Австралия: The Great North Walk(3) - Тръгвам!

Трета част на пешеходния поход на Веско из Австралия (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Where there is a will, there is a way!

Моят истински поход започва от гарата на Thornleigh до където ме закарва Пешо с децата. Денят е слънчев, настроението оптимистично, все още имам романтични очаквания и не подозирам какво ми предстои.

Началото на Benowie Track

Сбогувам се с Пешо, целувам децата и небрежно мятам раницата на гърба. Тръгвам с уверена стъпка, опитвайки се да не залитам и се мъча да прикрия колко много ми тежи. Знам че Пешо и децата наблюдават всяко мое движение отзад. Издържам, докато се скрия в храстите, където стоварвам раницата на земята. Това не е възможно! Как ще измина оставащите 220 километра с това нещо на гърба! Изпитвам съмнения, но връщане назад няма!
Вдигам я отново и започвам да стягам широкия колан, който крепи чудовището около кръста. Така е по-добре. Част от тежестта отива направо в краката и съм по-стабилен. Тръгвам отново и откривам, че вървя по-леко, само дето раницата ме дърпа назад, а аз се извивам под непосилната тежест напред. Чувствам се точно като един от групата нещастници в картината на Иля Репин “Бурлаки на Волге” (четвъртия от ляво надясно, за да бъда по-точен).
Тази борба продължава в следващите десетина минути, докато случайно, опъвайки по-тънките каишки висящи в горната част, откривам, че мога да придърпам цялото нещо към раменете. Разликата се усеща веднага. Вече мога да вървя изправен и системата е много по-балансирана. Стягам всички възможни места и се сливам в едно с раницата. Това не я прави по-лека, но се чувствам по-добре.

Все още подминавам къщи в горната част на хълма. Sydney е все още наоколо.

В началото пътеката е равна. Появява се само едно малко възвишение, което преодолявам с огромен труд. Стигам до горе плувнал в пот и с бумтящо в ушите сърце. Отново стоварвам раницата на земята. Имам нужда да дишам дълго и дълбоко, имам нужда също да пия вода. Това е само едно малко двадесет метрово хълмче! Докато се съвземам, някакъв възрастен човек с walkman на ушите се появява по пътеката и ме пита накъде съм се запътил. Гордо му обявявам, че ще вървя до Newcastle. Човека клати глава с възхищение, а аз, за да оправдая образа който се мъча да демонстрирам, бодро грабвам раницата и тръгвам в посока към Fishponds. Този път не залитам, а щракам закопчалките и съм горд от ефекта на професионализъм, който постигам.

Тук ме предупреждават, че навлизам във военна зона, където има стрелбище. В картата пише, че не се препоръчва излизане от пътеката.

Скоро влизам в ритъм и дори започвам да експериментирам с различните степени на стегнатост в различните части на раницата. Най-добре е да бъде стегната навсякъде докрай, но това пречи на дишането. Забелязвам, че когато се изкачвам, е по-добре долната част да е стегната с отпусната горна част, а при спускане надоло – обратното. Това работи добре, докато стигам изключително стръмен участък. Тук никаква стратегия не върви. Налага се да пълзя унизително на колене нагоре, сграбчвайки с ръце каквото мога: корени, храсти, треви или камъни. Не се отказвам. Колкото по-стръмно, толкова повече се настървявам. Стигайки горе, мамя себе си и си отказвам почивката, която съм си обещал по средата на най-трудната част. Почивка за мен е вече вървене по равното. Започвам също да си поставям малки цели. Нaпример, няма да спра докато не стигна The Fishponds, на около 7 км от Thornleigh. Жив или мъртъв! Стигам ги разбира се полужив, полумъртъв.

От обгорелите стволове на дърветата се вижда че преди няколко месеца тук е имало пожар.


Преди да се спусна към The Fishponds, преминавам през секция на гората, която скоро е горяла (често явление тук). Пътеката е блокирана от дънера на огромно дърво, паднало напряко. Необходимо е да се заобиколи по стръмния склон отляво. Раницата ме дърпа встрани и за миг губя равновесие. Сграбчвам стволовете на обгорели дървета, за да не се затъркалям надоло. Спирам се, но сега целите ми ръце и гърди са черни като на коминочистач от миналия век. Изключително неприятно усещане с потта, която се стича на мръсни вадички по кожата.

The Fishponds

Достигането на The Fishponds е една малка, но много важна победа за мен. Вече знам че съм способен да го направя и нищо не може да ме спре. Не само че съм преодолял тези седем километра с тази раница, но и го правя за рекордно време – цял час по-бързо от препоръчаното в картата. Ето защо решавам да си дам по-дълга почивка. Мястото е красиво и прохладно, с поточе скачащо между големи обли камъни.

Смъквам раницата и избирам удобно място да се измия. Без това нещо на гърба се чувствам като перце. Освободен от огромната тежест, мускулите продължават да ме опъват напред. Странно чувство – не мога да се спра, сякаш някаква тайнствена сила ме дърпа в тази посока. Внимавам да не падна във водата.

Водата ромоли упойващо между големи обли камъни

От тук до Galston Gorge има само 6 километра, но са го дали като полувин ден вървене!? Вече знам че тези времена са пресилени, все още не знам, че става дума за стръмни отсечки. Много скоро ще науча какво означават тънките линийки на картата (ако някой знае как се наричат да ми пише), особено в местата, където се събират близо една до друга. За сега съм се отпуснал по гръб с глава на раницата и се наслаждавам на малките тръпки и конвулсии които усещам във всяко отделно мускулче по цялото тяло.

Докато си почивам и слушам унесено ромоленето на водата, виждам или по-скоро долавям с периферното си зрение някакво движение в дясно. Един огромен гущер се промъква тихо към мен! Посягам към фотоапарата, убеден, че ще избяга преди да го заснема. Гущера е доста смел – продължава да пълзи без да сменя посоката. Надигам се и го снимам. Той не мърда и ме гледа изпитателно с облото си око. Приближавам се на около метър за по-близка снимка. Съществото все още не бяга. Само леко ми обръща гръб. Приближавам камерата за да направя видео и едва тогава гущера скача на другия камък с удивителна скорост и лекота. Този скок ми напомня за филма ”Jurassic Park”.

Опасен гущер се промъква тихо към мен!

Връщам се обратно към моята почивка, убеден че влечугото си е заминало, но греша. Моменти след като сядам, виждам, че гущера се връща доста по-живо и агресивно. Тогава забелязвам втори подобен звяр да се приближава от другата страна. Сякаш имат някакъв план. Тревогата ми нараства когато трети такъв гущер се появява зад първия. Това чудовище е два пъти по-голямо и три пъти по-страшно!

Решавам да не чакам да разбера какво искат. В главата ми се върти сцената от “Jurassic Park” с пълничкия учен, който си загуби очилата и бе разскъсан от няколко безобидно изглеждащи влечуги. Набързо прибирам всичко и тръгвам отново по пътеката. Гущерите ме изпращат триумфално с високо вирнати глави. Вървя, поглеждайки често назад, за да се убедя че не ме следват. Нямам желание да бъда гонен от същества, които умеят да скачат толкова ловко.

Типичен австралийски “bush”.


Пътеката се точи през типичен австралийски “bush”. “Bush” тук наричат нещо което е диво и пусто, като гората в Blue Mountains например – с много ниски храсти, трева, камъни и високи евкалипти. “Bush” също могат да бъдат огромните пустинни райони в средата на континента.

Следва: The Benowie Track continues>>>

Автор: Веско Петров

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: