Албания през пролетта(3) - Гирокастро и Саранда

Албания, Гирокастро, Саранда

Част трета: Гирокастро и Саранда (предишната втора част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

02 април
Часът е 5:40. Честит рожден ден! Багажчето ми е спретнато и готово. Чудя се дали младежите наистина ще дойдат да ме вземат, за да отпътуваме към Джирокастро и морето. Напомням си да не пропусна да забележа момента, в който ще прекосим реката Шкумби. Тя разделя Албания и албанците на северни – геги /тези, които живеят на север от реката и в населените с албанци райони на бивша Югославия/ и южни – тоски. Исторически се е случило така, че северните са били ориентирани към католицизма, а южните – към православието… Джирокастро е родният град на Енвер Ходжа и на известния писател Исмаил Кадаре. Градът е един от най-значимите в страната както в исторически, така и в актуален план. Часът е 5:55. Казвам тихичко “довиждане” на спящите немски съквартиранти. Обличам връхната си дреха, оставям на масичката френския пътеводител на Албания и ключа от стаята.

Чакам новите си приятели пред хостела. Оттам се излюпва и млада шведка, която също има среща с местни приятели в този ранен час. Чакаме заедно. За да не се оглеждам като идиот, държа тефтера със записките си в ръка и драсвам по някоя откъслечна дума. 6:10 е, започвам да ставам неспокойна и точно в този миг виждам Герт, който ми маха с ръка от 30-ина метра разстояние. Таксито чака. Предлагат ми да седна на първата седалка до шофьора, който говори италиански и е стар познайник на моите приятели. В хор ми честитят рождения ден и ми пожелават всичко най-хубаво. Благодаря им от сърце.

За броени минути сме до нещото, което се нарича автогара. Купуваме билети за Джирокастро срещу 800 леки /около 13 лв/. На Юнилда й ставало лошо в автобуси, затова надига бутилчица с коняк “Скендербег”. Предлага ми да опитам. Що пък не? Време е да се опита това-онова. Само глътчица все пак. Не ме беше страх от пътя, просто исках да съм в пълно съзнание по време на пътуването. Юнилда ми предложи да заема мястото до прозореца, за да мога да снимам крайпътните пейзажи. Досетливо момиче, казах си.

В 7:00 потеглихме. Пътят минаваше през Дурес. Ах, новото строителство! После Кавая. След Рогожина прекосихме въпросната река Шкумби, а след Люшня се отправихме към Фиер. Автобусът се напълни до дупка.

Пътят до Фиер беше сравнително безинтересен. Селца без ясна структура, разхвърляни тук-там къщи. Къщите бяха измазани в бяло, охра, всякакви бонбонени цветове. Шофьорът пусна гръцка музика. Повечето от пътниците очевидно знаеха песните, защото си тананикаха и припяваха. О-пааа! Значи от Скопие до Тирана – албанска чалга. От Фиер надолу – гръцка музика. Къде съм всъщност?

След Фиер пътят започна да става интересен – планини, хълмове, долинки и реката Вьоса. Започнах да снимам и се отдадох на очарованието на пейзажа. Някъде по пътя спряхме за почивка, кафе и леко хапване. После продължих да снимам и кулминацията настъпи, когато реките Вьоса /с бяло речно корито/ и Дрин /със небесносиня вода/ се срещнаха, за да потекат заедно. Това се случи близо до Тепелена – родното място на Скендербег.

Към Джирокастро

Отсечката, която ни предстоеше беше изключително живописна. Стюардът раздаваше найлонови пликчета на болните от пътническата болест, а аз вече си припявах “Кира Георгина…” заедно с малкото здрави пътници и в несвяст снимах планини, овце и цъфнали храсти. По едно време изумителната синя река Дрин започна да носи битови отпадъци. Идилията се поразвали, разбрах, че наближаваме Джирокастро. Така си беше.

Слязохме в града и секундарно се отправихме към центъра. Беше ранен следобед и придружителите ми умираха от глад. Старият град беше пред нас – разположен амфитеатрално или терасовидно, както щете, така го възприемайте. Масивни каменни къщи, очевидно стари, очевидно турски, се разполагаха ветрилообразно. Крепост. Добре. Значи градът наистина е бил важен. Центърът беше малко нетипичен – един стадион. Около него и по съседните улици на равното се издигаха модерни, нови, многоетажни сгради, които запречваха видимостта към старите къщи. Имах чувството, че съм в Ксанти.

Преди да се усетя, Юнилда ни покани в едно много чисто ресторантче в стил “заведение за бързо хранене”. Поръчах си порция месо с картофи и “кос” /кисело мляко/. Докато чаках да се изпълни поръчката, излязох през задната врата на заведението, за да снимам. Бях стъпила на най-високия ред на стадиона. Снимах къщите в непосредствена близост до крепостта над града. Оказа се, че Джирокастро е родният град на майката на Герт. Той даже откри познати и се заприказвахме. Исмаил Кадаре, казвам аз. Забелязах многозначителни погледи между младежите. Има ли нещо, което ви притеснява, питам аз. Не го обичаме, казаха местните. Никой не го е гонил от Албания, за да ходи да пише във Франция. Приятелят на дъщеря му още е в лудницата. Защо, питам с целия си акъл. Ами не го одобриха навремето, защото е от “обикновено” семейство. И го изкараха луд. Кой не го одобри? Исмаи Кадаре не го одобри. И прочие неща, които ме изумиха. Винаги е бил близо до старата власт, добавиха момчетата… Нещо стъпих накриво майче. Един от митовете беше на път да се сгромоляса. Светкавично си припомних една срамна история, за която научих наскоро. Младо семейство от Палермо пожела да ми гостува в София. Мъжът разказа, че като малък е прекарал с баща си няколко дни във Варна. “Там имаше един ваш известен писател. Много богат – имаше марки и долари. Караше баща ми да ги обменя в банката. Същият този ваш писател настояваше моето семейство “да изтегли” дъщеря му в Италия или в друга западна страна… Защото България не я заслужавала…” Дори не го попитах кой е този наш известен писател. Имаше ли някакво значение. Та и Кадарето значи нещо такова...

Когато напуснахме заведението вече валеше дъжд. Трябваше да намерим банка, за да обменим малко пари /придружителите ми също извадиха евро!/. Не беше лесно, защото наближаваше 16 часа, а банките там работеха до 15:30. Направихме бърза обиколка на старата част на града – онази, която се вижда право пред вас, когато влезете в града по един широк булевард. Някои от къщите с каменни плочи на покривите бяха обитавани, други – изцяло превърнати в дюкянчета, магазини, хотелчета и пр. Впрочем, подобен “градски” пейзаж има и у нас – и в Подбалкана, и в Балкана, и в Родопите, и в Епир също /Мецово, например/. Дъждът попречи да продължим разходката си, а пък беше и време да потърсим превоз за Саранда, защото всъщност Саранда беше основната цел на пътуването според моите домакини. Речено-сторено.

Автобус в пълна готовност за отпрашване към Саранда ни очакваше в 17:00. Дъждът за щастие понамаля и небето се поизчисти. Минахме през чудни планински места и навсякъде се виждаха “кацнали” каменни селца, които подканваха да ги посетиш. Наближихме Делвина, за малко зърнахме отбивката за Месопотам и Бистрица. После направихме едно грандиозно изкачване и се оказахме над Саранда. Имах чувството, че пътувам по някой от високите корниши /втори или трети/ от Монако към Ница. Оказах се неподготвена за гледката! Новото строителство беше повсеместно!!! Много, много и много ново. Осъзнах, че съм закъсняла с посещението си тук.

Саранда беше представена в повечето източници, които прочетох, като малко, тихо, спокойно градче на Йонийско море. Меденият месец на албанските младоженци. Затворен град за чужденци до демократичните промени. Място, което съществува, защото е близо до историческия колос Бутринт… Такива неща. Само че Саранда си е сама по себе си много очарователна.

Слязохме от автобуса и се насочихме към южната част на града. Не забелязвах нищо друго освен нови, нови и нови сгради – естествено – хотели и заведения за хранене и напиване. Приятелите ми познаваха града отлично. След по-малко от 10 минути се намирахме във фоайето на хотел “Нертили”. Стая с изглед към морето. Остров Корфу на една ръка /6-7 мили/ разстояние. Градинки на няколко нива – последното почти на плажа. Платихме скромната сума от около 9 евро на човек. Никакви паспорти, адресни карти и прочие формалности. Цената през сезона е двойна, информира ме Юнилда. Само на 200 метра оттук обаче стаите струват 5 до 10 пъти по-скъпо дори и сега, допълни тя. Харесва ли ти? И още питаш, отговорих аз, и се втурнах да се къпя и освежавам, за да съм готова за скорошно излитане.

Саранда - изглед към о.Корфу

Младежите помолиха за отсрочка около час, час и половина. Съгласих се с тях и тръгнах да пия кафе на най-ниската тераса. Сама за миг в пълно спокойствие. Припомням си октомврийското ми посещение на о. Корфу преди две години. Собственикът на хотела пуска дискретно албанска народна музика. С изумление установявам, че съм чувала подобно нещо именно на Корфу, в изпълнение на фолклорен състав от Епир. Оставям се на лекия ветрец и красивата гледка.

Колко символи животът е втъкал в битието ни! Днес “напускам” своята четиридесета година и се намирам в град, чието име означава “/Свети/ Четиридесет /мъченици/”. Мъка ли ми донесоха тези изминали години или от всичко по малко? Благодарна съм за живота си, харесвам го, обичам го, щастлива съм от дребни неща… Слънцето върви към залез и настъпва онзи час между деня и нощта, който е така мистичен и обещаващ.

ЧРД! - в една пицария

Към мен се присъединява първо Юнилда, а после идват Аниса и Герт. Каня ги да отпразнуваме рождения ми ден. Предлагам им да изберат заведението вместо мен. Мерцедесът на хотела ни закарва до центъра на града. Правим един тегел по крайбрежието – от край до край, после младежите избират една огромна крайбрежна пицария /младежка му работа!/. Разговорът вече е много по-задушевен. Пием местна бира и се шегуваме с Юнилда, която очевидно пие алкохол, само когато пътува през албанските планини. Разговорът ни откъм използвани езици е смешна смесица от английски, италианси и гръцки, а откъм тематика също е тюрлюгювеч – университетското образовани в Албания, кой къде е пътувал /понеже им искат визи за почти всички страни, албанците практикуват национален туризъм преди всичко/, българските чалга канали, които се гледат покрай Охридското езеро, семействата, работата, мафията, парите от проституцията, които се влагат в прекрасните нови строежи в Албания и т.н.

Малко преди полунощ младежите се обаждат в хотела, за да ни изпратят “Мерцедеса”. След 15 минути съм в хотелската стая с Юнилда. Опитвам се да въведа ред в пътните си бележки, но тя е настроена за разговори, за споделяне. Какво пък, така да бъде. Разказва ми за своя годеник от Гърция, после отива по-далече в миналото, към годините 1997-1999, когато в Албания се е стреляло под път и над път. Понеже “демократизирали” армията, всеки имал оръжие, хаосът поглъщал всичко… Приятелят й бил застрелян в една улична свада… Тя е от бекташко семейство, не са религиозни обаче, “нали знаеш, при социализма беше забранено да изповядваш религия”… Говорим за социология и антропология. Тя е дипломиран социолог, но си изкарва прехраната с преводи на книги от английски на албански език. Ползва отлично няколко езика, иска да знае повече за Българи и за широкия свят, споделя мечтите си да опознае този свят… В края на прекрасната вечер, когато рожденият ми ден вече беше отминал, си давах сметка какво щастие е за мен това безспирно говарене с едно момиче на 26 години – знаещо, непоносимо мъдро за възрастта си, наскоро излязло от социалния хаос, търсещо нещо по-добро за себе си…

Продължението: Бутринт и Ксамил>>>

Автор: Росица Якимова

Целият фотоалбум можете да видите тук>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: