Пътуване до Париж

За Париж знам, че са изписани милиони страници, някои гениални, други банални и да пишеш за този град е меко казано голямо изпитание. Предвид и различните гледни точки на различните хора е изключено разказите да се харесат на всички.

Париж никога не ме е привличал като дестинация, никога не ми е бил тръпка, дори в детството, когато съм чела романтичните книги за мускетарите или „Кралица Марго“. На едно друго място споменах, че за мен този град беше „натруфен и напудрен като поредната любовница на поредния Луи“. Оказа се, че не е точно така, но и усещането за Рококо така и не ме напусна през цялото време.

Нотр Дам през нощта

Всъщност тръгнахме за там, заради един театър, който от доста време исках да гледам. Не съжалявам. Не само за театъра, а за всичко, което успях за видя в трите кратки дни. Преди няколко години си бях направила устата да ходим до там, но след риторичните въпроси „Ти говориш ли френски? Аз говоря ли френски? Французите да говорят английски...?“, желанието ми да летим до там се изпари. Но този път там беше театърът и никакви езикови задръжки не можеха да ме разколебаят. Всъщност французите, с които правехме опити да комуникираме на английски, разбираха за какво става дума, но упорито и съвсем любезно си отговаряха на френски. С удивление установих, че разбирам половината от казаното.

Арсеналът ни се състои от подробна карта на града и подробна карта на метрото. От летището до центъра се ориентирахме безпроблемно.

Слизаме на спирка Люксембург. Първите две минути не мога да се оттърва от чуството, че съм в София.Не знам защо. Аз не съм софиянка, в София не съм живяла, ходила съм от време на време по задачи, но когато човек посети даден град, си създава и дадено усещане за този град. Първите няколко минути на човека до мен бяха свързани с понятието лудница. Бяха свързани с трафика. За три дни не можа да се оттърве от стреса при пресичането на улиците. Аз все пак си имам тренинг от България и не съм чак дотам паникьосана — номера е да вървиш напред, без да се оглеждаш и да се надяваш Бога на пешеходците да е благосклонен.

Улица в Париж

Хотелът ни е в една малка уличка зад Пантеона. На метри от кръстосващите се Сен Жермен и Кардинал Лемони (изобщо не съм сигурна за произнасянето на името на френски — до последно казвах на улицата Лимона, за по-лесно) Персонала е арабски. Любезен народ. Те поне се стараеха и да отговарят на английски. От картата разбрах, че улица Муфтар, за която Росица (Стойчо: Росица е авторът на „Пътуване до Измир, Фоча, Родос и Крит) ми писа все хубави неща, е съвсем наблизо и след кратко освежаване се запътихме натам. Хареса ми в теснотата и топлите си светлини. Миризмата на вкусна храна те подканя към всяка една врата, обръща те към всяка една витрина. Видяхме и ресторант „Савой“, за който Росица писа. Обаче вътре беше пълно с народ и се отказахме да влизаме. Влезнахме в едно ресторантче наблизо. Не помня името. Храната беше много вкусна, макар да не беше нещо, което да ме впечатли до превъзнасяне. Беше прясна и добре приготвена храна. Топла.

Улица Муфтар

Всъщност най-вкусното нещо, което някога съм яла е печеното на камък телешко, което сервират в много ресторанти на Мадейра.

Другото е домашна содена питка с домашно овче сирене и домашно овче кисело мляко — Произведено в България.

Парижанки (зад Пантеона)

След ресторанта, на сити стомаси се разхождаме по уличките, които ни отвеждат до Сена. В мрака, през един мост от нас виждаме Нотр Дам. Не фасадата. Стана ми една зловеща нощта. Дали беше от осветлението или от мрака на реката, но ми заприлича на Сауроновия дворец от Властелина на пръстениете. Знам, че някой може да изкоментира това като глупост, друг — като претенции, но това си бяха първи впечатления и усещания и искрено ги споделям.

Парижанки (една пресечка на бул.Сен Жермен)

На следващият ден картинката беше съвсем друга. На дневна светлина тръгваме рано да се разхождаме. Не вървим по тротоарите, а слизаме долу, край реката. Туристическите корабчета все още сънуват, докато техни събратя пренасят купища въглища по реката. Покрай реката няма много народ — един двама забързани нанякъде хора и един не до там забързан пенсионер, който разхожда кокер. Снимаме се до Новият мост(който всъщност бил най-старият в Париж) и се качваме до катедралата. А там — милиони китайци! Шегувам се. Милиони не бяха, но имаше няколко дузини. Правеха си снимки. Тук таме и по някой американец или руснак подочух. Обикаляме. Снимаме. Зад катедралата, на единия тротоар седи възрастен мъж. Прилича ми на бездомник. До мен човекът пояснява, че може да е и бездомник, ама нощува до Нотр Дам. Правим си и една-две китайски снимки за семейството (Китайски са снимките, на които човек озъбено позира пред някоя историческа забележителност, интересна местност.)

Месооооооо;-)

Продължаваме по уличките. На малко площадче виждаме кипрички магазинчета за хляб, морски деликатеси, сирене, месо и яйца... Наредени едно до друго, стоката все още се подрежда от продавачите. Сядаме в едно кафене наблизо — поръчваме кафе и кроасани. Почиваме си и си говорим на спокойствие, на масата до нас седят момче с азиатски черти и европейско момиче. Говорят на английски — той със силно американски акцент, тя — със силно френски. Клюкареха си някого.

Кафето беше добро, кроасана — вкусен. Продавача и продавачката се шегуват нещо помежду си, поздравяват минаващите с „Бонжур“ (и се заприказват със всеки клиент. Съжалявам, че не знам френски.

След закуската, просължаваме до спирката, където излязохме снощи. Люксембург. Разглеждаме парка. Подреден, малко ошмулен от есента, но все пак очарователен и спокоен. Пълен с гълъби и чайки. Както и с практикуващи тай-чи ранобудници. Видимо пенсионери. Минават в галоп голяма група момчета. 12—13 годишни. Пред тях тича очилат учител. Припомням си нещо от преди мноооого много години, в една далечна галактика... Как ни юркаха да обикаляме стадиона в часовете по физкултура. След минути притичва втора група. Момичета. Е, това вече ме изненада. Не знаех, че ги делят на момчета и момичета. Децата са предимно с европейски черти. Като казах европейски черти, се сетих как толкова се опитваха да ми внушат колко много чернокожи и араби има в Париж. Ми... чак толкова много не видях. Зависи кой с какво сравнява. Ако сравняваш със София, може и да са множко. Ако сравняваш с Кайро да речем, сигурно не са чак толкова много. Както и да е — цветнокожите не са предпоставка да харесвам или не харесвам някой град. Те са хора като мен и допринасят за оформянето на облика на даден град. Снимам статуите и цветята. Пълня душата си със спомени и си припомням хиляди неща. Радвам се на лъскавия гарван, който чисти перата си до фонтана на Мария Медичи. Снимам го.

Излизаме от градината и тръгваме по улиците. Снимам наред хора, сгради и за ужас на спътника ми в пътуването и в живота, се спирам по средата на улицата, за да снимам и трафика. Е, свети зелен сфетофар, в края на краищата.

Малко се позабавихме при Пантеона — не можех да се нарадвам на възможностите да щракам различни сгради и лица. И не можех да спра да се ядосвам, че не взехме големият обектив, за да снимаме съвсем детайлно.

Галоп до хотела, празня картата на апарата, зареждаме пак и тръгваме. Имам време — ще смогна да видя и площада на Бастилията, преди да идем до театъра. Минахме разстоянието като на състезание. Снимам кафетата, улиците... Една витрина на сладкарница ме мами... ооооох... какви тортички, какви шоколадчета... какви цени...

Не може.Трябва да опитам. Турист с турист такъв, какво си опитал, ако не си опитал френски шоколад! Излъган турист такъв — шоколадът не беше нищо особено. Нищо особено различно. И съвсем не толкова вкусно, колкото белгийските бонбони, които най-безсрамно изплюсках на една Коледа. Цялата кутия наведнъж! Поставям си Белгия за цел някъде в бъдещето.

Хотел де Вил... Никаква идея за нищо! Срам ме е. Не знам какво е Хотел дьо Вил, даже не знам как се произнася. Ама и бързам... Пък и Хотел дьо Вил е минавал и ще мине и без моята компетенция по история на Франция.

В момента в главата ми е само едно и това е представлението. Дъжд, мокри улици, бегом,Сена, кафене с френски момичета, облечени като американски дядо Коледа (кока-коленото червено и бяло), метро, 12 станции, побъркани тийнейджъри в метрото, които демонстрират умение да танцуват и да пеят в тясното пространство на претъпкан вагон на метрото. Силна арабска музика, която почти разплака младата жена, която седеше срещу мен, заспал мъж с монголоидни черти, много бяла азиатка с момиченце и момченце, които се притискат към майка си, станция след станция... и Форт д’Обервил (нямам идея дали се произнася така на френски) Следва едно представление, което винаги ще кръжи в главата ми като кон по пясъчна арена. За него съм писала на едно друго място.

Лувърът

Следва ден за Лувъра, Шанз Елизе(любезни франкофони, това наистина ли се чете Шанз?) и Айфеловата кула. Ех туристе,туристе! Ех посредствен туристе!

Посредствен или не, турист съм си и си избирам този маршрут... Материал за снимане поне има. И статуи... ах, тези статуи в мокрото...

Бедни ми Нострадамус, сигурно в напушените си видения си се ужсявал от тълпите китайски туристи в Париж и това е довело до пророчеството за жълтите хора, които ще завладеят света. Изсипват се на тълпи от автобусите, правят снимки и изчезват в пирамидата... Аз няма да влизам, защото нямам време. Искам да видя много неща, но просто няма време. Леко забързан ход... градините Тюйлери... статуи, статуи... Иска ми се да имам време да седна и да гледам всяка една от тях с дни... Нямам време... Всичко се сменя като на диапозитиви... Кафененце... Обелиска... Фонтан.... Айфела в далечината... Триумфалната арка.

В Люксембургската градина

Шанз Елизе е оживена въпреки дъжда.Тълпата в близост до Триумфалната арка видимо се покитайчва. Чувам тук-таме и руска реч, италиански или испански, но това са откъслеци...

Странични улички, много дъжд, посолство на Ботсуана с две зебри на герба... — не се стърпях и го щракнах в движение. Гръцкото знаме в една пресечка... Посолство на Азърбейджан... Де ли е Българското. Дали е наблизо и дали няма да ме изненада от някоя пресечка разветият български флаг. Не би.

Айфеловата кула. Леле, колко хора се възхищават и се влюбват в това творение. Сега, пак рискувайки критики да си кажа — не бях смаяна. Красива е. Много е красива, но... просто е много красива. За някого може би е красиво мястото и спомените, за друг е красива специфичната конструкция, но чак да кажа, че е изумителна не мога!

Много повече се отплеснах по конниците от двете страни на моста преди кулата. И по гледката на залязващото слънце.

Паметникът в основата на Айфеловата кула

Мокро, мокро, мокро. Някаква модерна конструкция посветена на Мира, статуя на конник, поредната огромна сграда, кафене — гаден студен крем и не толкова гадно кафе, затварящ (военен???) музей (с погребания Наполеон вътре) и улици надвечер. Ужасни болки в крака.

Без коментар:-)

Отивам в хотела, вземам гореща вана и лягам. По някое време ставам. Пак започваме да обикаляме. По мостове и покрай кафенета и влюбени. Трафикът не е по-различен от този през деня. Замалко да ме прегазят в една тясна уличка. Магазинчета (или малки галерии) в които продават пластики и картини... Булевард, бяла лимузина паркирана до една улична лампа(по точно подпряна на лампата), арабския университет, публика излизаща от близкото кабаре и ресторантче.

„Ей, гарсон, юн каве е газе булгар!“

Сядаме. На чаша вино. Две. Обсъждам французите, които все още излизат от кабарето. Тройка е спряла по средата на улицата и си взема лека нощ около дестина минути. Клаксоните на минаващите автомобили само ги подместват за момент настрани и после пак си застават на средата на улицата. Смея се. Мъжът ми казва,че съм пияна. От приземния етаж на ресторанта се чува буен смях на момичета придружен с гръмогласно „Ляляляляляляяяяяя!“ Мъжът ми ме поглежда и казва „Извинявай! Не си пияна!“

Последен ден. Реших, че ще ходим на пазар. Самолетът ни е в 7 вечерта. Време има, от хотела казаха, че няма проблем да си оставим багажа до 2 часа при тях. Тръгваме. Заваля. Изсипа се як дъжд.

Аз обаче, с картата в ръка търся път към онзи пазар, за който Росица ми беше писала, че е най-стария пазар в града. Стигнахме до там през Променадата. Гледката на пазара ме озадачи. Не си го представях така. Такъв пазах има и тук. Сигурно не е толкоз стар, но е също толкова неевропейски в присъстващите около теб. Нищо против, просто не беше такъв в представите ми. Не се поинтересувах предварително и не бях разбрала, че е пазар за хранителни продукти. Сигурно всички неща там бяха вкусни и пресни, но аз по овчо туристически подбуди исках да взема някакво сувенирче от Париж, а там такива нямаше.

В сувенирните магазини пък имаше чашки с изобразени парижки известности, пепелничета, тениски с надпис Париж, айфелови кулички, триумфални аркички и други дреболийки, които изключително ненавиждам, защото само събират прах в къщи и никаква работа не вършат. Абе накрая взех един шал — поне топли и накупих от летището парфюми — не защото обичам да подарявам парфюми, ами защото ми беше споменато, че биха се зарадвали на парфюми.

Както и да е... разказа ми май стана дълъг... Но би продължил с още един ден пребиваване в Париж (вече в друг хотел), защото случихме на скапан самолет, който не успя да ни вземе вечерта и летяхме на другия ден.

Но смятам да се върна един ден в Париж и да имам повече време. За Версай, за Лувъра отвътре за Музей д Орсай и за много вино!

Тези, които не са харесали разказа, са се отказали на средата, а за тези, които са стигнали до този ред... Благодаря за вниманието!

Малко снимки:
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=79567&view=1&photo=1

Автор: Катла

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: