Приключенията на Светли в Исландия (1)

Исландия, Рейкявик

Само да уточня няколко неща. Светли е мой приятел от Видин. Винаги е някъде на път. Обиколи целите Балкани, после се насочи към Испания и Франция, а сега е някъде в

Исландия

Там е по програма за „обмяна на опит“ или нещо такова, обеща да пише по-подробно за това. Първияt му мейл бе супер интересен за мен, може би защото не знам почти нищо за Исландия. Terra incognita. Така че хайде да я открием заедно:

„Здрасти,
ще се опитам да напиша накратко за това, което се случва тук, но ще е трудно. Много неща се случват:)

Първо, при пристигането ми в Исландия бях малко изненадан, защото всичко беше в сняг. Оказа се, че имат само два сезона -зима и лято. В момента е края на зимата и снегът се топи. Времето обаче е доста странно, защото много често духа силен вятър. Заради течението Гълфстрийм(което повишава температурата) в един ден може да вали дъжд или сняг, после да грее слънце и после пак дъжд...

Вече две седмици и половина съм тук и не сме почнали работа. Сигурно ще е към края на месеца. Ще работим в един камп на едно езеро. Ще играем с деца и т. н., не знам и аз точно, но общо взето не е като „нормална работа“. Тези две седмици постоянно ходихме по разни места... Имахме програма и трябваше да посетим някои забележителности, както и разни отдели (относно човешките права, емиграционен отдел и т. н.). Може би това ще ни бъде полезно след време.

Имахме и традиционна исландска вечеря, което беше отвратително!!!

Тук, ако си чужденец, всеки те пита „How you like Iceland?“ и дали си опитал от акулата!!!
Аз опитах акула и беше отвратително... Те я правят по много стар обичай, като или заравят месето под земята за шест месеца, или го оставят да изсъхне. След това го ядат и пият една традиционна напитка...Brenvin или нещо такова. Силна е и много гадна на вкус. Не знам от какво се прави, ама май от ферментирали картофи. Кофти комбинация е с акулата. Вкусът й е толкова ужасен, че човек не може да изяде повече от три малки парчета.

Вчера ходихме до едно много интересно място тук — Гейзир. Това е гейзерът, от който идва името „гейзер“ като феномен. В момента Гейзир е умрял и не изхвърля вода, но до него има друг, по-малък гейзер, който изхвърля вода на всеки 10 минути на 30 метра височина. До мястото ходихме на автостоп (това е съвсем нормално за хората тук), защото билетите са супер скъпи. Всъщност всичко е супер скъпо. Едно момиче, което ни взе на стоп каза, че учи в Барселона и като отиде там всичко й се струва евтино. Представи си какво е тук!
Хората обаче са супер яки!!!

1. Кефя се и на хората, които са от други страни и са доброволци като мен тук. Запознахме се на семинарите, които имахме и сега си ходим на гости, защото има хора на много различни места в Iceland
2. Исландците са много мили хора също. Всички говорят английски. Ама наистина всички — няма значение дали ще е дете или дядо. Аз не срещнах човек, който да не може да говори този универсален език. Пък и им личи, че живеят щастлив живот...

В Рейкявик в петък и събота е party!

Всички излизат и след 12 или 1 през нощта улиците все още са пълни с народ. Всички пият и изглеждат много happy. А и се обличат готино, особено момичетата (90 процента са руси със сини очи, класика!)
Някои казват, че в Рейкявик всички са или музиканти, или дизайнери, или се занимават с някакъв вид изкуство. Май наистина е така.

За природата... Може би най-красивите места на света са тук!
Населението е около 330 хил., като 200 хил. сигурно живеят в Рейкявик и в още три града около него. Азс съм в единия от тях — Хафнарфродур (Hafnarfrodur). Той е третия по големина град с 22 хил.души. Наричат го града на елфите:)

В цяла северна Исландия живеят сигурно по-малко от 20 хил. души. Градовете като цяло са малки и ако тръгнеш по някои места, можеш да не срещнеш никой в продължение на часове. А ако тръгнеш из централната част на Исландия, можеш да се движиш с дни, без да видиш човек.

Много неща сигурно забравям или пропускам, но някой друг път пак ще пиша.
Изпращам ти няколко снимки да видиш...
Айде чао засега. "

* Писмото е публикувано с много леки поправки от моя страна Светли, извинявай, не се сдържах Благодаря ти, че ми разреши да го публикувам в блога си и чакам продължение... Ето и малко снимки на Светли — запазеното авторско право е негово. Все пак моля да не бъдат използвани без разрешението на автора на този блог!

Благодарение и чрез блога на Елина Цанкова
Авторски права: Нищо от този пътепис, вкл.снимките не могат да се ползват без писменото съгласие на Елина

Автор: Светломир Славчев
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Варшава, Полша

На път за Варшава

След точно 4 дена в родния Бургас плюс един във Варна, исках/ не исках, трябваше пак да си стягам багажа. Този път бях улеснена, защото една част дори не бе разопакована- поради липса на време и смисъл...
5 дена безсъние и отмятане на една след друга задачи. Срещите с приятели и роднини започваха с „добре дошла“ и завършваха с „всичко добро, до Коледа“. В рамките на час или два и ме посрещаха, и ме изпращаха. Да се радваш ли, да тъжиш ли...
Спомням си как като бях малка преди всяка екскурзия или лагер, или каквото и да е, стига да е ново, различно и чакано с нетърпение, стомаха ми се свиваше на топка от вълнение и прекарвах вечерта в безуспешни опити да заспя. Този път нямах време дори за това...
Винаги съм била супер ентусиазирана по повод заминаването ми във Варшава, но като настъпи момента и изведнъж, за минута или повече, си помислих, че е грешка... Малко преди самолета да излети се обадих на майка и и казах, че ако не ми хареса, се връщам. „Добре.“ Мисълта за избор ме успокои, вярно, но не за дълго. Нещо май съм се размекнала:), защото доста си поплаках в самолета и един мъж от предната седалка дори се обърна към мен с бонбон. Седях си мирно и кротко, гушнала мечо, и си плачех... Много са отговорите на въпроса "защо?„- защото не успях да се видя с всички, с които исках, а с тези, които успях- за прекалено кратко и набързо; защото ми предстоеше рожден ден, а какъв празник, когато приятелите ти не са до теб; защото от друга страна предстоят рожденните дни на 2/3 от същите тези приятели и няма да мога да ги напрегръщам и нацелувам; защото семейството ми вече няма да е на час и половина път... Защото в България (разбирай Бургас и Варна:))си имам всичко, което ми е нужно, а отивам някъде където нямам нищо и не знам дали си струва. Съвсем ама съвсем сама.
След по-малко от 2 часа вече бях във Варшава и нямаше връщане назад. Дежурната усмивка плюс „всичко ще бъде наред“ и към общежитието. И докато времето в София бе слънчево и топло, то тук бе мрачно, студено и дъждовно. Поне ще ми върви по вода;-) А дано!

Моите любими места във Варшава

Часът е малко след полунощ, напитката- мляко без какао , а музиката -смесица от папката с най-доброто ретро + тази с lounge, Buddha bar и Café del mar, подарък от Дил. (Учудващо добра комбинация, дори и да не вярвате )

Прекарах целия вчерашен ден кръстосвайки улиците на полската столица и ако досега изчаквах с впечатленията, защото исках да си дам повече време да опозная и почувствам града и атмосферата, то вече мога да споделя поне мъничко, без каквито и да е претенции за екскурзоводски и фотографски умения

По пътя от летището до общежитието, залепила глава до прозореца и опитвайки се да си създам представа за града в рамките на не повече от десетте минутки, прекарани в таксито, си мислех, че ако сега някой ме попита за 10 разлики между България и Полша, няма да мога да отговоря. Пейзажа ми се струваше толкова еднакъв с нашия, че честно казано дори се чувствах леко разочарована... Носих идеята за красив и цветен град, много различен от Бургас, Варна или София, а виждах само блокове... И всичко бе така ужасяващо сиво! Наведох глава, гледах стичащите се капки дъжд по стъклото, благодарих, че на косъм се разминахме с една катастрофа, тъй като шофьорът ни караше като луд, и укорително си казах на ум, че (отново) май съм прекалила с мечтите... Въздишка и напред. Каквото, такова.

Час след „срутването“ на представата ми за Варшава, когато за първи път се разходих до центъра, макар и много на бързо, и точно 3 дена след това, когато пък за първи път посетих Стария град, полу-будна/ полу-заспала, започнах малко по малко все повече да харесвам града. Не да свиквам с него, поради липсата на избор и като следствие от примиряване с обстоятелствата и реалността, а наистина да го харесвам.

Дотук любимите ми места са две- Старият град и Łazienki Royal Gardens. Започвам с парка, защото по-голямата част от вчерашния ден прекарах там и беше толкова толкова красиво!... Перфектно място за неделна есенна разходка Няма да преразказвам написаното в wiki и ще спомена само това, което ми е останало като спомен след речта на екскурзоводката ни

Първото, което забелязваш в парка е паметникът на Шопен. За него е имало конкурс в кой град да бъде, а след като избират Варшава, започват изключително глупави спорове, шумно коментирани в публичното пространство относно проекта на паметника. Не си спомням всичките „против“, но ето някои: ако дървото е плачеща върба, то клоните трябва да бъдат по-дълги, пренебрегната е посоката на вятъра и „какво ще се случва с Шопен през зимата“ и т. н. Екскурзоводката ни видимо бе много възмутена от цялата тази история... Езерето пред паметника е във формата на сърце, защото музиката на Шопен докосва именно сърцата. От късна пролет до ранна есен, всяка неделя се провеждат безплатни концерти на открито, където пианисти свирят най-известните творби на Шопен. Имах щастието да присъствам на последния за сезона и беше прекрасно.

Втората туристическа забележителност е тази бяла къщичка Доколкото си спомням е била предназначена за гости, но докато се е строял двореца (или са му правили ремонт, не съм много сигурна) краля е живял там. В неделя имаше и много младоженци, правейки си фото-сесия за сватбения албум и въпреки, че всички бяха по свое му прекрасни, тази двойка бяха най-големи сладури Следва Palace on the water, който по принцип е главната туристическа атракция в парка. Спомням си, че имаше нещо много забавно свързано с изграждане на банята в двореца, но какво точно... Пред и зад двореца има езеро и именно гледката, откриваща се пред двореца ми харесва много повече, отколкото самия дворец сам по себе си. Последна от разходката ми беше тази сцена, където са изнасяли представления за краля, като целта при изграждането и е била да наподобява античен театър.

Тъй като това е най-големият парк във Варшава има още много за разглеждане (и разказване), но това май е най-важното

Старият град... Ако искаш да срещнеш туристи и чужденци, то това е мястото. Спомням си как ексурзоводката ни наблегна на факта, че след разрушаването му и при последващото го възобновяване, архитектите решават да му предадат много по-средиземноморски стил, отколкото е бил в действителност, а поради липса на средства за възстановяването на двореца хора от цял свят са били приканени да помогнат чрез дарения. За стария град единственото, което мога да кажа е, че е невероятно красиво, а италианците от групата ни в момента, в който тръгнахме към площада, провирайки се през една малка и много китна уличка, казаха „Добре дошли в Италия“ Не случайно това е най-голямата туристическа атракция в полската столица и просто задължително трябва да се посети

Това е засега Уикендът ще прекарам в считания за най-красив полски град- Краков и ще се опитам да си водя записки, както и да не съм много заспала , какъвто бе случаят при първата разходка из Варшава. (Затова и ако нещо от написаното не отговаря на истината, не се сърдете )

Чакам ви на гости:)

Автор: Мария Василева

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

На море по Коледа(5): Нощният Златен бряг

Австралия, Коледа

Нощният Златен бряг

(на море по Коледа 5)

Някакъв хотел през нощта.

Нощния живот на Gold Coast ври и кипи. Барове и заведения да искаш. Една вечер дори откривам къде са червените местата. Тръгнал съм да търся композиции за нощни снимки и докато обикалям без цел, попадам на малка уличка със странни заведения. Неонови светлини с формата на сърца или дамички с високи токчета трептят в червено и розово. Виждам имена като Hollywood Showgirls bar и The Catwalk club. Чува се музика, усещат се вибрациите на басите, а край тъмните мраморни врати предизвикателно облечени руси мадами ми се усмихват. Някои дори подвикват с нежно гласче: Hello, would you like to come and have a look? Такъв срам ме хваща, че почти хуквам да бягам да се изнеса от тук и дори не се сещам да щракна някоя снимка. Няколко дена по-късно ще се опитам да ги покажа на половинката, но тя не е особено впечатлена от моето откритие.

Из комплекса през нощта.

Високи нощни сгради.

Нощ от балкона в двете посоки. Ляво...

...и дясно.

Вечер плажа се превръща в гезме, огрято от високите сгради и народа се разхожда напред назад, флиртува и въздиша по луната, а младите се гонят, щипят, кикотят се и разни други работи. Водата е ненормално топла, става за къпане по всяко време. Веднъж се опитвам да заснема луната, но не успявам да я направя кристален диск както ми се иска, изглежда размазана. За сметка на това облаците ми харесват!

Веско снима луната.

... и сградите от брега. Високата е Q1 за която писах по-рано.

На Gold Coast е пълно е с готини мадами. Нежната половинка постоянно повтаря, Веско, къде гледаш. Има някаква мода да носят дрехата без презрамки — роклята или блузката е стегната над гърдите и от движението постоянно се смъква надоло. Навсякъде из комплекса ги виждам да придърпват дрехата нагоре, сакън да не видим нещо. А на плажа са пуритани точно като американците. Мацките изобщо не се разголват, дори не смеят да махнат горнището. За пълен нудизъм не може да става и дума...

Коледна сутрин.

Коледа е забележителен ден и го помня добре. Слънцето най-после се показва и народа излиза на плаж. Толкова хора не бях виждал тук! Въпреки тълпите, плажа изглежда рехав. Има място за всички. Коледа и Нова година на плаж е типична австралийска традиция. Барбекю, биричка и крикет на пясъка. Днес празничното настроение се чувства навсякъде — дори спасителите носят червени островърхи шапчици.

Рехав коледен плаж.

Куките бдят за реда.

После ги засичам как бройкат две мадами.

Зрители.

Тези пичове гледат как накакви играят крикет.

Късно следобед момичетата ме замъкват с тях на Adventure Crocodile. Решавам в този ден да не се опъвам и да изпълня всичките им желания. Adventure Crocodile е грозно изглеждащо превозно средство, с което ни возят из комплекса и в залива за около час (отново $80). Крокодила е грозен, защото е амфибия и трябва да може да плува.

Грозният Adventure Crocodile,

... защото трябва да може да плува.

На уреченото място освен нас чака голяма група азиатци. Когато това чудо пристига да ни вземе, те се втурват да се блъскат с лактите напред кой да се качи пръв, макар да има точно места за всички. Повечето от блъскащите се са китайци. В Oz вече успешно различавам кои са японци, китайци, виетнамци, корейци, тайландци, индонезийци, малайци и също филипинките (най-вече). Напоследък забелязвам, че китайските туристи са доста безцеремонни. По-късно в Сидни, моя приятел Минг, който е от Китай ще ми обясни, че за тях това е ежедневие, те не го забелязват, толкова са свикнали по този начин. Желанието ми да видя Китай намалява още повече.

Скоро тези „мили“ китайци, позиращи за семейна сника ще започнат да се блъскат кой да се качи пръв.

„Крокодила“ друса страшно и мирише на изгоряла нафта. Подскачаме известно време по улиците на комплекса и екскурзоводката се опитва да надвика шума, да ни обясни какви хотели подминаваме. Показва ни една стара къща, открояваща се сред супермодерните постройки наоколо. Смее се че това било най-скъпата барака на света. Скоро била продадена за 22 милиона долара!?! Барака, барака ама на брега! По някое време се бухваме във водата и друсането и шума спират. Плуваме в залива и азиатските туристи възторжено махат с ръце като видят някого в яхтите или моторниците, с които се разминаваме, сякаш така ще получат пълно наслаждение за парите, които са платили. Правим едно кръгче и тръгваме да излизаме от друго място, но рампата е заета от някой, които си вади моторницата от водата.

Тук се бухаме във водата.

Минаваме край моторница.

Край яхта.

Край плаваща къща.

Край нечовешки катамаран.

До него — ветроходен кораб.

Край виенското колело на Dreamworld.

После искаме да излезем, но някакъв си вади моторницата.

Вечерта сме запазили маса в „El Greco“ — Гръцки ресторант (http://www.diningout.com.au/goldcoast/view_details.aspx?id=1215). Коледа е празник за семейна атмосфера и това е най-близкото, което можем да направим толкова далеч от родината. Наистина, тук се чувстваме у дома. Опитвам узо, което си е българска мастика и пием от виното, което сме си донесли. Тази система в австралийските ресторанти е страхотна — B.Y.O. (bring your own). Надпиca обикновенно се вижда на вратата и означава че можеш да си донесеш любимото винце или биричка. Само плащаш компенсация пет, шест долара, което е далеч по-добре от двойната или тройна цена на същото вино, поръчано в ресторанта.

За вечеря искаме meze platter — една огромна тава с различни гръцки специалитети, някои от които, сърмичките например, се дублират с българските. Meze platter може да се поръча и като предястие, но като основно, е достатъчно за двама. Освен това викаме и едно блюдо с пикантно приготвени миди. Страшно! Аз като любител на мидите (събирам рецепти от цял свят) съм силно впечатлен. Пийваме и ни е гот. Ех, братята гърци!

До нас са съединили няколко маси и девет, десет души семейство от три генерации енергично размахват ръце и ожесточено си говорят нещо. За англо-саксонците това би изглеждало като караница, но за нас е ясно. Нормален разговор. Всички до един имат прекрасни носове, големи и заоблени по типичен за средиземноморските народи начин. Обичам тези хора! Пийнал съм и имам желание да ги прегърна. С моето момиче гадаем от къде са. Тя — гърци, аз — сирийци. Хората свършват преди нас и се надигат да си тръгват. Последен дава път на всички най-стария от тях — възрастен, побелял мъж. Спирам го и питам от къде са, мъчейки се да изразя уважение и симпатия. Човека обаче е напълно трезвен и леко засегнат от въпроса ми отговаря: от Австралия, от къде. Знам, знам, казвам аз, всички сме австралийци, но например аз съм дошъл тук от България, а Вие от къде?

Той прави тъжна пауза, обръща към мен чудесния объл нос и признава че е дошъл от Египет. На мен също ми е тъжно, иска ми се да съм го излъгал, че му вярвам да е австралиец. В същото време искам да му кажа, че дошъл от Египет, той е много по-точен от всички останали австралийци. Този комплекс на роден в бедна и незначителна (на пръв поглед) страна остава с нас до край. Става ми мъчно когато човека си тръгва преди да му обясня моята теория, че точно незначителните нации са по-добри, че трябва да се гордеем с историята и кулурата си, със живялите преди нас.

Тази малка тъга не ни пречи да сме щастливи до край. По пътя към двадесет и четвъртия етаж се натъкваме на група Дядо Коледовци. Те са по-весели и ентусиазирани за празника дори от нас. Като виждат че ги снимам, Дядо Коледовците започват радостно да крещят и подскачат. Неминуемо, снимката ми излиза размазана, доказателство за невероятния вътрешен баланс, който съм постигнал в тази приказна вечер.

Някои имат по-голям купон и от нас. Весела Коледа!

Сутринта трябва да тръгваме. Не ни се мърда. Тук е толкова гот! Последния ден сме мързеливи и дълго се влачим прибирайки багажа.

Малко видео:

Не, все още не е свършило. Има още малко...

Del Greco

Край на пета част, очаквайте финала скоро

Автор: Веско Петров

Снимки и видео:авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: