Езиков курс в Монпелие (3) Неуспешно мутирам в романтичен франкофон
Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!
Езиков курс в Монпелие трета част
(предишната, втора част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)Втори ден
Чакам автобуса 5 мин. Градският транспорт в Монпелие е прилично слаб и рядък, точно като за западноевропейски град. Трябва да знаеш разписанието, защото иначе ще ти се наложи да ходиш пеша или ще закъснееш. Първо — градът не е чак толкова голям и за 30 минути стигаш където си поискаш пеша (но ако те мързи, това си е проблем). Второ — почти всички живеят в къщи и имат коли. Трето — всички водят изключително здравословен начин на живот. Стават рано, лягат рано, ползват велосипеди, имат режим. Автобусът, с който пътувам към центъра, е полупразен.
Не че е имало някакъв особен триумф като причина да се построи арката.
Корин е взела присърце моя любимец Микел Юн, за когото говорихме предния ден, и ми е донесла автобиографията му, която е свалила от Уикипедия, както и текста на „Fous ta cagoule“. Запознавам се с някои типични фрази от марсилския и парижкия жаргон. Песничката се оказва
Fous Ta Cagoule (Тури си шапката) — Fatal Bazooka
(последният проект на Микел Юн)
Днес явно сме се посветили на слушането. Слушам приказката за селцето Хамелен и свирача на флейта (въпреки че същата история присъства едва ли не във всяка западноевропейска народна традиция, като например в книгата за Нилс Холгерстрьом на Селма Лагерльоф). Малко съм минал годинките за упражнения точно по този материал, но се справям успешно и научавам много нови думи и изрази. Обяснявам на Корин, че общинските съветници в Хамелен очевидно не разбират природата на инвестирането;-)
Този път в обедната почивка решавам че няма да си губя времето с кръчми и туткави сервитьорки. В центъра продават на много места страхотни сандвичи. Взимам един сандвич, излапвам го за 10 тина минути и тоя път от обедната почивка остава ми едно доста
Остатъка от почивката решавам да прекарам в книжарницата на Gibert & Joseph, която се намира точно срещу фонтана на площада с общината и съвсем близо до централните хали. Бизнес идеята на книжарницата ми допада — в нея се продават едновременно нови и употребявани книги. Търсиш си да речем „Малкият Никола“, и го намираш на рафта, и виждаш — чисто нова книга и запазена втора употреба (цената на вторите е около 1/4 от новите). С кеф си напазарувах една торба книги от втората употреба за под 20 евро.
Следобяд програмата е да гледаме мюзикъла по Виктор Юго „Парижката Света Богородица“, който е на френски, но и със субтитри (супер), да извадим думите и да го обсъдим.
шефа на полицията с лъскавата дрешка.
И на тримата толкова им се прави секс с Есмералда, та чак им се плаче
Мюзикълът е модернизиран по френски. Циганите от романа са станали нелегални имигранти, а артистът, който играе лошия поп, адски много приличаше на Саркози. Затуй и аз го кръстих Саркози, докато обсъждахме мюзикъла и така и не му разбрах името;-)
Артистът който играе Квазимодо (Гару), със същия ефект можеше да играе и без грим (голям грозник). Като казах това на глас, всички жени скочиха — ама как той е толкова сладък (споменах ли, че в училището нямаше нито един мъж;-)). Обвиниха ме в пълна липса на романтичен поглед към света. Аз потвърдих — това си е чистата истина. Интересно, че мюзикълът беше пълен със силни еротични намеци, които аз не помня да имаше в оригинала на Юго, ама може и да са ги цензурирали в „Библиотека за ученика“ навремето... Това после ми стана любима закачка с дамите — да ги бъзикам колко са романтични, а те мен да се опитват да ме превъзпитават в романтичен дух.
И така след като излапах цяла кутия бишкоти и изпих сигурно към литър и половина чай — бяха предназначени за зрителите, ама те нали дамите бяха всичките на диета — щом свърши филма, попил култура и с пълен тумбак се прибрах към квартирата.
Госпожата е надминала себе си днес в кухнята — за ядене има адски вкусен шарен ориз, салата от доматки с малки парченца моцарела, нещо като топло кьопоолу, но ужасно вкусно, и някакви телешки месца със сос.
Бишкотите и чаят не ми пречат да се натъпча, докато се докарвам до прилично кълбовидно състояние.
След кратка почивка тръгвам към центъра. За пръв път ще разгледам Монпелие вечерно време.
Към осем и половина е, а арабският квартал вече е ударил кепенците на всичко, освен на няколкото ресторанта. Минавам покрай няколко жилищни блока с блестящи дограми и прозорци, потънали в зеленина, с поддържани цветни градинки, прясно боядисани и ремонтирани. Всичко изглежда като в приказка (В София май съм виждал един такъв блок в Изток и един на ул. Велико Търново). Около блока се мотаят истински социално слаби — мъже с потници и огромни татуировки влачат торби от близкия супер, момиченца с джиесеми, облечени като за дискотека разхождат грозни кученца, младежи с някакво малко бяло тунинговано рено са надули френски рап до дупка на паркинга. Всичко изглежда много родно, макар и твърде луксозно за България. Извод: Верно било, че в блокове в Монпелие живеят само социално слаби. Време е и аз да повярвам на местните;-)
Смрачава се. Паркът около Пейру е пълен с влюбени двойки, хипари и млади майки, които бутат колички (!). Опасенията ми, че там се събират вечер местните наркопласьори и арабски банди са напълно разсеяни. Правя някакви снимки. За съжаление обстановката се разваля от факта, че някакъв хипар е дошъл да репетира с тарамбуките си в парка, нещо което не мога да издържа твърде дълго. Между другото, изглежда съседите са строги в този град, защото в следващия парк пък видях китарист да мъчи китара в тъмното.
Медицинският факултет и сен Пиер с двете кули, нощно време изглеждат доста загадъчно и приказно. Улиците около факултета са абсолютно празни (какво ли е, като се върнат студентите от ваканция).
Спускам се по стръмните улици в центъра. Обстановката е като в един
Корумът е прилично осветен нощем.
Прибирам се смазан от умора, но с апарат пълен с кадри;-)
Трети ден — дъжд, пиломати, зоологическа градина.
Днес е уникален летен ден в Монпелие. Хазяите ми казаха, че времето било необичайно хладно за това време на годината — около
Днес първо разказвам на Корин филма (тя не присъства на следобедните занимания), а после учиме бъдеще време.
През това време навън се изсипва чудовищен порой. Когато излизам за обедната почивка, дъждът е отминал и всичко е свежо и чисто. Вече посвиквам на града и започвам да забелязвам детайли. Първото, което ми прави впечатление, е вниманието с което центърът се пази за пешеходците (то не че има много коли иначе).
Пешеходната зона е много внимателно оградена точно с такива пиломати, с каквито Бате Бойко се опитва да опази Графа. Както разбирам от местните, само преди няколко години центърът на Монпелие бил ад от коли, сега колите в центъра са АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНИ. С изключение на полицията, пожарната и линейките. Има няколко големи подземни паркинга, където местните паркират, и те изглежда напълно стигат, за да поемат трафика. А който живее в центъра и има кола — ами директорката на училището просто продала колата си и си е купила мотор (Мотори и мотопеди са разрешени изглежда, макар че карат много внимателно и тихо в центъра).
Въпросът е там, че в Монпелие се живее доста лесно и без кола ако живееш в центъра. Отделно и тук както в други европейски градове колелетата са на почит. Общината е организирала няколко пункта, където можеш да вземеш колело под наем за някаква съвсем смешна сума (1 евро за 4 часа, 2 евро за цял ден) и да движиш из града където ти попадне. Колелата са малко тежички (защото са подсилени с разни железни елементи), а и имат само три скорости, но за градски условия са доста прилични. И аз се качих на колело, но за това —
Следобедната ни разходка включва посещение на местната зоологическа градина.
Местната зоологическа градина се намира в нещо като студентски град, с много факултети и общежития. Самата градина е построена върху парцел, подарен от някакъв филантроп, чиято идея била градът да получи имота, но със задължението да построи зоологическа градина, която да бъде напълно безплатна за посещение (френска му работа). Резултатът, както при всяко едно безплатно нещо е доста постен — истински зоологически комунизъм. Теренът на градината наистина е ОГРОМЕН, но интересните животни се броят на пръсти, алеите са покрити с доста изронен чакъл, а градините почти неподдържани. Има канадски бели мечки от кафевите, които всъщност са зелени;-), има кенгура, ему, носорог, няколко вида маймуни, няколко вида тревопасни и вълци. На огромна територия.
Това е канадска кафява мечка албинос, позеленяла от тинята;-)
Ако бях видял вълка до нашите кофи за боклук сигурно нямаше да го погледна втори път. Носорогът беше създал истинска „ароматна“ планина. Маймунките бяха много весели. Лъвовете не ги видяхме. Като цяло, безплатната зоологическа градина не си струва и е твърде уморителна за обиколка.
Истински интересното нещо се намира до градината и разбира се, е платено. Това е местната „Серра“ (парник — фр.). Това е няколкоетажна модерна сграда, обрасла с бръшлян, която представлява големичка възстановка на екосистемата на амазонската гора.
Отделно има информационни табла, разказващи увлекателно как безмилостно се унищожава амазонската джунгла. Видяхме също много красиви цветни жабки (май били адски отровни), имаше и малка колония листоядни мравки и някакви странни стоножки. Отвреме-навреме вътре вали изкуствен дъжд (не върху посетителите). Отделно има нещо като затъмнена изкуствена пещера, където са настанени нощни животни от джунглата.
На излизане се минава през птичарник с червени ибиси и разни патки, които изглеждат адски красиво на белия фон на стените.
През цялото време обсъждахме експонатите и навиците им, така че научих много имена на животни, географски райони и всякакви други неща. Определено си заслужаваше.
Вечерта отивам да доснимам Антигона, защото предния ден не ми остана време за вечерни снимки.
Антигонът
В центъра — Нике, богинята на победата.
Следва продължението>>>
Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!
Гласувайте за този пътепис:
6 коментара:
браво, много прилични снимки ;)
благодаря. ти няма ли дадеш разказче за някое кътче на земята. обикалял си много а си мълчиш ;-)
може ... само дето съм бездарник малко.
Би ли ми дал повече информация за този курс по френски език?
Разбира се. Ето линк към сайта на училището:
http://www.institutcesar.com/
А за личните ми впечатления можеш да прочетеш шестте части на пътеписа.
Здравейте, интересувам се от възможностите да замина на подобен курс по френски на същото място, но за по-дълго време и не през лятото. Ще съм благодарна на всякаква информация, особено от автора на пътеписа. Оставям имейл за връзка: iva_ilieva@abv.bg
Публикуване на коментар