Адис Абеба - "новото цвете" на Африка

След толкова много посещения в Адис Абеба, така и до днес не разбрах на кого и защо му е хрумнало да кръсти тоя град точно така... Защото нито думата "ново", нито "цвете" имат нещо общо с това място в сърцето на Етиопия. Или поне така го видях аз, с моите си, европейски очи...

Вече не помня преди колко години се озовах за първи път там, но помня, че беше ноември и бе лято. Африканско, етиопско лято. Идвах от Лондон - града без сезони, в който ако случайно изгрее слънце и температурите се покачат над 20 градуса - настъпва всенародна еуфория (но през ноември си е по лондонски мъглив, влажен и неприветлив)... Така че съвсем разбираемо - с удоволствие стъпих на африканска земя и нямах нищо против топлия нощен вятър да развали прическата ми, направена с цената на доста паунди и усилия така, че да изглежда небрежно ненаправена...

Помня, че отивайки към минибуса, който ни чакаше да ни откара в Хилтън, минахме покрай цяла дузина инвалиди и деца, които протягаха ръце и казваха една-единствена дума на английски - "pen"... Идея си нямам за какво са им потрябвали химикали и дали това, за което са им потрябвали си заслужава да висиш на паркинг в 3 посред нощ, надяващ се на благоволението на непознати чужденци... А може би ако си нямаш дом и легло, паркинг на летището е също толкова добро или лошо място като всяко друго...

Нощна Адис Абеба ми се стори като едно голямо село. Главният път от летището до Хилтън бе асфалтиран, но с толкова много дупки, че все едно не беше. Бездомни кучета спокойно си кръстосваха и пресичаха улиците на сантиметри пред минибуса ни, като че ли не им пукаше ще доживеят ли до сутринта, или ще се окажат под гумите ни... Зачудих се къде ли се е дянал първичния им инстинкт за самосъхранение?Това бе само началото. На още много неща имах да се чудя, пребивавайки в Адис Абеба.И не чаках дълго за това! На около половин километър от летището, всред блоковете и тенекиените магазинчета - гледам - истински самолет! Вече не му помня модела, ама беше малък и на Етиопските Авиолинии! Паркиран там и вътре било кафене! И досега се чудя чия е била тази блестяща идея, след като се бракува един самолет - да го превърнат в кафене! Но понякога човек си остава само с въпросите... Завивам зад ъгъла - и пак изненада! Поне 30 човека тичат по хълма! Знаех си, че етиопците са едни от най-добрите в света в разните му там "бягащи" спортни дисциплини и вече ми е ясно защо... Тренират си, дори в 4 сутринта (или в 4 посред нощ - зависи от разбиранияра на човек ). И се замислих откъде тоя хъс (това от позицията на жена, която би я домързяло да тича, дори ако живота й зависеше от това )... И си помислих, че едва ли е само от любов към спорта. Просто може би това е един от немногото начини да надмогнеш мизерията - ако си достатъчно добър и упорит, за да се издигнеш до нивото на международен състезател... И въпреки, че само единици успяват, явно надеждата наистина умира последна и всеки един от тичащите посред нощ се надяваше, че може би точно той ще е една от тези единици...

След 10 минути сме в Хилтън. Охраната, метнал автомат през рамо, застава мирно, козирува и ни пропуска през бариерата. До нея, в тревата, точно до къщичката на пазача, нещо се белее. Някой спокойно си спеше под звездите, загърнат само в бяло наметало...Хилтън е един от само двата прилични хотела в града. Стар (или ако и хотелите са като хората - на средна възраст със своите около 40 години), поочукан, но гостоприемен и някак си уютен, за разлика от стандартните си събратя по света... Стаята ми се оказа с балкон, гледащ към градини и плувен басейн, в който в 4.30 сутринта хора плуваха в топлата минерална вода, кояро извира само на 2 метра от басейна.Разопаковах куфара, угасих всички лампи и седнах на балкона. Насаме със себе си и с Африка.Тишина, липса на комари (градът е на около 2400 метра надморска височина и там тез гадини не виреят!), тъмнина и аз. В далечината се чува само лаенето на няколко кучета, спорещи за нещо си и равномерния шум от водата в басейна, разплисквана от ранобудните плувци...Там завърши този ден и пак там - на терасата - започна следващият! След няколко часа сън ме събуди миризмата на нещо вкусно, готвещо се под прозорците и 3 птички, застанали на ръба на балкона ми, надпяващи се едно друго, все едно са в едно от онези, популярни напоследък ТВ буламачи като "Pop Idol" и "Фабрика за звезди". Естествено, птичките бяха много по-талантливи от който и да е участник в подобни състезания...

Излязох на балкона боса и ей-така, както си бях по червена тениска с картинка на кученце, служеща ми вместо нощница, независимо в кой край на света ми се случи да заспя... Нито моето 159 сантиметрово присъствие, нито това на кученцето от нощницата ми впечатли миниатюрните певци от балкона и си продължиха ариите до момента, в който реших да протегна ръка и ги погаля. Тогава просто продължиха да се надпяват ... от съседния балкон!

Разтрих уморените си очи, които обикновено са сини и хубави, но след 4 часа сън бяха само сини и се огледах наоколо... Контраст е много слаба дума, за да опише разликата между това, което бе от едната страна на оградата, опасваща Хилтън с това, което видях от другата...

Защото умореният, 40-годишен, старомоден Хилтън бе абсолютен луксв сравнение с колибите, започващи веднага зад оградата му... Малки, кирпичени и с ръждиво-тенекиени покриви. Малки и големи негърчета щъпукаха навсякъде. Тук-там някоя мама-негърка им се скара и ги посъбере накуп...Целият квартал се виждаше като на длан. На 20-тина колиби има по 1 комунално помещение с тоалетна и чешма. Това е. И сигурно хората са благодарни, че не трябва да пренасят водата от километри, както го правят събратята им, живеещи извън града!

Разбира се, тук там из Адис Абеба има и панелни блокове, в които, предполагам, всичко си е почти като в софийските и хората си имат собствена тоалетна, вода и баня. Само че в Адис Абеба това е по-скоро изключението, а не правилото...

Като заговорих за баня, се сещам, че в онази първа сутрин по нощница на балкона и не подозирах какъв оригинален начин на къпане ще видя само няколко часа по-късно! Слава Богу, двама от колегите ми бяха французойка и хърватин. Защо "слава Богу" ли... Англичаните не пожелаха да си покажат и носа навън, зад пределите на хотела - мизерията ги депрерсирала! Аз пък си помислих, че вместо да се депресират, по-добре да се замислят за това какви късметлии са в сравнение с местните хорица и поне за малко да спрат да мърморят за каквото се сетят - от времето до това, че в нашата работа имаме "само" 10 почивни дни на месец! После си помислих, че това няма да стане, оставих ги да си пазят нервичките мот "депресиращата" действителност извън хотела, грабнахме се с французойката и хърватина и право на "Меркато" - най-големият открит пазар в цяла Африка. С хърватина освен че си говорим аз на български, той на хърватски и отлично се разбираме един друг (дори до толкова, че да си разменяме рецепти за лютеница ), но и споделяме типично балканско любопитство и желание да усетим и опознаем непознатото.
Пообиколихме пазара и се чувствахме адски некомфортно. Трима бели сред стотиците местни... Нямаше отърване от инвалиди-просяци, които смятаха за свое право да си завират недъзите в лицата ни, искащи долари, етиопски бир-ове или каквото им дадеш... Озлобени от мизерията, за тях белите ни лица бяха символ на богатство и просперитет. Помислих си, че само преди няколко дни се оплаквах на приятелка, че с една заплата едвам си плащам ипотеката на къщата и всички сметки и се позасрамих от себе си. Тези инвалиди тук на пазара нямаха ипотеки. Защото нямаха къщи...Освен това бяха гладни. Не се чудеха от коя марка портокалов сок да си купят от ТESCO (верига супермаркети) тази седмица...
И като казах TESCO... Излязохме от пазара и тръгнахме да търсим кафене. И какво да видим... На главния път, между двете платна има ивица с трева и посадени дървета. От едно такова дърво висеше найлонова торба от ТESCO, пълна с вода и с пробити дупки, през които водата се изтичаше! Отдолу - едно 8-9 годишно етиопче, само по гащички и с парче сапун ... се къпе!!! Цялото насапунисано и се мие под този саморъчно изработен душ, а колите минават покрай него и в двете посоки и хич не му обръщат внимание!Е, да, ама ние му обърнахме! Хърватина извади фотоапарата - за пропускане ли е такова нещо!Онова ми ти негърче с крайчеца на окото си ни мерна и ... заряза си торбата с водата и хукна към нас ей-така, както си беше насапунисано! Зачудихме се какво става! А то ядосано ни поиска пари за това, че сме го снимали! Дадохме му по няколко долара и то доволно се затича обратно към дървото с торбата. Водата от нея отдавна беше изтекла...

Хванахме едно такси и тръгнахме към Ентото. Това е хълм, който се издига над града и от който се вижда Адис Абеба като на длан... Пътят бе стръмен, планински и горкото такси едвам издрапваше нагоре... От двете страни на пътя вървяха десетки жени. Прегърбени до земята, натоварени с клони. Носят ги от километри до колибите си, за да запалят с тях огън и приготвят вечеря. Гледаха ни - ние седнали в такси, бели, добре облечени. Някои ни гледаха тъжно. Други - злобно. А една възрастна жена просто вдигна поглед и се изплю в посока на таксито и ... нас... И най-интересното е, че я разбирах и хич не ми дойде дори на ум да я упрекна за това...Казват, че по селата жените вършат цялата работа - носят дърва и вода от километри. Чистят, готвят, отглеждат не само зеленчуци, ами и деца. Мъжете по цял ден пушат разни наркотици и оплакват трудния живот...

Мислено благодарих на Господ, Дявол и когото още се сетих, че не съм етиопка и женена за някой такъв идиот! После си помислих, че ако ме познаваха, те би трябвало да благодарят на когото се сетят от африканските си божества, че не са женени за българка. Примерно.
Стигнахме до върха. Там имаше една малка постройка - просто 4 стени и врата. Пред нея - етиопец в костюм и вратовръзка!!! На добър английски ни покани да влезем. Вътре беше пълно с картини - негови. Оказа се художник, сам си ги рисува, сам си ги продава в тази малка стаичка на върха на хълма, под който се е сгушила Адис Абеба. С колко много неочаквани неща се сблъсква човек само за 1 ден на място като този град...

Вечерта отидохме да вечеряме в един местен ресторант - Фасика. Само традиционни етиопски манджи и местни танци! Тук е мястото да кажа, че етиопките са много красиви жени! Имат полу-европейски черти, но с шоколадов цвят! Представете си Иман и Наоми Кембъл, ама умножени по 200 - и пълно с такива хубавици навсякъде! Мъжете не ми харесаха, поне не много, ама това сигурно щото не мога да си представя етиопец дългокос, с китара и дръпнати очи...

Та седнахме да се храним... Масата представлява нещо близо до формата на пясъчен часовник като повърхността й е малко вдлъбната, като много плитък леген... И не са големи масичките. Няма покривка, няма нищо! Чак после разбрах защо! Поръчвахме напосоки от менюто, защото така и така не ни бяха яснио имената и кое какво е! По едно време идва сервитьорката и постила масата с ... нещо като огромна палачинка!! Направо така отгоре си я пльосна! Оказа се, че така се хранят етиопците! Това бил някакъв си специален хляб, вече не помня от какво е направен, ама не ми и трябва да си спомням, защото нямам никакво намерение да го опитвам отново!!! Кисел, сив на цвят и мирише на мръсни чорапи!!! Донесоха манджите в някакви тенджери и тъкмо се чудех де ще ги сложат - извадиха по един черпак - и няправо разсипват отгоре върху тая ми ти кисела сива палачинка! Тук камарка от агнешко, там купче от козешко и т.н. И няма вилици, няма лъжици! Късаш от палачинката, загребваш с нея от което купче си харесаш и ядеш! Да ви е сладко!!! Само да кажа, че си останахме гладни... После посред нощ в Хилтън им намерихме работа нa Room Service да ни приготвят Club Sandwich по един на всички...

......................................

И на фона на всичката тази мизерия, след повече от 4 години и поне 10 посещения на Адис Абеба, първото, което изниква в съзнанието ми като чуя Етиопия, е усещането за топлота. И не само защото там грее африканско слънце. Хората, с много малки изключения, са топли, гостоприемни и понасящи с достойнство съдбата си.
И само от време на време в поглед или дума се прокрадва копнеж - по един далечен, по-хубав живот и свят...Като баба Азарич, която раздава хавлиите във фитнеса на хотела. Като чу къде живея, погледна ме право в очите и каза на развален английски - "Take me London"...Като малкото момченце в снежнобяла ризка, продаващо кожени барабанчета пред оградата на хотела. И когато си купих едно просто защото исках в този ден момченцето да има пари за храна, то с достойнство ми каза - "Благодаря, сестричке"...
Като онзи продавач на чехли на пазара, който като ме видя такава руса и синеока, веднага ме заговори на добър руски и разказа как завършил инженерство в Москва, но на 50 годишна възраст му се налага да продава чехли с надеждата да изхранва многобройното си семейство...

И всеки път, напускайки "Новото Цвете" си мисля, че точно в хората е красотата на място като Адис Абеба. Хората, чиито живот не е постлан с цветя и рози, но го живеят с достойнство!

Автор: Ваня

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

На среща с приятели: Солун

Гърция, Солун

Кой не е ходил в Солун и кой не знае за него?!

Емил и аз пристигнахме в града към обяд и се настанихме в хотел „Капсис“. Хотелът се намира много близо до жп гарата, на ул."Монастиру" 18. „Монастиру“ е нещо като продължение или край на основната пътна артерия на града „Егнатия“.
Тръгнахме на разузнавателна разходка, чиято цел беше да проучим хотели и хотелчета в района. Бяхме обещали това на познати — пътешественици. Не открихме нищо по-евтино от 40 евро за вечер. Изключение беше хотел „Акрополис“, където стаята струва 22 евро, но пък няма собствена баня — обща баня се полага на цели четири стаи.

Ръмеше дъжд и беше леко неприятно, но продължихме към „Капетанрията“ или към внушителната сграда на пристанищното управление., откъдето започва крайбрежната „Никис“. В непосредствена близост до тази сграда има бивши складове, превърнати сега в уютни кафе-ресторанти. Пихме кафе в Kitchen бар, от който гледката към солунския залив е гарантирана. Тук си спестявате и шума от колите, който ще ви отрови живота, ако предпочетете крайбрежната.

Поразходихме се по тесните улички между „Никис“, „Цимиски“ и „Ерму“. В тази част на града съжителстват стари /неосвежени/ и нови сгради. Разговаряхме за спешно нуждаещите се от реставрация къщи в старите софийски квартали. Прекосихме „Егнатия“ в северна посока. Видяхме руски видеотеки и множество магазинчета, в които можеш да си купиш бира „Балтик“ за дребни пари, говорейки на руски език.
Разгледахме и малките квартални пазарчета с евтини цветя и арпаджик.

Достигнахме до черквата „Дванайсет Апостоли“ /под закрила на ЮНЕСКО/, която успяхме да разгледаме само отвън, а после позяпахме менютата на ресторантчетата наоколо. Емил по традиция се интересуваше от цената на порция рибка „Гаврос“. За по-малко от 7 евро нямаше да му се уреди въпросът. От достоверен източник бяхме научили, че на шкембе чорбата тук казват „паца“ /вероятно "пача„/. Не открихме никъде в района лечебната супа.

Към 17,30 се върнахме в хотела, където трябваше да се срещнем с хората, с които щяхме да търсим място за вечеря. Пристигнаха с кола, в която имаше и други гости. Запознахме се в движение и тръгнахме.

След едночасово обикаляне в търсене на място за паркиране се озовахме в стария град, известен като „турския квартал“ или като „Цинари“. „Цинари“ всъщност е „чинар“. Името е дадено от турците заради запазените и до днес дървета на централното малко площадче.

Домакините ни заведоха в „тайното“ заведение „Кипос“ на улица „Димитриу Полиокриту“. По нищо нямаше да разберем, че това място заслужава внимание. Пред заведението стои самотна масичка с две столчета. Витрините са изрисувани със „златна“ боя и е по-вероятно човек да си помисли, че това е малък китайски ресторант. Само след няколко крачки обаче се озовахме в много приятна градина с бар по средата и уютни разностилни маси, столове и дивани. Заведението не беше случайно подбрано. Тук можеше да се чуе гръцка, турска, критска и каква ли още не музика. Това беше важно за предстоящата среща — среща на балканджии, чиито семейства са разделени и разпръснати насам-натам в резултат на няколко войни. Обединяващата идея между всички нас беше желанието за заравяне на томахавките, обявяването на толерантността като качество № 1 за нас — съвременните хора от региона. Може би последното изречение звучи доста декларативно. Сигурно е така, но това не беше нито режисирана или подготвяна с покани среща, нито опит за създаване на „партия“. Познавахме се с младите хора задочно, чрез интернет и групите по интереси, които споделяме.

Самата среща беше едно от най-веселите и вълнуващи преживявания, които сме имали в последните години. Към компанията ни се приобщаваха местни юнаци, които настояваха да почерпят „красаки“ /червено винце/, защото виждали в нашата компания истински мъже /особено Емил, понеже е с мустаци/. Чуваше се критяни да говорят за Есенин и Маяковски, а мен ме обявиха за Ана Ахматова. Младо турче се опитваше да говори гръцки, руски и сръбски едновременно, докато отпиваше „социално“ биричка и винце. Гъркиня пееше „Честит рожден ден“ на турски, защото някога работела като клоун за детски увеселителни партита и се налагало да поздравява дечицата на всевъзможни езици. Баба й пък говорела български език. Някои от новоприсъединилите се разказваха истории за пътувания в България на гръцки, без да ги е грижа, че половината от присъстващите не са гърци.

Абе май всички се разбирахме по някакъв странен начин. Никой не искаше да си тръгва, местните заключиха вратите и продължиха да поръчват кани вино, да се бъркат за дребни сувенири, кибритчета и пр. С много мъка успяхме да станем и да напуснем заведението.

След полунощ се пренесохме в бар „Кардю“ някъде в центъра. Именно там разбрахме, че някои от солунчаните са идвали за Коледа в София. Не спряха да се оплакват от гръцката туристическа агенция, която „ги излъгала за всичко“. Споделихме, че по подобен начин са се чувствали доста българи, отишли да празнуват в съседните страни.

Рано на следващия ден се отправихме на дневна експедиция отново в стария град. Отидохме до черквата „Св. Димитър“ и продължихме нагоре по стълбите. Озовахме се пред черквата „Профити Илия“ /"Пророк Илия„/, която, освен че е стара и забележителна, има наклонен централен купол. Понеже си нямаме снимки пред Пиза, снимахме се пред „Пророк Илия“.

Продължихме към стария град с идеята да открием чинарите и единствената запазена от опожарявания стара кръчма „Цинари“. До много скоро кварталът е бил беден и занемарен. В празните турски къщи през 20-те години са били настанени предимно малоазийски гърци. Напоследък са усвоени доста пари от фондове в стил „Красива България“ с цел освежаване на сградите и възстановяване на паважа.

Достигнахме до площадчето и веднага разпознахме старата синя кръчма, построена през 1885 г. Като повечето кафенета от онова време, някога вътре е имало и бръснарница. Старият-нов собственик седеше до печката с дърва и веднага започна да ни разказва за миналото на кафе-узерията. Впрочем, на една от стените можеше да се видят стари снимки и даже материали от пресата. На една малка черна дъска с тебешир беше написано: „1885—2007. 122 години „Цинари“.

Младото сервитьорче донесе кана с вода още при сядането ни и препоръча да вземем узо „Бабадзим“, печени сардини и „Смирнейка“. „Смирнейката“ представлява кюфтета в доматен сос по измирски/смирненски. Към 14,00—14,30 заведението се напълни.

Отлична храна на напълно прилични цени. Впрочем повечето заведения в този квартал са евтини. Според гръцките стандарти основно блюдо за 5 евро се смята за евтино.

След обяда се разходихме до крепостната стена и кръстосахме малките улички с красивите свежо боядисани и измазани къщи. Заговаряха ни всякакви местни хора, снимахме се с много от тях. Питаха ни за лични неща по съвсем естествен начин — за гърците е нормално да разпитват за личния живот — брак, деца, работа. Така те смятат, че проявяват интерес към вас и вашето семейство. В късния следобяд се прибрахме в хотела, за да се подготвим за предстоящата сватба. Имахме и такова събитие в програмата.

Оттук нататък историята е ясна — сватбата продължи до разсъмване.

На следващия ден направихме разходка в крайбрежните квартали, посетихме позабравени от нас забележителности и черкви. Предстоеше и вторият тур на „балканската“ среща, който мина и замина също толкова трогателно, колкото и през първата вечер.

За срещата беше избрано много приятно малко ресторантче, което се намира зад „вкопаната“ черква „Преображение“. Черквата е на бул. „Егнатия“, срещу известната стена на Галериус — Камара.

Последната сутрин използвахме за разходка и снимки на големия пазар „Модиано“, откъдето купихме екстра върджин зехтин. Научихме, че големите сезонни намаления вече са започнали. Похвалиха ни най-вече веригата магазини „Carefour“. Последно фрапе на крайбрежната. Слънце. Прекрасна видимост и чуден изглед към Олимп. На колко километра са били боговете от Солун? Май на стотина по суша... Последен поглед към „Св. София“ и Аристотелевия площад.

В 17,47 часа шареното влакче вече летеше към България.

Автор: Росица Якимова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Отваряне на досиетата или 5 неща, които няма как да знаете за мен

Отваряне на досиетата или 5 неща, които няма как да знаете за мен
Малко мисъл, малко идеи...: Щафета - Няколко неизвестни факта за мен...Комитата ме бъзна и аз да се включа в самопредставянето, което правят блогърите в последно време. Та ето няколко неща, които едва ли знаете за мен: http://komitata.blogspot.com/2007/02/5.html

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно”

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно”

Какво трябваше да се случи:
• София - Бистрица – Железница - Сапарева баня – Дупница – Благоевград (3h)
• Предела – Банско (обяд) (2h)
• Гоце Делчев (2h)
• Огняново: басейн, преспиване (1h)

Какво се случи в действителност:
След много вълнение и мечти за това пътуване, дойде жадувания миг. За нещастие организацията не сработи така както беше предвидено. Людете изявили желание да се присъединят към мероприятието бяха леко или сериозно възпрепятствани от технически, финансови, служебни и т.н. проблеми. Оказа се, че обиколката ще осъществим всичко на всичко двама души - верни приятели от деца. При това се наложи да пътуваме само с един мотор. Това обаче не свали ентусиазма нито на йота. Даже напротив. Отдавна не бяхме полудявали заедно. Последните уточнения бяха приключени делово и без много приказки. Багажа беше събран и натоварен на мотора. Участниците бяхме на лице, в добро разположение на духа и измъчвани от нетърпение. Преди да поемем по пътя обаче предстоеше нещо много важно. Трябваше да науча бат Славчо какво се очаква от него като съвестен пасажер. Някога в детските ни години разбръмчавахме заедно мотретките си. От тогава обаче мина много време. Още повече, че въпреки огромното си влечение и искреното желание да си купи мотор, той отдавна не беше се качвал на две колела (не броя колелото).

Започнахме с теоретичната част. Яхнах се пръв и наченах да разтягам локуми. Обясних му как трябва да се качва и слиза, ползвайки задната степенка. Трансалпа е доста висок, а имайки предвид, че беше натоварен с куфар и раница върху му, задачата ставаше още по-трудна. Обърнах му особено внимание да ме предупреждава за намерението си да слезе или качи с потупване по рамото за да мога да държа мотора стабилен. Подробно засегнах необходимостта за накланяне в завоите и колко е важно то. Помолих го в ляв завой да поглежда през лявото ми рамо, а в десен през дясното. Уговорихме как да поиска аварийно спиране ако стане нужда и как да показва, че всичко е ОК.

Направихме серия "сухи" тренировки. Бат Славчо е добър ученик. Направо отличник! Схвана всичко веднага. Още в първите няколко завоя след потеглянето усетих, как изпълнява всичко точно и навреме. Браво бат Славчо! Явно натрупания опит, макар и от детските години, не се забравя.

Изкарахме мотора на стартова позиция и се върнахме в къщи да изпием по едно кафе и да нахлузим екипите.

От Бистрица потеглихме в посока с.Железница, Ярема, Самоков. Времето беше чудесно. Карахме бавно и се радвахме на красотите. Бързата адаптация на пътника ми, беше изненада и удоволствие за мен. В с.Ковачевци отбихме за да видим нашите приятели Маргарита и Румен. За съжаления малкия Данчо спеше и не можахме да му се порадваме, но все пак успяхме да усетим удоволствието да се срещнеш с близки познати, когато си на път. Макар изминатото разстояние да не беше голямо, в главата ни се въртяха стотици и стотици километри планове и тази близка, първа спирка ни се струваше на край света. След сладките приказки и сладките череши домакините ни изпратиха развълнувани почти колкото нас самите. Пожелаха ни приятен и безавариен път и всякакви хубавини от тоя род. Да сте живи и здрави Марги и Румба! Благодарение и на вашите пожелания изкарахме наистина чудесно. Продължихме към Дупница.

Благоевград. Пристигнахме около обед. Жегата беше страхотна, хората ходеха едва наметнати, а ние пръхтяхме под дебелите дрехи.



Паркирахме мотора под дебела сянка на края на централния площад и се изстреляхме към най-близкото кафе.

Звукове и гледки от Благоевград. Ще си изкривя душата ако премълча, че останахме очаровани.

В този град има много "матрял".

И още.

Абе с какво ги хранят тия моми? Решено е вече категорично. Ще записваме Благоевградския университет - задочно. А ще го посещаваме редовно. Никой не може да попречи на желанието ни да се "образоваме".

Ммммммм хубаво е в Благоевград. Спор няма. Отпочинахме приятно. Пийнахме по някоя лимонада и хайде пак на път.

За нула време минахме прохода Предела и се озовахме на кръстопътя между Банско и Разлог. Почти едновременно и то в движение споделихме, че в Банско сме ходили, а в Разлог не. Я давай да отиваме в Разлог тогава. Изнамерихме стар приятел от там - Сандрината. Паркирахме на центъра, срещу читалището. Чудесна, тиха уличка успоредно на която минава малка, бърза рекичка.

Сандрината и Петя ни чакат заседнали стабилно. Заседнахме и ние. Няма да се дърпаме я. Напълнихме масата с бира и мезе. Както често обича да казва стария ни познайник бат Смит: "Хубав край, хубави хора". Опънахме снагите, отпуснахме душите, напълнихме стомасите и помолихме домакините да ни поразведат малко из китното градче. Оставихме дебелите ямурлуци в кафето и тръгнахме по прашки.

Голям и много чист площад.

Всъщност чистотата беше нещо, което ни се набиваше на очи през цялото пътуване. Първото, което ни правеше впечатление навсякъде, където спирахме беше това. Не ми харесва, но извода се налага от само себе си. Живеем в кочина! София е най-мръсния град в България. Толкова съм се увредил, че в тези чисти градчета ми се струва, че съм в друга държава. Кмете Борисов, вземи мерки бре човек! Срамота!


На входа на пешеходната зона ни налегна асоциация. Разлошкият Лъвов мост. Само реката беше малко встрани Всъщност историята на тези лъвове ми се стoри интересна и ще Ви я разкажа. Преди време са красели военното поделение в Разлог. В годините на "реформа и преструктуриране на армията и привеждането и в съответствие с изискванията на НАТО", въпросното поделение било разформировано. Лъвовете осиротяли. Общината решила да ги осинови и спаси и ето какво се е получило. Не знам за Вас, но на мен ми харесва. При всички случаи е по-добре отколкото да заминат на вторични суровини, нарязани от мургави сънародници.

Пътя между Банско и Гоце Делчев. От толкова багаж и екипировка горкото моторче не се вижда. Важното е, че служи вярно. До тук беше с бързото придвижване. От тук нататък се почна едно спиране, едно снимане, едно наслаждаване на красотите, природни, необятни, български...

Добре дошли в Гоце Делчев! Още едно от местата, които препоръчваме да посетите. Намира се в котловината между Пирин и Родопите. От всякъде се виждат зелени върхове. Паважа на който е паркиран мотора ни, представлява градския площад, който е ограден с колци и предлага услугата платено паркиране. Ние като добре сложени и недобре възпитани млади мотористи, минахме между колците и си спряхме като пичове без дори да поглеждаме към чичковците които късат билетчетата. Естествено и те проявиха достатъчно здрав разум и се направиха, че не ни виждат. Тези обстоятелства позволиха на по-късен етап, когато решихме да си тръгнем, приятелски да си кимнем едни на други и да се разделим с най-добри чувства без да е станало нужда взаимно да си полазим по нервите. Да пием за мъдростта на Г.Делчевските пазители на паркинги.

След чудесния ден, изпълнени с впечатления пристигнахме на финалната точка от пътуването - Огняново (Гоцеделчевско). Първото ми впечатление беше ужасно. Обикновено село със свръх разбита централна улица, мръсно и прашно. Какви ти басейни каква ти минерална вода, какъв ти курорт... Ужас. Оказа се обаче, че курорта е обособен в местност в страни от селото. Всъщност той няма нищо общо със самото село. Като пристигнахме там си отдъхнах. Все пак има красота наистина. Не сме били подведени. Започнахме да търсим хотел и естествено се набихме на най-големия. На снимката горе виждате х-л "Виктория" Бъдете внимателни!!! Бягайте от там като дявол от тамян! Добрия външен вид на хотела лъже. Вътре е див соц. реализъм. Ограден е с табелки "Не паркирай тук". Отношението на лелката ме изуми. Попитах има ли къде да прибера мотора за през ноща, а отговора беше повече от категорично гостоприемен: "Не, няма. А тази вечер няма охрана, така че и вън не можете да го оставите. Освен това имаме екскурзия деца, които вдигат много шум". За тона нищо няма да кажа. Е това на мен лично ми беше повече от "в повече". Моя съвет е ходете другаде! Има много хотели. Преди да отбиете към курорта, още преди мостчето има бетонен път стръмно нагоре. След 200м става черен и после пак бетонен. Хванете по него има няколко добри хотела. Беше събота и нямаше места в по-евтините, за това отидохме в "Делта". Откровено Ви го препоръчвам. Нямам никакви забележки. Хотела е супер.

Така в шеги и закачки завърши първият ден от обиколката "Родопите, морето и обратно".

Автор: Джордж Клуни

Пълният текст на пътуването из Родопите и до морето се намира в линка на загалвието или на автора - има и много други снимки

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Моят Китай - част втора

Продължение от част първа

На 10 минути път с кола от Heaven Temple се намиpа Перления Пазар, но това го научавам едва когато решaваме да отидем до него. Липсата на адекватна езикова комуникация ни прави "весели туристи", които по най-куриозен начин се чувстват сигурни с парче карта от Пекин с действителни улици и посоки и-и-и-и с китайски надписи.

Копринения Пазар е на около 40 минути път с кола от Heaven Temple. Пазара представлява огромен Мол на няколко етажа и в него можеш да намериш всичко (не само коприна). В приземния етаж на Мол-а се продават най-различни видове риба, морски змии и костенурки, както и морски дарове. За повечето от тях нямам представа за вкуса. Почти всичко се продава и в сурово и в набързо приготвено състояние. Пак ме обзема желание да опитам всичко...страх ме е че ще пропусна "вкуса на живота си". Здравия ми разум обаче ме ограничава до няколко различни вида мекотели - бяха вкусно направени и аз искренно съжалявам че нямам това изкушение постоянно близо до себе си.

Пазарлъка е част от удоволствието и на клиенти и на продавачи. Това го разбирам когато тръгвам да си купувам фотоапарат. Всички продавачи имат калкулатори и се разбират с всички клиенти (езикова идентификация - търговски език). Алъш-вериша е подкрепен с най-честите фрази "Ти ме убиваш", "Това цената и за двете неща ли е?" "Много скъпо..." "Кажи ми ти колко даваш"...Оставям един линк към полезна информация за начиаещите в пазаренето (на английски е) – http://www.virtualtourist.com/travel/Asia/China/Beijing_Shi/Beijing-1024960/Shopping-Beijing-Silk_Market-BR-1.html .

Купуването на фотоапарата трае около половин час. Купувам го за 20% от първоначалната му цена и около три пъти по-евтино от стойността му в Канада. Важен момент в пазаренето е да не си зависим емоционално от крайния резултат - ако непременно държите да купите нещо, продавача долавя това още от самото начало и рядко се стига до "цена на клиента" (измамно чувство във всяка търговия - всяко нещо си "заслужава" точно цената която сте платили).

На етажа с китайска коприна за секунди се оказвам оплетена в шалове, покривки, спални чаршафи и пак онова напевно "look, look" произнесено като луки-луки...Забранила съм си предварително каквито и да е "неустоими копринени изкушения, които много ще ми подхождат на не-знам си кой тоалет"...Преминавам през този копринен свят като статуя - гледам и се радвам на всичко, но съм се освободила от копринено-клиентско-вричане. На сувенирните щандове се задържам най-дълго. Практиците със сигурност ще ме анатемосат "Това пък за какво ти е?"...Отговорът, какъвто и да е нито ще ги задоволи, нито убеди в смисъла (с голямо с) на един например компас. Компасът е декориран с червено и черно символче на Ин-Ян, цифри (като цифрите, отмерващи радовълните на старото бабино радио "Акорд") и дракони. Дракони имам и на кутията на компаса - кожена, красива изработка. Компаса е за Алекс и той наистина му се радва и показва с удовоствие на всички. Посоките...пак Алекс казва че "са май верни"...

Ще напиша само най-общи впечатления от площада Тян-ан-мън и Мавзолея на Мао. Имах усещането че съм на сцена - като в тетър на Теди Москов - очаквах Чеърмен Мао да се появи извън Мавзолея и аз 'видях" как всичко посивя в еднотипни рубашки нахлузени сякаш на униформени души, а Теди им беше намерил сценично решение за self-identification като им забоде по едно цветно цвете от лявата страна на рубашката. Никое сиво не е достатъчно сиво докато не го поставиш в близост до цвят (това го пише на площада на 3 различни езика - навярно спомен от студентите на които оставям цвете). Отношението на китайците към Мао - уважение и почит към човека, който свързват с културната революция. Семейството (синове, дъщери, снахи, внуци) се радват на уважението и любовта на китайците. В гробницата Минг видях негова снимка наравно със спомените и атрибутите на Императорските величия.

Чувствах се притеснена от "откритостта" на площада - сякаш имах нужда от завет - от място където да се скрия. Скрих се в приглушената светлина на площадните фенери – дано не се сетят да ги сменят – стари... добри фенери са. Показват и дискретно "покриват" ... Какво повече се иска от една светлина.

На другия ден ме очакваше разходка из Бахайската градина, Перления Пазар И квартала Hootong.

Перления Маркет – перлите ми приличаха на огромни бонбони “Детска радост”. Бяха струпани на “кадели” и създаваха усещане за сфери, отразяващи, поглъщащи (и много повече излъчващи) в себе си светлина. Имаше и колиета от корали и разни минерали – джей минерала в различни цветове се използва като символ на късмета, щастието..Имаше джей и за привличане на пари, дори и на любов.Всеки китаец при раждането си му връзват гривна от джей. Оригиналния джей пропуска светлината, изкуствения е матов (мътен) и при почукване издава глух звук за разлика от оригиналния, който “пее”. Това ни беше демонстрирано при посещение на фабриката за джей минерали. Минерала се обработва на ръка с малки дрелки, приличащи на зъболекарски машини. От перления маркет купувам на себе си коралова огърлица червена като нажежени въгленчета. Не устоявам на нежни розови перли наредени като маниста върху сребърна нишка, сякаш свързваща ме със самото ми желание за тях. Отнасям и една малка джей топка (подарък за сина ми) символ на единството на три поколения – всъщност това са три сфери, като матрьошки свързани една в друга – изработени са от един къс минерал.

На другия ден късно следобяд поемам към “Забранения град”. В Интернет може да се намери доста информация за него. Това, което мен ме впечатли беше прородата в “града”. Останах сякаш сляпа за изящните пагоди, носещи странни имена – “Hall of the Harmony, Hall of the Supreme Harmony, Hall of the Spring joy…

Природата беше в уникална хармония с мен самата – никаква агресия за възприятията ми – скалите, дърветата, виещите се храсти и водопади (далече от представата за падаща вода – просто милваща и ваеща скалите). Дори “мъртвите” кипариси бяха сплели пепелно сиво стъбла в най-живототворяща прегръдка – не като “обвързване”, а като желание за моментно докосване (дава усещането много повече за свобода, нежели за “обвързване”). Ако край “града” усещах жегата и влагата, то вътре в самия град беше прохладно и отсъстваше всякаво чувство за климат…Там аз бях самата аз –не аз във влажния августовски ден, не аз в някакъв град…Просто бях само Аз.

На излизане от “Града” заваля отначали ситно (като нашенска ръченица). Сядам в едно кафене в близост до изхода. “Отникъдето” се появяват търговци на чадъри – цената е скочила деcет пъти. Вече никой не напява Chiper-chiper. Такситата са пълни и за първи път осъзнавам многобройността на китайците като обратно пропорционална на шанса да спреш такси (а те пълзят като жълт дракон пред улицата на “Града”). Благославям вътрешно този дъжд,който ми позволява дълго да вървя с любовта си към един човек.. без чадър, без шанс (нетърсен, ненужен) за такси. По-късно установих че косата И дрехите ми бяха сухи…Невероятно сухи въпреки дъжда.

Рано сутрин е и сме на път до гробницата Мин и Китайската стена. Hякой има ли идея защо се нарича “Велика”..за мен никоя стена не е защита...а РАЗДЕЛЯНЕ, а и да беше защита...как вие мерите великото със защита и разделяне...

В автобуса екскурзоводката (Алекс) разказва за династии които обединявали Китай и аз все не намирах мястото на тази стена в това обединение. За гробницата Мин няма да разказвам дълго, въпреки че там изживях най-странното си усещане за липса на реалност (Дълбината – така се усещах...). Усещането не е по силата на един туристически разказ и аз се отказвам да го опиша тук. Ако някой от вас посети гробницта Мин – непременно отидете до онова място, което китайците определят като “най-хармоничното място според Фънг шуи. Имам и сполучлива снимка, която много ми се иска да ви покажа (виж слайд 11). По пътя за Cтената се разгоря спор коя част от Cтената да посетим – бяхме в близост до три (от общо пет) официално отворени входа. Но практически избора беше между най-карсивия (от архитектурна гледна точка) и “историческия” – пътя който е извървял Chairman Мао и по тази причина наречен “пътя на героя”. В автобуса с нас пътуваше и едно китайско семейство (мъж, жена и дъщеря на около 5 годинки) които бяха спестявали пари няколко години за да могат да минат “пътя на героя”. На останалата част от автобуса (италянска двойка, испанец с дъщеря си, мексиканец, също с дъщеря си, бразилец и двама скандинавци) не изживяваше емоционално драматично разликата между “тази” и “другата” част от стената.
Планината из която като дракон се виеше стената ми беше близка като усещане – смесени иглолистни с широколистни гори – меко зелени в този сезон на годината. В появяването на стената почти не би трябвало да има изненада – табелите отчитат в обратен ред зад кой поред ъгъл при добра видимост ще се види “горе” стената. Когато я виждам се улавям че си мисля за две неща. Първо че “надига” в мен усещането за Велико Търново (и май само в този смисъл в себе си я усещам като Велика). По късно когато бях “вътре” в стената усещането че се движа по пътя за Царевец не ме напусна. Мислех си дали няма от някоя от бойните кули да се покажат Калоян , Иванко, патриарх Евтимий (мизансценното ми въображение вдига сватби с образи на Апостол Карамитев вместо Йоан Асен и изписва лицето на една Сара...). Второ – от годините каменната стена и гората са се “сближили” и онова разделяне за което говоря май си е останло в историята.

Но всичко това се случваше по-късно, а сега просто бях в подножието на стената и снимах мечки от местния атракцион, многобройните магазинчета с китайски сувенири – дървени сметала, компаси, четки с “китайски” косъм (звучи ми малко нацистки?!) мечове (сещат ме за един pendragorn), фанелки с надписи “Beijing – Olympics games 2007”, този надпис по-късно видях изписан на един от хълмовете до Cтената в стил Holywood, бутилки с минерална вода, но вече на “ресторантска” цена...Придвижваме се бавно до входа на sliding lift откъдето с единични колички (приличат повече на пластмасови шейни) ще изкачваме планината до входа на Cтената. Цената на лифта не е включена в екскурзията и допълнителното условие “който не иска да идва с лифт – ще катери сам планината” вдигна в бойна тpевога Мексиканеца и Бразилеца. Те имат силно развито чувство за справедливост и допълнителни разходи които не са обсъдени в началото на пътуването предизвикват съмнение за изнудване. Пътят без лифт до стената е от - 2 до 3 часа в зависимост от атлетичните способности на “катерача”... Мексиканецът, верен на чувството си за справедливост ще се катери...Ние верни на мързела си – плащаме лифта и се плъзгаме нагоре със съзнанието че не е мързела ни в основата, или липсата на чувство за справедливост, а “правилното счетоводство” на времето. Разполагаме с 5 часа време за Cтената – като махнем времето “до стената и обратно” остават три часа. Ако трябва да се катеря сама може и да не ми стигне времето да стъпя на Cтената...

Правя няколко снимки от лифта (почти излегнала се поради вертикалното “катерене” с шейничките) на Cтената. Пристигаме на малка полянка на която виждам истински кон. Казвам си “Я! Кон!” и преди да преминем през сводестата врата в стената дочувам Алекс, която ни казва “Запомнете това место – влизате оттук в Cтената и после по същия път обратно слизате”. Не обърнах много внимание на това предупреждение – нали стената не се разклонява...прав път..никакъв шанс да се загубиш! Не знам някой да се е губил на прав път . Алекс обяснява също и нещо за пътя на героя (отсечката която е изминал Учителя Мао. Обаче аз и на това не обръщам внимание. Времето когато исках и вярваx, че мога да бъда герой отдавна е отминало. Сега искам само да усетя Cтената....Пълно е с хора и се придвижваме доста бавно (пълзим). Температурата е около 30 градуса, влажно е и не усещам планината. Китайците вървят много тържествено. Някои са облечени абсурдно – официално (вратовръзка, сако, нови обувки...видях и китайки на високи токове!!!). Лицата им изразяват някакво мисионерство. Аз пък съм наблюдателна – опипвам камъните, които са очудващо хладни (как ли се предпазват от слънцето?!). Усещам формата им, очите ми се опитват да постигнат “истинския” цвят на стената. Има и търговци, които продават вода, фанелки, сувенири...Стената е различно широка – понякога потока от хора в двете посоки е от две човешки редици (във всяка една от посоките), понякога “изтънява”. Спираме се и изчакваме любителите на “семейни” фотографии да се "запаметят". Възрастта по пътя на героя варира от деца на 2-3 годинки до 70 -80 годишни на вид (може би и повече) китайци. Туристите чужденци са в категория "туристическа" възраст. След 40 минути движение в потока се чувствам отегчена и уморена. За да изминеш пътя на героя е нужно нещо повече от добро телесложение. Тази стена за мен е анонимна – тя не предизвиква никакви вдъхновяващи емоции. Няма нещо което да раздвижи желанието в мен и да повдигне “бойния ми дух”. Тръгвам в обратна посока към изхода...

Едва сега забелязвам че на всеки 200-250 метра има изход...И всички изходи си приличат (досущ като самите китайци). Преценям приблизително времето нагоре и засичам времето надолу...Спомням си че на входа имаше KOH!!!...Окуражавам се съмнително...Ако всичко е наред – окуражаване не е нужно. На предполагаемия изход кон няма...На следващия – също (естествено че няма да има...нали се окуражавах...). На по-следващия има камила (да се чудиш как са я качили тази камила?!). Полянката която търся беше толкова малка, че ако някой реши да сменят декора (кон за камила) това ще му отнеме много време и усилия...Връщам се в обратна посока със съмнението че съм подминала изхода си. Имам достатъчно време и мога да се направя че просто вървя като всички хора край мене... Дори се забързвам за да елеминирам всякакво съмнение че съм се загубила. След един от завоите редицата изведнъж се стопява – неколцина китайци в двете посоки. Става ми неудобно да се обърна и да продължа в обратна посока – нямам нужната причина да се връщам обратно!!!!... Давам си цел – горе на вършинката – покорявам я и...си тръгвам... На вършинката се оказа че съм изминала пътя на героя – дори не се снимах. Чувствах се с добре подплатена причина да си се връщам обратно. Оглеждах се за коня… …После вече се притеснявах че НАИСТИНА съм се загубила. Дишай и мисли (това си го казах на глас, както и да е звучало на китайската стена). Е, успях да намеря изхода с помоща на много хора – никой от тях не говореше английски а дори и да говореше какво да питам “Къде се намира изхода с коня?!”...Оказа се че има поне три изхода с лифт...Обиколихме ги с една групичка китайци, които не ме оставиха сама докато не се убедиха че съм намерила “моя изход”.

Край

Автор: Маргарита Велчева

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: