад във времето, към тъмното и непознато Средновековие. Не можеш да не се почудиш как ли е строена някога с усилията на много, много хора. Седнахме за кратко вътре, но само защото успяхме да издебнем минути без огромните тълпи туристи пред входа. Бе спокойно и красиво. С аромат на свещи и тамян, с онази характерна черковна миризма,която свързвам с празници като Коледа и Великден. Не обичам църквите, но в тази се почувствах добре. И естествено — се снимах пред нея за спомен.

„Нашмаркт“

— пазарът за вкусотии. Харесаха ми бистрата, които събират шумни компании. Въпреки студа всеки може да седне на масите пред заведенията, защото за комфорта на клиентите има специални печки, които сгряват въздуха отпред. Тук са отворили врати ресторанти, които предлагат кухня от цял свят. Араби и турци точат ножовете за дюнерите и кебапите и подвикват на туристите, примамвайки ги към своите сергии. Целият „Нашмаркт“ е побрал в себе си продукти, аромати и цветове от целия свят.
Посетихме го за пръв път в събота. Тълпата бе огромна. Имаше и немско говрорящи, но иначе покрай нас се чуваше всякаква реч. Минахме през целия пазар, като непрекъснато се бутахме и блъскахме с хора от нашата порода — туристи. Всеки дъвчеше по нещо, почерпен набързо от някоя сергия — я фалафел, я парче холандско сирене, я италианско доматче с моцарела... Ние пък попивахме с очи (сякаш за последно!) наредените съблазнително плодове и зеленчуци, купчини ядки, пити кашкавал и всякакви други видове сирена, меса, хлебчета и кроасани, шоколади и ябълкови щрудели. Ох, с последните преядох и едва ли ще вкуся от тях в близко бъдеще:)Бяха страхотни обаче — особено онзи, с който закусих в малка пекарна на „Марияхилферщрасе“. Традицията в печенето на закуски и сладкиши там бе от 1826 г.

Като цяло виенчани явно са привърженици на традициите. Във всичките им форми. Традицията да посрещат Коледа, започвайки да празнуват месец преди заветния ден. Традицията да се разхождат в събота и да пазаруват като за последно. Традицията в неделя нито един магазин да не работи. Традицията за закуска да си купуват топли, прясно изпечени кроасани, хлебчета, щрудели и какви ли не други приумици на пекарното изкуство:-) Традицията да бъдат прилежни и да заковават колите в момента, в който видят че пешеходец е тръгнал, понечил или дори неволно дал знак, че ще пресича:-)

Виена — спокойствие и подреденост

Пиша всичко това не без известно възхищение. Първото ми впечатление, щом влязохме във Виена бе: „Уау, колко е подредено и спретнато всичко — улиците без нито една дупка, красивите зелени площи край тях, украсата, хората, колите и най-вече — еднаквите на цвят, поддържаните и гоооолеееми сгради.“

Това винаги ме е впечатлявало навсякъде извън София. Понякога ми се струва, че така сме свикнали с всички неуредици покрай нас, с целия хаос, в който живеем, че едва когато се отделим от „родния край“ и видим нещо различно, разбираме колко красив и спокоен всъщност може да бъде животът.

На Виена може би й липсва само малко повече космополитност, малко повече забавление по улиците... Липсват й уличните музиканти — не, не онези с тромпетите и с националните дрехи, а музикантите от цял свят. Може би на австрийската столица й липсва и малко повече колорит. А може би аз съм пристрастна и склонна да сравнявам всеки град с Барселона — най-хубавото място, на което някога съм била. Е, както вече казах — „може би“... Защото има много хора, за които Виена е любим град, в който винаги биха се връщали. Въпрос на усещане:-)

Хостелът

Невероятен. Жълт, чист, спретнат, намиращ се в началото на една от големите търговски улици в града — „Марияхилферщрасе“. Препоръчвам го на всеки — не само заради по-ниските в сравнение с хотелите цени, но и заради свежата и младежка атмосфера. Хостелът се казва Wombat. Не питайте защо:-) Wombat всъщност са верига наистина добри хостели на добри цени. Има ги е Мюнхен, и в Берлин. Най-добре прочетете повече за тях на www.wombat-hostels.com

Ние спахме в стая с двойно легло, имахме и малка баня с душ. Топлата вода не спираше:-) Беше наистина много чисто и приятно като атмосфера. Екипът на хостела бе само от млади хора — усмихнати и готови винаги да помогнат. Wombat си имат и свои правила — като например за това какво не можеш да внасяш в стаята (въпреки че ние, разбира се, нарушихме тази част от споразумението;-). Закуската сутрин е като на all inclusive — за три евро получаваш всичко, което можеш да изядеш:-). Всъщност наистина си заслужава, защото иначе само кафето някъде в центъра струва толкова. Аз например пия поне по две чаши кафе сутрин, така че оценявам тази "вересия„:-).

Така... Какво още не споменах за Wombat? Аха — бара:-) Там има разни игри като табла и билярд, други хора от хостела, пиене, музика и цигарен дим:-) Никак не е зле, имайки пред вид факта, че клубовете във Виена са почти неоткриваеми. Казвам „почти“, защото ние открихме една уличка с бирарии и клубове (нито знам как се казва, нито къде се намира), но... Всичко бе затворено, защото бе неделя! Така че внимавайте — в неделя не можете дори да си купите билети за градския транспорт, защото просто няма нищо отворено. Е, винаги можете да отидете на гарата — там има много неща. За билети — не знам. Ние например в неделя не правихме нищо. Мотахме се цял ден из полупразните улици в центъра на града. Вечерта напазарувахме разни неща от магазин на гарата (хостелът ни бе близо до Westbahnhof) и се прибрахме.

Добре, че в Wombat човек се чувства малко като на общежитие — имахме си обща кухня с всички необходими прибори, печка и хладилник. Ние използвахме само чиниите, но иначе всеки може да си сготви нещо, стига след това да почисти след себе си :-) На мен се падна честта да мия чиниите след нашата „студентска“ вечеря:).

Пратерът

Не зная дали да го посоча в графа „неща, които харесах“ или „неща, които харесах, но леко ме разочароваха“. Първо — много трудно стигнахме дотам, защото объркахме посоката на трамвая. Питайте подробно за всичко, когато трябва да си купувате билет и дано ви разберат като им говорите на английски:). Както и да е, повозихме се около половин час. Всъщност беше приятно. Определено поставям градския транспорт сред нещата, които харесах във Виена. Разписанията се спазват стриктно, а шофьорите са услужливи, не пушат и не псуват (поне така ми се стори :)). В трамвая бе топличко и въпреки, че ни се наложи да стигнем до крайната спирка в противоположната на желаната от нас посока, а после да дупчим отново билети за връщането, пътуването си бе интересно. Когато най-накрая стигнахме до спирката „Пратер“, осъзнахме, че до самия увеселителен парк има още доста път. Въпреки студа в парка имаше много хора, които се разхождаха, тичаха и тренираха. Ние с Иван напредвахме доста бавно към крайната цел — виенското колело, защото той, горкия, все трябваше да ме прегръща и топли. Да, определено студът в Австрия не ми хареса :) Може би по-скоро влагата във въздуха е причина за ниските температури. Поне така е в родния ми град Видин, който също има честта да е разположен на Дунава:).

Увеселителният парк бе някак самотен и пуст. Имаше групи туристи, които стояха на опашка за виенското колело, но всички останали съоръжения не работеха. Повъртяхме се известно време, докато решим дали да се качим за едно завъртане по 8 евро на човек, или да пропуснем :) Е, все пак надделя любопитството. И ето ни качени в една от кабинките на виенското колело. Бавно, много бавно, започнаха да ни изкачват нависоко, и все по-нависоко. Виждахме целия град и Иван не спря да снима :) Мисля, че беше по-развълнувам от възможността да направи хубави снимки, отколкото да запомни какво е да се повозиш на виенското колело във Виена :) Ами не е вълнуващо преживяване, не ти става лошо или нещо такова — но поне виждаш целия град като на длан. Наистина е красиво! Завъртането е само веднъж, така че използвайте ефективно времето си — снимайте! Или напишете на вече изписаните с послания и имена от цял свят стени на кабинката — „Пешо беше тук“. Примерно:).

Хундервасер

Всъщност го пропуснахме... Но всички познати, с които обсъждах пътуването си до Виена, бяха категорични, че това е първото нещо, което трябва да се види в австрийската столица. Е, видях уникалната къща само през прозореца на трамвая, докато пътувахме към Пратера :( Оставям на другите да я открият за себе си — не бих могла да опиша тази забележителност, след като не съм я разгледала :( Споменавам я, за да не я пропусне и някой друг!

„Марияхилферщрасе“, „Грабен“ и „Кертнерщрасе“

Улиците на модните изкушения. По-достъпни са на „Марияхилферщрасе“, защото на другите две се намират бутиците на най-известните марки за дрехи, чанти, обувки и бижута. Моите лични фаворити — „H&M“ са на всяка крачка, така че лесно ще ги откриете и на трите улици. „Zara“ — също. Магазините им наистина са огромни, а в тях можете да откриете всичко от модната индустрия на доста разумни цени.
Мога само да пожелая на всеки, който открива или преоткрива Виена, приятна разходка по тези централни улици на града! От сутрин до късно през нощта те са оживени, цветни и празнични!
Enjoy... Във Виена всеки може да открие по нещо за себе си и да му се наслади от сърце!

Автор: Елина

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Ковачевица: С дъх на диви ягоди

В днешния мрачен неделен ден, в който сякаш няма какво да се случи :), искам да си припомня отново пътуването си до Ковачевица. Едно място без време.

Усещането за безвремие в Ковачевица е пълно, докато жълтото такси ме оставя на прашния път пред кръчмата “Синият вир”, където, седнали на по чаша бира или кафе, местните хора ме оглеждат с любопитство и с едва спотаена усмивка. Съвсем не съм единственият турист, готвещ се да забие победоносно знамето си на някоя от планинските ливади, заобиколили селото, но за мен пътуването дотук е “бойно кръщение”. Ковачевица все повече се превръща в туристически магнит, привличащ чужденци и българи с неповторимата си красота на отминали времена,с усещането си за непристъпност, спокойствие и… вечност.

Село Ковачевица се намира на около 16 км от Гоце Делчев

Разположено е в поречието на река Канина, наречена още Кървавата река. Селото е сгушено в зелените ридове на Родопите и прилича на заспало дете в прегръдките на загрижената си майка. Планината е неразделна част от живота в Ковачевица, а често - основна прехрана на местните хора. Лятно време те не пропускат да наберат огромно количество гъби, диви ягоди, билки, които да продадат или консервират за зимата. А по тези места тя е снежнобяла, леденостудена и по думите на местните - “много люта”.

След настаняването ми в една от най-старите къщи (строена през 1784 г.), но обзаведена комфортно в съвременен стил, решавам, че не мога да губя и минута повече. Предвкусвам дългата разходка из

потайностите на малкото селце

и бързо слизам по извитите и стръмни стълби на моя временен дом. Още преди да срещна силните лъчи на слънцето, спирам за няколко минути, за да разгледам импровизирания килер до вратата на къщата. Какво ли няма сред вехториите, събрани вероятно при ремонта на дома. Газени лампи, железни ютии с пробито дъно, свещници, старо огледало и везани възглавнички… Чувствам се като Алиса, откриваща друго време и пространство. Мирисът на минало ми действа опияняващо. Иска ми се да разгледам всички кътчета на планинското село и да открия тайните му.

Успявам да разгледам централната част на селото за около половин час. Къщите са на няколко етажа, повечето от просторните тераси са окичени с красиви цветя, а покривите над тях са покрити с чудновати керемиди, които представляват тънки скални отломъци и са характерни за Ковачевица и малките села в околността. Уличките са тесни и стръмни, като слизането е значително по-забавно от изкачването, защото можеш да се спуснеш на бегом, като все пак се молиш да не си изкълчиш крака на големите камъни, осеяли пътя. Наред с автентичните къщи, някои от които са напълно или полуразрушени, в Ковачевица, както и на редица други места в България, активно се строи. Стремежът на българина към строене явно е неизкореним, както и маниакалното желание да огради имота си с висок и непристъпен зид. Новопостроените къщи следват традицията - имат няколко етажа, покривите са покрити със скални късове, а дворът задължително е голям и обвит с висока ограда. Някои от най-напредничавите строители са направили в двора си дори басейн, сложили са хамак и маса като за цяла кръчма, а пък други изграждат към дома си нов път. Естествено, той прилича повече на излъскана пътека и стига само до вратата на личната собственост. Иначе общият път, водещ към селото, е разбит и осеян с големи и малки дупки, но никой от строящите нови къщи не си мърда пръста, за да го поправи. Някак в противовес на историческата традиция всичко в селото да бъде изграждано със съвместни усилия.

Историята на Ковачевица

Възникването на селото е свързано с бягството на българи от околността при помохамеданчванията, извършвани през 1623-1625 г., както и през 1656 г. Българите, които отказвали да приемат исляма, намирали убежище в непристъпните и високи части на Родопите. Вярва се, че турски крак не е пристъпвал в Ковачевица именно поради отдалеченото й местоположение. Това, разбира се, не е истина, но факт е, че в селото няма джамия. Църквата “Св. Никола” в Ковачевица е построена през 1848 г., като камбанарията й е достроена през 1900 г. със средства от самите жители на селото. Килийното училище е било създадено още през 1820 г. в двора на църквата и децата от селото са се обучавали в него до 1854 г., когато е открито и първото светско училище в Ковачевица.

Отпивам вода от чешмата в двора на църквата и тя ми се струва сладка и чиста. Отдавна забравен вкус, който ме кара да пия още и още… Поемам нагоре по витата уличка и минавам покрай хотел с име “Мера според мера”. Едноименният български филм е сниман в Ковачевица, както и над 20 други филмови творби. Може би само изкуството е в състояние да запечата спомена за селото или да го отрази в неговата неразкрита красота. Аз не успявам да го сторя с фотоапарата си и разглеждайки проявените снимки след моето завръщане в София, установявам, че те бледнеят пред личните ми спомени за Ковачевица и Родопите.

Изкачвам един от хълмовете, оградили селото, за да го обхвана в неговата цялост и да му се полюбувам “отгоре”. Улавям с поглед полета на орел, реещ се в светлосиньото небе над Ковачевица - птицата прилича на вечен стожер над родопското кътче от рая. Селото е обгърнато от зеленина, а зад прихлупените каменни покриви се простира хоризонтът на планината. След нея има само небе

На хълма над селото се намира и местното гробище - навъсено въпреки късните следобедни лъчи на юлското слънце и някак плашещо с шепота си за каменна вечност. На входа ме посреща оголено мъртво дърво с разкривени клони. Не мога да пропусна символиката му, та то сякаш стои като мъртвец пред вратите на един друг свят

Разглеждам надгробните камъни и въпреки вината, която натрапчиво гложди някъде дълбоко в съзнанието ми, любопитството в мен надделява. Интересуват ме каменните плочи. Повечето нямат надписи, а са само парчета камък, вкопани в земята. И гробището на Ковачевица е като самото село - намира се нависоко и в него се преплитат минало и настояще.

Вечерта наближава, а аз, набрала снопче полски цветя, бавно се спускам по пътя към селото. Мечтая за студен душ и в този момент се радвам на възможностите на цивилизацията. В стаята, която наех, разполагам с душ, телевизор и огромно легло. До вратата има старо огледало със закачена на него везана кърпа, а стаята е пропита с дъх на смола и с аромат на диви ягоди, които, спретнати в малко букетче, украсяват стаята ми. Явно подарък от любезните собственици на къщата. Отбелязвам си наум да им благодаря на вечеря, когато ще се отбия в кръчмата, полегнала над стръмната улица, за да си поръчам супа от манатарки и палачинки със сладко от горски плодове за десерт. А след вечеря непременно ще поседна до разгорелия се в камината огън и ще гледам звездите, които само в Родопите са така ярки, близки и красиви. Единственото, за което ще ги помоля, е да ми разкажат легендата за вечната Ковачевица.

Автор: Елина

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Латерната на щастието: Барселона

Това е една история за щастието, което се случва без думи. Непредсказуемото щастие, което те среща по улиците на Барселона. „Ела с мен“, казва ти, и те води из тесните улички на миналото. С него пресичаш широките булеварди на настоящето, а после се разминавате някъде зад ъгъла. То, щастието, има свои цветове. Тук те са два — яркочервено и слънчевожълто. Преплетени в едно, те са символът на испанската провинция Каталуня. И на нейното сърце — Барселона.

LAS RAMBLAS - РАМБЛА

Настаняваме се в хостел „на пъпа на града“ — най-известната барселонска улица Las Ramblas. Хостелът носи характерното име Picasso и се намира в самия й край, което обяснява и по-ниската цена на стаята. Оставаме доволни от обстановката и вежливата му съдържателка — възрастна жена, която говори само испански. Въпреки че се чувстваме като в Lost in translation, не съжаляваме за избора. Цените са прилични, чистотата е на ниво, а стаята дори има малка тераса с изглед към Las Ramblas — улицата, която никога не спи.

Las Ramblas е дълга около километър и половина и е денонощно оживена (с изключение на ранните сутрешни часове, когато можете да срещнете единствено млади хора, връщащи се от парти, или пияни бездомници, които ще ви говорят нещо неразбираемо на испано-английски).


Името й означава „разходка“. И наистина разходката по нея е незабравимо преживяване и безплатна атракция. По цялата дължина на улицата са разположени магазинчета, в които се продават сувенири, вестници, цветя или... всякакви видове дребни домашни любимци — рибки, игуани, канарчета, бели мишки, хамстери и морски свинчета. Това е раят за децата, а често — и за техните родители.

Разхождайки се по Las Ramblas няма как да не обърнете внимание на величествените сгради от двете й страни. Голяма част от тях са хотели или хостели, които предлагат стаи на доста по-високи цени от тези в Picasso. Изгледът от терасите им обаче е великолепен, стига да помните, че тук не се спи! Las Ramblas стихва към 5—6 сутринта, за да се събуди отново само след няколко часа — към 10.

На тази неповторима улица се намира и Градската опера (Gran Teatre del Liceu), а точно пред нея е спирката на метрото, която също носи името Liceu. Ако искате да сверите часовника си, минете покрай театъра Poliorama, в чиято фасада е вграден първият градски часовник на Барселона. Той ще ви напомни колко бързо лети времето тук и колко много неща тепърва предстои да видите. Затова побързайте!

Местният пазар (La Bouqeria)

също е разположен в непосредствена близост до Las Ramblas. Изобилието от ядки, плодове, зеленчуци, фрешове, меса и морски деликатеси трудно може да бъде описано с думи. La Bouqeria е синоним на изобилието. Вавилон на храната. Търговците шумно предлагат стоката си, а туристите снимат с фотоапаратите си или опитват екзотичните плодове, съблазнително изложени на претрупаните сергии. Острата миризма на риба се смесва с аромата на прясно изцедени сокове; топлият дъх на току-що опечен хляб се разтваря в парата на паелята, извадена от фурната на някое от автентичните заведения на открито. Това е един съвсем различен свят, който не бива да пропускате. Гмурнете се в него с отворени очи и задължително — на гладен стомах!
В самото начало на Las Ramblas в посока към площад „Каталуня“ се намира една невзрачна на пръв поглед чешма. Поверието обаче гласи, че който пие от нея, ще се върне в Барселона. Затварямe очи, отпивамe от топлата и... неприятна на вкус вода, и си пожелавамe отново да се върнeм в най-слънчевия град на Испания.
Продължавайки все напред, преминаваме покрай емблематичното за Барселона кафе „Цюрих“, за да седнем на някоя от многобройните пейки край площад „Каталуня“. За него казват, че е пресечна точка на миналото и настоящето, на новия и на стария град. Обичайна гледка тук са гълъбите и минувачите, които ги хранят, както и групичките младежи, седнали на зелената трева около площада. В Барселона ограничения сякаш няма. Бъди какъвто си.

ГАУДИ

От „Площад де Каталуня“ поемаме по Passaig de Gracia — широка улица с множество магазини и заведения. Продължавайки по нея достигаме до основната си цел — сградите на Антонио Гауди. Произведенията на модернистичното каталунско изкуство — къщите, са истински архитектурни шедьоври. Най-забележителни измежду тях са Casa Batillo и La Pedrera. С извитите си и причудливи форми, с цветните си мозайки и с оригиналните си орнаменти приличат на нереални, приказни замъци. Casa Mila, или La Pedrera, както по-често я наричат, е една от най-впечатляващите къщи, проектирани от Гауди. Представлява осеметажен блок, който няма никакви прави линии, сякаш морските вълни са нагънали цялата повърхност на къщата. Заслужава си да видите покрива на La Pedrera, където Гауди поставя твърде странни комини — напомнят на войници, бранещи дома от злите стихии. Оттам получили и названието си espantabruixes или тези, които плашат вещиците.

Без гения на Гауди архитектурният облик на Барселона не би бил така разнообразен, неповторим, запомнящ се... По ирония на съдбата обаче Антонио Гауди умира на 73-годишна възраст, блъснат от трамвай на улицата, забравен от съгражданите си, но не и от историята.

Негово дело е и

паркът Guell (Гюел)

където ежедневно се струпват стотици хора. Първоначалната идея е била това да се превърне в жилищен комплекс от луксозни къщи, но в крайна сметка само две от тях са построени и проектът пропада. Днес паркът е общински и достъпен за всеки желаещ. Гледката от върха, където се намира прословутата извита пейка, открива пред очите ни целия град. В парка Guell може да посетите и музея на Гауди.

Няма как да пропуснем и „най-горещата“ туристическа точка в Барселона —

La Sagrada Familia (Саграда Фамилия)

Катедралата е последното дело на Гауди, което той така и не успява да завърши. Днес изграждането й продължава — но не съвсем по проектите на великия архитект, което е и причината за противоречивите мнения относно завършването й. За да разгледате катедралата отблизо, ще трябва да платите 10 евро вход. В него е включена и разходка до парка Guell. Ако не ви е страх, можете да се качите и до самия връх на катедралата — пеша или с асансьор. В двора на La Sagrada Familiа се намира и бараката, в която е живял и творил Гауди през последните 10 години от живота си, неотлъчно свързан с последното си творение.

BARRI GOTIC - Готическият квартал

За да откриете за себе си Барселона, просто й се отдайте напълно. Свийте в някоя уличка и смело изгубете посоката, за да усетите магията на града и да намерите своето щастие в него. Много подходящ за това е готическият квартал (Barri Gotic) в старата част на града. Всъщност кварталът е съвсем близо до Las Ramblas и в него няма как да се изгубиш. Но има какво да откриеш. Тук къщите са съвсем близо една до друга. Терасите им са малки, украсени с цветни саксии. В приземните етажи са отворили врати бистра, кафенета, барове, магазинчета за сувенири или ръчно изработени бижута.

В Готическия квартал можете да разгледате и сградата на градската управа на Барселона. Впечатляваща е и готическата катедрала. Свещите, които си купувамe, са тъмночервени и големи колкото декоративните свещи в България. Няма икони, а каменни изображения на светците, на Дева Мария и на Христос. Светецът, закрилник на Каталуня, е св. Георги и затова пред статуята му има най-много свещи и живи цветя. Дълго стоим пред градината в средата на катедралата. Сякаш сме открили изгубения рай — в езерото плуват златни рибки, а по повърхността тържествено се разхождат бели гъски. Портокалови дръвчета са обагрили градината в оранжево. На излизане от готическата катедрала дочуваме мелодия от непознат инструмент. Някой свири на съседната улица. Мисля, че е латерна. Латерната на щастието.

Съвети за пътуване до Барселона

За да си запазите стая на добра цена в Барселона, отидете на www.booking.com/Barcelona. Цените са около 40 до 70 евро на вечер за единична/двойна стая.

Повече за Гауди можете да научите тук.

Опитайте традиционната испанска паеля, но не рискувайте да си я поръчате в някое от безбройните бистра на Las Ramblas. Ще останете разочаровани от обикновеното ризото, което ще ви поднесат. И все пак, ако искате да вечеряте в тиха и приятна обстановка, изберете NURIA. (намира се в самото начало на Las Ramblas). Цените са малко по-високи, но пък качеството на храната е на ниво. Голям избор на морски деликатеси и риба, паеля, селекция от качествени вина.

Веригите Subway, McDonalds и Burger King са навсякъде и са денонощно отворени. Българското „Happy“ също има ресторант недалеч от „Плаца де Каталуня“. За разнообразие можете да опитате храната в испанската верига за бързо хранене „Pans and company“.

Испанците обикновено вечерят към 21.30—22 часа, затова не се учудвайте ако към 19—20 ч. ресторантът все още е празен. След вечеря е време за питие — сангрия, бира или по-твърд алкохол в баровете и бистрата на града.

Автор: Елина Цанкова
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Една разходка до Истанбул

Летището бе обвито в мъгла — тежка, сива, грозно настръхнала. В началото на декември, последния месец от изтичащата година, пътуването със самолет бе неочаквано събитие за мен. Дестинацията, за която получих своя предколеден подарък-билет, бе Виена. Докато седях на терминала и наблюдавах множеството от изнервени пътници, които нервно сновяха наоколо или също като мен кротко чакаха повикване за самолета си, аз потъвах в мечти и планове за предстоящата почивка в една от най-привлекателните люлки на културата в „добрата стара Европа“. Мислено вече вървях по непознатите за мен улици на Виена, разглеждах коледния базар, купувах ненужни подаръци за близките си и пиех топло какао в някое от безбройните кафенета на града.

„Ех, Пратер, Пратер...“ — за съжаление аз не те видях...

В този ден съвсем не ми бе писано да полетя със самолет. Всъщност стигнах едва до чекирането на багажа и почаках още половин час, докато любезно ми бе съобщено, че полетът ми е отменен. Мечтите ми за празнично пазаруване по виенски се изпариха толкова бързо, че останала без тях, се почувствах самотна и тъжна. Не можех да се върна в София, защото въпреки, че не бях излетяла в действителност, в съзнанието си вече пътувах... Нанякъде.


Спаси ме един случаен бус, който спря пред летището в мига, когато излизах, нарамила сака си, навела глава и повлякла се нещастно обратно към скуката на града. Стресна ме клаксонът на автобуса и когато вдигнах очи към него, видях бяла табелка с надпис „София — Истанбул“. Ура! Ето го моят рицар на бял кон! Без колебание се качих, метнах сака на свободното място до мен и доволно се отпуснах на седалката.
Истанбул... Градът, за който бях чувала легенди... Градът, който искрено мечтаех да видя, но така и не намерих повод да тръгна към него... Градът, който носеше очарование само при споменаването на името му — И-стан-бул...

Озовах се в града призори. От гарата побързах да си взема такси и упътих шофьора да ме закара до Таксим. Знаех от приятели, че това е най-европейската част на града и смятах да я открия за себе си.

Таксито ме стовари да малък семеен хотел, който изглеждаше съвсем прилично и срещу умерена сума евро, успях да се настаня. Въпреки нетърпението си да разгледам поне тази част на Истанбул, изчаках слънцето да изгрее напълно и да чуя първите шумни възгласи на продавачите, чираците и калфите, които отваряха закусвалните, магазинчетата, ресторантите.

The story begins...

Бавно се спускам към площад „Таксим“. Минавам по булевард Истиклял (Istiklal Caddesi), който е една от главните улици в тази част на града. От двете ми страни се издигат красиви цветни сгради на по няколко етажа, побрали в себе си цялото разнообразие от магазинчета за сладкиши, ресторанти с традиционна турска кухня, витрини на маркови магазини, кафенета, кебапчийници...и какво ли още не... Тук всичко е смес от най-разнообразни и несъчетаеми неща, които придават на „Истиклял“ екзотичен и уникален вид. Така е и в цял Истанбул. Прилича на туптящо сърце, което никога не спира своя ритъм. Той е символ на живота с всички негови контрасти, със своите добри и лоши страни, но постоянно оживен, постоянно шумен, постоянно цветен, красив, магнетичен... Едва ли има една-единствена дума, с която може да се опише Истанбул.

Магнит.
Магия.
Очарование.
История,
Минало.
Настояще.
Кръстопът.
Едно.
Цяло.
От
Минало
И
Настояще.

Миналото и настоящето се преплетени в самото сърце на Истанбул, в лабиринта от стръмни улички, които сякаш нямат край, съединяват се, извиват се, преплитат се и те водят нанякъде.

Попивам с очи отварящите врати турски дюкянчета и закусвални, от които се носи примамливият аромат на прясно изпечени банички, бюреци и всевъзможни видове „симиди“. Отвсякъде ме подканят с любезното „Байрум!“ („Заповядайте!“). Избирам една от закусвалните с излъскана до блясък витрина, зад която се крие сякаш цялото разнообразие на традиционни турски баници и баклави. Поръчвам си порция „су бюрек“, който е нещо като кръгла баница от юфка и сирене. Явно ми се услажда, защото си поръчвам и втора порция плюс „бонус от заведението“ — порция сладка баница, поръсена с пудра захар и чаша от традиционния за Турция чай. Оказва се, че управителят на малката „баничарница“ е забелязал, че съм от вида „нов турист“ и проявява типичната за Истанбул любезност към посетителите. Внимателното отношение към клиента е закон в Истанбул. Нещо, което рядко можем да срещнем в България.

След вкусната (и тежка ) закуска продължавам разходката си по „Истиклял“. Впечатлява ме изобилието от стоки и храни, изложени зад витрини, лъснато до блясък. Явно чистотата е другият приоритет на турците, който би могъл да ни послужи за пример. Храната тук се приготвя буквално пред очите на туристите и местните жители. Процесът на готвене прилича на свещенодействие, в което готвачите, облечени в еднакви „униформи“, създават своите кулинарни шедьоври — гювеч, месни гозби, пилаф, пълнени патладжани, сиропирани сладкиши, сладолед...

Междувременно, загледана в примамливите витрини, съм успяла да попадна в тълпата, превзела „Истиклял“. Множество от хора преминава покрай мен — дочувам не само турска реч, но и френска, английска. Освен забързаните турци, отиващи на работа и спокойно пазаруващите забулени „ханъми“, срещам и туристи като мен, дошли да се порадват на няколко почивни слънчеви дни.

Поглъщам с очи разнообразието на главната улица и търся онези нейни символи, които ще запазя в съзнанието си като скъпи спомени. Ето, малкият червен трамвай, който с трясък преминава покрай мен; количките за симиди и гевреци, всяка от които има свой собствен номер и шумно рекламиращ стоката си продавач; големите закусвални на веригата „Симид Сарай“; скътаните в разклоненията на главната улица ресторантчета с традиционна турска кухня; изобилието от магазини за сладкиши, подправки, ядки, шалове и сувенири; уличните музиканти и продавачите на „маркови“ парфюми, часовници, цигари и шоколад... Един от нестандартните символи на района около площад „Таксим“ е и странният възрастен мъж с брада, облечен в униформа с множество закачени по нея медали, държащ в ръката си огромна броеница и разхождащ се безцелно по „Истиклял“ по всяко време на денонощието.

В неизбродимите разклонения на „Истиклял Кадеси“ са скрити безброй заведения, кафенета, клубове и ресторанти. Всички те обаче впечатляват посетителя с оригиналния си дизайнерски облик, с цялостния си creative — интериор. Всяко място тук е различно. Изборът е толкова голям, че може да задоволи всеки каприз на ненаситния за развлечения турист.
Музиката е част от атмосферата на артистичния квартал около „Таксим“. Тук тя никога не спира — мелодиите, предимно турски, звучат от всеки ъгъл. Докато разглеждам книгите в малката книжарница „Робинзон Крузо“, в която наистина се чувствам като корабокрушенец на остров от книги, около мен „Истиклял“ се променя. Привечер тук се струпва сякаш цялата модерна младеж на Истанбул. Влюбени двойки се разхождат, хванати за ръка; близо до площад „Таксим“ и паметника на „бащата“ на европейска Турция Ататюрк група момчета пият бира; няколко момичета с вид на пънк-диви чакат някого, нетърпеливо пушейки цигари... Нощта на „Истиклял“ е съвсем различна. Ако денят тук е обвит в бял воал, то нощта е лишена от задръжки, религиозни догми и традиционни норми на поведение. Заведенията се препълнени, усмихнати хора разговарят помежду си, пият бяло вино или бира, пушат наргиле и потъват в облаци от ароматен тютюнев дим. Жените изглеждат красиви, облечени са като европейки — носят дънки, рокли или дълги поли. Излъчват спокойствието на Изтока и енергията на Запада. Дискотеките и клубовете са отворени за всички до сутринта. Един от най-известните клубове е Babylon („Вавилон“), атрактивно място за любителите на джаза и рока.
Младите хора на Истанбул обаче сякаш предпочитат да се разходят по „Истиклял“, след което да седнат за по питие на някое от многобройните заведения, да хапнат сладолед или да отидат на кино... Разговорите не секват, а кварталът заспива едва призори, притихнал в очакването на следващия ден.

Прибирайки се към стаята си в хотела, заситила среднощния си глад с истанбулски дюнер (чийто вкус значително превъзхожда този на дюнерите в София), осъзнавам, че моето случайно приключение тепърва започва. На следващия ден ми предстои обиколка из пазарите на града, посещение в Синята джамия и разходка по моста до Златния рог, където Босфорът тихо напява някоя от многото мелодии на Истанбул.

*Съзнавам, че едва ли съм успяла да предам с думи това, което в действителност представлява този град, разположен между два свята — Изтока и Запада. Инстанбул не може да бъде описан в един текст. Дори и в цяла книга. Орхан Памук (един от любимите ми автори в момента) посвети на Истанбул своя последен роман, който носи същото име. Препоръчвам го на всеки, който иска да усети поне малка част от магията, наречена Истанбул. И да я разбере...

Автор: Елина Цанкова

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: