Албания през пролетта: От София до Скопие и нататък... (част1)

Част Първа: От София до Скопие и нататък

АЛБАНИЯ през пролетта на 2007 година

Имах чувството, че отивам на другия край на света. Не мога и досега да си обясня защо. Опитвах се да забравя всички вицове за Албания от миналото и всички негативни внушения. Информирах се за “важните” неща – какво да видим, безопасно ли е, какви са пътищата, хората и автомобилите в продължение на близо две години. Всичкият ми предварителен запас от информация отиде на кино още в нощта на моето пристигане в Тирана…

Подготовката
Проверих няколко варианта за пътуване от България до Албания – през Охрид, през Солун и през Скопие. Вариантът София-Скопие-Тирана и обратно се оказа най-сигурен и сравнително евтин. Купих си на централната софийска автогара билети отиване/връщане София-Скопие-София /срещу 43 лв/ и Скопие-Тирана-Скопие /срещу 30 евро/. Моето бъдещо пътуване до Албания разочарова роднините ми от Скопие, които не искали да виждат албанци около себе си, камо ли да им ходят в държавата. С известна тъга и разочарование приех идеята, че скоро няма да се видя с братовчедите и лелите си от Македония. Тези толкова деликатни и мъчителни роднински отношения! Какво пък! Това няма да ме спре. Свързах се с някои от чужденците - членове на couchsurfing.com в Албания, за да разбера колко е рисково моето самотно начинание. Живеещите от няколко години там американци ме увериха, че Албания е напълно безопасна страна за всякакъв вид туризъм. Резервирах място в Tirana Backpacker Hostel. Четох добри отзиви за хостела пък и виртуално се запознанах е един от работещите там младежи. Май всичко беше готово. Младежът ми беше обещал, че ще помогне на място да доуточня откривателската си програма. Основната идея в тази програма беше да се видят девствените места/плажове/природни особености на ивицата между селата Дерми и Борш.

Пътуването от София до Скопие
В 9:30 часа на 31 март потеглих от София за Скопие. Момичето до мен се оказа омъжено за кумановец. Тя набързо ме въведе в реалностите на македонците и отговори на повечето ми въпроси. Обясни, че “страшният” мост в Скопие, който разделя македонци и албанци/шиптари, не е толкова страшен вече – да си минавам спокойно и без напрежение. Седящите зад, пред и до нас македонци кометнираха величието и мъдростта на Тито, балканската, европейската и световната политика, визите за Бугария и възможностите за брак у Бугарско с цел добиване на пасош /паспорт/. На българската митница ни накараха да извадим целия си багаж от чанти/куфари/торби.

Скоро и това приключи и в ранния следобяд пристигнахме в Скопие. Имах цели пет часа свободно време до тръгването на автобуса за Тирана.

Започнах обиколка на града. Това е първото място извън България, което съм посетила още в ранните си детски години. Сега се чувствах като новобранка и си давах сметка, че навсякъде където съм била водена като куфар, доста лошо се ориентирам и гледам като теле.
Само че Скопие е лесен, та лесен за ориентиране град. Следвах реката Вардар. Многобройните крайбрежни кафенета бяха пълни с млад народ. Стигнах до центъра и продължих към старата гара. Улицата ме смути с двойнствените си надписи: по сградите висяха табели “Маршал Тито”, а на други модерни табели, закрепени по уличните лампи, се четеше “Улица Македониjа”. Както и да е.

Спрях се при беговата кула, към която се намира и македонският музей. Там е “сместена” и стаята на Майка Тереза, родена в Скопие. Не знаех, че най-известната албанска жена е родена там. Тя е косовка, обясниха ми в Албания. Направих няколко снимки на една много хубава частна къща, отидох до старата гара, съхранена във вида, в който е била след земетресението от 1963 г. Върнах се обратно по улица Македония/Маршал Тито и преминах по моста, който ме отведе в стария град. Междувременно се спрях в едно интернет кафе, където платих 20 евро цента /в Македония и Албания човек може да се разплаща в евро – плащаш двойна цена, но…/.

Попитах и за туристически информационен център, но въпросът ми беше възприет като произведен от току-що пуснат от лудницата субект. Затова просто преминах от другата страна на Вардар. Първите сравнително големи сгради от лявата страна познавах от детството си. Оттук, от този голям магазин, баба ни Милка /сестра на моята баба по майчина линия/ започваше да ни разхожда по чаршията. Водеше ни по малките дюкянчета. Припомних си, че най-много харесвах везаните шарени чехли. Вниманието ми сега беше привлечено от жени с консервативно облекло, забрадки и нещо като полу-фереджета. Видях и мъже с някакви специфични форми на брадите.

Подминах известната кръчма “Сношти минав”, пообиколих уличките с дюкянчетата и реших да спра за кафе на площадчето с огромното разклонено дърво /не зная дали беше чинар или платан/. Площадчето имаше много привлекателен вид. Забелязах, че по масите са насядали за късен обяд или кафе предимно чужденци. “Моето” заведение се казваше “Фонтана” или “Бабилон” – кой както иска да го запомни. Поръчах кафе на албанеца /шиптар/ и той много скоро ми го поднесе. Към 16:20 от близката джамия се разнесе молитва. Това тук беше Скопие, а какво ли ще е в Албания, казах си. Докато плащах кафето, осведомих собственика/сервитьор, че ще пътувам за Тирана. Той определено се ободри и реши да ми преподаде първия урок по албански език: “Фале миндерит!” – ще рече “Благодаря”. Продължих разходката си в стария град, после се върнах отново на другия бряг на Вардар. Седнах да погледам реката и да изям един сандвич. Отново ме завладяха спомени от детството. По терасите над реката в годината 1976 бродеха пънкари или не знам какви си агресивни младежи. Спомням си като днес, че носеха ботуши с шипове или шпори, надигаха бутилки алкохол и претендираха, че зелените площи около реката са тяхна територия. Е, сега роднините не ме “играят”. Отново ми стана мъчничко, но както казва майка ми “Тези отношения са толкова сложни и деликатни, толкова пъти махалото си е сменяло посоката, че…” Скоро тръгнах към гарата, за да заверя билета си до Тирана и да чакам смирено следващата, основната част от моето приключение. Любезността на персонала на автогарата беше с температурата на добре работещ хладилник. С много важен и нетърпящ въпроси глас момичето от информацията ми заяви, че трябва да платя за заверката на билета “пЕесе денари” или “Едно мЕтално Евро” /големите букви показват ударенията на думите/. Платих едно метално евро. Контрольори със същите топли обноски ми скъсаха талончето и се озовах на паркинга. Моят автобус трябваше да отпътува от трети перон в 19:00 часа. Около 30 минути преди този час автобус на фирмата Tatesh-Tours се паркира пред мен. Неопланът идваше от Куманово без пътници и щеше да замине от Шкуп /Скопие/ за Тетово, Гостивар, Кичево и Струга. След границата трябваше да спре първо в Дурес и чак след това в Тирана. Започнах да водя моите пътни бележки, седнала на пейка, близо до перон 3.



Скопие - Тирана
31 март 2007 г.
Скопската ми сметка набъбна с още 20 евро цента, с които платих за тоалетна. На перона съм и духа ужасен вятър. Добавих и една минерална вода, за която платих 70 цента /тя струва 30 денари, т.е. околи 50 цента/. Автобусът за Тирана пристигна. Шофьорът разговаря с някакъв млад мъж на непознат език – може би на албански. От автобуса слязоха съпругата и синът му. Не виждам никакви желаещи да пътуват до Албания. Една жена с три кашона продукти на “Орифлейм” стои на пейката до мен и пуши нервно. Седем без десет е. Няма други пътници. Шофьорът дойде и вписа името ми в “бордовия дневник”. Съпругата и детето му се качиха също. Жената с кашоните посрещна радостно един мъж, който й помогна да натовари стоката в багажника на нашия автобус. После този мъж също се качи в автобуса. Заваля дъжд. Тръгнахме. Момченцето включи видеото. Оказа се, че ще гледаме албанската новогодишна програма – скечове със звездата Ага Баба и албанска чалга и естрада. Тетово. Слизам за цигара. Качват се още двама души. Нова стока се товари в багажника. Потегляме към Гостивар, после спираме в Кичево и правим голяма почивка в Струга. Пътуващите за Албания сме общо осем. Съпругата на шофьора и детето му слязоха някъде по пътя. Заговаря ме скопският далавераджия, който се оказа, че живее в Тирана. Интересува се от възможността да получи български паспорт. Държи се угоднически. Предлага ми да му гостувам в Тирана, разпитва ме кой и къде ще ме посрещне. Не намира особена отзивчивост от моя страна и постепенно го обръща на философски теми. ДОсаден жИвот, млад съм, “но младост не зная” и пр.

Крайпътно заведение. Спирка за кафе преди Елбасан

01 април 2007 г.
Албанската граница преминаваме без проблеми. Заедно с паспорта подадох таксата от 10 евро за влизане в страната. Дадоха ми една хубава розова разписка с името ми, сумата и датата… Първа спирка в Албания. Едно крайпътно заведение. Пуша отпред, пия вода от една хубава чешма с четири лъва. Пълнолуние е и луната стои много красиво на върха на голямото дърво пред заведението. Потегляме отново. Задрямала съм. Събудих се от известна суматоха. Слизащи хора. Дурес, каза шофьорът. Разсъних се много бързо. Чакай малко! Много е рано, а май до Тирана има 40 минути, 1 час! К’во ще правя в Тирана посред нощ, бре хора, питам себе си. Напрежение, мале мила. Раничката ми е съвсем мини. Добре. Портмонето ми виси на врата, в джоба на панталона има дребни центове и евро на монети. Добре. Имам адреса на хостела. Добре. Трябва само да разбера къде е площадът “Скендербег”. Добре. Давам си инструкции и се успокоявам сама. Приближаваме нещо много светещо. Влизаме в някаква дискотека! О, боже, това е Тирана! Четири часът сутринта е. Автобусът спира в центъра на града. От дясната ни страна е площадът, който живо ме интересува. А къде е автогарата откъдето ще взема автобусът обратно за Скопие, питам шофьора. По-надоле. У лево. До железничката станица, отговаря ми шофьорът. Автобусът отпрашва и бързо се скрива. Аз съм в Албания. Решавам да отида до железничката станция. Да се уверя, че не е някоя пропаст или нещо подобно. Тирана е оживена в този час, осветена и блестяща. Коли и хора по булеварда и тротоарите. Въпросният булевард е “Зогу” /това научих по-късно/. Шокирана съм от красивите къщи, пъстротата им, чистотата на булеварда и тротоарите, цъфтящите храсти, дървета и цветя. Почти на всеки ъгъл бди полицай или пазач. Никай не ме закача, не ми подсвирква, не ме обира /да чукам на дърво/. Все още вървя като дървено човече. Все още съм напрегната. Дано не ми личи. Срещам други хора с раници и куфари. Автобуси спират и тръгват. Достигнах до края на булеварда скоро. Видях гарата. Успокоих се. Опитах се да запомня пътя добре. Още не знаех колко е лесно и приятно да се разхождаш в Тирана. Тръгнах по обратния път към площада. Часът е 04:10. В момента съм в едно кафене на бул. “Зогу”. Кафенето е чисто и приятно. Жената, която работи тук не разбира английски, италиански, френски. Кафе?! Това го разбра. Сервира ми късото италианско кафе с чаша вода, бучки лед и лимон. Първото ми впечатление от Тирана: Много хубаво, бе!!! Пинии, палми, средиземноморски храсти! И най-важното за мен в този час – светло като ден. Пия бавно кафето. В ушите ми още звучи албанската чалга, Биг Мама /която е от Косово/, Ева и другите, които се извъртяха около 5-6 пъти по време на пътуването. Влизат хора. Пият капучино. Разнасят се вестниците. Плащам цяло евро за кафето, защото нямам леки. И тук двойно. Няма значение. Нали си починах половин час. Сега да потърся хостела. Той приема чак от 09:00 гости, но да го видя аз къде е, да съм сигурна аз, пък после ще убивам времето някак си. Едва преди да напусна заведението забелязах, че над бара виси наниз от чеснови глави. Против уроки ще е, казах си. Значи, добре дошла в Средиземноморието!

Площадът "Скендербег" преди изгрев слънце. Тирана

Излизам и изваждат тефтера с указанията за достъп до Tirana Backpacker Hostel:
1. От площад “Скендербег” се тръгва по булевард Deshmoret e Kombit”. Той започва зад гърба на “коня” или на паметника на Скендербег.
2. Подминава се Пирамидата /това е бившият мавзолей на Енвер Ходжа, сега – културен, медиен и търговски център/ и се вижда Rogner Europa Park Hotel в ляво.
3. Завива се вляво по бул. “Ismail Qemali” между парк хотела и the Gouvernment building /има войници/.
4. След 200 м, където улицата Qemali пресича ул. “Elbasanit” сме с лице към хостела – сграда в жълто, двуетажна вила с желязна зелена врата.

Следва част втора: Нови приятели>>>

Автор: Росица Якимова
Снимки: авторът. Още снимки от пътуването>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: