Из ЮИ Азия (15): Завръщане

Последна част на пътуването на Бале из Югоизточна Азия (предишната част е тук>>>, a началото е тук >>>)

Дойде и тегавият момент да пазаруваме подаръци. Понеже през цялото време си казвахме: „Айде накрая, кво ше разнасяме боклуци, само да ни тежат?!“, до момента не бяхме взели почти нищо. Отделно колкото и да мислиш, все някого ще забравиш.
С Петър ходихме до улицата с работилниците, да обикаляме.

Улицата с работилниците

Аз избрах една чаша с надпис „Bali“, за Диди, два по-големи дървени гущера (същите, които обитаваха стаята ни и по цяла нощ кряскаха от стените) за Данчо и Стефан и 5—6 по-малки гущера, без специален получател. Стана ми горещо и се прибрах. Петър дойде след около час, бесен-некупил нищо. За брат ми взех един бамбуков дудук и 4—5 Т-шъртки. За Деница (тя днес има рожден ден) от битака купих зелена пола с нарисувани цветя. Бабичките като чуха, че искам зелена пола, ме гепиха с костеливите си ръце за изгорелите телеса, докато техни съратнички се завряха в някакви „пазви“ и домъкнаха поне 50 броя, най-различни. За баща ми взех една ризка с копчета, а за майка ми, много зъл саронг. Лазар пък получи Индонезийско-Английско-Индонезийски речник от антикварната книжарница. Бил пълен с грешки.

След като отметнахме това, последно задължение, аз се отдадох на пълен релакс. Обед и вечер манджа и бира при Сен Сан,

Мушкаме при Сен Сан

останалото време в къщата на Рака, музичка и напитки.

Гледката от стола, в който се размазвах

Цвете в двора на Рака

На него междувпрочем му се роди внуче и цял ден седя с другите дядовци, на пейката, пред къщата да лафят по въпроса и да се тупат по гърбовете.
Останалите приятели ходиха още веднъж до Кута

Улица „Легиан“ (оная с атентатите) в Кута, нощем

Шосе

Ицо пък открил, че бананите не растат на гигантски палми, а на някакви храсталаци

и до оня плаж с черния пясък. На плажа в една сламена барачка,

Сламена къщичка на плажа

местна жена, с тениска на Кърт Кобейн им продала бира, та се разхладили.

Ицо, Мишо, Ани и фенката на Кобейн

Ицо и Мишо пак жребили с моторетките в океана, дървени глави.

Може да прецака мотора, но поне е с каска

Заснели и един пич с виетнамска шапка, който нещо работел по хигиенизацията на черния пясък:

Разсилният на плажа

Докато другите ги нямаше аз направих 2—3 разходки из Убуд, ей така да пощракам с апарата и да пийна нещо разхладително.

Убуд

Оризище в Убуд

Чичка си чете „Bali Post“

Буда в пикап

Ubud Village Hotel (тук приложих HDR)

Скулптура

Прилагам и три броя снимки от нета за разкош:

Bali Kuta Legian Beach Hotel Bungalows

Оризови полета
Bali

После жестоко съжалявах, че ни обзе скапан мързел и пропуснахме да идем до нечовешкия плаващ храм Улун Дану в езерото Братан

Ulun Danu temple, lake Bratan

и до храма Тана Лот, на южния край на острова.

Tanah Lot Temple, има го и във вилма Baraka
Tanah Lot Sunset

А си ги бях набелязал още от София за разглеждане. Нищо, таман ще има какво да правим следващия път.
С Ицо и Петър мислехме да си вземем влак до Джакарта, защото минавал през много приятни местности. Дефакто целия остров Ява, по дължина. Мишо, Наско и Ани обаче си купиха билети за самолет и ни подмамиха и нас. С компанията Adam Air излезе по около 30 долара на човек. Влакът през Ява е още нещо, подлежащо на реализация в следващ момент.

Последният въпрос, останал нерешен, беше как да се придживим от Убуд до Денпасар за самолета, рано сутринта. Мишо и неговите авери се бяха разбрали с каргаджията си Маде (хахаха) да ги метне ама за нас нямало място. Споделихме болежката си с Рака и той каза да не се притесняваме, сам щял да ни извози. Разказа ни как едно време бил таксиджия. Карал „биг лиму Мерседес“ и бил облечен в костюм, с фуражка. Баровците от Бруней винаги го хвалели за добрия шофьорлък и му мушкали по „хъндред бакс“ в малкото джобче. В Индонезия, май заплатите са по $30 за сравнение. Ние го уведомихме, че стотачка няма да получи, но ако се пооблече официално и ни закара като правителствена делегация до аерогарата, дест гущера са му в кърпа вързани. С това общо-взето приключи и бруталното балийско начинание.


Последната сутрин хапнахме набързо. Докато набивахме Рака мина покрай нас и ни уведоми, че отива да си облече „балинезе дрес“, демек да се спретне за превоза на официалните лица. Промяната се състоеше в това, че както си беше по фланелка, си омота един стар парцал около тиквата и един на кръста. Нечовек. По път караше с 20, максимум 30 km/h. През цялото време ръката му не пусна клаксона. Баси хората са тия, пибиткат нон-стоп без никакъв повод. Ицо по едно време се изнерви и заяви, че би желал да откъсне главата на Рака ако не пусне клаксона. Думата „клаксон“ сякаш заговори Рака и той се обърна назад, ухили се съучастнически и продължи дейността си, с двойно старание. В един момент ни изпревариха Мишо, Ани и Наско с техния каргаджия Маде. Той също като Рака караше Тойота Киджанг ама по-стар модел. Рака ни каза: „Ето Маде ни изпревари. Той-млад, кръвта кипи. Едно време като млад и Рака карал бързо като Маде.“ Маде пък от своя страна, докато ни изпреварвали, коментирал Рака с думите „слипинг драйвър“. Както и да е закара ни успешно и даже набързо позира за една снимка, че беше спрял лошо и не искаше да го глобят.

Ицо, Петър и Рака на летището

Настанихме се и до Джакарта стигнахме бързо-бързо, за около час и половина.

Напущаме Бали

Там Ани трябваше да ни изостави и да поеме обратно по нашия път. Сингапур, Малайзия и Тайланд. В Бангкок щяха да я чакат Васката и брат му, с които да заминат към Камбоджа и Виетнам. Колкото повече наближаваше раздялата, толкова повече се изнервяше милата Ани.

Ани с нежелание се разделя с компанията на летището в Джакарта

Сто пъти преговори всичко, кое, как, къде. Разпрегръщахме се, пожелахме и всичко да е наред и тя бега. Ние пък, мъжката компания броихме по 100 000 Рупии, изходна такса и се покатерихме щастливо, необесени.

Една от освежаващите табелки за смъртни наказания

Трябваше да летим около 9 часа, но поради противен вятър, дойдоха към 10. Изпихме един тон бира и по мръкнало стигнахме Оман. Там пак се оказа, че има престой няколко часа и когато се качихме на самальота (някакъв като Граф Цепелин, баси колосалния), едвам гледахме. В Бахрейн се изсипахме около 1 след полунощ. Там билетите ни включваха нощувка. Казахме, че не се познаваме и ни настаниха в 5 самостоятелни стаи, баси кефа. Хотелът мязаше страшно много на Гранд Хотел Варна. Същият бай Тошов привкус. Казваше се Golden Tulip ама аз прочетох в Нет-а, че това бил бившия Hilton-Bahrain, който явно е западнал. Наспахме се като хората

Това е изгледът от моята стая, на сутринта

(аз установих, че зимните ми обувки на дъното на раницата са мухлясали, миришеха на мазета) и ударихме по една здрава „шведска маса“ в градината. Във фоайето зачакахме микробусчето, което вози до летището, пийвайки безалкохолно.

Аз, Ицо, Мишо и Наско във фоайето на Golden Tulip

По път с буса Петър ми даде фотото и направих две фотографии:

Бахрейн 1

Бахрейн 2

На самото летище

Ицо на летището

пак си беше пълно с реклами за „Формула 1“,

даже имаше и автентичен болид.

През прозореца се виждаше това:


а след като потеглихме, това:

Малко преди Истанбул се разрази буря и кръжихме близо час, докато пилотът съумее да се приземи. Аз даже твърдя, че прозорчето ми протече ама другите се смяха и казаха, че е невъзможно, защото самолетите били херметични. Все пак прозорчето ми протече.

В Истанбул на автогарата ядохме пилешки дюнери на корем. Бяха двойно по-евтини от телешките, заради глупавия птичи грип. Един български измамник ни ухажваше да ни уреди рейс ама ние не му се вързахме. Качихме се на някакъв македонски, за Скопие. Вътре Ицо и Петър разпознаха един клиент от сервиза, в който работеха тогава. Македонец с Голф II. През целия път плющеше гнусен дъждосняг и духаше силен вятър. Капитан Андреево не бачкаше поради наводнения и ни прекараха през някаква умряла граница-Лисичково. Висяхме много часове и слизахме от рейса чат-пат по тениски и джапанки в снега, пълна трагедия.

България ни се видя както винаги, най-грозното място. Рано сутринта навлязохме откъм околовръстното (нали рейсът беше транзитен за M акедония). Дупки, задръстване, кал, ръждиви железа, абе кактo вика Лазар: кореком. Насичa и Мишо ми се смеят: „Нали все повтаряше, че обичаш големи, северни градове? Е на ти сега голем, северен град!“. На „Горнобански път“ и „Борис III“ се изсипахме. Баща ми висеше с колата и четеше вестник. С Петър се качихме при него, а останалите взеха таксита. С бащата просто на 5-тата минута се скарахме за нищо и пътувахме до Бояна (там живее Петър) в мълчание. После се прибрахме в нас и заварихме майка ми, таман излизаща за работа. Казах, че е било много хубаво и легнах да отспивам. Следващите няколко дена ни беше много криво, а за да е купонът пълен, на Петър му откраднаха Audi-то, под прозореца. Беше го купил таман преди екскурзията. Та това е в общи линии всичко.

Край

Автор: Бале
Снимки: авторът, ако не е указано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: