На море по Коледа(1): Към Златния бряг (Австралия)

Към Златния бряг

(Nambucca Heads)

Палми край лагуната на Nambucca Heads.

За мен тази годишното ни „море“ започва с изключително силно главоболие. Предната вечер съм попрекалил с любимото винце и се събуждам с нож в главата. При нормална ситуация аз съм този, който напира за ранно тръгване, докато утрото е свежо и няма трафик, но днес мърдам бавно и гледам да не правя резки движения.

„Морето“ е изцяло проучено, организирано и резервирано от нежната половинка. Аз почти нямам принос, само казвам „да“ и „добре“ като ми показва къде и какво е ангажирала. Ако се остави на мен, ще осъмнем някъде на палатка с туби вода и газови котлончета (и тайната радостна мисъл, че се пестят пари). Добре е тя, да направи живота цивилизован.

Разбира се, и този път моето момиче не греши. Избрала е добро място — Surfers Paradise (Раят на сърфистите). Спокойно може да се каже, че това е еквивалентът на Златните пясъци и Слънчев бряг взети заедно. Дори районът, в който е Раят на сърфистите, има подобно име: Gold Coast (Златния бряг), комбинацията е ясна.

Златният бряг се намира на около 1000 километра северно от Сидни, малко след границата с Queensland, съседния ни щат. Там ходят младите хора на Австралия. Абитуриентските балове (които минаха преди месец) са също там. Курортът е популярен и сред японските туристи, които по принцип си умират за Queensland.

Аз очаквам, че в периода около Коледа няма да се намери нищо свободно и това ще реши проблема, но моето момиче има нюх, знае къде да търси и успява, въпреки песимизма ми. Много е добра! Не само успява, но и намира най-доброто възможно място. Освен това тя не се юрка като мен — вместо да шофираме цялото разстояние в един ден (както бих направил аз) тя предвижда едно преспиване по пътя натам.

Тръгваме доста късно, към 10:30. Ножът в главата си казва думата — оставям момичетата да се шматкат колкото си искат и товаренето на багажа отнема цяла вечност. От бензиностанцията до нас наливаме бензин, те си купуват клюкарските списания за из път и поемаме по Pacific Highway, който ще ни отведе чак до Златния бряг.

Тази вечер спираме в Nambucca Heads, малко морско градче по пътя на около 450 километра. Минаваме ги с няколко почивки (изумително е колко често момичетата имат нужда да спират за тоалетна). Този път не се дразня от тези спирания — благородно съм отстъпил мястото си зад волана на нежната половинка (ножът е все още в главата).

Централната улица на Nambucca Heads не вдъхва доверие, но като мръднеш по страничните улички, ще ти хареса..

Nambucca Heads е готино място: има хълмове, езера и няколко плажа на океана. Мотела ни е учудващо приятен, макар да изглежда вече доста уморен. Само за $110 получаваме две спални с кухня и баня. Басейна е точно пред апартамента, а край него се спуска пътечка, водеща до лагуната.Мотел Мирамар.

Мотела отзад.

Басейнчето е точно пред нашия апартамент

Главата все още ме цепи, но не мога да се откажа от малко пличкане в басейна и дълга вечерна разходка покрай лагуната. Пълно е с бодро стъпващи лелки и чичковци, които ведро ни поздравяват като ни видят.

Разходката край лагуната ни освежава.

Често подминаваме удобни места за пикник.

Пътеката край лагуната продължава по вълнолома, изграден от натрупани камъни, които са пъстро оцветени с рисунки, малки послания, дати и имена на хора. Явно има някакъв обичай. Някои от тези хора са били тук по няколко пъти. Повечето имена звучат английски, но виждаме доста от други точки на планетата. Разбира се, аз също не оставам назад.

Шарените камъни по вълнолома.

Николас и Кристина са се връщали до този камък четири пъти, оженили са се и вече имат дете/деца.

Веско Петров също е бил тук!

Минаваме и покрай къмпинга на градчето. Следващите две снимки направих на следващия ден, рано сутринта (към шест часа). Втората особено ми е любима.

Къмпинга в Nambucca Heads.

НЕ ОСТАРЯВАЙ ЛЮБОВ!

Тези старци бяха най-малко на деветдесет, едвам вървяха, но бавно влязоха във водата и си поплуваха заедно.

След вълнолома се покатерваме на един хълм, от където се разкриват далечни гледки. Там има старо гробище на рибари, загубили живота си в океана. Жалко, че небето е намусено.

Дали капитан Джеймз Кук също не е гледал към хоризонта от това място.

А това е лагуната отгоре.

После вървим по малки заспали улички потънали в зеленина, от която къщите не се виждат.

Всичко е зелено.

Някакво цъфнало дърво.

Стара, необитаема къща.

Намират се и по-нови.

Вече се свечерява и е време е за пица. Ти не искаш биричка, казва нежната половинка, нали те боли глава. А-а, май че ми мина, казвам аз. Значи е време за пица и биричка.

Преди това минаваме покрай ниска, плоска постройка, от която се чува музика. През широкия прозорец виждам странна лелка с червена коледна шапка на главата и огромни слушалки на ушите да подскача в ритъм с музиката. Виждат се компютър и широк пулт с множество плъзгачи и светлинки. Студиото на местното радио.

Радио Nambucca.

Тръгвам да щракна снимка, но нежната половинка вика Веско, не се излагай, не е възпитано... Тогава заставам пред витрината и въпросително показвам апарата. Жената вътре скача от стола, сваля слушалките и се втурва към мен. Очевидно и е омръзнало да виси сама. Тя изскача навън, здрависва се и ме кани в студиото. Така се запознавам със Шарън (Sharon), градския ди джей за тази вечер. Тя е искрено щастлива да си има събеседник, слага слушалките отново и започва да говори в микрофона че в студиото е пристигнал гост. Над нея светва червен надпис „ON AIR“ (в ефир).

Нашият гост е от... казва тя и ми сочи микрофон, който виси до мен. Ами аз съм от България, втрещено започвам да говоря и искам да добавя, че от доста време живея в Сидни и съм почти австралиец, но Шарън ме прекъсва, задавайки вече следващите въпроси. Харесва ли ми Явстралия? Какво мисля за тяхното градче? Австралия е прекрасна, Nambucca Heads е един малък бисер и хората са приветливи, казвам аз в микрофона. Шарън е много щастлива. Така без да искам вземам участие в манипулацията на медиите. Истината, но не съвсем.

Местният радио ди джей Шарон е голям ентусиаст. С повишено коледно настроение!

Най-после идва ред на пицата и биричката... и краят на този чудесен ден!

Утре продължаваме към Златния Бряг.

Продължението в част втора>>>

Автор: Веско Петров

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: