02 октомври 2007

Дъждът на спомена - (Париж, Франция)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!



Преди няколко дена пуснах една дописка от Париж, в която авторът (Зорница) изразяваше разочарованитео си от този град. Постингът предизвика много коментари, като някои от тях предложиха други разкази за столицата на Франция — като положителни, така и отрицателни. Сега следва импресията на Орлин от Париж.
Ако някой има снимки — да праща... Ако може и Дарина, от предишната дискусия, да ми се обади


Дъждът на спомена

Някъде там, в бездната на миналото, онази — която изяжда и поглъща мига и времето, а и нас барабар с тях — бях написал едно писмо.
Беше още по времето, когато нямаше интернет, за имейли нито бяхме чули, нито сънували, още нямаше нито мобифони, нито дори жисиеми.

Значи става ясно, че се касае до писмо от онези, да ги наречем старомодните, на хартия и написано на ръка, после сложено в плик, после той залепен, а накрая — пуснат в пощенската кутия, за да пътува накъдето е предназначено. Никой не пише вече в днешно време такива писма, електронното писмо (имейлът) направо заби нож в сърцето на старите хартиени; но новият мигновен начин, макар и да си има свои достойнства и преимущества, нещо и му липсва в сравнение с класическото писмо.

Но това няма значение и никакво отношение към това, което ми е на устата и искам да кажа.

Човек, независимо дали пише в блога или пише имейли, или когато още е било времето на архаичната ръкописна кореспонденция е писал писма — той си е все същият човек — и няма да е никак чудно, че и онова писмо беше дълго. Което съвсем не означава, че е било интересно, ценно или каквото и да било.

Беше просто разказ за едно пътуване. Малко и за едно пристигане. А интересното на писмото му беше последното изречение. Друго от писмото дали си спомням — не е сигурно, но последното изречение съм запомнил. Явно уклонът към белетристично изразяване не е от днес, защото това последно изречение гласеше следното:


Дъжд валеше в Париж...

А идваше то да каже, че когато пристигнах за първи път в този град — късно вечерта (около и след полунощ) — там валеше дъжд. И така разплакана столицата на света или още градът на светлината ме посрещна. Явно беше знак и явно беше разстроен от идването на този още един (нямат ли край?!) пришълец, който да го тормози, изхожда надлъж и нашир, да го вдишва, усеща и чувства, отнемайки му по нещо (защото отнася нещо със себе си) и — дори да го описва. Няма съмнение, че му беше писнало, беше разстроен, беше му мъчно и тъжно — и беше разплакан.

Дъжд валеше в онази нощ в Париж.

Днеска и сега не вали (макар че би било добре). Но онзи дъжд е дъждът на спомена.
За да стигна до мястото за настаняване трябваше да бъде прекосен целият град. Дъждовен — и осветен. Площад Конкорд и Обелискът — в жълта нощна светлина — са ми останали в спомена от онова пътуване през града в нощта.

Прескачам в мемоарите един цял ден и се пренасям на следващата вечер — към 6.30—7 часа вечерта. Излизайки от една сграда в 16-ти арондисман на булевард Реймон Поанкаре и озовавайки се на тротоара, кой знае защо, не се колебах много накъде да тръгна. И тръгнах наобратно.

Ще рече — не наляво, към булевард Виктор Юго и по него — та право на Триумфалната арка и оттам — на вечното и вездесъщо Шанзелизе — а надясно, към площад Трокадеро.
Няма да изпадам в подробностите какво магазинче за tabac имаше по пътя и какво точно си купих от него, ами направо ще уточня, че този площад е най-характерен с едно-единствено нещо. Намирайки се на десния бряг на Сена, той е на високо. И от него се разкрива възможно най-красивата панорама и гледка към Айфеловата кула. Която е долу, в ниското, оттатък Сена през моста и все едно е застанала хем в краката ти, хем и над тебе, защото е толкова висока, че нищо не е по-високо от нея.

А застанал между двете полукръгли крила на Двореца Шайо (Palais Chaillot) и гледащ към кулата, илюзията е, че мостът и колите, минаващи по него се простират и натам в далечината, продължават и минават точно под кулата и между опорите й. Колите минават под Айфеловата кула и между опорите й. Оптическа илюзия, както после се оказа. Но гледката е запомняща се.

Оттам, надолу по стълбите, по моста, та до нея. Коли, разбира се, не минават, но пък е особено усещане.

А вечерта беше топла, вечерта беше хубава. И вече не валеше дъжд. Само за разходка.

И тръгнал по левия бряг срещу течението на Сена, някъде си я пресякох по едно от малките пешеходни мостчета. После по едно от дванайсетте авенюта събиращи се на Триумфалната арка. И по него — та до нея.

Значително надвишаваше предварително останалата представа, създадена от снимки и филми. Даже и от едноименни книги. Никой не беше описал, снимките не бяха предали, а филмите показали — стори ми се огромна, а представата беше за нещо значително по-малко. Ето едно от първите неща измежду цяла поредица, разгромили предварителната предубеденост и известен скептицизъм относно това, което ме чака и което предстои да изпитам и преживея.

Човек може да обиколи пеша целия площад Де Гол (бивш Етоал — звезда, според вида му с тези дванадесет събиращи се лъча на 12-те авенюта), в центъра на който се намира Триумфалната арка за — едно така — примерно, 45 мин. С всичките пешеходни светофари на всяко от 12-те авенюта. И по този начин да огледа арката отвсякъде и от всички ъгли. Обърната е тя обаче правилно с едната си страна към Шанзелизе, Конкорд, Обелиска, градината Тюйлери, Арката Карусел и Лувъра — всичкото на една права, а в обратната посока — към Авеню Де Гранзарме, а после — някъде там в далечината — към Дефанс и Ла Гранд Арш, третата поред арка. Така че Триумфалната е по средата между Карусел и Ла Гранд Арш, а трите образуващи един лъч, отиващ незнайно накъде и указващ посока неизвестно коя и неясно на кого.

И така, стигнал до l’Arc de Triomphe, няма как и няма начин човек да не завие надясно, а и няма как да сбърка Шанзелизе, то просто не може да бъде сбъркано. Изключено е и в първата си вечер в Париж да не тръгне по него. На разходка.
И малко по-натам, на едно харесано кафене от толкова типичните френски и по-точно парижки — подгънах морно крак.

Масите и столовете бяха на тротоара, столовете обърнати навън, към минувачите (дотолкова парижки маниер, че да му домилее чак на човек). Онези няколко минути прекарани там оставиха първото истинско усещане, вероятно чрез забавения темп на времето и създадената възможност за осъзнаване. Да, това беше първият миг, в който наистина почувствах, че съм в града на светлината. Бях пристигнал.
Това не е разказ за мемоара на спомените за пребиваването там. Не е от съществено значение, нито интересно.

Чисто и просто е разсъждение — твърде наивно вероятно, предвид огромното количество хора правили това същото — върху загадката на Париж.

Защо този град и това място е такъв мит, такава легенда. С какво привлича хората. Кое е това, което го прави уникален сред всички градове на света и единствен по рода си. С какво така им въздейства, с какво — омагьосва.

Малко наивни и банални неща. Всеки човек бил там има своя версия, възглед и обяснение по въпроса. Туристическите агенции имат свои версия и обяснение. Парижаните — свои такива. Французите като цяло — също, макар и различни от тези на парижаните. Американците имат своите виждания. Европейците други. Китайци и японци — някакви си техни, трудно достъпни за нашето разбиране. Руснаците — някакви други, собствени причини и мотиви, свои обяснения. Писателите — едни, обикновените туристи — други. Всеки човек — има своето обяснение. Едно повече — наистина е банално.

Но как да се стърпи човек.

Всеки преди да се озове там, а често и — далеч преди да си е помислил, че това някога ще стане — има своята представа за митичния град. Създадена от книги, филми, снимки, събития по новините, разкази на очевидци. Просто от фантазиите и представите си.

Общото е едно — тези представи никога не се оправдават. Реалните усещания и възприятието като правило несравнимо надхвърлят (във всеки случай — задължително се различават от) представите и очакванията. Мястото се оказва наистина митично. С наистина неуловима и необяснима мистика.

С още по-особения й ефект — да я усещаш докато си там — но още по-силно, дваж и триж — да го усещаш, когато вече не си там.

Всеки има своя различна предварителна представа. Може би дори и има някакво нейно конкретно овеществяване. Концентрацията на представата.

Моето беше разказът — от трета ръка — на един приятел, преразказващ разказа на майка му, пребивала скучаещо продължително време в столицата на света. И един ден, разхождайки се, наблюдавала хората — както това (после разбрах) често се прави там и е типично за града, макар и навсякъде другаде по света да е по-скоро проява на клюкарщина и лош вкус, но там не, там е традиция и местен обичай. В случая — един чистач (дето мете улиците). Арабин.

Заговорила го (тя е от приказливите, хиперконтактни хора). Разпитала го откъде е (Алжир), какъв е там (заможно семейство) и естествено — задала сакраменталния въпрос: „А защо си оставил родината си и положението си, за да дойдеш в Париж? Какво те привлича тука?“
И знаменателният отговор: „L’atmosphиre... Madame“.
„Какво те привлича в Париж?“
„Атмосферата, госпожо“.

Макар и човек, слушайки това предварително преди да е видял мястото на действието, да си мисли, че разбира за какво иде реч, то това определено не е съвсем така.
А че за атмосферата е вярно — има нещо вярно.

Някои отговарят на риторичните въпроси от по-горе — („в какво се състои магията на мита Париж“) — наративно-описателно.

Град с богата история, с концентрирани множество забележителности, паметници, музеи, исторически места, свой специфичен облик, романтична история, известен с бохемския си живот, либертариански възгледи, посещаван от много хора и от различни знаменитости, които също са допринесли за славата му — и всичко това заедно го е превърнало в това, което е: притегателен център на туристическата индустрия. Индустрия, нищо повече. Вероятно има нещо вярно — че славата му е повече резултат на самата слава. Нещото, което очакваме да е такова, каквото очакваме и то наистина се оказва във възприятието ни на нивото на очакването.

Сигурно има нещо вярно в този род обяснения. Митичният град, с толкова идеалистически наслагвания, толкова митове и легенди, толкова внушавана притегателна сила — и внушението започва да съществува само по себе си. С лавинообразен ефект.

Но? Познавам и хора, които посетили Париж казват: „Не ми хареса. Прекалено огромен, прекалено асфалтов.“ Добро определение. И в него също има нещо вярно. А дали то ще е част от общото му лице и възприятие или ще е дребното нещо, което би те настроило против себе си — е въпрос на лична нагласа.

Често се случва да изпитваме инстинктивно желание за бунт и rйvolte против общоприети и закостенели схващания; изпитваме подсъзнателно желание да сме наопаки и против главното течение и общоприетото. Защо пък не.

Има и друга част хора, които се оплакват от домакините — че не говорят друг език освен този на Балзак, а английския се правят упорито, че не разбират; че са хаотични и неорганизирани; че всичко правят противно на най-елементарната логика, от което „всичко е толкова объркващо...“.

Или пък — че всичко е много скъпо там. Това последното е най-забавното възражение — във варианта да наблюдаваш реакцията на някой парижанин като му го кажеш в лицето. Съгласява се. Вдига рамене и се съгласява. „Да, скъпо е. Но... това е... — Париж?“. И с това всичко е казано.

Има и нещо друго. Изглежда този град дотолкова е преситен от туристи, че си е изработил някаква много специфична реакция към тях. Той им отвръща подобно на едно огледало. Ако са негативно настроени — и той е негативен към тях. Винаги ще обърне грозното си лице, винаги ще се отнесе към недолюбващите го с презрение и пренебрежение, само и само да им покаже взаимността в чувствата. И обратното: ако човек го гледа с отворени очи, ако намира онова уникално в него, което го прави толкова различен от всички останали градове и популярни туристически дестинации — и градът ще откликне, и ще покаже част от мистичните си тайни, карали поколения и поколения хора от цял свят да се стълпотворяват тук. Много е интересно това.

Понякога се питам: бих ли искал да живея там? Все още не мога да си отговоря на въпроса. Няма съмнение, че градът (както и всеки един) изглежда по напълно различен начин, в зависимост от това дали си абориген, или минувач-турист за малко. И ако като турист можеш да си позволиш — не, дори си задължен — да идеш в Лувъра, то като „парижанин“ това същото е твърде малко вероятно да правиш. Поне не като „задължителна програма“, най-много като еднократна, образователна.

И тъй като както и всеки човек мразя и подсъзнателно избягвам да се колебая, набързо реших дилемата — чрез въвеждане на „невъзможно“ (за успокоение) условие. Засега съм решил, че повече ми се иска да пребивавам в Париж упадъчно-декадентски и скучаещо-туристически, отколкото трудово-съзидателно.

Забележка: Постът е специално редактиран с оглед публикуване в блога на Стойчо. Благодаря му за поканата и възможността.

Автор: Орлин

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

2 коментара:

Анонимен каза...

Ами да, това е и моят Париж, със стари кокали, малко високомерен, но много отзивчив и пълен с неуловимо очарование. Мислиш за любов и красота там. Мдаа, има такива градове, Прага също е от магическите места.

Orlin каза...

Напълно съм съгласен за Прага :).