Хавайски прелести (2): Вулкани, острови и продавачки

Хаваи, Хавайски острови, Hawaii

Част втора на пътеписа от Хавайските острови (началото е тук>>>)

На следващата сутрин — понеделник, решихме да посетим аквариума в Кахулуи, да видим екзотичните риби. Минахме по много живописен път покрай самия бряг на океана.

Аквариумът не ни разочарова. След като огледахме рибите вътре, минахме през един прозрачен тунел, подобен на тоя в Йокохама Уотър ленд, макар и не чак толкова изпипано. Отвън имаше специални басейнчета, където можеше съвсем официално да се пипат риби и морски звезди. Видяхме и големите костенурки в един отделен басейн, заедно с (не знам защо) — риба чук, което всъщност било разновидност на акула. Най-смешното е, че очите и са в самите краища на чука — муцуна.

След като се прибрахме, за първи път отидохме на плаж. Плажът изглеждаше несравнимо красиво. Перфектно чист, никакви фасове, да не говорим за хартии или кочани царевица. Това че нямаше капанчета с цвъртяща цаца и картофи, дънещи чалга или рап до небесата не ме учуди толкова, колкото липсата на каквито и да било хора. Ако не се виждаха хотелите отзад може да помислиш че си на безлюден остров. Е, не съвсем защото тревата и палмите си личи че са подкастрени, но още по-добре. Водата е кристално чиста. Естествено, по-солена е от Черноморската. Толкова топла беше, че зиморничав човек като мен си рече — ехааа, мога да стоя колкото си искам. Бях си сложил старите бански. Аман от тия потури с които ходи всичко живо по плажовете на Северна Америка (че и в Япония). То комай и до България стигна тая мода. Едно време жените са ходели на плаж с рокли до петите, после май с кюлоти... после цял бански, па бикини, па прашки. Мъжете повечето време са си ходели нормално на плаж, а последните години какво става — обуват масово потури до под коляното, сакън нали да не ти види някой краката, че може да те вземе за обратен. Ай, моля ти се. Дискриминация. Не знам дали все още някъде се продават нормални бански. Тия моите бяха поне 10 годишни. Останаха завинаги в Мауи, за съжаление.

След къпането се разходихме покрай брега и огледахме хотелските комплекси в околността.

Красота, чистота, зелени тревички, палми от различни видове, шадарванчета, статуйки на морски богини. Рай, рай. Там да си живее човек — само да има кой да го храни — друго не му трябва.

На връщане видяхме много красив залез. Снимахме го с апаратите и видеокамерата. Точно по същото време се провеждаше и някаква вечеря на открито с програма — песни, танци, акробатика на въже. Поспряхме, погледахме малко и постепенно се сетихме че това е същата програма за която сме си купили пропуски за след 4 дни.

На вечеря отидохме в едно уютно кръчме, където Албена си купи някаква бира, с която уж получаваш безплатно и халбата. Дрън-дрън. Накрая се оказа, че не получаваш нищо безплатно, а може да си платиш халбата и да си я вземеш. Е, взехме я. На следващият ден предстоеше полетът с малкото самолетче.

Околностите на хотела

Самолетът беше за 11, ние тръгнахме в 8:30 от хотела и в 9:30 бяхме на въпросното летище. Тоя път вече наистина си приличаше на наша провинциална автогара, да речем — Смолянската. Пистата някаква малка, по-скоро като едно късо пътче насред баира. То си беше почти връх там, стръмно надолу в далечината се виждаше големият път по който дойдохме.

Поогледахме се, решихме, че няма смисъл да дремем там 2 часа, а по-добре да поогледаме по шосето нататък. То се виеше отново около плажове. Направихме сметка колко минути напред, колко назад и подкарахме.

На едно място пътят беше около 50-тина метра над водата, долу се виждаше кристално чист залив с изумруден цвят в който беше спрял катамаран с 10-тина туристи. Туристите практикуваха така нареченият „шнорхелинг“. Освен шнорхела, пълната програма на това удоволствие включва да те закарат някъде (и в подходящ час на деня, където има сравнително повечко шарени риби. Дават ти очила за подводно гледане и нещо като спасителна риза която служи да те държи по-удобно над водата докато ти легнал по корем гледаш рибите под тебе.

На снимката горе хората са като точици и не се виждат, катамаранът беше доста голям. Разходихме се дотам докъдето свършваше пътят, като междувременно минахме през райони с китни селски къщи и евтини хотелчета. Казвам евтини, не защото знам колко са евтини, просто изглеждаха не от класата на нашия, а за къщите казвам китни, поради безкрайните цветя — орхидеи, хибискуси и други незнайни красоти които се вият по оградите им.

Всичко това ме наведе на мисълта, че и на Хаваите може да се изкара без космически разходи а и сигурно не е много трудно да станеш местен жител. Има само едно условие — не може да притежаваш имот, просто ей-така за почивка, а само ако ти е постоянното местожителство.

Върнахме се горе на летището половин час преди излитането. В чакалнята имаше няколко пейки където можеше да седнат най-много 20-тина човека. Малко се притеснихме когато видяхме повечето от тях да държат нещо като билети. Остаеви това ами хората бяха повече от 9, а самолета е само за 9. Ние нямахме никакви билети — само си бях продиктувал кредитната карта по телефона и ни бяха записали имената и килограмите. По едно време в чакалнята влезе един симпатяга по къси гащи, тъмни очила и каскет и каза:

– Здравейте, аз съм кептън Бил и ще летим с вас. Сега ще ви направя проверка по списък.

Почна да чете имена. Имаше някаква възрастна мургава двойка от Торонто, нас ни прочете веднага след тях. Те видимо се оживиха като чуха, че и ние сме „канадци“. То това им беше и единственото оживление, щото полета го прекараха в пълна апатия (а може би страх).

Капитан Бил ми поиска отново кредитната карта (само на мен, явно всички други вече бяха платили), занесе я някъде си и след малко се върна с касова бележка. Кептън Бил прочете в какъв ред ще сме в самолета и каза да се наредим така отсега. Бяхме 4 двойки а деветия човек щял да седне отпред на мястото за помощник — капитана. После рече — ами, добре, айде да тръгваме към самолета, там ще ви направя набързо инструктаж. Няма машини за проверка, няма нищо. Както си бяхме в чакалнята, капитана отключи една врата, от която директно се озовахме да пистата.

Самолетчето се виждаше на 20-тина метра от нас. Строихме се в колона по 2-ма пред стълбичката му. Инструктажа беше много кратък и есенцията му се изразява със следните думи — усмихвайте се повече и всичко ще е наред.

Фактически всеки от пътниците се падаше да прозорец. Самолетчето е горе-долу с ширината на лека кола, а бих казал и дори по-тясно. Още по телефона ми бяха казали да сме по възможност с тъмни дрехи за да се отразява по-малко от стъклото и да стават по-хубави снимки. Сложихме по едни слушалки в които капитана ни говореше повечето време, а в промеждутъците пускаше музика.

Излитането на това самолетче е изключително бърза и лесна работа. Няма нищо общо с големите презокеански самолети. Просто храс-прас и хоп! — летим.

Имаше два двигателя. Капитанът седеше отляво а „помощника“ вдясно. Стана ми интересно че карането на самолет, дори и такъв малък изобщо не изисква съсредоточението, с което се кара кола. Кептън Бил много често седеше на една кълка обърнат почти назад към нас докато ни говореше разни интересни неща. Повечето аз вече съм ги забравил, но например прелетяхме над къщата където е живял последните си дни Джордж Харисън (Битълс). Видяхме масиви с евкалиптови гори, които били собственост на японски фирми. По-рано там имало захарна тръстика, но изтощила почвата, трябвало са сменят с друго и засадили евкалипт. Японците го използвали да правят приятно миришещи хартии от него. Дори в самолета замириса приятно.

Минахме покрай островче (снимка — горе), което било снимано в началото на Джурасик парк — хеликоптер прелита над него и продължава в обраслото със зеленина дере отсреща.

Кептън Бил е много готин човек, каза че лети от 26 години от които 12 все по това трасе и все не му омръзва. Явно не му омръзваше и да обяснява и разказва всичките истории. Когато се появяваше нещо интересно за снимане, капитанът казваше — а сега ще направим моя любим номер — „едното крило надолу“. След което накланя крилото към страната на интересния обект, така че да може удобно да се снима. Аз бях късметлия, защото повечето пъти накланяше все на мойта страна. Видяхме някаква джунгла, която пък била снимана във филма „Воден свят“. Самият сериал „Изгубени“, за който споменах също се снима на някой от тия острови. Като стана дума за Хана и фамозния път към нея, капитана ни показа отгоре, че в Хана има малка писта. Малка, ама таман като за неговия самолет.

– Най-обичам да ходя в Хана със самолет, заключи гордо капитана. Пита ни, дали сме ходили с кола и направи физиономия казваща — вие сте егати и героите.

Докато летяхме над океана между нашия и големия остров, капитана ни пусна в слушалките сърфистка (според него) музика.

Няма да ви обяснявам, че на Хаваите са най-хубавите вълни за сърф, щото аз самият това съм го чул отнейде както и вие. Наближавайки острова и действащият вулкан, музиката бе сменена с „вулканична“. Каква била разликата спрямо „сърфистката“? Че вулканичната била по-гореща:)

Вулканът Мауна Лоа е най-големият действащ вулкан на Земята, както вече споменах. Пушекът който излиза постоянно от него бил колкото общия пушек на Ню Йорк и Лос Анджелис взети заедно. Доскоро лавата течала в морето, но точно преди 8 седмици лавата обърнала посоката и сега тече навътре към острова. Това обаче не било страшно — ако продължавала да тече с тая скорост, щяла да застраши първите обработваеми земи (и къщи) след 20-тина години. Тогава, заключи капитанът, може да дойдете и да си купите там евтина земя.

Междувременно започнахме да се разминаваме с все повече хеликоптери и самолетчета. Кептън Бил ги познаваше всичките и обясняваше — това е моя приятел Пит, това е Джони... Обясни ни, че когато сме над вулкана, ако над нас има облаци, ще е дюшеш, тъй като тогава светлината е по-малко и лавата се вижда по-добре.

Най-сетне стигнахме мястото (снимката горе). Долу под нас — някакво такова разстлано, полегато, и на места се виждат червени потоци как течат. Около тях — черно, личи си как текло и застинало. За късмет — имаше и облаци. Величествена гледка. Разбрах защо кептън Бил каза че вече толкова години не му омръзвало. Сега дори направи 2 обиколки въпреки, че по брошурата се предвиждаше само една. Като тръгнахме да се отдалечаваме ми стана тъжно и си пожелах пак да го видя и дано със същия капитан.

Минахме над един угаснал кратер (снимката).

Тук там жълтееха някакви купчини, може би сяра. След това се надявахме да минем над обсерваториите на Мауна Кеа, но се оказа, че не било разрешено, тъй като правели някакви експерименти съвместно с обсерваториите на Халеакала (на нашия остров) и трябвало да имат пряка видимост (тоест нищо да не им се пречка). Другата причина и може би не по-малко важна — че по закон трябвало да ни се осигурят кислородни маски ако сме над 4000 метра повече от половин час. Тъй че започнахме спускане.

За миг се образува дупка в мъглата/облаците и успяхме да видим обсерваториите отстрани. На връщане минахме над един малък остров който в продължение на 40 години бил използван от американската авиация за тренировки по бомбардиране.

Малък пуст остров — няколко километра може би, но това било най-бомбардираната педя земя в историята. Не знам дали след края на студената война или по други причини, но по едно време решили, че прекалено е бомбардиран вече островът и прекалено замърсен и спрели бомбардировките, та започнали да наливат милиони за почистване и екологизиране. Сега вече бил почти добре. Видяхме и нашите чудни плажове отвисоко, хотелите, върхът Халеакала.

Двамата мургави канадци зад нас дремаха почти през цялото време, нито снимаха, нито надничаха особено. Пред нас пък имаше някаква влюбена двойка, момичето не спря да държи приятеля си за ръката. Според Албена — от страх.

Приземяването мина бързо и леко също както излитането. След това капитана предложи да отговаря на въпроси и да снима, ако някой желае да се снима със самолета. Ние останахме последни, защото бяхме най-любознателни и защото само ние искахме да се снимаме заедно със самия капитан Бил.

На връщане минахме по друг възможен път, където също като пътя за Хана имаше невероятни стеснения. Накрая се озовахме в някакъв баровски квартал, като тия по Витоша, с големи къщи, широки улици, тревичка красоти. Това става на някаква височина, да кажем 1000 метра над морското равнище, или айде поне 800 където климата хем не е такъв горещ като долу, хем не е баш планински, хем се отваря чудна гледка към океана, към плажовете и изобщо долината.

Накрая минахме да видим още една природна забележителност. Иглата на Иао — остър връх, извисяващ се близо 700 метра над околния ландшафт. Навремето Марк Твен посетил това място и го нарекъл Йосемити на Пасифика.

Прочетохме, че тук е станала много важна битка. През 1780-та година вождът Камехамеха от големия остров започва серия битки за обединяване на всички острови под своя власт. 10 години по-късно пристига в залива на Кахулуи с армия на канута. Тук при Вайлуку става срещата с войските на Мауи, предвождани от Каланикупуле. Въпросният бил назначен за военачалник в Мауи от баща си Кахекили, който се бил оттеглил да си гледа рахата на Оаху, след като бил разбил техните войски, 7 години по-рано. Битката за Мауи била една от най-кървавите в цялата хавайска история. И двете страни дали толкова много жертви, че реката течаща в долината се задръстила от трупове. Затова битката била наречена Кепаниваи, което в превод ще рече — заприщване на водата. Предимството на вожда Камехамеха било в пушките и оръдията. По-късно той отново среща в битка вожда Каланикупуле, този път за Оаху и отново побеждава. С това явно се е сложил край и на рахатлъка на стария вожд Кахекили. В крайна сметка Камехамеха става първият мо’и на Хаваите. Тоест цар.

В подножието на иглата имаше нещо като възстановка на едновремешно село.

На снимката се вижда част от колиба и Иглата на Иао на заден план.

Наблизо отново имаше дълбок вир (може би същия дето бил задръстен с трупове преди 230 години) в който местни момчета с наднормено тегло се джаскаха от високо. Еееййй викам си — такова море да имат и да им омръзне, та дошли на някакво студено вирче с размери 10 на 10.

Преди да се качим обратно в колата, усетих някаква алкохолна миризма да се носи. Гледам — по земята разплякани плодове, гният и се вкисват. Вгледах се пак — не мога да повярвам на очите си — купища манго. Дървото огромно, високо, никой не го бере и те така си падат на земята и си гният. Помислих си — глей значи какво разхищение — тука гният, а ние по развитите страни:) плащаме за да си купим екзотичен плод. Добре, че някой не ми тупна на главата.

И този ден бяхме преизпълнени с впечатления. Вечерта беше неофициалното откриване на конференцията — хапване и пийване на открито.

На входа на градината местни девойки слагаха на врата на всеки участник наниз от орхидеи. Едни лилави такива цветове. За съжаление вечерята не стана много приятна, защото таман си напълнихме чиниите и се изля един як дъжд. Домакините обявиха, че това според местната култура било божия благословия и да сме гледали с добро око. Какво добро око, взехме си чиниите и се втурнахме на сушинка. Но кефа вече не беше същия особено за онези, които седнаха в залата с мокри дрехи на климатик — б-р-р-р-р-р. Ние бяхме под стряха но все пак отвън и не брахме чак толкова студ.

В сряда сутринта беше откриването на конференцията. Нагиздих се „официално“ с японската си риза сложих табелката на ревера. На нея освен името, гордо се мъдреше и едно „автор“. Впоследствие забелязах, че авторите се броим на пръсти, 90% бяха просто участници.

Да направи откриването беше удостоен някакъв доколкото разбрах местен шаман, който размахваше някакво голямо листо да ни благослови независимо от коя религия сме били. След туй ни приканиха да станем на крака за да посрещнем 5—6 генерали, види се най-важните лица на конференцията. По принцип тази конференция е доминирана от военни лица и интереси и повечето въпросни лица си бяха направо с униформите. Единия генерал много приличаше на Андрей Луканов. Щом взе думата и веднага подходи делово — я да видим вика, колко човека тука са били вече на тази конференция да дигнат ръце. Гора от ръце. Я да видим, вика — колко човека са били на първата конференция. Пак доста. Е, това е — който е идвал пак ще идва, констатира доволно генералът. После взеха думата още 2-ма, 3-ма генерали. Единият показваше презентация относно усвояването на някакви 2 милиарда, щракаше слайдовете в бързо темпо, а между слайдовете, човека който ги е правил явно беше решил да вкара разведряващ елемент — едно самолетче тръгва от десния край на кадъра, движи се наляво, подкарвайки пред себе си картинки и текст, а след него остава чисто бяло, преди да се покаже следващият кадър. Това самолетче мина поне 4—5 пъти и всеки път генералът си умираше от кеф и озвучаваше на микрофона с едно ййййя-я-я-я-у-у-у-у-у-у-у-у-у.

След откриването, отидохме отново на нашия си готин плаж до хотела. След плажа решихме да си направим малко снимки с орхидеите и другите растения наоколо.

За следобед бяхме оставили да видим така нареченият „плажът на Макена“. Намира се на 10-тина минути път с колата. Оказа се доста по широк от нашия, пясъчната ивица от гората до брега беше може би 50-тина метра. Тука имаше чат-пат хора, но отново доста рехаво. Над плажа се издига стръмен баир. Имаше 3-ма рокери спряли моторите наоколо поседнали както са си с дрехите, нещо умуваха. Може би — дали е уместно да се събличат. Изобщо, това не бяха първите рокери и по всичко изглеждаше, че не са местни. Интересно как ли (и откъде ли чак) са си прекарали моторите до Мауи.

След плажа, отидохме да разпънем злополучния постер и аз стоях чинно 2 часа пред него и отговарях на въпроси на заинтересовани участници. След сесията, отидохме да си купим храна, че на другия ден планирахме да изкачим угасналия кратер Калеахала (на нашия си остров).

Станахме в сутринта в 3:30 (наше 9:30) тръгнахме в 4:00. Целта на ранното тръгване беше да видим изгрева на самият връх. В брошурите имаше препоръки за хората които не са си взели топли дрехи, как могат да ползват хавлиите от хотела си, и изобщо да си вземат колкото се може повече неща за намятане, щото горе можело да е едва +10 градуса. Долу си беше типично +30. Моя шеф твърдеше, че предни години било +40, но ми се струва, че преувеличава.

Халеакала означава — къщата на Слънцето. Тук се намира най-големият вулканичен кратер на света, обаче забележете — най-новите проучвания са показали, че въпросният кратер има невулканичен произход въпреки, че се намира на върха на вулкан. Вулканът е угаснал, последното изригване се предполага да е било през 17-ти век. Това което сега се вижда като кратер било образувано от ерозионни процеси. Най-високата точка е 3055 метра.

След дълго и продължително изкачване с колата, стотици серпентини и почти никакви застигнати коли по пътя, най-сетне пристигнахме на паркинга близо под върха в 6 без 10. Слънцето не беше изгряло, но за наше голямо учудване горе вече имаше около двеста човека, кой по-добре, кой по-зле облечен. Мнозина бяха последвали съветите от брошурите. Имаше и такива по къси гащи, които зъзнеха горко. Ние, печени планинари, си носехме дрехи специално за тоя момент. Аз например облякох всичко, което носех, и бях много щастлив. Видеокамерата беше в непромокаема раница.

Близо до паркинга имаше постройка в която се продават сувенири, чай и прочие дреболии, голяма макетна карта на вулкана както и грамоти с печат, на които човек си написва името, пуска един долар от добро сърце в кутийката за целта и си взема дипломата за спомен. Докато ние се мотахме там, доста хора се ограмотиха, но никой не беше с добро сърце.

До близкия връх имаше 5 минути качване, по не особено стръмна пътека. Побързахме да се качим, за да не изтървем изгрева. По пътеката задминахме многобройна група японки. Както може да се досетите, те бяха също прекрасно екипирани.

На снимката горе се вижда поглед от върха към паркинга и постройката с грамотите (най-дясната). Виждат се и известен брой хора, които останаха там, не се качиха като нас. Сред тях имаше с хавлии, с одеала, с дъждобрани, по къси гащи, а също и такива които бяха си платили за следното удоволствие — качват ги с автобус до горе, посрещат изгрева, раздават им по един велосипед и започват групово са се спускат надолу по шосето, заградени отпред и отзад от две съпровождащи коли. Велосипедите нямаха скорости, имаха обаче много яки дискови спирачки и отпред и отзад. То предполагам самото спускане си е здраво стискане на спирачката.

Около нас се оказа и един много приказлив полски американец, който охотно приемаше молбите на разни хора да ги снима с техните си апарати. По негово предложение ни снима и нас (виж на предната страница).

Слънцето изгря, но не особено ефектно заради облаците. Колоездачите се метнаха на колелетата и потеглиха, а японките се върнаха при автобуса който ги откара надолу. Полякът остана да снима, и само няколко човека тръгнахме към кратера. В тоя момент откъм обсерваториите (които са на най-високия връх) слизаше бавно някаква червена кола. Според мен — Форд Мустанг конвъртибъл, но за снимката може да приемем, че е Ферари. Аз извиках на Албена — бързо, бързо снимай — червена кола на фона на вулканичната пустиня. Аз бях с видеокамерата в ръце и додето извадя апарата, най-доброто положение беше отминало.
Добре, че Албена успя да го хване. На заден план се виждат и обсерваториите.

Продължихме пътя си из кратера. Слънцето вече попритопляше. На мен това ми е второ ходене в кратер (след Фуджи) и горе долу нещата доста си приличат — с две думи марсиански пейзаж. Ситни камъни, ако пемзата може да се нарече камък, с цвят вариращ от чисто черен до чисто червен. Ако човек почне да гледа из краката си, може да намери и жълти и бели парченца (синкави или зеленикави — не) но черните бяха на първо място, червените на второ. Кой знае защо пътеките имаха по-светъл цвят от околния терен. При това жълтеникав. Този въпрос не ме напусна в продължение на няколко часа и накрая реших, че при раздробяването на ситен прах причинено от многото преминаващи, се получава прах, който е по-светъл отколкото първоначалните камъни.

В кратера на Халеакала расте едно чудно цвете. Чудно е по много причини — оцелява в екстремни условия, големи температурни разлики, силни ветрове, трябва да се закрепя в терен който не може да се нарече почва, това е единственото място на света където се среща, цъфти със стотици слънчогледо-подобни цветове, след което умира. Нарича се сребърен меч, а на хавайски най-прозаичното — ахинахина. Това се превежда „много сиво“.

По едно време навлязохме в мъгла и обстановката придоби може би венериански оттенък (щото нали там атмосферата е по-гъста и не се вижда много надалеч). То тук и с мъгла и без мъгла, на никъде не се виждаха вече следи от цивилизация, а дори и следи от каквато и да било растителност, ако не броим сребърния меч. Мъглата започна да се сгъстява все повече и повече и накрая със всичкото си нахалство заприлича повече на дъжд. Започнахме да обсъждаме дали да не се връщаме вече. Накрая решихме, че ще вървим още 5 минути надолу в мъгло-дъжда и, ако не се махне, обръщаме назад. Това явно подейства, защото се махна.

Отвори се чудна гледка и аз можах да направя серия снимки, които впоследствие сглобих в панорама. Точно същата гледна точка може да се види и по разни календари и картички, само че не панорамна и се вижда много по-малко.

Продължихме надолу. На едно място беше седнал някакъв йога от европейска раса, затворил очи, скръстил крака в лотус и с лице към слънцето. Сметнах, че ще е неприлично да снимам такава сакрална сцена и продължихме нататък. Скоро мъглата пак се върна. Когато стигнахме до едно място с чисто червена пемза вече бяхме решили, че е време да се връщаме.

На това място за пръв път се появи и някакво друго растение. Плътните му зелени листа контрастираха с червената земя.

На връщане повечето време си бяхме в мъгла. Тук там сред черните и червени пасажи се мяркаше някой по-светъл колкото да създаде пълната илюзия сякаш слънцето е пробило дупка в мъглата и осветява отсрещното хълмче.

На връщане срещнахме още една туристическа атракция — разходка на кон. Може и да е кеф, ама не точно в тия мъгло-дъжделиви условия. Хората се бяха свили в дъждобрани върху конете и не помръдваха.

На няколко места по пътя виждах нещо което може да беше конски косми или пък странно растение. Ако са били косми значи са били толкова разтегливи благодарение на влагата която са погълнали. Почти като ластик се разтягаха, дълги половин метър и дебели по 1 мм влакна. Накрая си взех едно снопче в джоба. Няколко дни по-късно, Албена го изхвърлила „по погрешка“.

Общо изкарахме 4 часа в кратера, като накрая бяхме доста мокри. Не до кости, но например долнищата ни бяха залепнали по краката (аз бях с панталон и отгоре шушляк), а от горнищата, на места също беше пробило — ръцете до лактите, гърба. Преоблякохме се и тръгнахме надолу.

На едно място спряхме да погледаме отвисоко към долината и аз попаднах на някакви боровинки, които впоследствие ми обясниха, че всъщност били сълзите на огнената богиня Пеле (с ударение на първото „е“, не като футболиста).

След като слязохме от планината се насочихме към най- популярното сред сърфистите място. Там били най-хубавите вълни. За да може по-удобно да се гледа и снима, бяха направили паркинг точно над въпросния плаж.

Отново за себе си констатирах, че сърфирането е 95% чакане на добра вълна. После има известно колебание, коя вълна е наистина добра, защото се вижда как понякога някои сърфисти тръгват да хващат вълната, други я пропускат като незначителна. Повечето време има пълен консенсус — вълната минава, никой не тръгва да я хваща. Отделно от това, не всеки който тръгне да хваща, наистина ще хване вълната. Изобщо — трудна работа.

Сега, когато пиша тия редове се появи и прочу така наречената „Изключително проста теория на всичко“. Авторът ѝ, физик-теоретик, след като защитил дисертация, констатирал, че няма университет който да му предоставя възможност да се занимава с любимата си тема, решил да се научи да кара сърф и заминал за Мауи. Там живеел на палатка, но не спирал да мисли как да обедини квантовата механика и теорията за гравитацията. Кой знае може да сме го снимали как си кара сърфа, без да знаем.

След сърфистите отидохме да си получим и другата кутия бонбонки от магазин Хило Хати — нали спечелихме в самолета. То се оказа много хубава реклама. Дават ти това картонче, на него пише къде се намира магазина, ти отиваш там да си получиш подаръка и покрай другото си купуваш още една камара артикули. Хе-хе, с българи номерът не минава обаче. Първо като влязохме, една леля с наръч мидени герданчета понечи да ми закачва един на врата. Аз ѝ рекох — „Но, тенкс“. Тя като се засегна — ама какво, вика, значи това, но тенкс. Аз викам — ами не искам герданче. Тя вече се задъхва от обида — ама как така. Албена услужливо се включва и обяснява — той има предвид, че не иска да си купува герданче. Лелята почти с пяна на уста почва да обяснява, че не го продавала, а го подарявала. След което мина в някакви обяснения за тяхната КУЛТУРА, за това как те казвали АЛОХА, което значело — добре дошъл, здравей, всичко най- и още една камара хубави неща, а аз най-безотговорно съм бил викал „но тенкс“. Къде било уважението към тяхната култура...

Изобщо обърна го на четене на конско, при все, че е сложена там да посреща клиентите и да им създава добро впечатление, не да ги поучава. Този и няколко други, по-дребни наблюдения ми затвърдиха впечатлението, че така наречената хавайска култура е умишлено преекспонирана с оглед на туристическия бизнес, но местните се вързват на номера, вземат се много на сериозно и се изживяват едва ли не като полубогове, които ти си имал щастието да дойдеш до тука да видиш как живеят. Чак после ми дойде на ума, че трябваше да и кажа, че аз пък си разсъждавам по обичаите на нашата си страна, а те са такива, че ако някой тръгне да ти набутва нещо, първо трябва да го спреш, после да го питаш колко струва (ако нещото въобще е такова, че би си го купил).

Магазинът беше общо взето голям и с много неща но скъпи и неоправдани. Например имаше живи бисерни миди, които майсторката отваря пред теб, изважда бисера, после (ако желаеш) му пробива дупка и ти го прави да речем на обица. Ние харесахме едно подаръче и отидохме на касата където очаквах да има учудване и пращане за зелен хайвер (спомнете си историята с ваучера на Юнайтед). Нищо подобно! Извадиха две кутии бонбонки от специално шкафче до касата и ни ги връчиха. Точка. След това отново отидохме на плаж.
Край на втора част, очаквайте продължението

Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както и други пътеписи на автора са на http://eclipsemasters.com/personal/memoirs/ )
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: