27 декември 2006

Мечките в Белица

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Всеки три последователни почивни дни са добре дошли за преуморените ни души. Телата ни все още се справят, но душите определено търсят място за спасение, със следните параметри:

- Възможно най-далеч от София, без оглед на географската посока.

- Възможно най-необитаемото, диво и нецивилизовано място.

- Без покритие от мобилните оператори, по възможност и от тримата.

- По възможност наличие на гора и надморска височина поне 800-900 м (може и повече).


Наскоро, в едни такива три почивни дни, си намерихме едно местенце в село Баня, на 5-6 км от Банско, което, в общи линии, отговаряше на изискванията за усамотение (ако за “усамотена” се брои компания от 16 човека!).Като крайна цел на почивката си набелязахме резервата за танцуващи мечки в гр. Белица.Знаех твърде малко за това място: че фондация изкупува от циганите мечките им, които доколко са техни е друг въпрос, и ги прибира в специален резерват – този в гр. Белица. Лесно открихме мястото, но трудно стигнахме да него, защото последните 15 км от града до резервата си бяха истинско off road приключение.Пристигнахме и още след първите 15 минути, прекарани там разбрах, че колкото и много да знаеш, да си чел и слушал за резервата, трябва да го видиш, за да усетиш за какво всъщност става дума.

Мястото е създадено и се поддържа изцяло от две чужди фондации – “Четири лапи” /http://www.vier-pfoten.bg// и “Бриджит Бардо”.

Трябва да призная, че съм се питала “толкова ли няма с какво да се занимават тези хора, че чак до циганските мечки опряха?”Отидох, видях и почувствах. Намерих отговор на някои въпроси, на други, на по-злободневните, обаче, не успях.

На входа на резервата ни посрещна гид, облечен в служебно облекло на “Четири лапи” и започна първата част от разходката и първият разказ. В първата част на резервата има 3-4 “клетки” за мечоци в период на адаптация. Всяка “клетка” е с площ от 5000 – 6000 кв.м., с обособени басейнчета, пънчета, бърлоги, и т.н., безкрайно чисти, без намек за ръжда, олющено или счупено, подредени като за изложба и лъснати до блясък. Преди да чуя края на разказа на гида, за миг ми се прииска да съм мечка. След периода на адаптация, тези мечоци отиваха при другите в гората, прилежаща към резервата, която беше в същото безупречно състояние.

Слушах разсеяно разказа на гида и се наслаждавах на идилията и дружелюбните мечоци, докато едно изречение не привлече вниманието ми.Чух гидът ни да казва:

- Този мечок е сляп, има перде на очите, но му предстои операция и ще се оправи…

- Моля? – прекъснах го спонтанно и не твърде възпитано – Извинете, че Ви прекъсвам. Как така сляп? От какво може да ослепее мечка!??? (имах предвид, че муцунките им бяха обезобразени от халките на оковите, но видими поражения около очите нямаха).

- От малтретиране и алкохол!

- От алкохол? Вие майтапите ли се с нас? С такива неща шега не бива!

- Не! Абсолютно сериозен съм, отвърна водачът ни, и продължи: За да не буйстват след побоя, циганите дават на мечките алкохол. И с течение на времето, от тази комбинация те ослепяват…

Всички (около 12 човека) се бяхме събрали в близост до клетката на мечока. Той усети приповдигнатото ни настроение и разговори на висок глас и веднага застана в едно кръгче, в което нямаше трева, (беше унищожена от тъпкане на едно място) и започна нервно да вдига лапи и да върти глава, сякаш танцува. Но го правеше нервно! Приличаше на луд човек! Мечокът свързваше шума, който вдигахме със сигнал за танцуване или побой – и той “танцуваше”, докато се отдалечихме и утихнахме. Водачът ни обясни, че това е най-новият им мечок и още не се е отърсил от психическия тормоз, затова реагира така.

Бях шокирана! Какъв човек трябва да си, ако изобщо си човек, за да докараш МЕЧКА до психическа нестабилност??? Какво трябва да причиниш на мечка, за да я побъркаш??? Не можах да задържа камъка в гърлото си и изостанах назад от групата, за да си поплача без да травмирам децата. Те бяха достатъчно впечатлени, нямаше нужда да се разстройват като мен.Вече не се питах защо фондацията е постъпила така и защо се грижи за мечките. Бях доволна, че резервата не е държавен и парите на фондацията не потъват някъде, а отиват по предназначение. В което нямам съмнение, защото всичко изглежда така, все едно че е построено вчера!


Но на другите въпроси, които нахлуха в главата ми и не ми дават покой, няма кой да ми даде отговор…


Щом има фондации, които да се грижат за мечки, значи има и такива, които да се грижат за болни и изоставени деца, унизително наричани от обществото “деца в неравностойно положение”.Къде са тези фондации? Или може би не искат да се грижат за български деца?Защо? Какво или кой им пречи – хората или законите? Или липсата на закони?Защо можеш да си купиш мечка и да й дадеш достоен “равностоен” живот, а не можеш да си купиш дете и да го спасиш от унижението и мизерията?Защо, за да си осиновиш дете трябва да те правят на маймуна месеци наред, при положение, че домовете са препълнени с изоставени деца?Защо? …. Защо съм безсилна… защо… и до кога????…….

До кога ще живеем в страна, коята прилича на сцена от филм на Дейвид Линч…. до кога?…. чувам, че някой крещи….. сама съм….душата ми крещи и се гърчи от безсилие….

Аз съм жива, истинска съм!Не искам да ме превръщат в декор към филм на ужасите и абсурдите….

Автор: Даниела Соколова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

19 декември 2006

Една хулиганка в Техеран - или за жените при аятолласите

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Пътуване до Техеран, Иран

За първи път ми се наложи да ходя в Техеран преди 4 години. Когато компанията ни заяви, че вече редовно ще ни командироват до там за по няколко дни всеки месец - не знаех как да посрещна новината. Единственото, което знаех за тази страна беше, че там алкохола е забранен, което хич не ме касае, щото и разрешен да е - аз все толкова го пия. Не ми харесва вкуса на огнената вода във всичките й вариации, а аз правя само неща, които ми харесват, ама това е друга тема.

И така, купих си пътеводителя за Техеран (на галактическия стопаджия не се налага да го купувам, щото го имам ) и отворих книгата напосоки. Попаднах на страница, озаглавена "Дискотеки, клубове". На нея имаше само едно изречение - "Dream on!", т.е. продължавайте да си мечтаете, щото в действителност такова чудо няма!Разсмях се с глас на чувството за хумор на написалия това и ми стана още по-интересно...Реших да не чета много-много - а просто като отида - да видя за себе си как са нещата там.

И ето че хоп - няма и седмица - изпращат ме в Техеран. С цели 4 дни престой! Още в Лондон от компанията ни раздадоха служебни забрадки, защото нямаш право да положиш нежно краче на иранска територия, ако не си с покрити коси. Естествено, като казвам нежно краче - имам предвид женско такова. За мъжете има правила, но далеч не са толкова строги...

Същността ми на бунтарка (или хулиганка, ако питате майка ми!) се разбунтува още тогава , но работата си е работа, а и любопитството ми надделя - нямах търпение да видя що за хора живеят там!Хората се оказаха ... разни. Като навсякъде другаде по света! Добри и лоши. Хубави и не чак толкова .И т.н.

Едно от нещата, които ме изуми още в началото - надписа пред хотела! Единствения 5 звезден в Техеран, ама това да не ви заблуждава - няма нищо общо с 5 звездните си събратя из нашите географски ширини!
Та пред дверите с огромни букви написано нещо от сорта, че на всички жени-чужденки, стъпили в Иран, им се оказва честта да се обличат според местните мюсюлмански обичаи и колко много трябвало да сме благодарни за това!!! Спогледахме се! Мълчаливо. Щото - чест или не - не се ли обличаш както те са си наумили - те чака най-малкото бой с камъни на площада (да, разправят - все още го практикували!) или затвор или знам ли и аз още какво!
Казах си, че ако бях политик - щях да задължа всички иранки на влизане в Англия да обличат задължително къси поли!!! Ми да! Щом в тяхната страна искам-не искам ходя в забрадка и палатка - те в Лондон - по минижуп! Не че повечето не го правят де... Гледаш ги - влизат в самолета с разните му там воали и манта. Само след 5 минути излизат от тоалетната облечени по последна световна мода!

Спомням си веднъж седим в едно такси. Техеран е 15 милионен град. Две Българии, че и отгоре, събрани на едно място! Колите са стари, трафика ужасен! И когато закъсаш някъде в задръстванията, почти не можеш да дишаш сред пушеците, излизащи от ауспусите на старите и очукани автомобили, които бяха някакви неизвестни за мен марки...Та седим си в таксито, заровили сме носове в ръкавите на дългите си шлифери и шофьора казва на развален английски - "Как искам да можехте да сложите в един куфар мен и семейството ми и да ни изнесете оттук в Лондон! Айде аз както и да е, ама имам жена и 2 дъщери - трудно е да си жена в тази държава..."
Стана ми мъчно за човека. И мислено благодарих на Бог, че съм се родила в България и живея в Европа! За човек като мен, дето не е религиозен, представете си колко съм била развълнувана, за да тръгна да благодаря на Господ!

И наистина - не е лесно да си жена в Техеран! Изпитвах го на гърба си всеки месец почти, но нямах нищо против - знаех, че е само за няколко дена и просто това ми даваше възможност да оценя свободата във всекидневието си, когато съм си у дома!
Трудно и неприятно е в 52 градуса жега да носиш забрадка, дълги панталони, задължитвлно широки и нещо като шлифер отгоре, стигащ поне до коленете, защото не е разрешено да ти се вижда горната част на бедрата, дори и в широк панталон!!!
Повечето местни жени обаче слагат върху дрехите си нещо като огромен черен чаршаф - покрива ги от глава до пети - и го държат със зъби. Идея нямам какво правят като им се наложи да кажат Добър Ден на някого... С тези одежди, приличат на разпънати палатки! С колежките се шегувахме, че ако бяхме иранки - нямаше да ни се налага все да сме на диети и да ходим по фризьори - така и така се виждат само 2 очи - на кой му пука!!
На нас, очевидно - не, но да не забравяме, че ние прекарваме там по няколко дни и си хващаме пътя обратно за Лондон. Или пътя за цивилизацията, както ние се шегуваме полунаистина... На иранките, дето целия си живот прекарват там - пука им! Една сутрин гледам 2 жени тичат за здраве (или за хубава фигура!)! Изумих се. И се засрамих. Аз не бих тичала дори ако живота ми зависеше от това, така да се каже, а тези жени - тичат за здраве и красота, и то облечени в палатки! Как не се спъват и не се пребиват - един Аллах знае!

Освен, че трябва да си облечен в палатка, тя задължително трябва да е в тъмни цветове - иначе правиш впечатление, и трябва ли да казвам - недобро!
Не дай си Боже да облечеш нещо червено - о, ужас! Това било цвета на не знам си кой пророк в Исляма, ама той не бил от добрите пророци (абе и такива ли имало?!) и съответно този цвят е забранен!

Забранено е в автобус да се возиш заедно с мъж, дори и твоя собствен! Мъжете се качват отпред през предната врата. Жените отзад - през задната! Дори не им идва наум да се объркат например... На мен ми дойде наум...(хулиганка!!), ама бързо ме разубедиха...

Какво друго... По улиците е пълно с наркомани. Като е забранен алкохола - дрогират си се... Това поне е разрешено, щото не са се сетили да споменат в Корана, че не е позволено... или знам ли и аз що...

Странно място. Хубави хора (или поне повечето, особено ако човек си направи труда да надзърне зад воала и фасадата), но всеки път, напускайки го - въздъхвам с облекчение...
Не е за хулиганки в Техеран. Никак даже...

Автор: Ваня

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

18 декември 2006

Пътуване до Париж

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

За Париж знам, че са изписани милиони страници, някои гениални, други банални и да пишеш за този град е меко казано голямо изпитание. Предвид и различните гледни точки на различните хора е изключено разказите да се харесат на всички.

Париж никога не ме е привличал като дестинация, никога не ми е бил тръпка, дори в детството, когато съм чела романтичните книги за мускетарите или „Кралица Марго“. На едно друго място споменах, че за мен този град беше „натруфен и напудрен като поредната любовница на поредния Луи“. Оказа се, че не е точно така, но и усещането за Рококо така и не ме напусна през цялото време.



Нотр Дам през нощта

Всъщност тръгнахме за там, заради един театър, който от доста време исках да гледам. Не съжалявам. Не само за театъра, а за всичко, което успях за видя в трите кратки дни. Преди няколко години си бях направила устата да ходим до там, но след риторичните въпроси „Ти говориш ли френски? Аз говоря ли френски? Французите да говорят английски...?“, желанието ми да летим до там се изпари. Но този път там беше театърът и никакви езикови задръжки не можеха да ме разколебаят. Всъщност французите, с които правехме опити да комуникираме на английски, разбираха за какво става дума, но упорито и съвсем любезно си отговаряха на френски. С удивление установих, че разбирам половината от казаното.

Арсеналът ни се състои от подробна карта на града и подробна карта на метрото. От летището до центъра се ориентирахме безпроблемно.

Слизаме на спирка Люксембург. Първите две минути не мога да се оттърва от чуството, че съм в София.Не знам защо. Аз не съм софиянка, в София не съм живяла, ходила съм от време на време по задачи, но когато човек посети даден град, си създава и дадено усещане за този град. Първите няколко минути на човека до мен бяха свързани с понятието лудница. Бяха свързани с трафика. За три дни не можа да се оттърве от стреса при пресичането на улиците. Аз все пак си имам тренинг от България и не съм чак дотам паникьосана — номера е да вървиш напред, без да се оглеждаш и да се надяваш Бога на пешеходците да е благосклонен.



Улица в Париж

Хотелът ни е в една малка уличка зад Пантеона. На метри от кръстосващите се Сен Жермен и Кардинал Лемони (изобщо не съм сигурна за произнасянето на името на френски — до последно казвах на улицата Лимона, за по-лесно) Персонала е арабски. Любезен народ. Те поне се стараеха и да отговарят на английски. От картата разбрах, че улица Муфтар, за която Росица (Стойчо: Росица е авторът на „Пътуване до Измир, Фоча, Родос и Крит) ми писа все хубави неща, е съвсем наблизо и след кратко освежаване се запътихме натам. Хареса ми в теснотата и топлите си светлини. Миризмата на вкусна храна те подканя към всяка една врата, обръща те към всяка една витрина. Видяхме и ресторант „Савой“, за който Росица писа. Обаче вътре беше пълно с народ и се отказахме да влизаме. Влезнахме в едно ресторантче наблизо. Не помня името. Храната беше много вкусна, макар да не беше нещо, което да ме впечатли до превъзнасяне. Беше прясна и добре приготвена храна. Топла.



Улица Муфтар

Всъщност най-вкусното нещо, което някога съм яла е печеното на камък телешко, което сервират в много ресторанти на Мадейра.

Другото е домашна содена питка с домашно овче сирене и домашно овче кисело мляко — Произведено в България.


Парижанки (зад Пантеона)


След ресторанта, на сити стомаси се разхождаме по уличките, които ни отвеждат до Сена. В мрака, през един мост от нас виждаме Нотр Дам. Не фасадата. Стана ми една зловеща нощта. Дали беше от осветлението или от мрака на реката, но ми заприлича на Сауроновия дворец от Властелина на пръстениете. Знам, че някой може да изкоментира това като глупост, друг — като претенции, но това си бяха първи впечатления и усещания и искрено ги споделям.



Парижанки (една пресечка на бул.Сен Жермен)

На следващият ден картинката беше съвсем друга. На дневна светлина тръгваме рано да се разхождаме. Не вървим по тротоарите, а слизаме долу, край реката. Туристическите корабчета все още сънуват, докато техни събратя пренасят купища въглища по реката. Покрай реката няма много народ — един двама забързани нанякъде хора и един не до там забързан пенсионер, който разхожда кокер. Снимаме се до Новият мост(който всъщност бил най-старият в Париж) и се качваме до катедралата. А там — милиони китайци! Шегувам се. Милиони не бяха, но имаше няколко дузини. Правеха си снимки. Тук таме и по някой американец или руснак подочух. Обикаляме. Снимаме. Зад катедралата, на единия тротоар седи възрастен мъж. Прилича ми на бездомник. До мен човекът пояснява, че може да е и бездомник, ама нощува до Нотр Дам. Правим си и една-две китайски снимки за семейството (Китайски са снимките, на които човек озъбено позира пред някоя историческа забележителност, интересна местност.)



Месооооооо;-)


Продължаваме по уличките. На малко площадче виждаме кипрички магазинчета за хляб, морски деликатеси, сирене, месо и яйца... Наредени едно до друго, стоката все още се подрежда от продавачите. Сядаме в едно кафене наблизо — поръчваме кафе и кроасани. Почиваме си и си говорим на спокойствие, на масата до нас седят момче с азиатски черти и европейско момиче. Говорят на английски — той със силно американски акцент, тя — със силно френски. Клюкареха си някого.

Кафето беше добро, кроасана — вкусен. Продавача и продавачката се шегуват нещо помежду си, поздравяват минаващите с „Бонжур“ (и се заприказват със всеки клиент. Съжалявам, че не знам френски.

След закуската, просължаваме до спирката, където излязохме снощи. Люксембург. Разглеждаме парка. Подреден, малко ошмулен от есента, но все пак очарователен и спокоен. Пълен с гълъби и чайки. Както и с практикуващи тай-чи ранобудници. Видимо пенсионери. Минават в галоп голяма група момчета. 12—13 годишни. Пред тях тича очилат учител. Припомням си нещо от преди мноооого много години, в една далечна галактика... Как ни юркаха да обикаляме стадиона в часовете по физкултура. След минути притичва втора група. Момичета. Е, това вече ме изненада. Не знаех, че ги делят на момчета и момичета. Децата са предимно с европейски черти. Като казах европейски черти, се сетих как толкова се опитваха да ми внушат колко много чернокожи и араби има в Париж. Ми... чак толкова много не видях. Зависи кой с какво сравнява. Ако сравняваш със София, може и да са множко. Ако сравняваш с Кайро да речем, сигурно не са чак толкова много. Както и да е — цветнокожите не са предпоставка да харесвам или не харесвам някой град. Те са хора като мен и допринасят за оформянето на облика на даден град. Снимам статуите и цветята. Пълня душата си със спомени и си припомням хиляди неща. Радвам се на лъскавия гарван, който чисти перата си до фонтана на Мария Медичи. Снимам го.

Излизаме от градината и тръгваме по улиците. Снимам наред хора, сгради и за ужас на спътника ми в пътуването и в живота, се спирам по средата на улицата, за да снимам и трафика. Е, свети зелен сфетофар, в края на краищата.

Малко се позабавихме при Пантеона — не можех да се нарадвам на възможностите да щракам различни сгради и лица. И не можех да спра да се ядосвам, че не взехме големият обектив, за да снимаме съвсем детайлно.

Галоп до хотела, празня картата на апарата, зареждаме пак и тръгваме. Имам време — ще смогна да видя и площада на Бастилията, преди да идем до театъра. Минахме разстоянието като на състезание. Снимам кафетата, улиците... Една витрина на сладкарница ме мами... ооооох... какви тортички, какви шоколадчета... какви цени...

Не може.Трябва да опитам. Турист с турист такъв, какво си опитал, ако не си опитал френски шоколад! Излъган турист такъв — шоколадът не беше нищо особено. Нищо особено различно. И съвсем не толкова вкусно, колкото белгийските бонбони, които най-безсрамно изплюсках на една Коледа. Цялата кутия наведнъж! Поставям си Белгия за цел някъде в бъдещето.

Хотел де Вил... Никаква идея за нищо! Срам ме е. Не знам какво е Хотел дьо Вил, даже не знам как се произнася. Ама и бързам... Пък и Хотел дьо Вил е минавал и ще мине и без моята компетенция по история на Франция.

В момента в главата ми е само едно и това е представлението. Дъжд, мокри улици, бегом,Сена, кафене с френски момичета, облечени като американски дядо Коледа (кока-коленото червено и бяло), метро, 12 станции, побъркани тийнейджъри в метрото, които демонстрират умение да танцуват и да пеят в тясното пространство на претъпкан вагон на метрото. Силна арабска музика, която почти разплака младата жена, която седеше срещу мен, заспал мъж с монголоидни черти, много бяла азиатка с момиченце и момченце, които се притискат към майка си, станция след станция... и Форт д’Обервил (нямам идея дали се произнася така на френски) Следва едно представление, което винаги ще кръжи в главата ми като кон по пясъчна арена. За него съм писала на едно друго място.

Лувърът


Следва ден за Лувъра, Шанз Елизе(любезни франкофони, това наистина ли се чете Шанз?) и Айфеловата кула. Ех туристе,туристе! Ех посредствен туристе!

Посредствен или не, турист съм си и си избирам този маршрут... Материал за снимане поне има. И статуи... ах, тези статуи в мокрото...

Бедни ми Нострадамус, сигурно в напушените си видения си се ужсявал от тълпите китайски туристи в Париж и това е довело до пророчеството за жълтите хора, които ще завладеят света. Изсипват се на тълпи от автобусите, правят снимки и изчезват в пирамидата... Аз няма да влизам, защото нямам време. Искам да видя много неща, но просто няма време. Леко забързан ход... градините Тюйлери... статуи, статуи... Иска ми се да имам време да седна и да гледам всяка една от тях с дни... Нямам време... Всичко се сменя като на диапозитиви... Кафененце... Обелиска... Фонтан.... Айфела в далечината... Триумфалната арка.

В Люксембургската градина



Шанз Елизе е оживена въпреки дъжда.Тълпата в близост до Триумфалната арка видимо се покитайчва. Чувам тук-таме и руска реч, италиански или испански, но това са откъслеци...

Странични улички, много дъжд, посолство на Ботсуана с две зебри на герба... — не се стърпях и го щракнах в движение. Гръцкото знаме в една пресечка... Посолство на Азърбейджан... Де ли е Българското. Дали е наблизо и дали няма да ме изненада от някоя пресечка разветият български флаг. Не би.

Айфеловата кула. Леле, колко хора се възхищават и се влюбват в това творение. Сега, пак рискувайки критики да си кажа — не бях смаяна. Красива е. Много е красива, но... просто е много красива. За някого може би е красиво мястото и спомените, за друг е красива специфичната конструкция, но чак да кажа, че е изумителна не мога!

Много повече се отплеснах по конниците от двете страни на моста преди кулата. И по гледката на залязващото слънце.

Паметникът в основата на Айфеловата кула


Мокро, мокро, мокро. Някаква модерна конструкция посветена на Мира, статуя на конник, поредната огромна сграда, кафене — гаден студен крем и не толкова гадно кафе, затварящ (военен???) музей (с погребания Наполеон вътре) и улици надвечер. Ужасни болки в крака.


Без коментар:-)


Отивам в хотела, вземам гореща вана и лягам. По някое време ставам. Пак започваме да обикаляме. По мостове и покрай кафенета и влюбени. Трафикът не е по-различен от този през деня. Замалко да ме прегазят в една тясна уличка. Магазинчета (или малки галерии) в които продават пластики и картини... Булевард, бяла лимузина паркирана до една улична лампа(по точно подпряна на лампата), арабския университет, публика излизаща от близкото кабаре и ресторантче.

„Ей, гарсон, юн каве е газе булгар!“


Сядаме. На чаша вино. Две. Обсъждам французите, които все още излизат от кабарето. Тройка е спряла по средата на улицата и си взема лека нощ около дестина минути. Клаксоните на минаващите автомобили само ги подместват за момент настрани и после пак си застават на средата на улицата. Смея се. Мъжът ми казва,че съм пияна. От приземния етаж на ресторанта се чува буен смях на момичета придружен с гръмогласно „Ляляляляляляяяяяя!“ Мъжът ми ме поглежда и казва „Извинявай! Не си пияна!“

Последен ден. Реших, че ще ходим на пазар. Самолетът ни е в 7 вечерта. Време има, от хотела казаха, че няма проблем да си оставим багажа до 2 часа при тях. Тръгваме. Заваля. Изсипа се як дъжд.

Аз обаче, с картата в ръка търся път към онзи пазар, за който Росица ми беше писала, че е най-стария пазар в града. Стигнахме до там през Променадата. Гледката на пазара ме озадачи. Не си го представях така. Такъв пазах има и тук. Сигурно не е толкоз стар, но е също толкова неевропейски в присъстващите около теб. Нищо против, просто не беше такъв в представите ми. Не се поинтересувах предварително и не бях разбрала, че е пазар за хранителни продукти. Сигурно всички неща там бяха вкусни и пресни, но аз по овчо туристически подбуди исках да взема някакво сувенирче от Париж, а там такива нямаше.

В сувенирните магазини пък имаше чашки с изобразени парижки известности, пепелничета, тениски с надпис Париж, айфелови кулички, триумфални аркички и други дреболийки, които изключително ненавиждам, защото само събират прах в къщи и никаква работа не вършат. Абе накрая взех един шал — поне топли и накупих от летището парфюми — не защото обичам да подарявам парфюми, ами защото ми беше споменато, че биха се зарадвали на парфюми.

Както и да е... разказа ми май стана дълъг... Но би продължил с още един ден пребиваване в Париж (вече в друг хотел), защото случихме на скапан самолет, който не успя да ни вземе вечерта и летяхме на другия ден.

Но смятам да се върна един ден в Париж и да имам повече време. За Версай, за Лувъра отвътре за Музей д Орсай и за много вино!

Тези, които не са харесали разказа, са се отказали на средата, а за тези, които са стигнали до този ред... Благодаря за вниманието!

Малко снимки:
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=79567&view=1&photo=1

Автор: Катла

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

11 декември 2006

Ташкент през погледа на хулиганката :-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Ташкент. Столица на Узбекистан. Там виреел памук. Толкова си спомням от учебника по география за 7-ми клас, щото това 7ми клас при мен беше много отдавна...

И ето че преди няколко години започнах да пътувам и до там! Мястото много ми хареса. Уж прилича на останалите бивши съветски столици из Централна Азия, а ... не прилича. Има си нещо само свое си. Не знам дали успях да го уловя и ако да - дали бих успяла да го опиша с думи...

Преди месец компанията ни заяви, че от тази зима спираме да работим с Ташкент. Затварят офисите там, персоналът - съкратен и това е то. Не било бизнес-изгодно. Сигурно е така. На мен обаче мястото вече ми липсва! От друга страна се радвам, че имах възможността да се докосна до града и хората в него, защото ако не беше работата ми - едва ли някога бих отишла там - все пак това място не е от очевАдните, когато човек си избира къде да иде на почивка...


Когато за пръв път крачето ми стъпи в Ташкент, беше ранна сутрин, повече нощ, отколкото ден, тъмно и топло. Лятото температурите стигат до 50*С през деня, а нощем не падат под 20!На път за хотела ми направиха впечатление правите улици, перпендикулярни една на друга със стройни редици от дървета на всеки тротоар - и за най-голямо изумление на английските ми колеги - с варосани до половината стебла!
Жилищните блокове и там са панелки. Панелки, ама не като в София! Тези си имат характер! Всеки блок си има негов си цвят и дизайн (въпреки че преобладава навсякъде традиционното синьо), свои си плетеници и орнаменти по терасите. Красота! Никога не съм си мислела, че тази дума може да се употреби по отношение на блок, при това панелен!
По улиците чисто - няма една хвърлена хартийка или боклуче! Пак няма да правя сравнения нито със София, нито с Лондон (последният особено след петък вечер и в събота сутрин!!!), щото просто не са в една лига с Ташкент... Поне по чистота де. И изведнъж след следващия завой на автобуса ми стана ясно защо! 4.30 сутринта, а баби в традиционни велурени рокли метат улиците! И хич не приличат на нашенските циганки, дето от едно място само местят боклука на друго и покрай някои от тях направо да го е страх да мине човек - тези баби усмихнати си метяха, събираха си боклука (не че много го имаше!) и дори помахаха на заспалите ни физиономии в автобуса!

Стигаме до прекрасния 5 звезден хотел Интерконтинентал и аз както винаги побързах да се ощипя и да си спомня времето преди много години, когато като студентка живеех в една тъмна избена стаичка, едвам свързвах двата края и обикновено в хладилника имаше само магданоз и парче сланина! Напомних си да не приемам лукса в тоя живот за гарантиран, а да го оценявам и съм благодарна, че живота ми се е променил към по-добро (хм, а дали е така...) и в случая е много по-добре да съм на 34, отколкото на 19 години, примерно...Влизам в луксозната си стая и поглеждам през прозореца. Гледа на изток. Красота! Слънцето току-що е решило да се покаже и ми намигне закачливо и първите му плахи лъчи са огрели едно голямо езеро, пълно с лебеди и патета! Вече нямах търпение да спя бързо и на другия ден да тръгна да разглеждам, да нахраня патетата с кифли и да се разходя из прекрасните градини, които се виждаха през прозореца и които по-късно се оказаха т.нар. Японски градини - с всичките му водопади, пътеки, обсипани с камъчета, тревички, изкуствени езерца и пейки, на които влюбени се целуваха, забравили за целия свят! Ама всичко това щях да го разбера утре, а в този нечовешки час всички човешки същества наоколо спяха и беше тихо, спокойно и красиво!

След няколко часа ставам, успявам да убедя двама колеги да тръгват с мен - и отиваме да опознаваме града! Точно пред хотела виждаме спирка на метро. Веднага замъквам колегите там! Добре, че навремето учителката ми по руски беше много страшна жена и всички, които не учеха и не си пишеха домашните бяха строявани в редица и получаваха по една (или няколко - според зависи!) показалка по задните части, та друг път да не се повтаря! Майчице, ако тая жена преподаваше в днешно време на днешните тинейджъри - досега или щеше да е пребита, или вкарана в затвора заради методите си на работа! Ама за преди 20 години това си беше нормално и мислено й благодаря, щото след толкоз време реших да си отворя устата и да видя помня ли още руски - и помня ами!!! И още как!
Купихме си жетончета за метрото и слизаме надолу по стълбите. Онемях! Красота!(тая дума вече колко пъти я повторих, че и с удивителна в края, ама града наистина си заслужава и думата, и удивителната!) И думичката - красота - си мислех, че не се връзва с думата метро - ама това е само в Лондонското метро! Тук - картинката е съвсем различна! Все едно влязохме в някаква изложбена галерия! От тавана висят огромни, много величествени полилеи, по стените - изрисувани картини и всяка станция на метрото си има своя собствена тематика - една беше посветена на Валентина Терешкова. Друга - на Юрий Гагарин и всичко, свързано с Космоса. Трета - на някакъв местен герой Юнус Раджаби, него така и не го разбрах кой е! Чисто, светло и мирише на онова нещо, дето с него мажат разни дървени работи, за да не гният(терпентин ли му се казваше, че хич ме няма по тез работи?) - с такова явно бяха намазани дървениите покрай перона и релсите!


Наоколо се чува повече руска реч, отколкото местния узбекистански диалект! И слава Богу! Щото моята страшна учителка навремето само на руски ме научи! На стената има един огромен часовник и той отброява колко минути са минали от последния влак! И на всеки 7-8 минути - хоп - влакче. Качваме се. Питам де да слезем за центъра и всички с голямо желание обясняват на тройката чужденци!

От метрото се излиза в един разкошен, огромен парк. В центъра му - величествена статуя на Амир Тимур - местният средновековен владетел, дето е успял да превземе всичко наоколо и Узбекистан по негово време е бил поне с тройни рамери! Яхнал кон, с развята мантия, дългокос(!!), брадясал, с изпъкнали скули и дръпнати очи! Мъжът мечта! Поне за мен! Въздъхвам, че е живял около 800 години преди мене и си напомням да не забравям да гледам по улиците дали днешните му потомци с нещо не приличат на него!


Обикаляме паметника от всички страни - така де - да си напълня очите с хубост - и нещо ме накара да се разсмея с глас! От другта страна на статуята - една жена с кофа и парцал бърше стълбите и пиедестала, на който е построен паметника! Жената беше явно от някое местно селце - с велурена рокля и шарена забрадка (иначе ташкентските девойки се обличат по последна мода!). Отидох да я заговоря - каза ми, че това й е работата - общината й плаща, за да бърше паметника! Щото е прашно през лятото, а когато вали и туристите си правят снимки на стъпалата, ги изпоцапват с кал!!! Не знаех да се смея ли, да се възхитя ли на местния кмет и управа! В крайна сметка мислено го поздравих за добрата идея и продължихме към главната улица, минавайки покрай дядовци, играейки шах и табла, пръскачки, фонтани и вековни дървета.

Отиваме на главната улица - т.нар. Broadway! Няма шега - така са си кръстили главната улица в Ташкент! Нямам идея нито чия блестяща(блестяща?!) идея е било това, нито защо - най-малкото защото никога не съм била на истинската Broadway... Ама ако и това стане някой ден - обещавам да сравня...

Тръгваме по улицата. Пешеходна зона е, в началото й е местната музикална академия, по-нататък е пълно със сергии - продават глинени сувенири, местни ръчно изработени чинии и панички, целите изрисувани с традиционните сини плетеници и до сергиите - палатки с кариоке машинки!Ей това не го бях виждала никъде по света! Палатка, т.е. по-скоро нещо като шатра с 3 стени и там - маса с микрофон, екран и каквото още там си трябва. И във всяка от тях - някой седнал, гледа си екрана и пее ли, пее! И стари, и млади, и добри певци, и лоши... Пеят си хората, свършва им песента, стават, плащат си и си продължават по пътя! Такова чудо никъде другаде не бях виждала!

По-нататък са седнали художниците. От онези, при които сядаш, не мърдаш половин час и те те рисуват! Вървим си и никой от нас няма намерение да бъде рисуван, още повече след само 4 часа сън и редовния за професията джет-лаг, докато не дочувам отляво разговор между двама художника на руски - "Ах, какво хубаво момиче, а не ни забелязва...Така ще си ни подмине..." Спрях се. Явно думите не бяха предназначени да ги разбера, щото от около половин километър ми личи, че не съм от онзи край и хората едва ли са предполагали, че съм имала строга учителка и знам руски!! Усмихнах им се, щото все пак не всеки ден ме наричат:1. Момиче(само да спомена - през лятото в София един 29годишен хм...кво да го нарека...същество от мъжки пол ми рече, че изглеждам много добре за жена на средна възраст! Нищо, че съм само на 34! )


2. Хубава И то да ме нарекат "момиче" и "хубава", когато съм недоспала, с джет-лаг и т.н.!И реших да седна да ме рисуват! Ако не излезе хубав портрета, поне ще са изкарали няколко долара художниците и ще си идат в къщи при децата си с непразни джобове...Сядам и уж само единия щеше да ме рисува, ама по едно време и друг се присламчи... Казаха ми да гледам еди къде си и да не мърдам половин час!!! Колегите исландец и англичанин си поставят за задача да стоят на 2 метра, точно там, накъдето трябва да гледам и започват да ми се плезят, правят физиономии и всичко възможно да ме разсеят и разсмеят... Ама все пак след половин час - рисунките готови. Поглеждам - и се изумявам. И на двете картинки съм си аз! Само че единият художник ме е видял като тъжно, замислено, замечтано момиче (каквото често наистина съм), а другият - усмихната и с щастливи искрици в погледа (каквато по-рядко съм, ама се случва)! И пак се убедих, че са много верни онези думи, че различните хора виждат едно и също нещо по различен начин! Платих си и за двата портрета и си тръгнах сред пожелания да ни хареса града, пак да заповядаме, дори и само на лафче и така! Хубави, топли хора!


Гледам - на следващатта сергия продават касети и компакт дискове. Спрях се от любопитство, да видя що за чудеса се продават в сърцето на Азия. Ами - всичко има! Сетих се, че предната седмица в Баку не можах да си купя диска на System of a Down, щото нали групата е съставена от арменци, Азърбайджан и Армения открай време се карат за Нагорни Карабах и в Армения е забранено всичко азърбайджанско, а в Азърбайджан - всичко арменско!Както и да е - попитах дали имат диска и очите на мъжа зад щанда светнаха! Извади СД-то и дори ми го продаде с отстъпка - заради добрия ми вкус!!! Ей само това не очаквах - на такова място да срещна истински почитател на една от любимите ми групи! Стискаме си ръцете, намигаме си и продължаваме нататък!


Решихме на връщане в хотела да се отбием на местния пазар. Пазар като всеки друг - само че чист, подреден и никакви боклуци като в Аман например, дето всред хартийките и обелките от банани и портокали не е ясно с какви обувки си... Продават си хората - салати и макарони в едни големи легени - който е гладен - пълнят му една паничка направо от легена и да яде! Видях нормалните за един пазар подправки, сушени плодове и т.н. Докато не стигнах до едина баба с леген, пълен с нещо като тебешир, ама с форма на кръгли топчета! Оказа се някакво си сушено сирене! Даде ми да си опитам. Отвратително на вкус! Аз едвам си преглътнах половината от малкото топче, което бабата разчупи, а тя с блажена физиономия изяде другата половина!Нищо друго интересно по пазара, с изключение на едно - жените! По-скоро веждите им! Тези, които са нямали "щастието" да се родят със сключени вежди - са си помогнали с черен молив!!! Изумих се! Ама че представа за красота имат из този край! Погледнах в Пътеводителя и наистина там е написано, че за най-красиви се смятали жените с дебели, гъсти и сключени вежди, т.нар. mono-brow, или моно-вежда - не 2, ами си е направо една, толкова сключени!И другия критерий за красота - златните зъби! Т.е. златни коронки, де. Това било един вид инвестиция - и след като умре човек - със златото от коронките му покривали разходите за погребението! Ама това не съм го чела в Пътеводителя - един местен руснак така ми каза. Човекът обаче беше с чувство за хумор и така и не разбрах пързаля ли ни, или наистина си държат златото по устите, а не в банките...


Но това с веждите и зъбите като критерий за хубост е само по селата и пазарите, където идват жените от село да си продават стоката. В Ташкент девойките са със съвсем нормални вежди, хубави бели зъби и са големи красавици!


Затова на другия ден като влязох в един салон за красота (под път и над път са тези салони - грижат се за себе си местните жени!) хич не се учудих, че момичето със съжаление изгледа тънките ми, изписани вежди и ми каза, че сигурно съм много нещастна с вежди като моите! Да съм ги оставела да порастнат поне 3 пъти по-дебели и никой мъж нямало да може да ми устои! Смях се с глас, а наум си рекох, че ако в думите на момичето имаше и 20% истина, можеше и да пробвам да си променям веждите. Но тъй като това хич не е сигурно - реших да си запазя моичките си!


На излизане от метрото пред хотела ни спря полицията. Искат паспорти и имат много въпроси! И направих грешката да им заговоря на руски! Като се почна - откъде сме, защо сме тук, как така съм българка, пък с английски паспорт и говоря руски! Тоз исландец кво правел в Ташкент и т.н. Обяснявах, обяснявах, по едно време ми писна! Викам му, че хич не е негова работа аз колко и какви езици говоря, всички сме тук по работа, даже не ни трябват визи и да ни оставя да ходим да си продължим разходката! Онези само се разсмяха, казаха си нещо на узбекски, козируваха и ни оставиха на мира! Не знам кво му беше толкова смешно - че 159-сантиметрова българка му се изрепчи, или просто му стана безинтересно да се занимава с нас... Ама и тях ги разбирам - седят по цял ден на входа на метрото - на всяка станция по двама - и си умират от скука! И сигурно не всеки ден виждат в комплект българка, исландец и англичанин! Засмях им се и си продължихме по пътя.


Вечерта отидохме да вечеряме в местен ресторант - Бахор. С програма при това! Поръчахме си напитки и ни казаха, че вечерята ще ни я сервират СЛЕД програмата, която трае един час. Зачудих се защо. Само след 5 минути разбрах! На сцената се появиха около 20 девойки. Танцьорки. Толкова много хубост на едно място никога не бях виждала! Изваяни тела, облечени в местни костюми, състоящи се предимно от воали и шалвари! Танцуваха като богини някакви си местни танци! Загледахме се и даже не се сещахме да си пием питиетата, какво остава ако ни бяха сервирали вечерята! Всичко щеше да е отдавна изстинало, докато се сетим за ядене! Умни хора са явно управителите на този ресторант!В края на танците - всяка маса е наобиколена от няколко танцьорки, които поставят на масата нещо като морска раковина - и мъжката част от населението да си изпразва джобовете и доларчетата или узбекските сумове по тях - кой каквото има! Изпразниха си джобовете колегите, ама танците наистина си заслужаваха!


На другата вечер отидохме в друг ресторант - там танцуваше само едно местно девойче. Всеки танц - пред различна маса! Красиво е много недостатъчна дума, за да се опиша това момиче! Най-много ме впечатли погледа й - горд, срамежлив и дръзко-предизвикателен едновременно! Мъжката част от компанията направо забрави къде се намира и за какво са отишли в ресторанта - а именно - да вечерят!


И най-интересната случка от вечерта - идва време да си платим сметката. Около 8 човека сме - доста ще е била. Така и не разбрахме обаче колко! Идва сервитьорката и казва - сметката ви е платена! Ама как, от кого... посочва ни двама мъже в съседното сепаре - единият от тях платил сметката на цялото заведение! Попитах - повод ли има, рожден ден ли, що ли - поне да го поздравим човека с каквото там празнува... Момичето се усмихна и само каза - "Той просто е един богат човек в добро настроение!". Погледнах го. И не знам защо, ми стана тъжно. Съжалих го. Да, аз, дето съм с нормална заплата, небогата и работя нон-стоп, за да си плащам ипотеките и сметките... Що го съжалих ли... Нисък, пълен, плешив, пиян, залитащ, сам... Седнал с бодигарда си в ресторанта, т.е. все едно, че е сам... Защото на пазача му се плаща, за да бъде там... И за да се чувства по-малко самотен, или да обърне внимание на себе си, или знам ли и аз защо - решил да плати сметката на целия ресторант... Или просто на човека му е ясно, че ако имаш пари - много пари - никога не е ясно дали утре ще си наоколо, за да им се радваш - както в Ташкент, така и на другаде по света - и беше решил да направи жест... Тръгнахме си от мястото със смесени чувства, клатейки учудено глави... Шарен свят!


На излизане от ресторанта влязох в денонощния магазин срещу хотела и купих цяла торба с кифли. Оставих колегите си да ходят да си допиват, а аз се прибрах, стегнах куфара, поспах няколко часа и в ранната утрин отидох и седнах зад хотела, до езерото. Патетата и лебедите ме наобиколиха и в сутрешния полумрак аз и те си направихме разкошна закуска заедно! Докато аз мислено си вземах сбогом с тях.
И с Ташкент.


Автор: Ваня

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

За нашия сайт :-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Здравейте,
Казвам се Стойчо Димитров и съм единият от двамата администратори на този блог. Другият администратор е Комитата.
Сайтът е предназначен да разказва за нашите пътешествия из страната и чужбините, като с удоволствие се публикуват и разкази на други пътешественици. Условията на публикуване са малко по-надолу..

Малко история
Сайтът започна работа през май 2006г, но предисторията му е доста преди това....
Работя като софтуеърен консултант. През 2003г отидох на дългосрочен проект в Белград, който продължи до есента на 2004г. Бяхме малка групичка колеги, като от време на време идваха и други колеги за по няколко семдици. „Основната” група практически станахме жители на Белград, които прекарват отпуските и почивните си дни извън Сърбия.... (така де, аз се връщах в София).
Белград е абсолютно непозната дестинация за нас, а и със сърбите меко казано, никога не сме се познавали. Освен това, кръчмите в Белград, като цяло не струват. Затова реших да напиша едно описание на пътя и начина на живот (ресторанти, цени). Това описание беше предназначено за моите колеги, които по една или друга причина идваха за по-кратки периоди в града и за да не се налага всеки път да се обяснява къде-какво-как...направих опит да напиша едно такова описание.
Работата ме увлече и докато пишех си спомнях какви ли не приятни и неприятни истории. При една от редакциите на мен самия ми стана интересно и ... реших, че не става за инструкция за колегите, а си е нещо повече (колегите ми така и не разбраха, че първия ми разказ е бил предназанчен за тях) и тогава реших да го публикувам в интернет. Комитата ми обърна внимание върху форума на посока. Сложих го там и разказът за нула време беше прочетен от 1000 човека. Е, възгордях се, да седна да ви лъжа ли?
Следващите няколко години бяха свързани с поредица от дълги командировки и така се родиха следващите разкази. Тогава реших да ги събера и да ги сложа на мой сайт. Така възникна предшественикът на този сайт http://www.geocities.com/stojtsho -Размерът постепенно нарастваше и един ден Комитата рече, абе що не се преместиш на блогера?
И така през пролетта на 2006 се появи първия постинг в „Пътуване до...” на адрес http://stojtscho.blogspot.com/
Оттогава двамата с Комитата качваме пътеписите си тук и с удоволствие качваме подходящи разкази от други автори.

Контакт и условия за публикуване:
За да се появи ваш разказа тук, е необходимо първо ... да бъде написан, естествено! Второ – трябва да се свържете с мен на мейл стойчо@yahoo.com “стойчо” се изписва на латиница, по начина, който се пише „стойчо” в url-а на настояшия сайт. (ама и аз измислих една формулировка, за да избегна „паяците”).
Разказът (новела, есе, роман, етюд, поема – не държа на формата) трябва да разказва за ваше пътуване (т.е. вие сте пътешественикът) в страната или чужбина, като най-важното е да бъде забавен и/или интересен. Изобщо не е нужно да бъде „литература”, особено пък във вида, а който я учехме в училище – важното е това да е личната ви история и личния ви поглед върху пътуването – така както се пише в интернет. Допуска се жаргон, допускат се и политически пристрастия.
Във всеки случай запазвам правото си на редакция, така както запазвам правото си какво и кога да публикувам.

Авторски права
Ако не е указано друго, съдържанието на сайта е защитено от creative commons лиценза. Авторите ще бъдат изписвани под името, което пожелаят.

Отказ от отговорност.
Нищо публикувано е този сайт не може да се приема като указание. Фактите може да са верни, може да не са верни. Нито аз, нито Комитата носим отговорност за щети, пропуснати ползи или каквото и да е друго предизвикано от ползването на инфомрация от този сайт.

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

07 декември 2006

Румъния: Комитата се прави на хъш в Букурещ

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Разказът се премести на новия си адрес:

Комитата се прави на хъш в Букурещ>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

03 декември 2006

До Италия и обратно - през къде ли не....

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

„ И какво стана с Джиджи? Ами какво, върна сее!”

Та така. Новопосветените пътешественици се завърнахме. Нашето, бих казал, много дълго отлагано пътуване се състоя. Благодарение на Благун, Дивака, Sayaro, Емо Вучев – хора, които не познавах и все още лично не познавам, съставихме и осъществихме, почти изцяло по Интернет (както каза приятел това си е натурален нетуъркинг) едно истинско пътешествие. Набавихме нужната литература, карти, билети, резервации и всичко това за първи път, като изключим едно отдавнашно пътуване до Будапеща и Прага със стария москвич преди … години. Искам да ви кажа, че вече се чувствам като част от едно много различно, ЧОВЕШКО съсловие. Напомня ми годините, когато откривах компютъра: приятели прекарваха часове с мен, за да мога да инсталирам първият си Уиндоус – 3.11. Колко търпеливо и добронамерено обясняваха този „Друг Свят” на невярващия.... Още от тогава остана вграден в мен „Закон1: знаеш ли трябва да помагаш!”

Всъщност, ако не ви се чете, ето тук може да го видите на картинки sofia-rim.kolio.net
Та сега по същество. Маршрутът София – Любляна (с посещение на Постоинска яма)– Венеция – Флоренция – Рим – Капри (с нощувка в Праяно) – през Бари - Игуменица Йоанина – Мецово – Ней Пори (или Пури – нещо Ню порт) – София беше осъществен за 11 дни. Пътят, който ми се струваше с ужасно дълъг първи участък от 922 км. се оказа едно много приятно и лесно изпитание. Един шофьор на автобус, пътувал къде ли не, ми го каза много просто „Абе, ти в България пътуваш ли?” – „Да”казвам „често”. „Ами тогава нищо не може да те изненада, по–лоши от нашите пътища нема!!” – оказа се прав. Минах през тунелите на Ниш, може би поради това, че не дочетох табелите или защото беше рано и полицията им още спеше, без проблеми.

Сърбия дет се вика на един дъх с 1600 динара. В Хърватска има превъзходна магистрала – права, равна и ненатоварена и на всеки 5 км - Отморище с водичка и сянка, и кофи за боклук. Твърдо бяхме в Европа, явно. Единственият проблем по тази магистрала е да се удържиш буден. Ако не бяха любимите същества в колата да пеят и приказват, трябваше да мина на автопилот. Словения. Шенген. Остър поглед. Къде отиваш? Пари? Резервации? Дай, да видим. Колкото и да имаш самочувствие, леко ти го смачкват. Слава богу, за 5 мин прескочихме ОТТАТЪК. Словения... Още преди 30 години баща ми се върна оттам с пълен куфар шоколад, и каза: „Тия не са никакви югославяни, те са повече австрийци от австрийците”. И сега се потвърди това впечатление. Подредени села, чистота, цветя, подстригани поля…много европейско ;). А Любляна е много събран, стилен, чист, тих приятен град. Алеи за колоездачите, светофари за тях и никой не им паркира на алеите. Вечерта край реката - всички заведения със свещи, музиканти по площадите. Очаровани бяхме, а супа, сервирана в хлебче, със страхотна месна бира Сокол. Да ви кажа честно, от всички величествени красоти, които видяхме, това място ни грабна като място за живеене. Ако избирахме от градовете, къде искаме да живеем, това е Любляна. Още си смятат в СИТ-ове (словенски н’ам-к’ъв си толар) - еврото не е особено модерно.


Пътят ни отведе в пещерата Постойна. Страхотно е да се види. Индиана Джоунс може да се почувстваш. Оттам искахме да минем през Триест, покрай брега, да зърнем Адриатика, но не стана. Пусти магистрали така ни извъртяха, че само камиони и бетон видяхме. Карай да върви, нали летим към Венеция. Граница. Бонджорно!, и сме в Италия. Усещането е.... коли, тирове, коли, тирове - е, това е наш избор. Ако искаш да стигнеш за време, което можеш да предвидиш, това е пътят. Пристигаме, за първи път без лутане, в хотел Сан Карло в Местре. Чудесен, удобен, професионално отношение, добър английски. Гмуркане под душа и бегом към Внеция.


О, Венеция! Грабва те тутакси. Там се загубваш на мига, но това е толкова очарователно. После ненадейно се намираш, където трябва. Търсиш едно, попадаш на друго


Пример

Ама си заслужава.... Тия венециански търговци, явно, въртейки бизнеса по Средиземноморието, добре са припечелвали и, сущи наши новобогаташи, са гледали да го демонстрират. Всеки се е състезавал със съседите си – по-голям дворец, от по-велик майстор да вдигнат. Ама така е, има ли пари и култура има. А Венеция има, всичко има.
За съжаление, една нощ и половин ден, и сме по пътя към Флоренция. Много ефектен път. От Болоня към Фиренце (не знам от ‘де това Флоренция) магистралата минава високите Апенини, демек тунел-завой-тунел-завой. И то завои, дето трудно се взимат с 100км/ч, а колоната пердаши със 130-140. Ако минеш в другата колона, отиваш при тировете и там - не е оферта...(на 5 метра дистанция са). Почуствах се като Шумахер, нали съм в страната на Ферари. А за капак, между тунелите - здрав дъжд, едва се вижда. Ама накефих се, рядко се случва да влагаш 100%.

Флоренция. Много е красива. Много пищна. В Уфици ни заболяха краката, огромно съкровище. Много дни са нужни. Е, друг път - още. Хотелът – риали ренесанс. Стаята - 40 квадрата, таванът на 5 метра, канализация - външна. Направо чувахме въздишките на Медичите през стените. Е, това удоволствие, обаче, изисква колата да се подслони в гаража на Баричело (мисля, че е прякор) за същата сума като нас. Вечер е много хубава Фиренце, свободна, приятелска оживена, усмихната. Опитайте „бистика флорентина” (бифтек), около кило е, и тосканско бяло…Пожелавам ви го! Палацо Пити, дел Академия (Давид) - един ден.... Пусти живот, забързан.

Към Рим. Напускаме магистралата. Заслужава си. Интересно, очарователно, любопитно. Пиенца - градът на пенсионери и пинокиовци. Естествено, се заплесваме и атакуваме Рим по тъмно. Грешка! Няколко обиколки на Порта ди Маджоре и се намерихме.


Рим. Дали защото много очаквахме или друго, но този Вечен град се оказа по-пренаселен, по-шумен и по-мръсен, отколкото си представяхме. За добре пресирани и стресирани софиянци, Рим е типична градска блъсканица. Хотелът ни, бяха ни го избрали приятелите от Рим, се оказа разочарование. Собственост на Ватикана – типичният лукс и власт. Управляван от един йезуит, много прилича на нашенски пенсиониран полковник. Климатик - централен, пуска се по желание на йезуита. И най–щурото изискване: да се прибереш до 11.30 ч. Както и да е успяхме, с много парларе и ръкомахане, да вкараме един член от семейството във вила Боргезе на оригиналите на Рафаело. Останалите се отдадохме на разходки в парка, римска жега си беше. Много приятни са откритите туристически автобуси. Наистина е удобно и приятно да огледаш града от втория етаж, без да ти изтръпнат подметките.

Ватиканът. Много катерене и търпение са нужни да се покатериш на Свети Петър на купола, но пък си заслужава гледката. Разбрах откъде правят картичките. Вечен град, добре е да го погледнеш отгоре, помага за самочувствието. След насладата от простора, като контраст на усещането, вътре в катедралата се почувствах много потиснат. Толкова труфено, трупано, претрупано, натоварващо, че смазва. Злато, мрамор, могъщество. Оставам си православен отвън на площада. За разтуха отидохме до Остия – морския квартал на Рим. Гмурнахме се в Тиренското море с огромно удоволствие.
На път към Соренто. Избрахме оттам да отидем на Капри, а не от Неапол. Соренто си заслужава песента на Джили. Всички къщи, къщички, резиденции гледат към неаполитанския залив. Но Капри – О, Капри! Когато се покатериш с наклоненото трамвайче, после с автбус(ченце), с размери на полско фиатче, а после с лифта до върха разбираш, защо му слагат „О”то отпред.




Няма да описвам повече погледайте.



Има една синя пещера, която много ни изкушаваше, но не стигна време.

Към Позитано и Праяно. Това е ПЪТЯТ, отсечен в скалите - криволичи и предоставя коя от друга по-зашеметяващи гледки. Добре, че са направили парапети, на всеки завой може да излезеш от пътя, такова прехласване. Местните легенди за имената на градчетата от „Костерия Амалфина е Сорентина” са, че дева Мария е бягала и спряла тук, спряла там. Нищо чудно, боговете да са го посещавали.

Позитано няма нищо общо с нашият италиански дипломат - там не са го чували. Праяно, където бяхме намерили хотелче, е същото, поникнало сякаш на южните скали, градче. Много е хубаво, разбираш защо са им така добри канцонетите, всичко там така въздейства, да запееш, да се отпуснеш. Опън Гейт се казваше нашият хотел. Великолепно място, вижте сами


място за закуска


или

балкон



Амалфи, като прочетеш малко за историята му се оказва, че е бил не по-малка или слаба република от Венецианската, но защо ли е по–неизвестен не ясно. Като се загледа човек, като че ли всичките тези градчета са строени само за картички.

През Бари към Игуменица. Хубав ферибот, само дето ни събудиха в 3 часа да слизаме, а той едва в 5 ни изсипа от търбуха си на пристанището. От там - ту магистрала, ту не - до Янина. Има какво да се види там от деспотството на Али Паша. Има островче с чудесни кръчми и музеи. От всякъде те черпят баклава за добре дошъл, с идеята да купиш, ама от толкова баклавички така се заслажда, че само вода ти се ще. И пещерата Перама си заслужава ходенето, тя е по-скоро дълбока, отколкото дълга. Нощувахме в Мецово, много колоритно село - донякъде напомня Копривщица и Ковачевица. Сиренето им наистина е страхотно, и с узо, и с вино може. Кокореци, сувлаки - определено се почуствах по добре от италианските ресторанти. Хазайката ни (то си е хотел, но те посрещат като у дома си), Калиопа, се стараеше много. За всеки наш въпрос тичаше до речника.
Гърците явно са по–вярващи хора от нас. Всички кандила по пътя, а те са на всеки завой, бяха запалени и имаше цветя. Пример за това може да се види в Метеора. Тези там са строени с вяра, а не със злато и огън като Ватикана. Камък по камък нагоре. Няма друг начин освен с вяра. Който е ходил е усетил, който не - да погледа

Метеора



От там се насочихме към Егейско море. Ней Пори, странно как толкова голям курорт го няма на картата. Като антипод на нашето Черноморие, там се строи до 2-3 етажа и на 100 м. от морето. Представете си плажът на Албена, кристално море, две алеи за пешеходци и хотелчета, по-скоро къщи, с ресторант или кафене отдолу. Гарсониера на тази първа линия е 25 евро. Направо да се чудиш, защо толкова години инвестираме по нашето?! Нямам обяснение, и за капак е на по-малко от 400км. За няколко часа само бяхме в Солун, изумени сме от този град. Модерен, млад, богат, светещ, чист.
Към България, трепетът е разбираем. Границата, метакса от фри-шопа и към дома. От светлата Гърция, вече е среднощ, в тъмното. Тъмно, но родно. За 3200 км не видях полицай и хоп! в тъмно и тайно селце - щрак! Превишена скорост - с 80 през населено място в 2 часа през нощта. Хванаха ме мен - злодея. Е, добре дошли у дома. По нататък се гмуркаш в дупките от недоправената магистрала в тъмницата, няма една табела или лампа - ама те ловят нарушители.
Карай, след такова пътешествие човек се зарежда с добро. Дай Боже всеки му!

Чао, всичко е възможно

``````````````````````````

Изводи и полезна информация

Бе то кратко съм го описал, ама лека по лека по лека ще се допълва. Та да споделя няколко извода.
1. За първи път, съвсем сами, планирахме и организирахме нещо такова. То верно, че е страшно вълнуващо ама сега си давам сметка за риска. Нито от хотелите имахме представа нито от пътя, къде, колко как - от самото начало. Хората с ексурзоводи, подготвени, знаят, на групи, а ние - тримата. И всичко - по нета, е то ми е занаят, ама все пак.... Първи извод: За всичко можеш да разчиташ на хората от този клуб. Знаят всичко, ако не знаят ще го намерят. Само споделяй!
2. Финансово. Хотели, гориво, зелена карта, медицински застраховки, зареждане на кредитните карти(по-добре две от една :)), ферибот, оборудване на кола, карти, атласи и, много важно - резервации за повечето музеи - беше направено оттук. В много прилични граници. Спане за около 100 евро за трима, 3200 км път 220л. Нафта - около толкоз евро. Пътните такси не ги помня. Има ги в сайта на Мишелин. Дотук добре. Ама малко с ресторанчетата се пооляхме.
Втори и други изводи: Не търси ресторант прегладнял, не се доверявай на майстора, чети по внимателно менюто, няма да е зле приятели да препоръчат нещо. Илюзията, че можеш да хапнеш нещо на улицата евтино, си е илюзия. По-добре истинско ресторантче, добре е да се прочетат гидовниците. Разните корабчета, влакчета, лифтове, лодки, атракционни трамвайчета и автобусчета, по правило, ти взимат повече от колкото очакваш. В смисъл, винаги можеш да го направиш и по разумно, но ако ти е за първи път, като нас, си е купон. Мисля, че харчехме по повече от 100 на ден.
3. Ферибота 165 евро за тримата и колата - при това кабина А-А на горната палуба, само дето беше двойка. Ама това е резултат на супер промоция от фирмата (виж по-горе да не излезе че съм им агент) - горещо го препоръчвам, аз прекарах цяла нощ над обърканите гръцки сайтове за ферита с молив в ръка и едвам достигнах 240 евро, при мижава тройка в трюма, на най-мизерната компания, в неудобен час .
4. Покупки само на картички, сувенири, карти и книги сме направили. То вече не е оня запад. дето има всичко, а ние - нищо. Не ми достигаше един диск за камерата и си потърсих в Италия. Едно фото до Ватикана ми предложи един, за 10 евро. REALLY!? питам аз, а човекът с учудване пита: Скъпо ли ви е? Отказах гордо. В Остия попаднах на супермаркет и си викам, е сега ги надхитрих. Там бяха по 9. А в София са по 1.20 в лева. Извод: Та техническата подготовка си е по-изгодно да се направи тук.
5. Италианците са любезни. Питаш на английски, те кимат, кимат и ти отговарят, силно ръкомахайки на италиански. Бях страшна картинка с един карабинер. Аз учтиво Ду ю спиик инглиш, той вежливо и внимателно ме изслушва и казва ЪЪ? Аз отново, с още по-прости изречения и повече движение в стил РАП. Той - ЪЪ? и така, докато нашата приятелка от Рим не се намеси в пантомимата.
Основен извод:6. Това е приключение, щастливи сме че го направихме.

Хотелите
Този в Любляна е младежки, евтин и тесничък, в банята можеш да влезеш след изпускане на въздуха. Но чисто и за една нощувка става. Следващия път ще избера друг. Този във Венеция - Местре е супер. Лесно се намира,паркинг - това за Венеция е бонус, професионалисти са хората говорят английски имат програми, билети, екскурзии много го харесхаме за цена 85 евро за тройка е перфектен.
За Флорентинския ... 40 квадрата стая с 5 метров таван. Много е ренесансов. Май оттогава са му настилките и стените. От една страна е изживяване, от друга колата трябваше да е в гараж за 25 евро, все едно 4 член на семейството. В центъра лесно стигаш до всякъде но..
За Римския...Хъм той се оказа на Ватикана. Лукс и власт. Много луксозен, но в шумен квартал, евтин но на рецепцията седи йезуит който знае само италиански и заключва в 11.30. За Рим не бих отишъл втори път в него.
А за Праяно ООО! супер там е романтика, красота, трудно е да се опише, виж снимките от сайта. Ферибота е чудесен имамахме кабина А-А на най-горна палуба за супер промоция. Препоръчвам да се купува от агенцията в София.
В Мецово стопанката ни Калиопа се стараеше страхотно. Симпатично домашно тип Копривщенско хотелче. Там важни са хората. А тези бяха много мили. Пак бих отишъл За морския бряг на Егейско - никакви проблеми и цените и морето супер

Автор: Бай Кольо

Снимки: Авторът - ето и фотоалбума от това пътуване>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България