Из ЮИ Азия (8): Из Куала Лумпур, Малайзия и към Сингапур

Осма част от приключенията на Бале из Югоизточна Азия (предишната седма част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Следващата сутрин телефоните се разпищяха рано, за да ходим на опашка за билетчета за кулите. Вързахме си по една мартеничка и се изстреляхме в състояние на тежък махмурлук и недоспали. Хванахме метрото от спирка Masjid Jamek до KLCC.

Маршрутът ни

Тука съм пред спирка Masjid Jamek (пише го на синята табелка)

KLCC значи Kuala Lumpur City Centre и включва двата небостъргача и МОЛ-а между тях. Като стигнахме Ицо се снима пред една причудлива автобусна спирка

В 9 и нещо докопахме билетчета за 10:30, с дата 1-ви Март. Симпатичната двойка австралийци от автобуса също беше там ама не се сещам преди или след нас дойдоха. Казахме си "здрасти" и по няколко общи приказки. В десет и половина ни пуснаха в мазата на левия небостъргач (гледано откъм входа). Там имаше поне половинчасова програма, целяща да покаже каква "голема работа" са мюсюлманите и колко мангизи имат. Като написах, че са много отворени се сетих за една случка от предишния ден, която пропуснах. Следобеда Ицо тръгна за панталони, а ние с Пепи ходихме да се качим на телевизионната кула и да се повозим на monorail-а.Нещо като метро, което върви по една дебела, бетонна релса над улиците. Телевизионната кула се оказа в парк с ограда и след като известно време обикаляхме, търсейки вход безуспешно, изгубихме интерес. От спирката на монорейла пък направих една нощна снимка (беше се стъмнило) от ръка и естествено стана замацана.

Кофти снимка от ръка, през плексиглас

Дефакто направих 2 снимки

После влакчето дойде и врътнахме едно кръгче между светещи небостъргачи. Гледката беше яка ама самото превозно средство се движеше много бавно, придружено със скърцане като на трамваите в гората под Пионерския дворец. Та да се върна към мазето на Петронас и очакващата ни програма. Първо разглеждаш изложбичка със снимки от строежа. После стъпваш на една машинка и тя пресмята колко си висок и колко пъти се нанасяш във височината на кулите. На финала имаше и два двуметрови макета в някакъв кафез (примерно Фарадеев) и между кафеза и антените им плющяха светкавици за радост на туристите. Следващото помещение се оказа малка кинозала, където изгледахме задължително филмче. Аз такива филмчета съм гледал поне пет по Дискавъри. В тях става дума за това, че "гордостта на мюсюлманския свят" е проектирана и построена от американци. Тъпи копелета. В киносалончето ни раздадоха и шарени талончета, които закачихме на вратовете си. Всички с еднакъв цвят влизат заедно. Аз и Ицо имахме зелени, а Петър, понеже си е буксузлия, получи жълтo. Една екскурзоводка ни вкара за ръчичка в асансьора и каза, че ще ни качат само до топлата връзка (skybridge), щото горе хората бачкали и нямали нужда от кресливи туристи и конски тропот. На входа на скайбриджа пак ни спря и приказва поне пет минути. Все едно бяхме с детската градина на музей, баси досадата. Интереснто, което научихме е, че "небесният мост" бил Made by Samsung, да им се чудиш на корейците. После ни дадоха 10 мин. да щракаме с апаратите и ни изгониха.

Това се вижда от едната страна

Това, от другата

Това е вътре

Айде последна

На вратата на асансьора се засякохме с нещастният Петър, който трябваше да моли непознати да го заснемат. След като приключихме нечовешкото си посещение стигнахме до извода, че в страна с толкова скъпа бира нямаме повече работа и скокнахме на гарата. Взехме си билети за нощен влак с кревати до Сингапур. Става дума за цяла нощ път, спейки в чисти чаршафи, на климатик срещу $10 на човек. Цените им са убийствени. Върнахме се до хостела и освободихме стаята. Пепо вече ходеше горе-долу добре и заеба патериците. После камериерките сигурно са си рекли:"Баси тъпия инвалид". Убихме 1-2 часа в Интернет-кафето отсреща. Помотахме се по магазините
и като се изморихме, намерихме един почти необитаем МОЛ, качихме се на последния етаж и налягахме по земята да авантаджийстваме климатик. Жегата вънка беше просто нетърпима. 2-3 часа преди влака се върнахме на гарата

Гарата е доста зла

треснахме по един шит в мегалуксозен кенеф, оборудван с маркучи за миене на задник. Аз установих, че са ми останали 5 рингита (така им се казват кинтите), по един. Понеже бяха грозни като дизайн ми хрумна да ги разменя за пет на цяло, щото те май пък бяха някаква по-нова емисия и много яки. Като найлонови и с едно прозрачно кръгче по средата. Отидох до една гарова аптека и жената дълго не можеше да се светне какво искам. После се нахили до ушите и ми даде една смачкана петица. Отговорих, че тая не ме устройва и жената, вече смеейки се с глас ми направи ветрило от всичките си налични 5-рупиеви банкноти и аз си взех чистак-нова. Стана време за влака и ни пуснаха да слезем с ескалаторите, само след показване на редовен превозен документ. Долу пероните, коловозите и влаковете бяха в помещение и нямаше никакъв шанс да ги видиш, освен ако не пътуваш. Настанихме се на креватите, и тримата бяхме на втория етаж. Под мене и Петър имаше дръпнати момче и момиче - гаджета. Както влакът тръгна, пичът скокна в кревата на мацката и дръпнаха перденцето мръсниците. Ние полафихме, щракнахме по някоя снимка и заспахме.

Маршрутът, по който пътувахме с нощния влак

Пътувахме комфортно и се наспахме съвсем прилично, всеки гушнал раницата си в кревата. Това с раниците не беше някаква наша, ексцентрична прищявка, ами бяхме чули смразяващи истории за пакетчета хероин, “бутнати” в багажите на невинните туристи. Месец и малко преди нашето пътуване, в Сингапур обесиха 25-годишен австралиец, заловен на летището с около 10 грама. Отделно на тия талончета дето се попълват на влизане (arrival cards), пишеше с червени букви за смъртните наказания, да нема после “не чух”, “не разбрах”.

Welcome to Singapore

Събудихме се значи около 7 сутринта на моста, който свързва Джохор Бару (най-южният град на Малайския полуостров) и Сингапур.

The Johor-Singapore Causeway, мостът, който свързва Johor Bahru, Malaysia със Singapore (снимката е крадена)

От влака се виждаше шосето и стотици колоездачи, минаващи всеки ден границата, за да отидат на бачкане. Повървяхме още известно време и машинистът каза по уредбата да се събуждаме и да се готвим за проверка. Спряхме на митницата и ни изтикаха навън. Навсякъде наоколо беше оградено с бодлива тел, времето, едно такова, мъгливо и призрачно, а паралелно до влака се бяха наредили дребни, жълтокожи куки с лачени кубинчици. Държаха свирепи, полицейски кучета (вълча порода) с намордници, видимо обучени да откриват наркотици. Казаха ни да влезем в сградата, а те нахълтаха по вагоните, за да може мастиите да душат по креватите. Казахме си нещо от сорта, че след като слезеш, е съвсем лесно някой да ти напъха пакетче под дюшека, пък после върви се обяснявай.

Всички пътници се наредихме на опашка пред машинките за сканиране на чанти. Около 150-200 души по моя преценка. Таман минахме през тия рентгени и се наредихме на втора опашка, да ни бият печати и към нас се запъти една милиционерка. Спря , посочи ни, мене и Ицо и каза да сме я били последвали. Направо ми се дръпна лайното. Баси късмета. Тръгнахме след нея, а цялата опашка, барабар с Петър ни гледат като “овци на заколение”. Даже си викам на акъла, какво ли ще си кажат приятелите в София, като прочетат в Dir.bg, че са ни обесили в Сингапур. Доста ефектен начин да пукнеш. Та заведе ни лелката в една стаичка през някакви коридори и вика:”Отваряйте раниците”. Отваряме ние, а тя бърка и вади от Ицовата едно шише “Узо” и от моята литър уиски, наполовина изпоркан. Що, казва, внасяте контрабанда. Оказа се, че в Сингапур всичко било безмитно освен алкохол и цигари. Бутилките лъснали на рентгена и ни придърпали. Ние де да знаеме, че трябвало да минеме по някаква друга лента: “имам за обмитяване”. Моето шише било изпоркано наполовина, демек е за лична употреба ама Ицо бил контрабандист и му се налагала глоба. Милата жена така и не можа да разбере що за напитка е “Узо”-то, какво е това Гърция и че шишето е отворено (даже малко се беше изляло в раницата). Ицо и каза, че струва $2, с цел да изкара по-малка глоба. Тя смята нещо с една ЕЛКА и отсъди: S$ 50. Петдесет сингапурски долара. Ние викаме: “немам”, а тя: “дайте тогава кредитна карта”, ние пак си знаеме нашето:”имаме само американски долари”. Полицайката се затрудни яко и след дълго умуване отсече:”Сега ви пускам, бегайте, ама при друго нарушение ще ви разкажа играта”. Радостни изтичахме в чакалнята, където висеше Петър, самотен и с притеснено изражение. Всички се блили качили и влакът само нас чакал. Удариха ни по един печат, пожелаха ни да enjoy-ваме в Singapore и се качихме обратно да си лягаме по креватите. Клатихме се бавно още около половин час и пристигнахме. От гарата питахме как да стигнем до Бъгис Джънкшън (Bugis Junction), защото нямахме точно идея къде ще спим, а Мишо ни беше казал, че на това място имаме най-големи шансове да намерим нещо по-евтино. Насочиха ни към едикой-си номер автобус, изчакахме го, купихме чинно билетчета (в тоя нечовешки град-държава е за препоръчване всички правила да се спазват абсолютно стриктно) и започнаха сингапурските приключения....

Продължението в девета част

Автор: Бале

Снимки: авторът, ако не е указано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из ЮИ Азия (7): Към Малайзия на стоп и с автобус

Част седма от приключенията на Бале из Югоизточна Азия (Предишната, шеста част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

В 5 сутринта агентчето с пикапа вече висеше отпред. На идване ни взеха по 30 баа, ама бяхме 10 души, като войници наредени. Сега само за тримата пичът обяви по 100 баа. Пресметнахме, че курсът така или иначе струва 300 и се навихме (не че имахме избор). Закара ни до Тонгсала, точно когато слънцето започна да се подава и беше прохладно, много приятно.

Ицо в Thongsala

За разлика от "кометата", с която ни докараха, на връщане ни качиха в един голям и ръждив шлеп.

Това щръкналото вляво е Top Hill

Хубаво беше, че почти нямаше хора и легнахме на по три седалки, да си доспим. Вместо да се върнем в Сурат Тани, както очаквахме, ни закараха до някакво друго пристанище - Донсак. Там обещаният луксозен автобус се оказа мини-бус, ама наистина мини. Супер зле. Едвам се събрахме, а раниците метнахме отзад в багажника. Малко след тръгването спряхме и натоварихме още хора и багаж. След известно време пак спряхме, натоварихме хора и багаж. Направо ни се разказа играта. Шофьорът не чаткаше английски и оставахме с впечатлението, че нито му пука кои сме, нито знае къде отиваме. Ние очаквахме голям, луксозен автобус, с който да минем около 1000 км до Куала Лумпур, а това беше некаква трошка с вид на междуселска маршрутка. Клуминацията настана, когато отбихме от що-годе главното шосе и запердашихме през нещо като пустиня. Тия лафят на безобразния си език, никой не може да разбере какво питаме и се движим през прашен, пустинен път. Перфектно. Стигнахме до една порутена сграда, насред нищото. Отпред чакаха около 5-6 жени с фереджета и торби. За 20 минути примерно те успяха да се набутат вътре и продължихме един върху друг. Пак излязохме на главния път и до първия град всичко беше "нормално". Градът се казваше Hat Yai и беше близо до границата.

Карта на пътя Тайланд-Малайзия

Бусчето спря на някаква улица, разтовари всички и си замина. След известно време дойде един Nissan Navara (тука това е нещо като мутренски джип, а там го броят за самосвал) и шофьорът ни каза да мятаме раниците в каросерията и да сядаме отгоре.

След като направихме едно кръгче, в шеги и закачки, спряхме на друга улица и ни разтовариха. За щастие този път пред нещо като туристическо бюро. Сърдитата жена вътре ни взе билетите и документите. След дълго взиране в титулната страница на паспорта на Ицо (примерно), вдигна глава и зададе въпроса "от къде сте". Ние казахме, че сме от България, точно както пише, но на нея това не и направи абсолютно никакво впечатление. Започна да смята нещо на лист хартия и накрая каза, $210. Демек всеки да и даде по седемдесет долара. Ние отговорихме, че билетите са ни издадени за пътуване до Куала Лумпур и нямаме намерение да плащаме нищо. Госпожата отвърна гневно, че на границата няма да ни пуснат ако не си купим билети от нея, директно до Сингапур. И без това в Малайзия било шит и нямало нужда да си губим времето там. Отделно викна един пехливанин, да седи със скръстени ръце до вратата и да гледа лошо. Отсече, че ни дава 5 мин. за размисъл. Ние размислихме и попитахме дали ако нищо не дадем ще ни качат и возят накъдето и да било. Тя избуча "да", върна ни паспортите, надраска едно охлювче върху жълта хартийка (международен билет за трима) и ни прогони. Помотахме се. В Hat Yai за разлика от Bangkok ученичките вместо с пионерски униформички се разхождаха в униформени фередженца. Похарчихме последните баа за пакет пържени банани с мед и се върнахме. Имаше малка група хора, предвещаваща, че все пак нещо ще се случи. Най-впечатляващо беше едно копеле с дълги панталони, бяла ризка, едно пешкирче, преметнато през врата и черна, плетена "капутка" на кратуната. Навлечен неописуемо за тая жега. И за разлика от всички потни и вмирисани туристи, тоя изглеждаше супер спретнат и миришеше на скъпо парфюмче. Дойде поредното мини-бусче и пак се заклатушкахме. Размирни провинции не видяхме ама парфюмираното приятелче ни разказа играта. Просто не млъкна за секунда. Бил сърбин, живеещ в Париж. Разказа за войната, за роднините си, за всичко. С Петър говори на френски, мене ме похвали за сръбския, на австралийците им обясни политиката, а на канадците - нещо друго. Отивал до границата да си продължи визата, поне скоро щеше да се разкара. В Малайзия влязохме нощес. С митничарите всичко мина гладко и продължихме. Движението пак беше обратно ама поне пишеха на латиница. Пътищата ни се видяха малко по-лоши и по-неосветени от тайландските. След известно време стигнахме в пристанищния град Butterworth (на малайски е Seberang Perai), разтовариха ни близо до автогарата и бусчето обърна.

Автогарата в град Butterworth, Malaysia

На самата автогара беше страшна мизерия, както на повечето автогари въобще. Някакви полуклошари-полуизмамници хапваха отвратително изглеждащи и миришещи супи. Земята, черна от хлебарки с колосални размери, пейките-лепкави. Хубаво че намерихме една сергия с вкусни хамбургери все пак. Хапнахме, повисяхме и след малко пристигна наистина голям и луксозен автобус, с надпис KL на предния джам. Там никой не казва Куала Лумпур, ами Кей Ел, баси пичовете. Автобусът потегли и избичи климатика до дупка. Дрехите ни бяха останали долу, в багажното и въобще не можахме да мигнем. Направо ни тракаха зъбите от студ. Към 4 и нещо, 5 сутринта пристигнахме най-накрая. Заедно със симпатичните австралийци и противните канадци слязохме на едно много голямо и оживено кръстовище, пред висока сграда с надпис "Maybank".

Maybank - Куала Лумпур, Малайзия

Веднага след като се изсипахме от автобуса ни атакува нагъл бакшиш. Каза, че сме страшни късметлии, защото той знаел английски, бил честен и почтен и горе-долу най-свежият пич в града. Киселите канадци бяха запрашили нанякъде ама кротките австралийци му паднаха в лапите. Искали да отседнат в Chinatown, защото в Lonely Planet пишело, че е евтино. Пичът им каза да не се излагат, и че веднага ще ги метне до “Златния триъгълник”, който видиш ли, бил по-близо, а цените-същите. Те се качиха при него и потеглиха въпреки нашите увещания да не се връзват.

Около луксозната Maybank имаше приятна, окосена тревичка, в която кротко дремваха клошари. Покрай тях сновяха стада от плъхове и гущери, с впечатляващи размери. Легнахме и ние сред клошарите и пробвахме да дремнем. Мене обаче ми беше нещо превъзбудено и станах да се разходя. Пресякох голямото кръстовище и се оказах в Китайския квартал. Милите австралийци излязоха големи будали. Реших да огледам за някакъв хотел или хостел. Още пред първия (Red Dragon) видях, че гадните канадци поркат бира. Знаели са каква е далаверата и си траеха. Нощувката беше от порядъка на 5-6 долара за човек. Продължих и огледах още няколко. Такава мизерия няма. Порутени сгради, смрад, плъховете ти се мотат в краката, а цели реки лайна текат директно под тротоара, покрити с много рехави решетки.

Chinatown, Куала Лумпур

Върнах се, взех Петър и с него направихме още една обиколка из обекти от този сорт:

Типичен хостел

В крайна сметка се настанихме в “Red Dragon” и приключихме въпроса

Red Dragon Hostel, Chinatown, KL

Стаята беше с двуетажен креват (отдолу-двоен, отгоре-единичен), масичка и без нито един прозорец. Ударихме по един душ в обща баня и кенеф за целия етаж. Имаше някакви сложни, допотопни машинки за регулиране на топлата и студената вода. По път към стаята се разминахме със странни хора от различни раси, препасани с хавлиени кърпи. Включихме телефоните да се зареждат и откъртихме. Някъде в 2-3 следобед се събудих в пълна тъмнина. Никаква идея ден ли е, нощ ли е и къде се намирам. Разритах ги тия от долния етаж и се засилихме да се катерим на Petronas Towers. Едно метро ни закара в нещо като ЦУМ, в подножието на самите кули

С Ицо хапваме банички в "ЦУМ" под Кулите Петронас

Казаха ни, че входът бил безплатен ама билетчетата се разграбвали до 10 сутринта и ако искаме да дойдем утре. Нащракахме няколко кадъра и си взехме метрото към Chinatown

Тука пред входа обикаляха циганьори и повтартяха:"Rolex, mister, Rolex", предлагайки швейцарски часовници по $5

Входът на закрития пазар

Обиколихме закрития пазар на Jalan (улица) Petaling, но там имаше само зверски ментета.

После хапнахме китайско в един ресторант направо на улицата. Сервитьорката беше симпатична и нещо се хихикаше и ни поднасяше. След вечеря Ицо си легна, а ние с Петър взехме да умуваме как да решим проблема с къркането. Понеже Малайзия е мюсюлманска държава (хостелът ни беше на Jalan Sultan), бирата струваше около $4 в супермаркета. Сетихме се, че имаме няколко литра уиски още от безмитния на турската граница, купихме студена кола и се настанихме на масичката във фоайето

Нашата масичка във фоайето и...

... същата масичка, погледната отвън

С Пепи на фона на кулата-минаре

През панорамните джамове се виждаха светещите близнаци и телевизионната кула. Кулата се казва KL Menara, като menara значело минаре

Единият прозорец липсваше, та си слушахме и музика от някаква дискотека наблизо....


По едно време страшно се изкефихме като пуснаха едно румънско диско-хитче отпреди няколко години. Не знам как се казва ама ние му викме “В рейса блещя”. Същото парче ама с малайски думи, смяхме се със сълзи. В 24:00 Петронас и минарето угаснаха и ние решихме, че копеленцата се правят на много отворени ама кътат електроенергия. Малко по-късно улицата долу се напълни с виещи пожарникарски коли и ние се лепнахме на строшения джам да зяпаме. Няколко безстрашни огнебореца се качиха в отсрещната сграда, надникнаха през прозорците, върнаха се по колите и отпрашиха. Ние решихме, че сме се нагледали и напили достатъчно и се прибрахме да спим.

Очаквайте продължението

Автор: Бале

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: