До Бостън и назад(4): Денят на св. Патрик

St. Patrick´s Day

Четвърта част на пътеписа. Трета част тук, началото тук.

Kiss me, I’m Irish

Закуска, мотка из хотела, сваляне на карти и подготвяне на маршрута към летището, където трябва да оставим КИА-та и да вземем друга кола, този път с круиз контрол. Тото ми провежда кратък курс как се работи с Nokia N800 и картовия й софтуер, а аз мрънкам — точно бях свикнала с Google Earth и се оправях без никакъв проблем, сега пак да уча нови системи, не обичам така. На всичко отгоре джаджата ми е твърде дребна и изглежда яко крехка, не смея да я хвана с цяла ръка, камо ли да цъкам по тъчскрийна. И маршрутът, който предлага, заобикаля Кеймбридж, за да излезе на магистрала I-93 (демек на майна си). Предлагам да караме направо през Сентръл Скуеър, Масачусетс Авеню и по Харвард Бридж право в Бостън Даунтаун, качваме се на I-90 и някак стигаме Лоугън, ама мъж ми не се съгласи: “Ще караме по GPS-a, по картата, по предложения маршрут, та да не се изгубим”. Ми ОК.

Всичко тръгна добре, не си изпуснахме отбивката, качихме се на правилната магистрала, влязохме в правилния тунел… естествено GPS-ът се ошашка, на едно разклонение вместо да завием вляво към летището, ние продължихме направо и се озовахме в центъра на Бостън. След бая маневриране из уличките най-накрая излязохме на I-90 и през тунел Тад Уилямс се озовахме на летището. Да, ама като нямахме грам спомен къде е офисът на National Car? Хайде още половин час въртене в кръг и най-най-накрая паркирахме :-) Хора, не може да си представите какви са спагетени пътищата тук! Никога не съм попадала в друга подобна дезориентираща градска среда. В един момент пътуваме на изток, гледам къде се намираме на хартиена карта, потвърждавам информацията с GPS-a и въпреки това вътрешният ми компас КРЕЩИ, че пътуваме в точно обратна (западна) посока и че вместо да се доближаваме към морето — летим към вътрешността. Не ти трябва ролъркостър, за да ти обърква главата.

Както и да, оставихме сребристата акула, платихме я и поискахме друга кола, отново Compact. Оформихме документите и ни насочиха към паркинга с указание: “Вземете си компактна кола от първия ред на паркинга. Ако няма компактна — вземете каквато има”. Ха! Падна ни се Pontiac G6, който е огрооомееен! Кожен салон, всякакви дребни екстрички като затоплящи се седалки, зоново осветление в купето, сума ти място да си опънеш краката, ммм, сладко. Тръгваме към Бостън с намерение да излезем на South Station (първата метростанция, където има огромен паркинг) и след това да ударим една голяма мотка по улиците, да се смесим със зелените хора, да си намерим ирландска кръчмичка, да тропнем някоя жига ако ни се отдаде случай, ей такива неща. И познай дали не изпуснахме изхода!!! Озовахме се на I-93 отново, на път към Кеймбридж, със забил заради тунелите GPS и едно голямо мрънкане от моя страна, че ги мразя тия магистрали, дето минават през центъра на града. Решихме да отидем до последната метростанция, където също има паркинг, да зарежем там колата, да се метнем на метрото и така да слезем в центъра.

Малко мотаене около автоматите за билети, въпрос “Извинете, господине, дали не бихте ни помогнали — как да си купим билети?” и отговор “Ами всъщност и аз за първи път ще ползвам машината, идея си нямам как става”, но със задружни усилия побеждаваме и се сдобиваме със заветните хартийки. Вътре сме! И сме малко разочаровани — метрото изглежда адски делнично, доста е по-мръсно от софийското, станциите са тесни и неприветливи, няма никакви по-специални украси, нищо. Е, движи се доста бързо. Разстоянието, което ние с безкрайните си губения покриваме за час и нещо с кола, под земята се изминава за 15-20 минутки. Можеш преспокойно да си живееш на село в покрайнините на града и да работиш баш на центъра, дори в събота вечер на всеки 2-3 минути минаваше влак.

Слизаме на Downtown Crossing, излизаме на Chauncy Street и аз почвам да пищя — студено е! На всичко отгоре след 100 метра се сещаме, че и двамата умираме от глад, та направо влитаме в едно Wendy’s. Но не преди да видим един тип по джапанки на бос крак, пристъпящ из снега. Говорим за температури под нулата, RealFeel го даваха -17оС даже, прехвърчаха снежинки, имаше преспи… а онзи си ходеше и не му пукаше. Тото извади камерата и, снимайки мен, уж случайно хвана в кадър и босия. Макар че не трябваше да си дава чак толкова труд — малко по-надолу по улицата срещнахме и други луди. По гуменки, по летни обувчици, по тениски, по тънки ризи… Владо, дори ти не може да си изкривиш душата и да кажеш, че това е нормално :-P

Градът е внушителен. Класен, изискан, елегантен по онзи изключително скъп начин. Накъдето и да погледнеш — цъкаш с език. Пред ирландските кръчми има опашки, по улиците се носят хора със зелени шапки, детелинки, раирани шалове. Налитаме на някакъв младеж с пола и бели чорапи до под коляното. Не знам как не му замръзваха аксесоарите, честно :-) За съжаление е твърде тъмно, за да снимам с фотоапарата, а камерата просто замръзва и отказва да работи. Свърваме към Boston Common — един снегорин почиства замръзналото езеро от преспите, подготвя го за неделната пързалка. Разминаваме се с групи весели младежи, които подвикват по ирландски. Обаче гайди няма.

Към 21:00 студът вече се не трае. Шансът да си намерим място по заведенията е нулев, затова, минавайки за по-кратко през Чайнатаун, се мятаме отново на метрото и се прибираме в Кеймбридж. На Тото това му е първото разглеждане на спокойствие на града. Допада му: “А бе Бостън си е Бостън, обаче Кеймбридж е по-мой тип”. И аз съм на същото мнение. Дали е заради по-ниските и ненатрапващи се сгради, дали е заради масата млад народ, носещ се по улиците, не знам. Обаче наистина мястото е очарователно по мил и близък на сърцето начин. Не респектира, не подтиска с превъзходност, а приобщава някак. И ти влиза под кожата завинаги.

Рейдът по местните заведения е безнадежден. Затова правим една врътка около Харвард Скуеър, показвам на Тото местната забележителна ирландска кръчма (претъпкана) и с бодра крачка се отправяме към хотела. Едва 23:00 часа е, обаче се чувствам изтощена от студа. Мускулите ми са сковани, чак ми се е схванал вратът от постоянното сгърчване. Нямам търпение да се отправим на юг. Е, не преди да видим утрешния парад по случай St. Patrick’s Day, разбира се.

We’re all Irish on St. Paddy’s Day!

Бяхме на парада по случай деня на Свети Патрик! И направих повече от сто снимки — по-голямата част от които са си наред от репортажна гледна точка. А Тото засне към час видео. Двамата заедно пък УМРЯХМЕ от студ. Но то си се подразбираше.

Още като затръгвахме към парада към 12:00 часа си знаехме, че атмосферните условия са предизвикателни. Затова измрънках да ходим с колата до възможно най-близко до Бостън и едва на финалната права да разчитаме на метро и ходене пеша. Тото се нави — и след това проклетисва в продължение на близо час докато се въртяхме из тесните улички в търсене на място за паркиране. Намерихме платен паркинг, решихме да жертваме някой и друг долар, устремихме се да влизаме, а никъде нямаше обявена цената. Един негър ни се метна веднага, разпечата билетче, връчи ни го и едва след като три пъти питах колко струва, той измрънка “Осем долара на час”. О, да, как пък няма да дадем 40 долара за паркинг. Казахме му, че се отказваме и тръгнахме назад, а той “Карайте през паркинга и излезте през другата бариера, няма да ви чарджнем за преминаването”. Тото се поведе по акъла му и подкара колата през ограждението. А на изхода стоеше друг негър, който се ухили от ухо до ухо и отсече “Осем долара, моля”. Ама нали колегата му каза, че няма да ни вземат пари? “Оо, не може да минавате така, тука се плаща!” И като се разсърдих, и като се разкрещях, и като му обясних как ще види пари през крив макарон и веднага да вдига бариерата, че ми чернее (буквално) пред очите от подобни мошенически номера. Пусна ни бързо-бързо, че май се чувах чак до Ню Йорк.

С много мъка си намерихме местенце на един общински паркинг, метнахме се на метрото и отпрашихме в посока Южен Бостън. По план-график трябваше да слезем на Бродуей, където беше началото на парада, но по едно време машинистът ни извести, че шествието е почнало вече и най-добре би било да слезем на следващата спирка, Андрю, и там да го причакаме. Послушахме го и не съжалихме :-)

Беше светло, беше весело, беше зелено! Нямаше я онази омразна ми от соц. времената грандоманщина, всички участващи се усмихваха от ухо до ухо. Беше много аматьорско — и непринудено, мило, приятелско, истинско. Освен полицаи, военни и пожарникари (най-многобройните участници) по трасето минаха и бяха приветствани: ученици, Червеният кръст, спортни отбори, клоуни, местна тенекеджийска компания, няколко радиостанции, Клубът на високите бостънци, няколко гостуващи тумби от Ирландия, пенсионираните iron workers на Бостън, сума ти духови, джазови и даже една пънк групи, десетина оркестъра ГАЙДАРИ, фан клуб на Star Wars (с щурмоваци, джедаи, двама Чубака и истински Дарт Вейдър!), няколко танцови трупи, флейтисти-колоездачи, благотворителни и църковни организации, сенаторът, кметът, губернаторът, както и опонентите им в предстоящите избори, пивоварни и пъбове, старчески дом, кой ли не! Малцина бяха правили специална подготовка: тук-таме нестройно маршируване, малко смешни свирни и танци и май това е всичко. А като се сетя как едно време тренирахме с месеци преди разните паради… И колко изкуствено се получаваше всичко. И как почти никой не се радваше, защото всички бяхме там по задължение.


Е, именно доброволността е голямата разлика. Никой не е чакал някой да седне и да организира всичко и всички, просто хората са решили, че им се купонясва и сами са се погрижили събитието да е толкова хубаво. Защото са искали.

Малко снимки — само ги рисайзнах, много е късно и съм твърде уморена да търся подходяща програма за пооправянето им, извинете. Като се приберем в София, може би… Клик на първия тъмбнейл и след това направо с Next

Продължението в пета част>>>
Автор: Антония

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Куба: До Cayo Largo и назад

Cayo Largo е остров в Карибите, който политически принадлежи на Куба. Плажната ивица е над 30 км. и е естествена. Пясъкът има много светъл и почти бял цвят, чиято отразителна способност в невероятно горещите обедни часове почти заслепява.
Това се виждаше още от самолета, половин час преди да кацне.

Самата океанска вода е толкова кристално чиста че спокойно може да се види дъното на океана ... така да се каже от птичи поглед.

Естествено този Райски кът се намира за жалост в страна която в стремежа си да даде утопичната свобода на Маркс и Енгелс, се е превърнала в затвор за своите граждани.

ЛЕТИЩЕТО



Оградено е с бодлива тел, която е закачена на бетонени колчета, каквото съм виждал в БГ преди 20 г. На размери не е голямо и единствения реактивен самолет БОИНГ 737 на канадските CANJET, беше нашият. Останалите самолети или казано по точно казано - самолетчета бяха на Fuersa Aerea Cubana и бяха малки двумоторни витлови АН. Те караха туристи от Хавана, които нямаха директен полет до Cayo Largo. Когато самолетът се приземи с удивление видях че авто-паркът се състои от камиони на чиито преден капак беше изписано ЗиЛ. Те вече бяха наистина реликва. Приличаха на уличен просяк, който ежемесечно си слага на панталона нови кръпки. Бяха неповторимо ”подковани” с различни по големина и форма метални парчета, които бяха прихванати с по няколко нита. В интерес на истината за мен беше невероятно чудо че все още са в движение.
На митницата тези които идвахме от Канада, но не с Канадски паспорти бяхме принудени да минем допълнителен разпит. Изнервящите до безумие въпроси бяха от рода:

- Защо живеете в Канада?
- Какво работите там?
- Къде работите?
- Къде живее семейството ви?
- Защо избрахте Куба?
- Смятате ли да се върнете?

... и подобни, които могат да изкарат дори и човек с безгранично спокойствие извън нерви.
На излизане от митницата за успокоение имаше музикална група, изпълняваща различни парчета от кубинката класика:





ПАРИ

Само в туристическите зони на Куба циркулира т.нар. конвертируемо песо PESO CONVERTIBLE – CUC, което както се вижда на картинката по-долу има много интересен курс:



Например:

1 USD = 0.80 CUC
1 EUR = 1.22 CUC
1 CAD = 0.84 CUC
1 GBP = 1.80 CUC
1 CHF = 0.73 CUC

Ако някой иска да използва кредитната си карта, всеки път който го прави ще трябва да заплати такса равняваща се на 1.11 CUC.
За 1.00 CUC обаче се получават около 130.00 нормални песо, като средната заплата за страната е около 300.00 нормални.

ХОТЕЛЪТ

Хотелът е 4 звезден както показва сертификата от Кубинското министерство на туризма:








... но малко преди да стигнем до стаите ни или казано директно бунгалата ни, добри кебекари ме осведомиха че за да се разбере в действителност колко звезди е един кубински хотел трябва от наличните му звезди да се махнат от 1,5 до 2. Така се изравнявало със световните нива.



Естествено оказа се че за това не са виновно кубинците. Те в никакъв случай не са имали като идея да излъжат за нивото на хотела. Тежката истина е че Куба в момента живее е началото на 70-те години, и наличието на климатик и кабелна телевизия в стаята се смята за повече от лукс, при положение че 1 телевизор се пада на средно между 70 и 90 души. В интерес на истината чистотата беше безупречна и наистина за недоимъка царящ там, хората наистина са се постарали всеки да изкара една добра почивка.

Около бунгалата минават изкуствени вадички в които плуват малки рибки и има и доста раци:





В Куба всичко е различно, дори и котките. Те нямат страх от водата. Скачат смело в нея за да ядат малките и беззащитни рибки:



Когато обаче прекалят, най-често излизат със невероятна скорост и съскане като за тях висят по 2-3 закачени рака. За жалост тия сцени се разиграваха прекалено бързо за да мога да ги заснема.

ПЛАЖЪТ

Състои се само от един ред палмови чадъри разположени на достатъчно голямо разстояние, че да не си пречат хората:



На плажа шезлонгите и различните безалкохолни, лекоалкохолни и алкохолни напитки са абсолютно безплатни. Пие се на корем кой каквото му душа иска.
Пясъкът ... това е най-голямото чудо. Както казах по-нагоре е ослепително бял, но освен това е и невероятно мек до степен че ако се легне директно на него човек има чувството, че е легнал в много нежен памук. Дори когато е сух когато се хване в шепа не изтича през пръстите, а си стои слепен. В сравнение с него този по БГ Череноморие прилича на пясък за строителството. Също така е и много плътен. Ако се изкопае малка дупка и се сипе вода, тя си стои и не попива.

ХАНАТА

Получавахме я в ресторанта под формата на шведска маса и докато задоволявахме първичните си нужди, оркестър се грижеше нещо да не ни приседне:



Храната е според зависи това кой какъв вкус има. Аз например бях обречен на глад заради предлаганото меню. То включваше над 20 вида по големина и цвят миди, сготвени по над 100 начина: пържени, варени, сурови, като гарнитура, като основно, като салата. Освен тях имаше двойно повече вида риби, сготвени по подобен начин, калмари, охтоподи, 2 вида хайвер и какво ли още не.
Та представете си за човек като мен който ненавижда всичко морско какъв ужас беше само да прекрача прага на ресторанта, особено на обед. За щастие се оказа че имали и една тавичка с пилешко, което ме избави от гладна смърт.

БАСЕЙНА

Той е с океанска вода и е оборудван с бар и ресторант, където естествено нищо не се плаща:





ТУРИСТИТЕ

Имаше туристи от целия свят. Говорихме си и аз се позаинтересувах колко им излиза на тях същата екскурзия Оказа се че Аржентинците и Бразилците за същия период от време плащат между 1400.00 USD и 1600.00 USD на калпак. Испанците и Италианците като представители на Евро-съюза влизат в играта със суми от 2000.00 EU до 2300.00 EU.
На тия суми близо 900.00 CAD които се плащат от тук са направо смешни.
Към края се появиха група германци и руснаци. Германците сякаш ги бяха избирали с конкурс. Всичките млечно бели до степен грозно. На плаж ходеха с ризи с дълъг ръкав и панталони от много лека бяла материя и никога не ги сваляха. Това обаче не опазваше лицата им, които за нула време ставаха кръв червени. Гледах ги и ми стана жал. И те душа носят, и искат малко да се позабавляват, но не могат.
Руснаците .... ехххх какво да кажа. Може би точния израз е ”По мъжете им ги познахме”. Изградил съм си мнение че когато в русия се ражда мъж, то той придобива някаква специална дарба да се облича като кретен и го прави по начин, по който да е сигурен че ще бъде забелязан. Отвратителни на цвят ризи, комбинирани със светлосиви панталони от комсомолска материя стигащи до над кокалчетата, подплатени с джапанки с 2 пръста, в които се мъдрее стъпало обуто в светлосиви чорапи. Естествено до тях се мъдреят синеоките им жени със светли коси, облечено супер стилно, на много тънки токчета с прекалено отворено деколте, без бельо. Та картинката е невероятна и трудно е да не бъде забелязана.

ДИКТАТУРАТА

Мизерията подтиква гората да правят невероятни неща за смешни пари само и само да изхранят семействата си. Ето какво правеше нашата камериерка за да получи нещо, каквото и да било:








Както е видно творбата всеки ден е различна. Няма да казвам с подробности какво се случи когато и дадох 5.00 CUC

Естествено в духа на режима не липсваха лозунгите възхваляващи геройската смърт на загиналите в името на бъдещата мизерия на народа си:



Освен това оставянето видно на бакшиш не е желателно. Ако се направи това парите не отиват за този за който са били предназначени. Събират се от някакви упълномощени лица ”в името на народа”. Та ако искате наистина да зарадвате някой трябва да му дадете парите под формата на здрависване. Така със сигурност ще отидат при него.

Други неща който изумяват е че само определени хора имат правото да говорят с туристите. Ако на обществено място попитате някой правонямащ, той с усмивка ще ви препрати при правоимащ. По стечение на обстоятелствата станах свидетел на това как един кретен натопи камериерка на един костюмар, като каза че за втори път я е видял да говори с един и същ чужденец.

И на края ... точно тогава наистина проличава величието на сегашната власт там. Започва който и както може да се моли да му дадете нещо. Било блузка или къси гащи, бански, хавлии на които пише Канада, часовници ключодържатели ... молят се за всичко. Даже почти плачат. Аз така се разделих със слънчевите си очила. Един буквално ми се разрева че бил със заболяване на очите и ако не ги пазел щял да ослепее, а в Куба нямало. Не бях сигурен дали казва истината, но му ги дадох. Сребърната гривна на ръката ми, блузите ми, траперската ми шапка и останалото имущество спасих защото послушах един съвет и купих ключодържатели, на които пишеше CANADA от доларамата и на всеки който ми приплачеше му давах по един. Така хем той си тръгваше хем аз се измъквах на цена 1.00 CAD

Накрая си взехме нашето самолетче и обратно у дома.



Нооо преди това за да се излезе от Куба, се плаща изходна такса от по 25.00 CUC на калпак без значение на въздрастта.
Не се ли платят няма излизане.

Автор: Боцо (Богдан Морфов)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

До Бостън и назад(3): Lost and found

Част трета. Втора част тук , началото - ето тук>>>


Нито ден без изгубване

Това трябва да е девизът на пътуването ни явно :-) Поне засега изпълнявам стриктно плана.

Днешното затриване се случи на няколко нива. От една страна чисто физически загубих пътя, когато на Garden Street свърнах първо наляво, след това надясно, вместо първо надясно, след това наляво. След около 200 метра разбрах, че не вървя в правилната посока, но реших, че мога да стигна до заветното Конкорд Авеню по пресечните улички. Пък и бях попаднала в адски красив квартал и ми беше много приятно да се разхождам из него. От едната страна на улицата имаше църкви с големи дворове, катерички, които подскачаха по клоните на дърветата, странни птици, издаващи още по-странни звуци. На отсрещния тротоар се редуваха частни домове с университетски и фирмени сгради. Между тях нямаше разделителни огради, най-често границата на имотите се обозначаваше с алея, понякога имаше миниатюрна детска площадка или пък цветна леха. Сума ти народ разхождаше кучета — и нямаше как да не забележа, че 90% бяха помияри от най-класически тип. Въобще идилия.

След като ходих близо час обаче, а Конкорд Авеню въобще не пожела да се появи… почти се притесних. Не, че нещо лошо може да ми се случи, кварталът бе просто прекрасен, много богат и определено сигурен. А че скоро ще ме заболят краката, ще се уморя и ще трябва да звъня на Тото да ме намери къде съм и да дойде да си ме прибере с колата :oops: Лошото беше, че и ПЕТТЕ карти на Бостън и Кейбридж, които имам, свършват малко преди пустата улица, на която е хотелът ни, и последните 3-4 мили го карам по усет и по бегли спомени от Google Earth. По улиците не се забелязваше кьорава душа та да питам къде все пак съм успяла да се загубя, нямаше магазини или заведения, в които да потърся помощ. За щастие на едно кръстовище се засякох с кола с отворени прозорци и бързо й се метнах с едно Excuse me, excuse me. Младата двойка отби, излязоха от колата, предложиха ми да ме закарат до хотела, когато отказах — тръгнаха да ми тикат тяхната карта в ръцете, да не съм се мъчела с моята. Беше адски нереално едно такова.

Оказа се, че съм вървяла успоредно на Конкорд и почти съм стигнала до Tria. Оставаше ми около половин миля само. И добре, че беше така, че краката ми бяха почнали да се подгъват вече.

А изгубването в емоционален план се случи рано зарана, когато с бодра стъпка връхлетях в метрото, планирайки да отскоча до Бостън за разходка по Freedom Trail. Времето беше прекрасно в сравнение с предишните дни — температурата беше около 7оС, вятър почти не вееше, слънчице надничаше иззад облаците. Обаче… не успях да разгадая как работят автоматите за продажба на билети за метрото. Въртях се няколко минути около тях, натисках всякакви копчета, оглеждах се да видя някого, когото да попитам къде да пъхна парите, но бях сама. И накрая се врътнах и излязох навън, тръшнах се на една пейка и половин час гледах как някакви чавенца се опитват да карат зимни кънки на пързалката пред Charles Hotel. Релаксиращо.

Самообслужването е много тачено тук. Предполагам, че ако си му свикнал — ще ти хареса. Само дето за новодошли като мен си е много натоварващо. Например в заведенията. Никога не знаеш дали първо се плаща и след това ти дават храната, или пък си товариш всичко на табла и чак накрая получаваш сметката. Засега намерих само един ресторант със сервитьори. Може би защото се мотая из студентски град като Кеймбридж, може би защото по-изисканите заведения са из скритите улички, не знам. Днес например обядвах в нещо като Тропс къща. С тази разлика, че сам си сипваш храната, сам си наливаш питието. Единствено ако искаш сандвич се обръщаш към обслужващия персонал — на една бланка отбелязваш с чекче какъв хляб искаш, какво месо, какво сирене/кашкавал, зеленчуци, сосове.. След това с храната, напитките и листчето отиваш на касата и плащаш. Сметката ти зависи от броя храни, а не от количеството. Т.е. може да си препълниш чинията, може само малко на дъното да сипеш — все тая, цената е една. Добре, че се лепнах на една дама на средна възраст, проплаках, че не ми е ясен реда в заведението и тя ме поведе едва ли не за ръка :-)

Немалък проблем за мен се оказа фактът, че по-голямата част от обслужващия персонал са чужденци. Всъщност единствено из книжарниците попадах на хора, говорещи правилен английски. Всички останали са испаноговорящи, китайци, индийци и т.н. И говорят с невероятни акценти, които аз определено ги разбирам адски трудно. И се получава един счупен телефон… не си е работа :-) Отначало се шашках, ама още на втория ден махнах с ръка, голяма работа, ако трябва — ще си помагаме с жестове, ама все ще се разберем някак.

Ооо, да кажа как на два пъти ме гледаха с нещо като страхопочитание :-D И то заради факта, че съм от България! Първият път една испаноезична камериерка зяпна, като ме пита от къде съм. “Ооо, аз знам България, тука имаше една жена на рецепцията, говореше и английски, и испански, и руски! Вие много езици знаете… А аз като дойдох преди 14 години в САЩ — хич не знаех английски и ми беше много трудно”. Всъщност милата тя говореше английски горе-долу като Теда, дето го учи от една година.
Разбирах я изключително трудно.

Вторият път пък беше в Circuit City — младежът-консултант се впечатли, че сме от Европа, де, мисля, че нямаше идея какво е това България :-) Ама пак си беше едно сгряващо такова, гордо дори.

Бтв наложи се за пореден път да въртим часовниците: първо беше преминаването на Гринуичко време, след това на Eastern time (GMT - 5), днес пък ни споходи лятното време. Което си е адски иронично, де, така като гледам лятото няма да го бъде скоро по тези места. От хотела ни бяха оставили бележка с предупреждение за промяната. И съвет — ако не се справим сами със ситуацията, да се обърнем към рецепцията, там щели да ни дадат подробни инструкции какво да правим :lol:

А снимки все още нямам. Вчера заредихме батериите на камерата, а днес като излизах взех фотоапарата… които издъхна при второ щракване. Голяма съм заспа.

Неизгубени

Днес бях съпорт на Тото. Имаше среща в някакъв data center и аз го придружих за морална подкрепа — той пише перфектно на английски, но все още говори с доста български акцент и се притеснява малко. Видяхме се с двама младежи, единият от които беше много дружелюбен, разпитваше ни къде сме отседнали, как си прекарваме времето, имаме ли нужда от насоки къде да ходим да гуляем и всякакви такива… само дето говореше с толкова силно южняшко произношение, че Тото хич не му разбираше, а аз хващах едва около 80% от въпросите му. Поех casual частта от разговора (най-малкото защото Тото никъде не е ходил из района и нямаше какво да сподели), усмихвах се и като се заговаряше на техническа тема — гледах ама много интелигентно. Мисля, че кимах във верните моменти и като цяло оставих впечатление, че съм младши админа :lol:

Тото е много доволен от срещата, от видяното и (не на последно място) от факта, че този път не се загубихме. Към 12:00 бяхме приключили с огледа и се прибрахме в хотела, за да разтоварим част от техниката и да проверим дали всичко е наред с удължения ни престой. И бяхме приятно изненадани с пакет на рецепцията. Пристигнала жадуваната нова играчка на Тото: Nokia N800 със зарядно за кола и всичко. Признавам, че изглежда адски секси, обаче като любител на по-едрите дивайси просто не мога да й се възхитя достатъчно. За сметка на това любимият заби нос в мониторченцето й и направо го заболя сърцето, че не можеше да й обърне подобаващо внимание, а трябваше да отлети към работата си.

Та пак останала сама, сега си седя в поредното кафене, възхищавам се на едно ледено кафе Mocha, чатя със снаха ми и събирам сили да се вдигна за разходка до центъра на Бостън. Прогнозата е, че ще плющи дъжд, което хич не ме радва. Още по-малко ми се нрави предупреждението, че температурите щели да падат отново под нулата.

За сметка на това батерията на Vaio-то наистина изкарва по 4 часа и половина, което си е доста добро постижение. Във всяко заведение, в което съм го пробвала, открива поне по две, а обикновено по 3-5 отворени мрежи. Тук без интернет достъп просто няма как да останеш.

След малко продължавам с разходката, зяпането по сградите наоколо и шопинга. Няма как да не забележа колко много стоки са брандирани по един или друг начин. Най-силно впечатление ми направи магазина Harvard Coop — продават всякакви неща с надпис Harvard на доста по-високи от нормалните цени. И хората ги купуват. Не приличат много на студенти, де, сигурно са претенции някакви: “А аз, сине, едно време като учех в любимия университет…” :-D Спортни отбори, местни забележителности, заведения, всички си имат свои тениски, чаши и прочие джвъчки с преференциални цени. А нашият хотел продава халатите си срещу $75 на парче. Което си е ОК по принцип, само да не бяха леопардови на окраска :lol: Да, ръждиво-оранжеви на черни петна са и са безкрайно смешни.

Та като споменах хотела… С Тото само цъкаме с език на странностите му. Като се почне от това, че табелките на стаите имат и брайлов надпис, което на пръв поглед изглежда правилно, само дето в един момент се сещаш, че те са разположени на около 2 метра височина. И си представям как точно човек, дето не вижда, ще го намери пустото брайлово обозначение. Или пък басейнът, край който сутрин закусваме. И който предизвиква див кикот всеки път като му обърнем внимание. Защото е една педя (около 10 метра дълъг и 5 метра широк), най-голямата му дълбочина е 5 фута (150 сантиметра) и е обозначен с поне 10 табелки:

» Внимание, подът е мокър — ми мокър ще е, нали е басейн;
» Пазете се, няма спасители — при метър и половина дълбочина трябват поне двама гларуси, нали;
» Абсолютно се забранява гмуркането в басейна — и тук си представяш човек с неопрен, акваланг, плавници, който изследва плочките по дъното;
» Забранени са скоковете в басейна — тройно задно салто с чупка, иначе не влизам;
» Деца под 6 години могат да влизат в басейна само придружени от възрастен — деца под 6 години не би трябвало да киснат в тази хлорна вода според мен;
» Възрастен може да влиза в басейна само ако друг възрастен го наблюдава — обаче ако двама възрастни влязат едновременно, водата непременно ще прелее;
» Не е препоръчително да се къпеш на пълен стомах — защото водата ти стига ама точно до диафрагмата ли;
… и какво ли още не.

Абсолютизирането на сигурността стига до наистина безумни според нас степени. Дори вратите на асансьорите се затварят АДСКИ бавно, за да не прищипят някоя блейка. И сега като се разглезим от всичките тези предпазни мерки, и като се приберем на нашето си континентче, и като почнем да се пребиваме навсякъде защото още не сме се сетили да слагаме надписи “Дишай, издишай”… :lol: Искам да видя статистиките за нелепи инциденти в Щатите и в Европа. Защо ли съм почти напълно сигурна, че отсам голямата вода проявите на идиотска непредпазливост са доста по-малко отколкото в страната на неограничените възможности.


Очаквайте продължението


Автор: Антония


Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Почивка в Мармарис или с бай Ганьо на море:-)

Разказът се премести на новия си адрес
http://patepis.com/?p=289

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

До Бостън и назад(2): Бостън, Харвард и околностите

Част втора, началото е ето тук>>>

Бостън

Това е мястото с най-пронизителния вятър на света. Когато си на завет — времето ти се струва прилично, слънчицето грее приятно, подлъгва. В момента, в който проявиш глупостта да се покажеш на открито… Имаш чувството, че ще ти се обели кожата от лицето.

Станахме навреме за закуска — бюфет с яко въглехидратна храна (кифли, палачинки, гевреци, мюсли, захар на корем). Тото стисна GPRS-a за врата и го подкара с Google Earth. Сега поне знаем къде се намираме И инструкциите му за маршрути са много по-адекватни на реалността.

Тото отпраши към dаta center-a, а аз реших да се отдам на shopping. Няма смисъл от първия ден да хуквам по културните забележителности, я На 100 метра от хотела е Fresh Pond Mall с един бая големичък T. J. Maxx — където с удоволствие пропилях половин ден. Най-вече защото при всеки опит да изляза ме връхлиташе една хала, която почти успяваше да ме издигне над земята. Жалко, че си нямах чадър, та да го докарам на Мери Попинз.

С голямо неудоволствие признавам, че първият ми обяд на американска почва се състоя в Макдоналдс. Адски конфузно се получи. Обаче нямаше сила на света, която да успее да ме накара да вървя близо 300 метра до най-близкия ресторант! По-добре junk food, oтколкото изгубени от студ крайници.

В самия хотел има Старбъкс, откъдето се сдобих с парче канелен сладкиш, капучино и еспресо. Кафените продукти на Америка определено ме разочароват — разводнени, безвкусни, неароматни. Млякото е или на прах, или толкова обезмаслено, че не прилича на мляко направо. В хотелската стая имаме кафеварка и някакви пликчета с кафе, смятам за закуска да се опитам да докарам нещо, което повече да отговаря на изискванията ни за добър старт на деня.
А вечерта я прекарах пред телевизора. Мисля, че все още не съм си отпочинала от пътя, часовата разлика, напрежението. Пък и студът определено ми действа изтощаващо. Затова трите HBO-та ми дойдоха добре

Харвард и околностите

Снощи връзката изведнъж умря. И все още я няма даже — пиша тази публикация в txt файл, ще я пусна утре от хотелския компютър. Оказа се, че без достъп до Google животът е невероятно труден. Например как да откриеш най-правилния маршрут за разходка из непознат град?

Сутринта се събудих с ярко червено лице, все едно съм изгоряла. А всъщност вятърът е обрулил кожата ми въпреки крема, фон дьо тена и пудрата, с които обилно се бях омазала вчера в отчаян опит да се защитя поне малко. Днес взех кремовете в раничката с мен и на всеки два часа горе-долу прилагах нова доза по всички открити части на лицето и ръцете — и въпреки това кожата ми беше толкова суха, чувствах я като хартия… Утре ще потърся в аптеката някакви по-подходящи за този ненормален климат препарати. Макар че се съмнявам, че ще помогнат. Струва ми се, че целият ми организъм се е сбръчкал един такъв — пия по литър и половина вода наведнъж и пак ми е драскаво на гърлото. Изсушено.
А иначе целият ми ден премина в моткане по улиците на Кеймбридж. Много красиво място, точно по мой вкус. Индивидуални къщи с остри зелени покриви и разноцветни стени (много наблягат на тухлено-червеното, но не пренебрегват и светло синьото, жълтото, розовото, т.н.), малки бели веранди, джобни градинки с гномове (замръзнали), миниатюрни оградки, по-скоро декорация, отколкото защита… Ей такива дребни, но уютни подробности, които те карат да обикнеш града. Или поне да го почустваш много-много близък. И хората — млади и усмихнати! Не видях някой да бърза, да е нацупен или груб. А доброто настроение е заразно. През цялото време се чувствах като леко напушена, усмихвах се на всеки и за всичко, беше ми мило едно такова. Въпреки режещия вятър.

Разхождайки се минах по кажи-речи всяка една от улиците, които обходихме когато се бяхме загубили първата вечер — и ми стана напълно ясно защо тогава се мотахме толкова Лабиринтът на Крит пасти да яде. Тесни, криви улички, табелките най-често носят надпис One Way и са разположени наистина хаотично… живописна, но изключително трудна за ориентиране среда. И повтарящите се елементи от пейзажа: църкви, учебни заведения, книжарници. Да, книжарници — толкова са много! Влизах в първите десетина, купих си Thud на Пратчет, The Anansi Boys на Геймън, The Confusion на Стивънсън — по около $7 на бройка. Което като го сметнеш и се оказва, че в България книгите са даже по-скъпи. Мдам.
Обядвах в някакво текс-мекс заведение — поръчах салата и пилешко филе на грил. Получих един панер начоси с купа лют чили сос, около килограм салата от зеле, спанак и домати, с купа винегретен дресинг, половин кило пържени картофки, заветното пилешко с трета купа чеснов сос, огромна чаша с кола… Изядох месото и малко от салатата, въглехидратите хич и не ги подхванах, по груба преценка храната стигаше за 3-4 души. Отново разхищение? Или просто тук наистина ядат твърде много? По улиците хората изглеждат напълно нормални, не съм срещала от онези много гадно дебелите.

След обяда продължих с моткането. Заплануваното ходене по музеи не се състоя, някак бях успяла да се отпусна изцяло и хич не бях в състояние да се концентрирам. Мисля, че и утре ще пропусна познавателната част Една от камериерките ме светна къде е най-близкия Circuit City, сигурно ще отскоча до него за лаптоп, камера, разни подобни джиджавки. По Weather Channel казаха, че щяло да има драматично подобрение на времето, очаква се температурата да скочи до 50оF. Дано. Защото планирам отново да пренебрегна градския транспорт и да ходя много пеш. Днес сигурно съм навътяла повече от 20 км и почти не се уморих Само дето ми е малко самотно — Тото излезе за работа още преди 7 сутринта, върна се след 9 вечерта… Бърза да завърши задачите си, милият той, за да успеем да отлетим на юг навреме. Стискам палци да му върви и да не изскочи някой връткав проблем.

Слагам батериите на фотоапарата да се заредят, че е срамота да не съм направила нито една снимка досега. Просто не се прежалих да сваля ръкавиците, за да нащракам пейзажа. Пък и по всяка вероятност самият фотоапарат щеше да откаже да работи при този студ.

На пазар

Снощи хотелът се напълни — главно млади хора, и главно пушачи. В момента коридорът вони на пепелник, имам чувството, че само минавайки по него дрехите ми са се вмирисали. А толкова ми харесва как цигарите са забранени почти навсякъде тук…

Събитието на деня безспорно е шопингът в Circuit City. Честно казано мислех, че магазинът ще е по-обширен и с по-голям избор. А се оказа, че е с размерите на стандартен Технополис — и горе-долу с подобен набор от стоки. Само дето цените… Цените са поне два пъти по-ниски. Подчертавам: ПОНЕ! Човек време, пари и желание да ги пръска да има. И може цял ден да обикаля от щанд на щанд.

Пътем опитах местния Subway — заслужиха си голяма червена точка. Адски вкусен сандвич, да не кажа, че май-май е най-човешката храна, която съм опитвала тук засега. И ей така, между другото, се случи поредното изгубване Long live Google Earth, GPS и безплатния интернет достъп по заведенията, че иначе не знам как щеше да завърши приключението. Ще спомена, че за “по-кратко” пътят се врътна и през някакви докове по река Чарлз. А не биваше.

В момента реанимирам в хотела — лаптопът на скута, по телевизията въртят Law and Order уикенд, отпивам кола от вендинг машината на етажа на хотела. Оказа се, че работи не само с монети, а и с банкноти от по един долар. Обаче пуска само газирани напитки, за да се сдобия с вода трябваше да отскоча до Старбъкс, където за първи път видях представител на кръглите американци — някакъв чичо в средата на 40-те, с една глава по-нисък от мен, но за сметка на това биещ ме поне със сто кила. Взе си една торба със сладкиши и се натовари на огромен пикап.

Бтв още не съм свикнала с американското зачитане на лично пространство — струва ми се направо нереално силно развито. Аз самата ненавиждам да бъда докосвана от непознати (и затова по правило избягвам градски транспорт и въобще всякакви тълпи), обаче тук всички са много по-маниакални от мен по темата. Например както си вървя из магазина, зяпайки разните джаджи по щандовете, и на завоя се озовавам лице в лице с някаква дама. Не се докосваме, най-малко на един метър една от друга сме, но въпреки това тя ми се извинява сума ти време, все едно ме е прегазила с количката. По същия начин реагират и хората, с които се разминаваме на вратата на асансьора. Да не казвам колко разтеглени са опашките пред касите. При вчерашната ми разходка из Кеймбридж не си давах много зор да ходя бързо и затова често ме изпреварваха, като престрояването бе придружавано задължително с едно Excuse me, да не би случайно да мръдна точно в момента на разминаването и да разстоянието помежду ни да се скъси опасно. Харесва ми така.

Това, което определено не ми харесва, е сигнализацията по пътищата. Пешеходните светофари са с пиктограми, а не със светлини. На всяко кьоше картинката е различна — човечета, стрелки, ръце, които се движат, махат, мигат… А за едното червено-зелено никой не се е сетил. В резултат пресичането се превръща в някакво висше изпитание за концентрация и съобразителност. Добре, че шофьорите винаги спират на пешеходците. Научих се да се ръководя от тълпата — всички тръгват и аз след тях
И въобще — след като американците толкова се стремят да улесняват живота си, защо допускат такива грешки? Като сметките в магазините: на етикетите пише някаква цена дето е само начална. Върху нея трябва да начислиш таксите, които са в проценти и са различни за различните щати. За ресторантите вече съм мрънкала — остави, че в менюто стойността на ястията е преди данъците ами и на всичко отгоре трябва да се мъчиш и с бакшиша. Според мен заедно с визата от американското посолство трябва да раздават и по един калкулатор. Да се упражняваме.

Следва продължението>>>

Автор: Антония

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Разкажете за Исландия!

Малко мисъл, малко идеи...: Ще запомним с още нещо този ден

Разкажете за Исландия!
По повод вчерашните жеги (термометърът на колата показваше 40 градуса в 6:30 вечерта, а това, което виждате е от блога на Комитата) се замислих за местата, където сега може би е хладно - Исландия, Гренландия, Арктика, Антарктида.Хора, разкажете ни за Исландия! Там сега със сигурност температурите не стигат 40 градуса и въпреки това страната е износител на банани!Разкажете и за другите хладни места - Гренландия или районите на полюсите - някой ходил ли е там?

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из ЮИ Азия (9): Сингапур!

Девета част от приключенията на Бале (предишната осма част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

След като британците са си били камшиците от Сингапур, островът за известно време е част от Малайзия. После (мисля, че през 65-та) на 9 Август е обявен за независима държава и на тази дата честват националния си празник. По случайност и аз съм роден на 9 Август, та известно време майтапех брат ми с лафа: “Ше те водим у Сингапур на рожден ден, да видиш ква заря ми прават хората”.

Празнуване на 9.VIII

Май е второ или трето по големина пристанище в света и се води “най-чистата държава”. То при тия брутални глоби и неподкупните им ушеви, няма начин да не е.

Singapore is a 'fine' city

Доскоро даже продажбата и консумацията на дъвка е била забранена със закон. Сега май се продава само по аптеките (и не е изложена на витрината), при положение, че след закупуване, клиентът подписва някакъв документ (разрешително за дъвка).

След 20-30 минути возене стигнахме до Bugis Junction. Много приятно място. Закрита, климатизирана търговска уличка и малко площадче.

Климатизираната уличка Имаше McDonald’s, Starbucks Coffee и всякакви подобни екстри.

Фонтанчето на Bugis Junction

Даже един голям, подземен ресторант за бързо хранене, на прилични цени и предлагащ ястия, типични за 5-6 националности. Сингапур е бъкан от китайци, индийци, англичани, мюсюлмани и всякакви други типове. Оставихме Петър да пази раниците, а ние с Ицо тръгнахме в две различни посоки да търсим място за домуване. Аз обиколих 5-6 хостела ама всичките, или заети или едни грозни, хипарски конюшни. Всичко това на доста сериозни цени, там нямаше нищо общо с досегашната евтиния. Даже ми се стори доста по-скъпо от Западна Европа. Ицо обаче (както винаги) извади бесен късмет. Намерил за 50 долара (сингапурските долари тогава бяха едно към едно с левовете, така че става дума за 50 лева) тройна стая. Грамадна при това. С климатик, панорамен прозорец, обширна баня, чисти кърпи и ред други удобства. Даже я спазарил за S$ 45, че се дели на 3. Намираше се на #75 Beach Road и се казваше “FU YUEN Boarding House”. Теглихме по един душ и се върнахме на Bugis да си вземем кафе и сладолед от McDonald’s. Ицо изчезна някъде, а аз се наредих вътре на опашката. Като излизам с работите, Петър вика:”Бале, токущо минаха две жени с мартеници и приказваха на български ама ми беше неудобно да крещя като селяк”. Не могъл да ги гони, защото още го болеше кракът. Аз обаче се изстрелях, мушнах се между тях и им показах мартеницата на ръката си, с думите:”Какво си мислите? И аз си имам такова.” Те първо се объркаха ама после се окопитиха и хилейки се, се върнахме при Пепо. Предложиха да преместим в Starbucks, че кафето било по-яко. След малко Ицо се върна и беше безкрайно учуден да ни завари в българоговоряща компания

Пепи, Ицо, Елена-Мечка и Мариана на Bugis Junction

Те били музикантки и си живееха там. Обясниха ни какво да гледаме, къде да пазаруваме и подобни полезни за туриста неща. Разменихме си имейлите (до ден днешен си пишем, даже и общи познати намерихме в София), изпратиха ни малко с метрото и се разделихме. Първо се боднахме на Orchard Road. Това им е като “Витошка”, главната улица, пълна с МОЛ-ове и туристи жадни за пазаруване.

Orchard Road

Пак Orchard

Тука Ицо ме засне пред някаква реклама на "много силна" бира, ха ха ха

Аз трябваше да си взема електронен часовник и карта за цифров апарат, за един приятел, а те решиха да купят някакви джиесеми на сметка. След маса пазарлък (там на стоките няма етикетчета с цени) им обещаха да докарат въпросния модел телефони утре, а аз се скарах жестоко с някакъв нагъл търговец, който не искаше да смъква и ме обяви за “цървул”. После пак взехме метро до Raffles Place, който се пада нещо като “финансов център”, обграден е от небостъргачи и прилича на САЩ.

Raffles Place Raffle Баровете на Boat Quays Place

Singapore skyline and boat quay (тази снимка си е моя ама я поомазах с Фотошоп)

Всичко блести от чистота, а хората сновящи наоколо са едни костюмари с лаптопи и някакви телефони от бъдещето. Абсолютни Wall street типчета. Оттам много лесно се излиза на Singapore river.

Това е най-свежото място. От едната страна на реката са небостъргачите и редица, стари английски барове.


От другата са британските колониални сгради,

Спокойната страна на реката

върховният съд (с форма на летяща чиния) и суперлуксозният хотел Fullerton.

Сградата вдясно е Fullerton hotel

С Петър направихме една обиколка и оттатък, Sir Thomas Stamford Raffles, а Ицо беше капнал и ни зачака на стълбичките, до водата. Взехме от бакалията няколко ледени бири (S$2 за 330 ml) и седнахме под най-високата сграда, UOB Plaza One да пием

Да пиеш бири на залез, зяпайки бръмкащите лодки, окичени с китайски фенери е най-готиното нещо на света.

Ето и няколко снимки от един сайт, които ме кефят:

И Merlion (Морският Лъв), символ на града: Естествено увихме добре кенчетата в плика, за да не правят лошо впечатление и за да не ни вземат по 500-1000 долара за неприлично поведение. По някое време се прибрахме в хотела. Отпред бяха изкарали маси с вградени тенджери по средата, под които имаше газови бутилки и манджата вреше непрекъснато, докато хората се хранят.
Качихме се горе и Ицо си легна, а ние с Петър по стар обичай цапардосахме по 200-300 уиски във фоайето, гледайки новини на едно портативно телевизорче.

От стаята пък се виждаше добре осветената Национална Библиотека и и лепнах една снимка за лека нощ.

Singapore National Library

Следва продължение>>>

Автор: Бале

Снимки: авторът, ако не е указано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

The Great North Walk (4): Птеродактили и Адриано Челентано

Четвърта част от пътуването на Веско из буша на Автстралия (предишната трета част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

The Benowie track продължава

Скоро минавам по Baily Bridge, построен от военните като продължение на the fire track. Малко след това разбирам какво означават тънките линийки събиращи се близко една до друга. Означават безмилостно стръмен баир! Тръгвам нагоре и колчетата с вървящо човече изчезват. Това допълнително ми носи неприятно усещане че не съм на прав път. След всеки постигнат ценен метър се моля да не съм сбъркал. Дано да не се налага да се връщам обратно!

The fire track, по който вървя е изключително стръмен и се налага да пъпля на зиг заг за да си запазя ритъма. Изкачването няма край. Fire tracks са черни пътища, които не водят до определена точка. Тяхната функция е да ограничат пожарите в националните паркове, както и да позволят на пожарникарите да се приближат.

500 m down
До Galston Gorge (следващата голяма почивка), остават само 500 метра, но не знам че повечето от тях са надолу

Най-после навлизам отново в гората и става по-леко. Отново намирам указателни табели за правилната посока и оптимизма ми се връща. Една от тях обявява, че до Galston Gorge остават само 500 метра. Забравят само да споменат, че повечето от тези метри са във вертикална посока... По това надолнище ще открия нови форми на изтезание за моите крака!

Кандилкайки се надоло, в главата ми се появява английската приказка: “Whatever goes up, soon or later must go down”.
В следващите няколко дни често ще се връщам към този израз и огорчено и злобно ще го припомням на себе си преди всеки баир.

В действителност е много по-стръмно и трудно за спускане с тежка раница.

Galston Gorge е място, където за пръв път изпробвам канчето в което си готвя в следващите дни. Направено някъде в Китай от неръждавейка то е достатъчно леко, за да спечели доверието ми. Най-голямото му предимство е че струва $2.50 от местния discount shop, вместо $58.00 за това, което ми предлагаха в “Kathmandu”.

Наливам полувин литър вода, която завира удивително бързо върху малкото бутаново котлонче и пускам вътре някакви азиатски noodles, които се оказват толкова люти, че в последствие водата за пиене няма да ми стигне за да утоля жажда си. Освен тях към обяда прибавям няколко дребни, тънки (и сладки!?!) колбаси за протеин и две, три плочки шоколад за въглехидрати. Опитвам се да се самоубедя че не е зле, отбягвайки мисълта, че това ми предстои в следващите доста дни.

Преди да тръгна отново, разглеждам внимателно картата и с нарастващо чувство на щастие откривам, че до Crosslands, на 6.8 км от тук и място за моята първа нощувка, пътеката не пресича тънките линийки, а се движи по тях, следвайки реката. До там няма катерене!

Galston Gorge

Това е изключително красив учатък, потънал в дълбока зеленина: причудливи храсти, висока трева и огромни дървета с лъскави стволове. На моменти се разкриват романтични гледки към водата. Реката вече е преминала в един от ръкавите на залива, намиращ се на север от Sydney.

Вървя без да спирам. Толкова съм унесен, че група огромни черни птици ме стряскат с излитането си на метър от мен. Приличат ми на птеродактили

Black Bird:Успявам да заснема една от тях, която злобно ме гледа със светещо око.

Пристигам в Crosslands невероятно облекчен, горд че съм успял да постигна максималния план за днес и щастлив че мога да пия неограничени количества вода от чешмата край тоалетните. Колко малко му трябва на човек!

Тук вече има две групи палатки. Едната е на няколко момичета, сушащи си косите край огромен огън (очевидно са се къпали преди малко), а другата е на по-голяма група млади момчета, ритащи топка на широката поляна.

Моят бивак при Crosslands

Докато приготвям бивака, ме атакува огромен рояк зажаднели за кръв комари. Налага се да нахлузя непромокаемите шушляци с вдигната качулка на главата, за да се спася. Когато пада мрак, комарите изчезват. Мога да си приготвя вечеря на спокойствие.

Избрал съм ужасното ядене за което вече споменах, но все още нищо не подозирам... На пакета пише да се подгрее с малко вода. Следвам указанията и ме озадачава силната миризма на канела. Имам чувството че приготвям мляко с ориз. Това обаче не е десерт, а нещо, което след като кусвам имам импулс да изсипя в близките кофи за боклук. За жалост храната е премерена до грам и не е възможно да се откажа от това нещо. Освен това съм го носил цели 20 километра. Изяждам го стоически, но дълги дни след това ще бъда преследван от този отвратителен вкус с дъх на канела. Завинаги ще намразя мляко с ориз.

Атмосферата на Crosslands е като пионерски лагер с леко разпусната дисциплина. Отвъд реката, сред дърветата виждам някакви постройки с армейски плац и знаме. Дочувам маршировка и по навик започвам да се моля за душите на бедните войничета, набиващи крак в тъмното.

На следващия ден ще срещна маршируващите и ще се окаже че това не са бедни войничета, а група средношколци, дошли по собствено желание на скаутски лагер. Преминал през две години казармени простотии, това не мога да го разбера – кой с нормален акъл ще отиде някъде в гората доброволно да се строява и да марширува под ритъма на армейски барабани. И да си плаща при това.

Мисля за тях, мисля и за себе си и ме хваща срам – как мога да ги съдя, като всеки би могъл да зададе справедливия въпрос: кой с нормален акъл ще тръгне да върви 250 километра без видима причина?

Младите хора от моята страна на реката се забавляват изключително добре. Момичетата разпалват огъня още повече, а другите, доста по-млади тинейджъри, започват да се гонят в тъмното с някакви светещи пръчки. Гласовете им ясно кънтят в дефилето с характерния за възрастта превключващ се басово –писклив тембър.

Момичетата, очевидно разочаровани от детинщината на другата група момчета (които продължават да се гонят в тъмното), ме канят да се присъединя към тях край огъня. Нямам проблем да си преправя акцента на италиански, а името ми от Веско става на Валентино. От някъде се появява китара. Това е добра възможност да демонстрирам позабравените вече умения. Започвам старо, но изпитано парче на Адриано Челентано и усещам върху себе си грейнали погледи, изпълнени с възхищение. Младите австралийките си умират по всичко италианско. Магията отпреди доста години се завръща и тази вечер не си лягам сам в палатката...

Написаното по-горе е само моментна фантазия, която минава през главата ми докато наблюдавам тези безгрижни младежи. Толкова съм щастлив от постигнатото днес – решавам, че имам правото да я допусна.

Психически се приготвям за дълга нощ с безкрайни песни и шум около огъня, както и други пиянски изпълнения, но като по чудо, точно в девет светещите пръчки изчезват, огъня замира и всичко утихва. Над Crosslands пада нощ.

Good night Валентино-Веско!
Заспивам като пън. Напълно сам!

Следва Част 5: Jerusalem Bay>>>
Автор: Веско Петров

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: