Езиков курс в Монпелие (1) Отиване

Въобще нямах идея че е такъв огромен напливът от пътуващи към Западна Европа през лятото. Две-три седмици преди датата за пътуване едвам си намерих място в автобуса, и при това не във фирмата, в която исках Исках да пътувам с БИОМЕТ, а пътувах с ЮБИМ. Пътуваше ми се със самолет, но се оказа че цените са твърде солени (поискаха ми към 600—700 евро за двупосочен билет) и се отказах. Бил съм в казармата, ще издържа и 36 часа път с автобуса.

Пътят към Белград се ремонтира чак до границата. Пътят изглежда доста мизерно — тесен и неудобен. Ако това е българският път към Европа, значи на практика сме били изолирани от света и чак сега се свързваме с него. Кой ни пусна в Европа?

В новите си участъци пътят няма маркировка, но поне е широк. Но сигурно ще е отново само в две ленти. Защо никъде не правят четирилентови пътища ми е доста чудно, щом ще чакаме магистрала още 20 години. Само на морето има един четирилентов път — от Бургас до Созопол. Ако чакат магистралата, има да чакат. Аз чакам магистрала до морето цял живот.

Не знам защо, ама утрепахме едно два часа и половина на сръбската граница. Наистина ми е любопитно, защо се моткат толкова. В мен се заражда теория, че собствениците на тоалетната делкат оборота с граничарите, които нарочно бавят автобуса, за да се изреди всеки през скъпоплатената тоалетна. Тоалетната е безобразно скъпа за чужденци, за българи цената е наполовина, и то изписана с думи. Ох. Може ли всички гранични тоалетни на балканите да са толкова зле. Хем частна, хем гнусна. Значи теорията за корупцията е вярна. Частна и гнусна е и будката за сандвичи. Бизнесът им не зависи значи от клиентите, а от властите. Тогава защо да се мъчат да създават комфорт. Имаше няколко автобуса с американски (!) туристи, главно пенсионери. Предполагам че за тях това лънгъркане с автобуса из цяла Европа е някакво приключение. Лично аз ако съм пенсионер едва ли бих пътувал с автобуса. Да не се заричам, обаче...

Спирка едно — веднага след границата вляво, в Димитровград. Доста чисто и добре поддържано крайпътно заведение с богато меню. Персоналът говори български и май собственикът е българин, защото говореше на български на персонала си. Хапнах някакъв сандвич. Нищо особено. Нарочно избягах от чорбите, защото не знаех кога ще спираме за тоалетна. Това ми е правило — на дълъг път по-малко ядене и пиене, защото не се знае къде трябва да се облегчаваш следващия път. Иначе сигурно е супер приятно да меткаш бирички в автобуса. И защо слагат на всеки автобус табелка, че има тоалетна, като навсякъде е забранено да се ползва. Айде изрекламирайте ми една фирма, където дават да се ползва тоалетната, че да се абонирам за нея;-). Отминаваме покрай село Желюша, което сега е в Сърбия и за което Алеко Константинов беше сътворил пътеписа „До Желюша с говежди вагони“. Интересно дали има някой българин останал там.

Пътят до Ниш е тесен и неприятен. Минавал съм го като малък с баща ми с колата, тогава ми се стори изключително натоварен. Сега — нищо особено. Верно, тесничък е и си трябва магистрала. Те сърбите едва ли са въодушевени от идеята за магистрала към България, не повече от въодушевлението на румънците от Дунав Мост 2, така че ние ще даваме парите пак, ама като гледам тука магистрала няма дори по проект.

Не бях спал цяла нощ, не си спомням защо, май до късно купонясвах, така че проспивах голяма част от пътя. Голям плюс. Спираме на второ място, вече някъде по магистралата Ниш-Белград. Имам чувството че спряхме на най-зачуканото място по маршрута. Имаше толкова добре изглеждащи места. На това запуснато място няма нищо освен тоалетна, за която прибират 50 евроцента. Левове не щат. Ами сега. Нямам монети. Обръщам се с молба към спътниците да ми продадат 50 евроцента за левче. Никой не ебава дори да ме погледне. Сещам се че имам банкнота от 5 евро и я подавам на касата. Ще ми развалите ли? Няма проблем. Влизам в умрялата тоалетна, за да източа минералните води и тоника, който пих със сандвича на българската граница. Магазинът е супер умрял, няма почти нищо, няма и табелки с цени. Купувам си един чипс, ей така за да проверя цените. Искат ми едно евро.

Магистралата Ниш-Белград ми изглежда доста европейска. В началото не мога да разбера защо. По някое време разбирам. Оградата е на около десетина метра от платното, а тревата до оградата е ниско подстригана. Бордюрите са в идеално състояние. По цялото протежение на магистралата се строят чисто нови бензиностанции ОМВ. Гледам че и навсякъде ще продават газ. Дали заради българските клиенти или ще запалят и сърбите по газта?

Не знам дали е нарочно режисирано, но Белград откъм пътя изглежда прилично. Доста по-добре от София. Дреме ми. Ние пък сме в ЕС. Отново заспивам.

Събуждам се на хърватската граница. Огромни километрични колони с автобуси, коли и автовози. 90% от автовозите са с български номера. Виждам и екзотични автобуси — от Косово, от Албания, от Босна, от Македония. Забрадки, шалвари и малки деца. Невероятно красив залез. Хървати и сърби са се надпреварвали кой да вдигне по-висок пилон с националното знаме на границата. В околността има само ниви. Само преди 20 тина години местните селяни са минавали по 50 пъти на ден границата с трактора, без дори да подозират къде е, а сега им се налага да чакат по няколко часа да идат на гости на роднини и приятели. Като толкова им е акъла, да патят. Висиме като прани гащи на хърватската граница около 3 часа. Накрая автобусът ни минава почти мигновено. Хърватите не искат и да погледнат българските паспорти. Събират лични карти. Отново заспивам непробудно.

Събуждам се, автобусът е спрял на някаква гордост на соц. архитектурата — мотел „Плитвице“ — синя сграда, която тарикатски е разположена като мост над платното на магистралата. Като се замислиш — доста идейно, защото не се налага да строиш два еднакви мотела от двете страни на пътя и да дублираш тоалетни и заведения. Само не знам каква е емоцията да спиш, а отдолу да ти реват коли и тирове. Само след десетина часа в Италия разбирам откъде са копирали хърватите. Нациите с ниско самочувствие са страшно бедствие — копират наред и тъпотиите на развития свят. В мотела има страшни тълпи. Има и супермаркет, който е затворен, и закусвалня с разни закуски, но не ми изглеждат апетитно. Цялото оборудване е като извадено от музей на 80-те години. Все пак не упреквам фирмата. Огромните тълпи в мотела ми подсказват, че сигурно това е най-доброто място по пътя за спиране, въпреки че е така очукано. Поляци спят седнали в колата си, дори без да си пуснат седалките. Ей, мизерна работа. Няма вече социализъм, сигурно може да се намери някой пансион по пътя. Сигурно им е в кръвта на тия двамата.

Бързо стигаме словенската граница. Огромни, чудовищни опашки от коли, бусове, камиони, автобуси и автовози. О боже! Висим 4 часа (! — от 12 до 4 сутринта) на границата. Защо нямат ЕС коридор, както е по закон? Граничната проверка е още по-смешна и от хърватската. Въпреки че границите ги минаваме едва ли не на шега, стюардесата на автобуса (облечена в анцуг и мокасинки на бос крак, вие да не си помислите нещо) снася шишета с уиски на всеки граничен екип. Няма ли да се отучат бе. И какво ги правят толкова уискита граничарите. Сигурно някой бар или магазин им ги изкупува бутилките. Най накрая в Словения. Отново сън.

По някое време спираме на ОМВ след границата. Изведнъж се почувствах европеец. Словенците са въвели еврото като официална валута. (Защо и ние да не го въведем, щом имаме валутен борд?). Тоалетната е безплатна, евробанкнотите веднага ми влизат в употреба, цените са нормални, стоките качествени. Купувам си ядене, ябълки, безалкохолно, минерална вода. I love OMV! Чудя се, дали да не си купя някое словенско списание за да се помъча с езика. Изоставям идеята — ей го интернета, словенски текстове има на корем.

Питам стюардесата как се движим с графика. В Монпелие ме чакат хора, които ще очакват автобусът да дойде съвсем навреме. Стюардесата отказва (!) информация. Път било, всичко можело да се случи. Ама поне с какво закъснение се движим? Мълчание.

Италианската граница като вътрешно европейска се минава буквално за секунди и ето ни в Италия.

Пейзажът след излизане от планината е еднообразен, нищо за отбелязване. Някъде отстрани остава Триест.

Представата на шофьорите за комфорт — в малкото багажниче, което са отворили има хлебец, наденичка, доматки, сиренце и всякяква благинка, която те си влачат от България. Така, хапват на крак между миризливите тирове. Пътниците са принудени да ядат на крак и да чакат на сянка на бордюра.

Отново спираме. Тоя път в още по-зачукано място от второто заведение в Сърбия. И то при положение че в Италия буквално през 10 километра има крайпътни заведения и бензиностанции на магистралата. Мястото е тираджийска спирка. Освен двата български автобуса, които спираме там, има спрели и около 20 тира. На един от тировете на чистачките има простряна хавлия. Докато се туткам да си извадя апарата и да снимам, някой е прибрал хавлията.

Поне успях да снимам този украсен ТИР. Има повече „естетически“ детайли, отколкото окото улавя на пръв поглед.

Наглостта на местните минава всякаква граница — 1 евро за гнусна, гнусна тоалетна! Мястото е гадно — има закусвалня-магазин, но без маси (!), но поне кухнята е добра и нещата изглеждат много апетитно. Купувам си някакъв печен сандвич и плодове. Ммм, вкусно. Ям на крак. Няма нито маса, нито сянка. Останалите пътници от автобуса са насядали по бордюрите отзад при тировете. Там има сянка, но смърди на машинно масло, изгорял дизел, препълнени кофи за боклук и прочее тираджийски аромати.

Спряхме във Верона, за да оставим трима души. И чудо — господинът от седалката до мен се оказа единият от тях. О, благодаря ти, Господи. Тъй като съм наднормен и надгабаритен, тъкмо предвкусвах как поне малко ще ми се увеличи комфорта на пътуване, но не би! Стюардесата веднага ме скастри да пусна до мен да седне друг пътник, за да може тя и единият от шофьорите да се разположат на двойни седалки. Нали се сещате, че думите „моля“ и „извинете“ не присъстват в речника и. „Мръдни се да седне човека, бе!“ беше милото обръщение.

Не знам къде е романтичната част от Верона, ама не е нито около автогарата, нито по пътя до нея. Верона ми заприлича на малко попораснал Благоевград.

Пътят през Италия е скучен чак докато стигнем Лигурия — областта около Генуа. Там магистралата се вдига нависоко, нависоко в планината и гледките са зашеметителни. Някъде далече долу покрай брега се редуват малки и големи градчета. По някое време се вижда и Генуа. Приказна красота, тунели, мостове-шедьоври на пътното строителство. Сан Ремо е последното по-голямо селище по пътя. Откъм пътя изглежда доста провинциално и въобще не като фестивална столица и топ курорт. Краят на Италия е ознаменуван не с граничен пункт, а с пункт за събиране на такси за магистралата. Табелка „Франция“ и ето — нищо не се променя освен езика на табелките по пътя.

Една от зашеметителните гледки от Лигурия.

Магистралата продължава да се изкачва нагоре и стига но над 1000 м. височина. По някое време се виждат Лазурният бряг, Монако (или Монте Карло). Усещането е почти като полет със самолет. Долу в ниското е морето, заливът е пълен с кораби и яхти. Чудя се как ли изглежда магистралата, погледната отдолу. Виждат се луксозните стари сгради на хотели и казина (може би). Замислям се, че вероятно във всеки един момент там има поне 20 тина разни личности, за които съм давал пари да ги гледам в киното, или пък милиардери, на чиито бизнеси съм клиент, които се кефят на лукса, морето и бързите скутери. С моите пари. Дреме ми. Не съм останал с чувството че съм ограбен, така че да живеят.

Магистралата е осеяна с аварийни отбивки с чакъл, където да спреш с колата, ако ти откажат спирачките. Умно!

Следващата спирка е вече във Франция — на един Шел в планините, 200 км преди Монпелие. Абе Европа си е Европа. Може би от фирмата са търсили, но не са намерили достатъчно гнусно място да спрем. Тоалетната е безупречно чиста и безплатна, закусвалнята е много добра със всякакви вкуснотии. Въобще доста приятно.

Иначе спътниците ми бяха повечето гастарбайтери в Испания. Половината българи, половината роми. Не знам в автобусните фирми как усещат кой какъв е, но ромите седят в задната част на автобуса, а българите в предната. Не съм расист, но едва ли бих издържал в непрестанния купон, който се вихреше в задната част на автобуса. Като отчужден асоциален тип предпочитам всеки да си пази личното пространство и да си трае. Точно зад мен седят две спретнати русоляви дечица, които говорят на испански и някакъв западен бг диалект — оти, нема, чекай. Доста буйни са и не се спират ни денем ни нощем.

Интересно, че знаят български (но само родния диалект на баба и дядо!) но предпочитат испанския. Между другото, май мернах едно от децата в предаването на бате Енчо, където си говореше на диалект. И бате Енчо значи, го е усетил, че е атракция която не се среща всеки ден.

Ромите, които седяха в задната половина на автобуса, като изключим че бяха доста буйни и шумни, бяха чисти и добре облечени. Имаше един, със странното име Райко Даскалов (да, няма майтап!), който отвреме навреме се примолваше за тесте карти или за по-силна чалгица по уредбата. Добре че шофьорите не отстъпиха нито веднъж, не знам как щях да издържа.

За да могат да реализират такива дълги рейсове, автобусните фирми возят трима шофьора едновременно, които през 4 часа се сменят на волана. Който е на волана, той определя и музиката. Музиката беше поносима, докато стигнем във Франция.

Имам MP3 плеър, който влача навсякъде със себе си. Страхотна машинка, с нея много лесно се понасят неприятни пътувания и други влошавания на комфорта. Проблем е обаче, че батерията му трае само четири часа и половина. Цяло денонощие се стисках и не си пусках плеъра и когато останаха около 6 часа до Монпелие го пуснах с кеф. В другото платно на магистралата се наблюдаваше почти типично френско магистрално задръстване. Френската магистрала не минава нито през, нито близо до населени места. Просто еднообразен равен извънградски пейзаж, щом се отдалечиш от италианските планини.

Типична френска магистрала пред задръстване.

Леко ми се повдигна настроението, когато по лично мои изчисления по пътни табели и бегли спомени установих, че ще закъснеем не повече от половин час в Монпелие. Чудо! Нали споменах, че стюардесата мълчи като литературен герой-комунист на разпит за спазването на разписанието.

Плеърът ми свърши около час преди Монпелие. Мекото слънце клонеше към залез, сребристата магистрала се точеше пред нас до безкрайността. Можех да прекарам оставащото ми време в съзерцание.

И точно тогава гръмна чалгицата по уредбата. Не знам коя е точно тая певица (Води ме в някоя кварталнааа кръчмаааа) — Глория или Ивана, но чухме цял неин албум, с висок звук (поздрав за някого било), моят MP3 плеър лежеше изтощен в джоба ми, а аз облегнат на седалката се молех наум „дано няма още едно парче, дано няма още едно парче“. Албумът на тая кифла е адски дълъг, направо безкраен.

Целият екипаж на автобуса (3-те шофьора, стюардесата и една девойка, която ползваше всички привилегии на екипажа и се возеше на екскурзоводското място, но не беше от тях) се кефеше и припяваше. На мен ми се повръщаше.

Точно тогава ми се обади хазяинът, да пита къде съм, защото автобусът трябвало да е пристигнал вече. Милият той, колко е наивен. Обясних му криво-ляво че пристигам след половин час, докато около мен гърмяха ориенталски поп-ритми.

Автобусът свърна от магистралата към Монпелие. На входа на града ни посрещна огромен фонтан и кръгово движение. Вътре в града всичко изглежда адски спокойно и чисто. Малки къщички, потънали в зеленина. Сигурно така щяха да изглеждат Варна или Бургас, ако не ги бяха натоварили с ролята на морски мегаполиси.

Автогарата в Монпелие. Терминал за низшите касти на обществото. С бяла боя върху синята рамка на строителния фургон е написано — „Автобусна гара“

Автогарата в Монпелие изглежда просто като един голям паркинг. Къдрав господин със стар Лендкрузър беше паркирал в единия край. Аха, хазяинът.

Оцелях след 36 часа път.
Продължението в част втора>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: