29 февруари 2008

Египет (2)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Египет, Кайро


Египет — част втора
(началото е тук>>>)



Във вторник слънцето отново грееше и по нищо не напомняше за вчерашното дъждовно време. В очакване на сафарито решихме да тестваме басейна, но водата се оказа прекалено студена за нас. Както и да е, потопихме си седалищните части, пихме по една безалкохолна бира и се накачулихме в джипката. След едночасово бясно офф-роуд каране през пуснинята достигнахме до базата ни, където една чаровна рускиня Наталия пое нашата група /съставена предимно от руснаци/ и ни замъкна да караме четириколесни мотоциклети. Вързаха ми една арафатка, за да не ми се набива прах в лицето и съвсем заприличах на бедуин. Тея моторчета развиват поне 50—60 км. в час и по неравната пустинна местност можеш спокойно да се пребиеш, ако не внимаваш. Начесахме си мерака за екстремно каране за 50 минути, след което ни замъкнаха да катерим един каменисто-песъчлив хълм, откъдето се откри неописуема гледка към заобикалящата ни пустош. Да се чуди човек, защо дава пари понякога. Слязахме по един пясъчен склон, затъвайки до глезените и пълнейки обувките си с пясък. После джиповете ни доставиха в едно бедуинско селце. Тук разгледахме как местните правят грънци и пояздихме камили /наистина зловредни животни, които на всичкото отгоре са с дълги крайници и трябва много да се държиш, когато се изправят и клякат, иначе рискуваш да се свлечеш от тях/. Подкарахме и бъгита, след което ни чакаше обяд и оглед на селцето, наброяващо не повече от 100 жители. Тук видяхме как се пече арабският хляб /като за въглища се ползваха камилски фъшкии, поради обеснимата липса на дървен материал/, запознахме се с народната им медицина и тъкаческото им изкуство. Над една колиба видях да се вее родният трикольор и веднага си казах, че Зиези наистина е прави и всички /даже бедуините/ са българи. Ексурзоводката Наталия обаче ме разочарова, като каза, че зеленият и червеният цвят символизират занаятите, с които се занимават собствениците на къщата, а бялото било знак за благосъстояние.
Бедуините наистина са странен народ. Водят неуседнал начин на живот, премествайки се от място на място в търсене на вода. Селото се управлява от шейх, който решава всички спорни въпроси, включително и въпросите кой за кого да се ожени. По принцип е прието бедуините да се женят само за жени от собственото си село, ето защо близкородствените бракове са често срещани. Оттам и уврежданията сред потомството са разпространени. Когато дойде време жената да ражда, тя отива сама в планината и следва инструкциите, дадени й от майка й. Никой не знае къде е и никой не може да й помогне, ако изпадне в беда. Ако роденото дете е с малформации, то бива изоставяно /направо спартански порядки/. След това майката се връща в селото. Неженените бедуинки носят ярки дрехи, докато женените са загърнати в черно. Сега вече времената са други и жената, която трябва да роди често е съпровождана от акушерка в планината. Веднъж в годината бедуините събират стоките си и ги продават в градовете. С получените пари с купуват стоки от първа необходимост, които ще им потрябват в тежкия им живот в пустинята.
Това бедуинско селище е в близост до Хургада и туроператорите плащат на бедуините, за да водят туристи тук, затова жителите му водят горе долу сносен живот. В селището имаше един импровизиран зоопарк, а след като слънцето залезе и в пустинята за нула време стана наистина студено, ни поднесоха вечеря съпроводена с ориенталски танци на дервиши и кючекчийки. Прибрахме се пак по тъмно и заседнахме в ресторанта, където си напълнохме стомасите в типично римски стил.
В сряда решихме, че сме видяли от пясъка и пустинята предостатъчно и е време да се прехвърлим във водна среда. Туроператорите ни закараха на пристанищено. Оттам взехме катер, който ни разходи по крайбрежието и навътре в морето, където стигнахме до платформата с подводниците. По пътя срещу 5$ се направих на капитан и въртях щурвала наляво-надясно /в края на краищата — турист съм — всичко ми е позволено/. Подводниците бяха жълти, събираха по 40 човека и се потапяха на дълбочина до 25 метра. Морето беше чисто, а слънцето светеше ярко, така че видяхме и морското дъно. Около подводницата кръжаха водолази, които правеха маймунджулъци под водата и пускаха храна, която привличаше ята от разноцветни рибки. Вечерта завърши с пушенето на n-количество наргилета и разговори на развален английски с арабските ми френдове, които се оказа, че много си падат по спътничките ми.
В четвъртък отново ни предстоеше целодневна морска екскурзия с яхта. Първо до т. нар. Райски остров Гифтун /където освен пясък и море друго няма/. Там се напекох здравата. Морето беше топло и яркосиньо, и напомняше повече на Средиземно по цвят. На вкус беше ужасно солено, но пък лекува чудесно хрема,а ако носиш маска и шнорхел можеш да се гмуркаш в прозрачната вода и спокойно да гледаш какво се случва на дъното. Пясъкът беше фин, и много по-мек от пустинния, осеян с парченца миди и корали. Въпреки, че износът им от Египет е строго забранен, взех едно парченце за спомен. След слънчевите бани яхтата ни откара към друг остров около който имаше коралов риф. С шнорхелите и маските започнахме едно 45-минутно плуване между коралите. Доста риби и морски таралежи видях. Лошото е, че плуването покрай коралите ги разрушава /доста от тях са изпочупени и бледи заради невнимателни туристи/, поне половината от рифа е мъртва, но египетското правителство е важно туристи да има. След дайвинга следваше риболов, моя милост успя да хване 15-сантиметрова червена придънна рибка на зелени петна, наричана от местните „Зина“. Януарското слънце наистина ме изпепели и бях червен като рак.
Така и така на другия ден отпрашвахме към Кайро, затова вечерта, след уморително пазарене в магазина за чайове и подправки /в който срещу 15 евро придобихме килограм тамян и каркаде/ решихме да отмориме в една прехвалена местна дискотека, до която имахме достъп заради All inclusive. Цените вътре си бяха народни — наргилето 1,5 Евро /за сведение — по нашите заведения е 8 лева/, коктейките и водката бяха по 4 евро. Уцелихме латиновечер. Музиката беше супер, даже някои песни ги пееха наживо, вярно че с арабски акцент, ама на харизан кон зъбите не се гледат. Друго си е да се кълчиш на плажната ивица в средата на януари, заобиколен от красиви рускини. Мисля че отсега нататък ще премина към практиката да ходя на море два пъти годишно — зимата и лятото, че иначе не се трае тая София, бре.
В петък автобуса ни взе от хотела и поехме към старата столица на Египет — Мамфис /сега наречена Кайро/. Интересното е, че в Египет петък е почивен ден, а събота и неделя са работни. Както гласеше известният роман на братя Стругацки — „Понеделник започва в събота“, но пък и египтяните не си дават много зор в това отнощение. Пътувахме с добре познатия конвой през Арабската пустиня. От едната страна се простираха Скалистите планини, а от друга страна — Червено Море. По пътя влязохме за малко в „Морската Венеция“ на Египет — Ел Гуна. Построена на изкуствени острови и отрупана с цветя и палми, това е наистина перлата на Червено Море. Пристигнахме вечерта към 6. След като се настанихме в хотела, решихме да огледаме нощния живот в Кайро и се нанесохме в автомобила на двама екскурзоводи, Махмуд и Мохамед, които решиха да ни покажат малко как се кара по улиците на този 20 милионен град.

Относно шофирането в Кайро и въобще в Египет — това би трябвало да е раят за всеки наш български шофьор. Правилник за движение има, но малко водачи са го виждали, а още по-малко са го чели /тъй като неграмотността е доста висока/. Няма пешеходни пътеки, нито зебри /е видях две — три/, но ако си мислете, че стъпили върху нея получавате някакво предисмтво — дълбоко се лъжете. Това е най-добрият начин да се самоубиете.
Един арабски виц отразява ситуацията по пътищата: карат си двама пияни шофьори, по едно време единият казва на другия — „Мисля че навлязохме в град“. „Откъде си толкова сигурен?“ пита другият. „Много пешеходци започнахме да газиме“...
Пешеходците наистина са дискриминирани и са принудени да притичват между фучащите коли, които като ги видят, надуват клаксоните си и продължават да карат с бясна скорост. Тук наистина карат бързо /особено по правите магистрали през пустинята, които са в отлично състояние/. Излишно е да споменавам, че светофари също няма /в Кайро видях само два, но те мигаха в жълто — т. е. „всеки да кара както може“/. Единственият вариант за намаляване на скоростта на движение на колите са легналите полицаи, които обаче не се срещат често. Любопитното е, че въпреки липсата на всякакъв контрол на движение НЯМА задръствания /макар че собствениците на автомобили са само 3 милиона/, а катастрофите са рядкост. Е, броните на доста коли са очукани, което не прави впечатление на никой. Маневрите са доста веселящи — например няма нищо престъпно да завиеш от най-дясната лента в най-лявата лента на насрещното платно. Има и доста възможност за обратен завой в насрещното платно. Мигачи не се ползват, за сметка на това бибиткането е сигнала за всякакъв род действия от завой до разминаване или заявка за път с предимство. Естествено камионите и рейсовете са с предимство поради размерите си и обикновено карат бясно в най-лявата част на платното. Коланите също не са на почит, едната ръка на арабския водач неизменно държи джиесем, а другата умело насочва автомобила из уличната джунгла. Не е рядкост между водачите на две каращи една до друга коли да започне разговор. Колкото до градския транспорт /където го има/ — не ви съветвам да се опитвате го ползвате. Автобусите не спират, а отварят вратите си и намаляват леко, за да могат желаещите да се качат или слязат. Наистина пътуването в Кайро е екстремно преживяване.

Подарихме на нашите гидове диск с отбраните песни на Софи Маринова и те много й се изкефиха. Мохамед извади коз и го издърпахме в колата, след което подкара автомобила още по-главоломно. Никога не съм си представял, че ще се нося из улиците на нощен Кайро, пушейки трева и слушайки Софи Маринова. Спътничките ми също едва ли са очаквали подобна екзотика. Марихуаната и хашишът не са легални тук, но се намират стига да поискаш, а ако хванат турист докато ги пуши, естествено няма да му направят нищо, за сметка на този, който му е дал материала. Ние, туристите, винаги имаме право и сме почти богове. Най-накрая стигнахме и до ресторант с автентична арабска кухня — „Фелафела“, където ни поднесоха местни специалитети: гъста манджа от бобени зърна, фалафели направени от същите тези бобчета, малки печени патладжанчета, туршия със сладък вкус /наподобяваща по състава си нашата царска туршия с тази разлика, че в нея имаше маринован лимон/, неизменните арабски питки, няколко соса и пикантно телешко с ориз. Поръчах си и бира „Стелла“, на която пишеше, че има 5% алкохол, но много се съмнявам е имаше такова нещо. След вечерята се отбихме в един парфюмериен магазин, където изтъргувахме два парфюма с екзотичните наименования — „Папирус“ и „Тайната на Пустинята“. После отидохме до един хълм над Кайро, където се намира тузарския им квартал /от типа на нашия Лозенец/, откъдето се любувахме на огрения от светлини град.
В събота отново ни вдигнаха рано /6,30/ за закусла, след което ни закараха до пирамидите. Наистина гледката да пирамиди, стърчащи над къщите е доста стряскаща. Още по внушително е да ги видиш отдалече сред пясъците на Либийската пустиня, а когато застанеш в основата им — осъзнаваш, че това е най-великото каменно съоръжение от 4500 години насам и винаги ще си остане такова. „Всички се страхуват от времето, а времето се страхува от пирамидите“, гласи една арабска поговорка. И наистина е така. В подножието им всичко изглежда нищожно и мимолетно. Те (и по-точно Хеопсовата пирамида) са единственото оцеляло чудо от Седемте чудеса на античния свят. Под „Египетските пирамиди“ често се има предвид само трите пирамиди на Хеопс, Хефрен и Микерин, разположени в една линия. Най-голяма е пирамидата на Хеопс (Хуфу) /първоначално 147 м./, има площ от 229 м2 и е почти изцяло запазена. Липсва й мраморната облицовка и върха /от което тя сега е 138,8 м./. Счита се, че пирамидата на Хеопс е била построена за период от 20 години и строежа и е завършен през 2580 пр. н. е. Изградена е от 2,3 милиона каменни блока, които са долепени един до друг с поразителна точност без какъвто и било спойващ материал. Пирамидата на Хефрен (Хафра, Хафре) е по-малка /първоначално 143,5 м./, а тази на Микерин (Менкауре) е съвсем скромна /65, 5 м./. От трите пирамиди само тази на Хефрен все още има част от оригиналната си мраморна облицовка.
Едно време пирамидите са били облицовани с мрамор, от който е останала само горната част върху пирамидата на Хефрен. След като кръстоносците опожарили Кайро /не мога да се сетя за точната година, защото Средновековието по принцип не ме интересува/ местното население използвало варовика, за да възстанови къщите. Нещо като римските паметници и Колизеят в Рим, с чийто мрамор сефа са облицовани папските дворци във Ватикана. Рушителите навсякъде се ръководят от едни и същи подбуди.
Към реалността обаче те връщат разните продавачи на джунджурийки, които се опитват по вида ти да познаят от коя страна си като те заговарят на развален германски, английски, испански, руски...

Има и полицаи, които изглеждат доста колоритно, яхнали камилите си. Смрадта на камилите наистина е способна да отрезви всеки замаял се от пирамидите турист. С билета който ти дават можеш да влезеш в една от малките стъпаловидни пирамиди наоколо, но няка какво толкова да се види — просто един прав коридор, завършваш с камера. Ако страдате от клаустрофобия — не влизайте. В големите пирамиди достъпът е забранен. Катеренето по тях също е забранено, защото има смъртни случаи.

След невероятната разходка между пирамидите идва ред да съзерцая и пазителя им — Сфинкса. Тази колосална статуя /дълга — 73 м и висока — 20 м./ с човешка глава и тяло на лъв е издялана от варовик и датира от 2500 г. пр. н. е. Според експерти изображението е на Хефрен — брат на Хеопс. Има разни версии за това колко е стар Сфинкса и кой точно е изобразен на него. В миналото само главата му е стърчала над пясъците. Тутмос и Рамзес II са се опитвали да го очистят от пясъка, даже според легендата първият е получил фараонската власт за награда. За липсващия нос също се носят различни истории. Според най-популярната по време на битката на Наполеон с турците /1798 г./ едно от ядрата уцелило Сфинкса в лицето и разрушило носа. Макар че има скици на датския пътешественик Норден от 1737 г., на които сфинксът е изобразен без нос. Средновековният историк Ал-Макризи пише, че през 1378 г. един суфиски фанатик, виждайки как египетските селяни принасят дарове на Сфинкса, за да бъде реколтата плодородна, отчупил носа на статуята, в резултат на което бил разкъсан на части от озверялата тълпа. Сфинксът окончателно е разчистен от италиански археолози през 1922 г.
Следва посещение във Фабриката за парфюми, където обонятелните ми рецептори се задръстват от екзотични миризми, Има няколко състава, които са правени по рецепти, взети от древно–египетските. Наречени са условно „Лотос“, „Папирус“, „Рамзес“ и „Тайната на пустинята“ /според преданието ползван от Клеопатра/. Цената на 100 гр. От която и да е есенция е 18 долара, а те наистина са с трайна миризма и нямат нищо общо със синтетичните боклуци, предлагани в снобарските магазини по Витошка. Следва и визита в златарския магазин, където можеш да си поръчаш картуш, изписан с твоето име на йероглифица.

След като обядвахме в ресторант на брега на Нил /в който имаше автомобил от 40-те, наричан „Колата на Щирлиц“/ се отправихме към музея в Кайро, който за съжаление разгледахме доста набързо /за час и половина/. В музея снимките също бяха забранени. Минахме на „тъгъдък“ през залите съхраняващи невероятни находки като плочката на Нармер /или Менес/ — първият фараон, обединил Горен и Долен Египет; дървените статуи на т. нар. Писар; „шейха на Ел-Белед“ или Ka Aper; семейната статуя на принц Рахотеп и жена му Нофрет. Почти живият поглед на тези дървени статуи отпреди 4000 е наистина смайващ. Поразително красиви са и намереният саркофаг с изтръгнат картуш /предполага се, че е на Ехнатон/, инкрустиран с разноцветно стъкло; многобройните перфектно обработените базалтови статуи на владетели /напр. на Хефрен/, царици, везири и чиновници, чиито черти наистина изглеждат почти одухотворени; саркофазите от гръко-римският период, където елинистическият начин на изобразяване се съчетава по неповторим начин с традиционния египетския стил. Гвоздеят на програмата обаче е съкровището на Тутанкамон, за което е отредена по-голямата част от втория етаж на музея. Залите просто преливат от вещите, покоящи се в гробницата на този иначе незначителен фараон. Човек се замайва от количеството злато, което е било използвано за направата на ковчезите, саркофазите, столовете, троновете,, леглата, колесниците, накитите и другите атрибути на царската власт, поместени там. В центъра на експозицията са саркофазите в които се е помествала мумията на фараона. Най-външният е във формата на мумия и е изработен от дърво, покрито с позлатен гипс. Вторият се е разполагал в първия /подобно на руските матрьошки/ и е от позлатено дърво. Най-фино изработена е смъртната маска на фараона /от злато, инкрустирано със синя стъклена паста и лазурит. Прекрасно произведение на изкуството от което не можеш да откъснеш поглед.
След музея се отправяме към главния площад на Кайро, от едната страна с трибуната, където през 1981 г. по време на прегледа на войските бил убит тогавашният президент Садад. Срещу нея има пирамидален мемориал, посветен на загиналите в „Шестдневната война“ с Израел. Пазят го 6 гвардееца с различни униформи /на мамелюци и древни египтяни/. По пътя се наслаждавам на широките виадукти, парковете /пълни с фикуси, палми и цъфнали маслини/ и грандиозните джамии и християнски храмове.
Най-накрая идва и време да отпътуваме от тази наистина приказна страна, към която наистина много се привързах, та чак не ми се заминаваше. Последно пазарене из фришоповете на летището, после хоп в самолета на родния ни превозвач и след два часа и половина вече вдъхвам мразовития и смогясал въздух на София...
Но млъкни сърце...

Край

Автор: Последният римлянин

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

28 февруари 2008

Египет (1)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Египет, Кайро, Луксор


Винаги съм мечтаел да посетя тази страна, люлка на човешката цивилизация. И понеже в София януари е студен, мъглив, скучен и нездрав месец, реших да си направя морска почивка през средата на зимата. За тази цел най-подходяща дестинация е Египет /особено за туристи, които като мен се интересуват от антична история/.

Египет е държава в североизточната част на Африка, с население, съсредоточено предимно край коритото на река Нил. На юг достига пясъчните пустини на Судан, на север граничи със Средиземно море, а на изток, с Червено море, известно с кораловите си рифове.
Tова е страна на древна цивилизация с история от над 5000 години. Най-известни са трите пирамиди в Гиза, Сфинкса, гробниците в Долината на царете, храмовете в Карнак и Луксор, статуите в Абу Симбел.
Освен столицата на Египет, Кайро, другите големи градове в страната са: Александрия, Асуан, Assiout, El-Mahalla El-Kubra, Гиза, Хургада, Луксор, Ком Омбо, Порт Сафага, Порт Саид, Шарм ел-Шейх, Шубра Ел-Хема, Суец, Zagazig.
В Кайро живеят около 20 милиона жители, а почти цялото население на страната е концвентрирано по поречието на Нил. Около 5% от египетското население са бедуините, живеещи изолирано в пустинята, които водят начин на живот не по-различен от предците им преди 1000 години.
Египет се разделя грубо на 4 области, Горен Египет, Среден Египет, Долен Египет и Нубия. Основен поминък е добивът на нефт, газ и метали. Зермеделието също е развито /топлият климат позволява да се добиват 2—3 реколти годишно/, въпреки, че плодородната ивица земя покрай устието на река Нил заема едва 7 % от територията на страната с площ от 1 000 000 квадратни километра. Останалата територия е заета от Либийската пустиня /на запад от Нил/, Арабската пустиня на изток /през която се простират Скалистите планини на Червено Море/ и Нубийската пустиня /на юг/.


Основен поминък на голяма част от населението е туризмът. Официално страната печели годишно от туризъм между 7 и 10 млрд. долара. Неофициално — доста повече.
От 1981 г. в Египет е обявено военно положение. Тогава прозападният президент Садад е убит на военен парад от религиозни фундаменталисти, а заместникът му Хосни Мубарак въвежда военно положение, което не е отменено и до днес.


От 77 милионното население на Египет около 10 % са християни /копти/, макар че има и католици и протестанти. Останалите изповедват ислям. В Кайро обаче могат да се видят доста християнски храмове, тъй като египтяните претендират, че са толерантни към различните вероизповедания.


Основните неща, които трябва да знае един ентусиазиран турист, запътил се в който и да е курорт в Египет е: никога да не пие вода от чешмата; винаги да се пазари, когато купува нещо; и да не забравя да оставя бакшиш за всяка услуга, която му оказва персонала на хотела /’Да кажеш благодаря означава да оставиш „бакшиш„“ гласи една арабска поговорка/.


Валутата в Египет е Египетски паунд, който се равнява приблизително на 5,5 Щатски Долара или 7,5 Евро. Обичайният бакшиш в в размер на 5 паунда /около 1 долар/, така че си вземете валута на дребни банкноти, защото ще са ви необходими. Трябва да се знае обаче, че Египетската валута е забранена за износ, така че при смяна на валутата, пазете бордерото, за да може да смените остатъка отново в долари или евро, преди да напуснете страната. Освен това 50 пиастра /т. е. аналогът на стотиниките ни, който е хартиен/ много приличат на 50 паунда, така че гледайте да не объркате едните с другите в първите дни на престоя си, когато още не сте свикнали в египетската валута.


В магазините приемат всякакъв вид валута /долари, евра, английски паунди/, а пазаренето е основната част от прелюдията към покупката. Което на моменти с несвикналия към такива изпълнения турист е наистина измарящо и затормозяващо. Но ако не се пазарите, ще ви продадат джунджурията, която сте харесали прескъпо /дори на двойна цена/. Египтяните са виртуози в пазаренето и естествено всеки ви уверява, че стоката му е най-качествена и артистично се вайка, ако се усъмните, че това е масово производство. Най-добре е да потстоявате цена, наполовина на тази, която ви предлагат. Или с категоричен вид да се направите, че си тръгвате, тогава обезпокоеният собственик започва главоломно да сваля цената, кълнейки се, че така съвсем ще разори, но понеже сте му станали симпатичен или сте много красива /за жена/ е съгласен да ви направи тази нечувана отстъпка. Пазаренето много не ми се удаваше, защото нито съм свикнал, пък и го считам за унизително занимание. Е бях доволен, че съм спазарил три пирамидки за 5 долара /при предложена първоначална цена от 10 $/, докато на летищния пазар видях, че подобни пирамидки струват 4 $.


Като цяло стандартът на живот в Египет е доста нисък. В курортите обслужващият персонал получава най-много по 100 долара заплата, ето защо бакшишът е жизнено важен за тях, при положение, че имат по 7—8 гърла да изхранват. Освен прословутата арабска плодовитост, в Египет многоженството е разрешено /до 4 жени/, но само богатите могат да си го позволят. Тъй като взимайки си жена, ти трябва да я осигуриш напълно /прието е мъжът да работи, а жената да седи вкъщи и да гледа децата/. Ако пък решиш да си вземеш втора жена — трябва да й дадеш същите условия на живот, както на първата. Затова е интересно да видиш и типичната арабска къща, на която горният етаж е недостроен. Причините са две — собствениците на недостроените къщи не плащат данък земя на държавата, а и освен това, ако мъжът реши да се ожени отново, трябва да построи отделен етаж на новата си съпруга. Женитбата и разводите стават с разрешението на аятолаха по устно заявляние. Друга интересна особеност /най-вече в Кайро/ е наличието на цели блокове без прозорци и врати /все едно са били посетени от мургавите ни сънародници/. Оказва се, че собствениците им са купили тези апартаменти, но не живеят в тях. При нанасянето си, те слагат цялото обзавеждане, барабар и с джамовете.


Северен Египет е доста по-богат от Южния, където преобладава земеделският поминък и хората по-ревностно се придържат към традициите на исляма. Жените /ако изобщо могат да се видят/ са винаги забулени и съпровождани от мъже. В Кайро обаче западната култура надделява и могат да се видят доста европейски
Та така, нарамих дисагите и реших да летувам /или по-скоро да зимувам/ с две съмишленички в Хургада. Пътуването е 3 часа, за съжаление след обяд, така че не мога да се насладя в пълна степен на гледката на Средиземно море от птичи полет, поради залязващото слънце. Още с пристигането си усешам специфичния въздух на Египет, идващ от пустинята, с аромат на нещо изгоряло и древно.


Хургада е относително млад курорт, допреди 30 години съветска база, но отскоро доста бързо развиваща се туристическа даетинация. Има два жилищни квартала — Саккала и Дахар. Останалото са хотели. Правителството на Египет не пести средства градът да се превърне във втори Шарм Ел Шейх. Провежда се мащабно строителство на хотели, които изникват от пясъка подобно на миражи. Заедно с маниакално поддържатана зелелина около тях, те се явяват своеобразни оазиси, на място в което Арабската пустиня се потапя в Червеното море. В далечината се виждат сивите контури на Скалистите планини на Червено море, простиращи се като своеобразна огърлица през цялата територия на Египет — от Суецкия канал до Судан. Най-високата планина достига приблизително до 2100 м. надморска височина.


Хотелите са разположени доста развлачено по протежение на плажната ивица в две линии. Зад тях започва пустинята и в далечината синеят Скалистите планини. Строят се и доста нови комплекси, въобще протича бърза урбанизация. До 5 години това ще е един от най-хубавите курорти на Червено Море.


Хотелите се различават помежду си не само с различната архитектура, но и с богат аранжимент от засадени и грижливо поливани по няколко пъти дневно растения. Изобилстват цъфнали хибискуси, петунии, жасмин, палми и кактуси, които наистина са богатство и повод за гордост на фона на безплодната пустош наоколо. От фауната са представени различните водни птици /патици, чапли, ибиси/, които щъпукат в изкуствените водоеми наоколо.


Питейната водата тук наистина е дефицитна и като се има впредвид сухия пустинен въздух и изпепеляващото бяло слънце, добре е винаги да имате под ръка бутилка вода.
Небето е кристално синьо, а пустинният пясък е едрозънест /резултат от милион годишната ерозия на скалите под действието на слънцето и вятъра/. Слънцето блести изключително ярко и добре, че е зима / само 20—25 градуса/, защото иначе човек може спокойно да изври, ако не се скрие на сянка.


Настаниха ни в хотел „1001 нощи“ /не му казвам името на Арабски, за да не правя реклама, както и не споменавам името на туристическата ни агенция, от която също съм особено доволен/. Хотелът имаше доста лабиринтоподобна и на пръв поглед объркваща планировка с много кулички /тип Минаре/ и 4 басейна с насадени покрай тях палми, разположени между крилата му. По мое мнение имаш капацитет за 1000 туриста. Вътре в хотела имаше и централна улица, на която бяха разположени всевъзможни магазини за сувенири /каменни статуетки, папируси, наргилета, подправки, чайове, парфюми, метални съдове, дрехи/, маркети, заведения, аптека... Същински ориенталски bazaar, както го пишат.
Първоначално рецепциониста ни даде не особено привлекателни стаи — аз лично нямах претенции, но жените се разпищяха и срещу бакшиш от 10$ ни ги смениха с наистина шикозни стаи на втория етаж /това е практиката — ако нещо не те устройва — даваш пари на съответния човек и всичко се оправя — почти като в България/. Моята стая беше с прекрасен изглед към централния басейн от едната страна и към Главната улица от друга. Иначе хотелът освен с десетина българи, беше пълен с руски туристи и тук таме германци /така че се чувствах напълно във свои води/.


Размятах си дрехите из гардероба и отидохме на вечеря тип „Шведска маса“ /естествено всичко беше All inclusive/. Тук да спомена и за египетската кухня. Египтяните наблягат предимно на тестени изделия от житни продукти, зеленчуци и меса, които са с доста пиканстна гарнитура. Разнообразието от сладки също е доста голямо. Като цяло много се използват бобовите, житните и оризовите култури, зеленчуците са в изобилие, поради плодородната делта на Нил. Краставиците им наистина имат вкус на краставица, доматите са си истински домати /а не като безвкусните боклуци в хипермаркетите ни/, чушките тип „Камбия“ са сладки /има и люти за любителите на пикантното/. Ядат се репички, хрян, марули сладки картофи и пр. Сосовете им също са доста разнообразни. Месото е предимно агнешко или телешко с подправки от които ти идва да си оближеш пръстите. Разнообразитето от кус-кус, спагети и макарони и плънките за тях е впечатляващо. Също се консумира пилешко или гълъбово месо, фалафели /от бобови, картови или с месо/, морски раци. Хлябът /бял или черен/ е под формата на питчици, поръсени със сусам или други семена. Аз най много харесах арабския хляб „Лаваш“, който е плоска форма, опечен на пещ пред очите ти. Плодовете включват фурми, грейпфрут, портокали /с костилки/, банани, ананаси и едно странно крушоподобно изглеждащо нещо, наречено Гуява /с много особен вкус/.


Относно напитките — натуралните сокове са хубави, но тъй като не си падам по тях, наблегнах на безалкохолните. Колата си е кола /един и същ боклук навсякъде/. Фантата, спрайта и Севен Ъп-а изобщо не ми харесаха. Бирата... Да бирата в Египет също е безалкохолна, поради въведения сух режим в страната. Но друго си е да пиеш бира с гръмкото название „Сакара“ или „Луксор“. Добре че бяхме заредили алкохол от безмитния. Иначе туристите могат да си купят всякаки марки алкохолни питиета от хотела, но на доста солена цена. Забраненият плод е най-сладък. Вината им не са на ниво, което е нормално за такава страна с почти липсваща плодородна земя. Червеното вино ми напомни по вкус за долнокачествените грузински вина, бялото имаше някакъв плодов аромат.
Та така накратко — разнообразната египетска храна чудесно ми понесе и май съм се върнал доста понапълнял от редовното хранене. Вечерта се любувах на невероятно ярките звезди. Особено се открояваше Орион /древните египтяни са смятали, че това е Озирис/, а луната беше пълна /заобиколена от хало/ и лееше сребристата си светлина върху призрачните силуети на палмите. Наистина приказна гледка.


Нощното къпане обаче не е разрешено, поради това, че фауната в червено море е доста активна тогава. Наред с рифовите акули има и скатове, баракуди, морски дракони, парещи медузи и не е никак приятно в тъмнината да се натъкнете точно на тях. Водата в басейните нощем също се хлорира, което никак няма да се отрази добре върху вашата кожа. Освен това е студена /зима е все пак/ — поне 15 градуса. Иначе денем слънцето си напичаше доста, но имаше доста силен вятър, така че къпането пак не беше особено приятно занимание.
В неделя сутринта решихме да планираме допълнителни забавления, които иначе не влизат в стойността на екскурзията. Платихме си еднодневна екскурзия до Луксор /на около 600 км. от Хургада/, „Сахара парк“ — сафари през пустинята до едно бедуинско селище/, разходка с подводница и „ориенталска“ разходка с яхта /за всеки ден по нещо/. Тъй като неделята ни беше абсолютно свободен ден, решихме да използване екстрите на хотела — яздене на коне /беше ми интересно да видя що за чудо е, тъй като не се бях качвал/, също така се размотахме до брега на Червено море. Иначе има бусчета, които те карат до плажа. Ако пък искаш да разгледаш центъра на курорта, най-добре е да си вземеш такси, тъй като разстоянията между хотелите са големи. Естествено и тук трябва да се пазариш. Обикновено цената на таксито е 4—5 долара до който и било край на града. Ако дадеш още един долар, можеш да се договориш с таксиджията къде точно да се чакате, когато се връщаш от раходката.


Вечерта разгледахме градините и дюкяните по Главната улица на хотела. От чисто професионален интерес се замъкнах в аптеката, чийто продавач се казваше Албърт и се оказа християнин /макар и католик/. Интересното е, че християните си татуират кръстове от вътрешната страна на лявата китка. Естествено рекламите в аптеката наблягаха главно на Виагра, Циалис /от същата група стимуланти/, плажни маска и козметка, имаше и богат набор антиалергични лекарства. Виаграта се оказа местно производство и струваше само 17 Евро, докато антидиаричните бяха наистина скъпи /един блистер — поне 20 долара/, но ако човек е изпаднал в нужда — не пита... Презервативите Дюрекс бяха по 7 долара, иначе цените в общи линии са сравними с нашите /даже родните са по-евтини/. Въобще стана лаф-мохабет в аптеката и оттам направо се прехвърлихме в отсрещния магазин за наргилета, чийто собственик Джордж също беше християнин и се започна пушене по ориенталски. Купих доста разнообразен асортимен от всякакви ароматизирани тютюни и истински въглени /не като тези бързоигарящи ментета, дето ги продават ливанците тук/. Всяка вечер завършвахме с пушене на наргиле, което е по принцип любимото ми занимание в свободното ми време. Интересното, което ми направи впечателние в беседите ми с арабите, техната прямост и директност. Ако арабинът казва нещо /когато не става дума за търговия и пазарене, а за сериозен разговор/, значи той това мисли и е сигурен в чувствата си. А не като при нас — „не знам“, „не съм сигурен“ и пр. лигавщини.


В понеделник станахме рано, за да отидем до Луксор. Пътува се през Арабската пустиня около 600 километра, които взехме за 6 часа бясно каране из пустинята, назъбена от Скалистите планини.


Тук да спомена и за т. нар. туристическа полиция. Тъй като туризмът е един от най-печелившите отрасли на Египет, безопасността на всеки чужденец е напълно гарантирана. Лично аз никога досега не съм се чувствал толкова сигурно в чужбина, както в Египет. Пътуванията до различни дестинации стават с конвои /достигащи до 100 автобуса/, охранявани от въоръжени с автомати полицаи, които срещу бакшиш ще ти дадат да се снимаш с тях. Има и доста блок-постове по пътя. Това се прави уж заради безопаността на туристите от евентуални терористини атаки, но като цяло главната цел е полицията да печели от тези пътуванията, защото туристическите фирми плащат такса, за да бъдат охранявани. Преминаватено на конвоя през градовете става по предварително блокирани и освободени от движение улици, защото нищо не бива да попречи на скъпите гости да стигнат до местата, които искат да видят, за да похарчат парите си там.
Времето беше мрачно, което беше добре дошло за нас, защото така избягнахме иначе адската жега. Наоколо се виждаха само пясък и стърчащи от него ерозирали скални грамади. Пълна липса на зеленина. Все едно си на друга планета. Едва с наближаването на Qena /административният център на провинцията/ изведнъж се появиха горики от палми и бананови дървета, възможни единствено поради многочислените канали, захранвани с вода от Нил. Почти като в древността. Имаше и полета, на които се отглеждаше захарна тръстика. Египет е най-големият производител на захарна тръстика след Куба. Водачът на екскурзита ни се казваше Али, но предпочиташе да го наричаме Али Баба. Говореше развален руски, но му се разбираше. Та така, оглавена от Али Баба /и 40-те туриста — разбойника/, колоната ни се насочи към Западния бряг по мост над Нил /наистина впечатляваща гледка/. Тук се намира долината на царете, в която египтяните са погребвали владетелите си. Тъй като слънцето залязва на запад, древните са сичтали че тук започва царството на мъртвите. Съответно гробниците на всички велики владетели на египет /Рамзес, Тутмос/ и на по-неизвестните /Тутанкамон/ са тук. Те са изсечени във варовиковите скали — един цял скален комплекс, свидетелстващ за почитта, която са отдавали древните египтяни към мъртвите си владетели. За съжаление нямахме много време да влезем във всички гробници, затова посетихме тези на Рамзес IX и на Рамзес IV. Надникнахме и в гробницата на Тутанкамон, по ирония на съдбата единствената неограбена от крадци гробница, поради това, че името на този владетел било изличено от летописците заедно с името на баща му — фараонът-еретик Ехнатон /въвел монотеизма/. Докато гробниците на великите владетели били безмилостно разграбени още в древността. Съдбата понякога има странно чувство за хумор.


Не беше разрешено да се снима в гробниците. Е освен ако не оставиш бакшиш на пазача, но реших, че ще е кощунство да осквернявам това място със светкавицата на фотоапарата си. Макар вандалите преди мен са нямали подобни морални задръжки. Човек направо не може да повярва, че тези гробници са на над 3500 години. Прекрасно оцветените стенописи, цветовете на които са запазени с времето обаче на места са унищожени от разни скудоумни идиоти. На входа на гробницата на Рамзес IV се мъдрят драсканици на гръцки език, както и две нескопосани рисунки на християнски светци /смешен контраст на фона на красивите стенописи в гробницата/, дело на християнските фанатици от 2—3 век. Лицата на много от боговете и хората са изчовъркани. Един непростим варварски акт, но за съжаление човечеството повече обича да руши, отколкото да създава. Между йероглифите видях и горд надпис на някакъв италианец от 1883 г. от типа: „Пешо беше тук“.
След това потеглихме и към храма на Хатшепсут, може би най-известната жена-фараон управлявала самостоятелно над четвърт век и оставила много паметници, включително и този изсечен в скалите комплекс. Той е стъпаловиден, на три нива, украсени със статуите на царицата. Характерно за статуите й е, че на тях Хатшепсут е изобразявана като мъж /с боядисано в червено лице/, с изкуствена брада.
След гробниците, посетихме и магазините за алабастри. Държат се от наследниците на иманярите, които някога търсели съкровищата на фараоните. Кварталът им се намира на входа на долината и е обявен за паметник на Юнеско. Иманярите отказват да го напуснат и предпочитат да водят мизерен живот, отколкото да се заселят в отредените им апартаменти в Луксор. Носят се легенди, че цялото място е прорязано от подземни коридори към гробниците. Надеждата да открият още някое съкровище не напуска тези хора.
Неопомнили се още от бясната търговия за разните алабастрови произведения на изкуството се отправихме към колосите на Мемнон. Наречени така неправилно от Страбон /който прекалявал с четенето на Илиадата/, това са две 16-метрови седящи статуи на бащата на Ехнатон — Аменхотеп III. Носи се легенда, че едно време затопленият от слънцето въздух в тях излизал през пукнатините на гърлото им и те издавали звук, наподобяваш плач. Римският император Септимий Север през 3 век обаче решил да реконструира статуите, след което те безвъзвратно замлъкнали. От реконструкцията нищо не е останало днес, а двете статуи са силно ерозирали и опасани със скелета.
След усиленото снимане на колосите се прехвърлихме с кораб през Нил на източния бряг в Луксор /дрвената столица на Египет — Тива/, където обядвахме. Времето съвсем се заоблачи и започна да ръми дъждец — нещо невиждано за хората по тези места от 12 години. Али /Баба/ много се зарадва и каза, че му носим щастие.


Когато изгладнелите туристи опразниха шведската маса, дойде времето и на кулминацията на пътуването — Карнакският храмов комплекс на Амон-Ра /бога слънце/. Това е наистина внушителен комплекс от постройки пълен с колонади /във формата на лотос/ и статуи. Има и два обелиска. Останалите са откъртени и украсяват площадите в различните европейските столици. Например на площада Конкорд в Париж има обелиск, задигнат оттук. В Рим също е пълно с обелиски /мисля че бяха 14/, транспортирани от Египет по времето на императорите. Но това е дтуга история. Всеки фараон се е чувствал длъжен да построи нещо вс комплекса, така че той станал наистина грамаден. Последната пристройка на храма е направена от Птолемеите — това е една голяма каменна стена, опасваща комплекса. По алея от двете страни на която стоят сфинксове с овнешки глави, замаяният пътник влиза във вътрешния двор, украсен с две статуи на най-великия египетски фараон — Рамзес II /който пръв започва строителството на храма/. Следват колони във формата на лотос, украсени с изображения на фараони и богове. Прави ми впечатление, че на много от изображенията в горната част на храма лицата са избити, докато в долната част те са непокътнати. Обяснението е просто — храмът в миналото в бил почти затрупан от пясъците и само горната му част стърчала. Съответно и разни зевзеци поради липса на друга работа трошели тези произведения на изкуството. Друга харектерна особеност е, че в горната част на колоните още личи боята, докато по долните части ги няма. Това пак е свързано с факта, че храмът е бил погълнат от пустинята. За да не се морят много с изгребването на пясъците, френските археолози просто отклонили течението на Нил към храма и водите му отмили както пясъка, така и боята. Наистина жалко. Снимам като подивял монументите и йероглифите край мене, стараейки се да хвана колкото се може повече от невероятната гледка на една хилядолетна цивилизация. След това се отправям към статуята на свещенния скарабей. Счита се че този символ донася щастие на този, който се завърти около него, така че започвам да кръжа. Всъщност египтяните вярвали, че скарабеят /или казано по нашему — торен бръмбар/ търкаля слънцето по небето /както и торният бръмбар търкаля топкататор, в която после снася яйцата си/. Така че бръмбарът несъмнено бил свещен за тях. След близо едночасово кръстосване между високите по 20 метра колони и завирането във всевъзможни проходи, експедицията ни отпрашва към фабриката за папируси, където ни показаха технологията на изготяне на папирус, непроменена от хилядолетия насам. Купихме си папирус за спомен. По принцип цените им варират от 7 до 70 Евро в зависимост от размера им. Изготвят се от няколко слоя наредени едно до друго парчета от сърцевина на папирус, които първоначално се киснат, а след това се пресоват по две седмици. След като изсъхнат, върху тях се нанася боята. Иначе от продавачи около музеите можеш да си купиш и папирус за 1 $, но той е направен от сърцевината на бананово дърво и е нетраен във времето.


На връщане дъждът съвсем заваля и шофьорите почнаха да карат със 80 км. в час от страх да не направят някоя катастрофа. Пристигнахме в хотела към 12,30 часа през нощта — уморени, но доволни.


Край на първа част
Продължението в част втора>>>


Автор: Последният римлянин

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

27 февруари 2008

Косово в деня на независимостта си(2): Поглед от Скопие

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Косово, Прищина, Скопие, Македония

Втора част на пътеписа (началото е тук>>>)

Автор: Първан Симеонов
Снимки: авторът


Авторски права:
авторските права на материала са запазени и никаква негова част не може да се използва и препечатва без съгласието на АВТОРА


Ние решаваме да посрещнем самото обявяване на независимостта в Скопие. Струва ни се по-важно да видим какви ще ги вършат албанците там.


По пътя от Прищина към Македония не сме и очаквали да видим нещо друго. Безбройни коли с македонска и албанска регистрация с развети знамена. Една черква е оставена насред полето да пази християнските гробища.



Близо до нея седи табела за продажба на земя. На сръбски. Бързаме и се мъчим да снимаме от колата. Трудна работа.


Край едно село се събират повечко хора. Вижда се голямо гробище и паметник. Това е село Качанику (на сръбски беше нещо подобно), в което е едно от легендарните сражения на Адем Яшари. На български селото се казва Качаник. И това село може да бъде видно по картите на българския ареал. Но това точно сега изглежда като безнадежден спомен. Някой на шега подхвърля, че граничният пункт, който досега носеше името „Генерал Янкович“ сега вероятно ще бъде преименуван на „Адем Яшари“. Всъщност е съвсем възможно. В дясно Шар планина се е скрила в облаците. Колите с македонска регистрация и албански символи продължават да прииждат.



Косово си има и стауя на свободата. Гледайте внимателно!



Движим се със сериозна охрана — доста сериозна охрана



Шар се крие



На граничния пункт става ясно, че албанските знамена по колите се веят необезпокоявано още от територията на Македония.


Шпалир от знамена в прохода към границата с Македония (снимката е от Косово)



Младежи се щурат по КПП-то. Тръгнали са да влизат в Косово пеша с надеждата някой да ги вземе на стоп към Прищина. Дори някъде високо в гората край границата между Македония и Косово (която все още не е прецизно прокарана) се развява албанско знаме. Ясен и недвусмислен граничен белег.


И тая черква се е скрила (все още Косово)


Започва да се вижда и кръстът над Скопие. Един от многото кръстове и параклиси, които се появяват в последните години в Македония като панически отговор на албанското настъпление. Автоколоната с албански знамена продължава да се точи в насрещното платно. Трудно можеш да разбереш, че вече не си в Косово. Добре поне, че радиото пропява за Яни и Биляни, та да разберем, че сме в Македония.


Скопие


В Скопие равнодушно подминаваме закачените тук там албански байраци. Сякаш по силата на навик. Но накрая се сепваме и напрягаме врат да зяпаме знамената. Все пак сме в столицата на Македония. В този момент дързостта на албанските знамена в Скопие като че ли още ни изненадваше и учудваше. Съвсем скоро нямаше да бъде така.


Скопие е като мъртво. Паркираме горе до Калето и наостряме уши към албанските квартали в северната част на града. Чува се честа автоматична стрелба. Предлагам да ходим натам. Спътниците ми, доволно вещи по македонските работи, се хилят широко и ме уверяват, че съвсем няма смисъл да влизаме в кварталите. Интересното щяло да бъде в самия център на града. Не им повярвах в продължение на още няколко метра.



Чаршията в Скопие


Чаршията на Скопие е накачулена с албански знамена. Пред някаква кръчма мъже играят хоро. Вътре показват заседанието на косовския парламент.



Албанско хоро в Скопие


Гледката ни блъсна внезапно: огромно албанско знаме (такова не видях и в Прищина),



което покрива цяла сграда. Над него надпис „Шкупи“. Така албанците викат на Скопие.



Някакъв се катери по паметника на Скендербег и ръчка в ръцете на бронзовия конник албанско и американско знаме.



Този паметник е като близнак на монумента в Прищина. Сцена, осветление, музика. Някакви песни от най-новия албански епос. Пее най-популярният изпълнител в тоя жанр. Не пее в Прищина, а в Скопие.



Събира се огромна тълпа.


Бели капи с орли. Разни с омотани лица като за бой. Тук там стрелба с автомати. Виждам знаме на УЧК. Скандират „УЧК, УЧК“. Щракаме снимки и се връщаме да хапнем. В кръчмата всички са със знамена и зяпат заседанието на косовския парламент. Отвъд витрините търчат хора и стрелят. Един от нашите почва да праща съобщения на български журналисти, че новината в този ден за нас — българите, е май не толкова в Прищина, колкото в Скопие. Впрочем вече писах за това.



Пием ракия. Говорим на висок глас. За история, за сантименти, за география. И за демография. И пак за демография. Говорим на висок глас. Лицата отвсякъде се зазяпват по-нас. Говорим спокойно и достатъчно силно. Като някакъв отчаян отпор. На два ъгъла от нас сега почива Гоце Делчев.


Връщаме се на площада и си проправяме път в множеството. Тълпата е набъбнала и се е уплътнила. Ние оставаме като анклав един до друг. Около нас зачестява стрелбата с автомати. Това не го бяхме видели и в самата Прищина. Псувам полугласно. Просто идва някак естествено. Ония ми се радват и позират като ги снимам, а аз ги държа на мушката на фотоапарата и си мърдам устните в псувни. По едно време мравунякът полудява от екзалтираните приказки на ораторите. Явно вестта е дошла. Изпълнява се химнът на Албания. Стрелбата от пистолети и автомати става все по-честа. И започват фойерверките. Мероприятието е официално организирано в съучастие с община Чаир. Нещо като албанския район на Скопие.


Вижте как изглеждаше центърът на Скопие в деня на обявяването на независимостта на Косово:




Тълпата се събира




Тълпата отгоре



Американско знаме с албански орел



Знаме на Армията за освобождение на Косово (УЧК) се вее в Скопие



Орел и кръст



Тълпата отвътре

Пръскаме се да снимаме. Пак се събираме. И се изнизваме. По пътя някакви мижави патрулки запречват пътя. Няма и следа от „македонските патриоти“, които преди месец се заканваха на „бугарите“ покрай годишнината от смъртта на Мара Бунева и които тия дни драскаха по консулството ни в Битоля. От другата страна на Вардар градът се е сгушил и чака изстъплението да утихне. Тревожно светят малко прозорци в зданието на владата. Което прилича на сграда на прогимназия. В трагикомичен напън са се наредили пилони с македонски знамена. Но трудно бихме могли да злорадстваме срещу Македония. Та нали това сме си същите ние! С отдалечаването звукът от стрелбата зазвучава като постоянен фон. Светят минаретата на Арачиново. Намираме по седалките един наръч дискове и пускаме напосоки. Звучи „Един завет“...

Край

Бележка от Стойчо: след като гласувате за тази статия (бутончето малко по-долу) идете и чуйте малко косовско-„сръбски“ народни песни при Комитата>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

Косово в деня на независимостта си(1): Поглед от Прищина

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Косово, Прищина, Скопие, Македония

Автор: Първан Симеонов
Снимки: авторът


Авторски права:
авторските права на материала са запазени и никаква негова част не може да се използва и препечатва без съгласието на АВТОРА

Бележка от Стойчо: С тази публикация откриваме най-новият ни съсед Косово. Този рядък пътепис ще ни покаже една нова страна, в момента на нейното възникване — не се случва всеки ден, нали? Пътеписът е разделен на две части, като във втората ще проследим тези събития, гледани от Македония











Ходенето до Косово в деня на обявяването на независимостта беше внезапна приумица. Искахме просто да се завъртим, да усетим атмосферата точно в неделя. Иначе щеше да ни яде, че сме пропуснали момента на създаването на нова държава на малко часове път от нас. Така де, кога друг път ще видим подобно нещо! Колко ли пъти мислено сме местили балканските граници, но знае ли се дали някога пак ще ти се удаде да го видиш наяве. Между другото се шегувахме, че както е тръгнало може скоро пак да има сгодни случаи. После се чудехме на добре ли ще да е това или на зле. Едно беше ясно: шансът да се усетиш в центъра на света не биваше да се пропуска. Като на майтап се разбрахме в събота. Въобще не знаехме дали ще можем да стигнем в Прищина, дали няма да имаме проблеми, какво ще обясняваме по границите и що за граници въобще са това.



Тръгнахме рано сутринта в неделя в щипещия студ, докато просветляваше. Тънък снежец, пясък по пътищата. Точно в началото на опесъчен участък някакъв камион току що се е обърнал. Впечатления, които са достатъчни, само да усетиш колко близо е столицата ни до границата и колко бързо свършва България. А как са я мислили навремето — София в центъра на българското землище, някъде между Охрид и Черното море.



Стигаме до гледката към кльона, който е вардил вчерашната привлекателна Югославия. Сега край тоя кльон се изнизваме от евросъюза и на границата се шмугваме в коридора със синьо знаме и звездички. Над Цариброд е възстановената пирамида на Нешков връх в чест на българските войници. Над калето в Пирот се вее сръбски байрак. Питаме се на какво отгоре. И въобще: със самочувствие и дори със известно злорадство влизаме в Сърбия. Мъчим се едва ли не по лицата на минувачите да отгатнем какви ще да са мислите им точно в този ден. И бързаме, типично по туристически, от беглите си крайпътни впечатления да изстискаме някакви народопсихологични изводи. А уж не сме туристи, а балкански многознайковци. И заработва безотказната машинка на сравняването на „тука“ с „у нас“. И аха да се възгордеем. Защото югоизточна Сърбия изглежда поувехтяла. И май печелим в сравнението. Но после идват неизменните реплики „ама то и у нас има колкото искаш такива места“ и всякакви други такива. От Пирот наляво се движим по път, отбелязан на картата с червена линия. Но си спасяваме главите от удари в тавана на колата, само благодарение на услужливия снежец, който е позагладил дупките.


Три пети от екипажа имат корени в Западните покрайнини. Едно от момчетата разправя къде точно била отбивката за селото на един от дядовците му. Видял я, докато пътувал наскоро по тия пътища на екскурзия. Друг в колата разказва как наскоро отишъл със свои приятели на самодейно представление в Цариброд. И един от приятелите му се срещнал там за първи път със свои роднини, които живеели в Пирот. Така се запознал с тях. Говорели прекрасен български език. Вероятно само "л„-то им е било специфично, мислено продължавам разказа на спътника си и направо се чувствам виновен, че само аз нямам ни македонска, ни тракийска, ни западнопокрайнска, ни добруджанска жилка. Всъщност ядосвам се повече, че не съм човъркал щателно родословното си дърво.



По пътя ни между Пирот и Лесковац войнишки паметници изреждат имената на загинали в битки с българите. Мирното съжителството на петолъчки и кръстове по тия паметници е прекрасно свидетелство за последователната сръбска политика към България. В едно село брознзови човеци (мисля, че беше партизански паметник) гледат измъчено, но със сурова непоколебимост на изток. Към България. Бъзикаме се, че сега май ще трябва да го позавъртят тоя паметник. На юг, югозапад. А пък всички, които срещаме да крачат по пътя край нас, са с гръб към юга и югозапада. Чисто съвпадение, но дава повод да продължим с майтапа по адрес на съседите. Ето значи, бягате от Косово! Тука още ни е весело.



Пускаме сръбски радиостанции да видим какви ли ги приказват. Нищо по темата. По радио Белград говорят за приватизацията, за условията на труд в разни предприятия, за новия речник на сръбския език. Още един повод за народопсихологични обобщения. Чудим се дали не е нарочно. Да игнорират случващото се, например. Но знаем, че те съвсем не го игнорират. Предния ден са ходили с наведени глави до словенското посолство в Белград. Търсим синоними, наричаме го национална покруса. Някой в колата ядно обобщава: „Нека видят какво е било пред дома на Вазов след Ньойския договор!“



Объркваме пътя в ужасяващо грозния Лесковац. Тъкмо сме излезели и става ясно, че ще се наложи пак да минем през него. Че е грозен, грозен е, обаче все си мисля, че югославските блокчета са по-човешки направени от нашите панелки. На портала на едно предприятие в Лесковац се извръщаме синхронно да видим едно българско знаме. Чисто ново! Дори без сръбско до него. Български инвестиции в Сърбия. Похвално.



Броят на полицаите расте. В продължение на километри караме след патрулка. Шегуваме се, че са ни „прихванали“. Импровизирани табели към Прищина. Навсякъде в селата плакати на Николич. Само в Лесковац — в града, имаше билбордове на Тадич. Ето ти тебе прецизно предизборно таргетиране! Другото по стените са графити в прослава на Шешел и плакати, с които се брани Косово. Но мачът свърши! Водихте идиотска политика. Сега има да браните Косово с плакати и с митинги колкото си искате! Обединяваме се около тази позиция. Със съвсем бегли примеси на съжаление към съседите. Славянското и православното у нас си траят. Сърбия едва ли би могла да ги извика на живот. По-късно през деня ще бъдат поставени на сериозно изпитание. После не на шега преговаряме какви наистина ще ги говорим по този въпрос, ако ни питат. Постепенно става дума, разбира се, и за българите в Косово. Към онзи момент за тях беше говорил само един български политик. Говорим и за вековния български отпечатък в Косово и за черквите, постоени някога от нас. Така най-накрая заговаряме сериозно за бъдещето на Балканите. Стигаме до българската позиция по въпроса. Двоумим се да я осмиваме ли или пък да се радваме, че българската политика в момента ни дава прекрасната възможност да се чувстваме комфортно и сред сърбите, и сред албанците. Какъв по-добър момент да отидеш до Косово. Само ще трябва може би да си говорим по-тихичко в Прищина. Да не решат, че сме сърби, че тогава ще се наложи твърде бързо и убедително да формираме и изразим позицията. По-късно, в самата Прищина май забравихме за езиковата предпазливост. Пък и не е ли унизително да се чувстваш принуден да избягваш собствения си език? Все пак с местните говорехме на английски.



Влизаме в Медведжа. Прешево, Медведжа и Бояновац са места с албанско население, за които се смята, че ще последват Косово. Българското име на Бояновац е Бояново и може да се види в картите на бългаското етническо землище. Също и Прешево. Като част от Западните покрайнини. Някъде там, където те преливат в Македония (едно от селата, през което минаваме, дори се нарича Македонце). А за това толкова малко се говори у нас. Говори се например за Армията за освобождение на Прешево, Бояновац и Медведжа, но малцина знаят за българския спомен по тия места. А нали и самите Пирот и Лесковац, че и Ниш, са в рамките на широкото понятие за наша покрайнина. Та в Медведжа спираме заради естествените си нужди. Нещо като: пикаем ви на албанската експанзия. И си препикаваме тука — да не сте посмели да шавате повече на изток към западните български покрайнини. Стойте си тук!



Около Медведжа обаче още не виждаме типичните албански постройки, които познаваме от западна Македония. Албанското не ще да започне. Все си мислим, че ще се покаже зад завоя. Но безлюдният път продължава, изкачва се, гледките започват да си струват. Чудим се ще има ли въобще рязка граница и какъв ще е граничният пункт. Сепваме се при вида на сръбско военно поделение. Мислим, че това е КПП-то. Но не е. Минаваме бързо край него. И на билото ни чака полицейски пост, по сръбски боядисан в синьо, с пирамидки, дето могат да попречат и на танк, с ново знаме и момчета с автомати. Искат ни паспортите. Нормална процедура. Междувременно по команда обличат бронежилетки. Все едно ги е страх от отсрещния пункт да не открият стрелба. Малко нервно се майтапим, че сега май момчетата от поста изведнъж са се почувствали значими в собствените си очи. Някъде в снега пред нас в ничията зона свършват всички следи от гуми.



Никой не е минавал в този ден през границата. Сигурно няма и да мине повече. Снимаме тайно и бързешката.


Отсреща се разтичват, гледат любопитно. Явно и те започват да се чувстват значими. Или пък сега си преговарят какво се правеше в такива случаи. Тепърва ще имат да тренират. Отсреща се веят знамената на международната полицейска мисия, която варди в Косово и обучава новите косовски полицаи.


Добре, че на този забутан път все пак има КПП и стандартизирана процедура. Това не е царският път към Прищина и до последно се бояхме, че влизането по него може и да не е възможно. Боим се да не би сърбите да ни върнат по някаква си незнайна военновременна причина. Или без обяснения. Но ни пускат. Без печати в паспортите. Сърбия не я признава тази граница. За тях ние не напускаме страната. Май това е едно от КПП-тата, които после запалиха. Не съм сигурен.


На другия пункт един започва да се репчи. Пропуснали сме някакъв знак. Нека се чувства важно, момчето. Има повод да се пъчи! В опитите да се разберем пита знаем ли сръбски. Нашият човек отговаря на български, че знаем само български. Онзи очевидно не ще да кара на славянски езици и включва трайно на английски. Идва му на помощ един турски полицай. Явно е инструктор на местните. Появата му започва да ни се струва доста знакова. Отделя се значи Косово от Сърбия и ето ти веднага на границата застава турска физиономия с полумесец и звезда на червената кокарда. Един от спътниците ми даже разправя, че базата на турците в Косово се наричала „Баязид“. Нали знаете турско-сръбската битка на Косово поле. Между другото се чудим какво ли е останало от огромния сръбски монумент там. Така събираме достатъчно доказателства да клеймим турската историческа наглост, докато чакаме за паспортите си. Но накрая се оказва, че просто в тоя момент турчинът бил на смяна. Имало и българи в полицейската мисия и това става един от поводите да ни се порадват на българската регистрация. Турчинът пита какво ще правим в Косово. Казваме, че сме журналисти, показваме карти.




Наобикалят ни полицаи със смешни шапки. Тия са местните. Гледат любопитно, ние се хилим отвътре. Явно ни се чудят къде въобще сме тръгнали. Плащаме петдесет евро за зелена карта. И тия не ни слагат печати директно в паспорта, ами мушват в него някакво подпечатано листче, което трябвало да предадем на излизане. Питаме се дали по-късно през деня, когато вече се броят за независима държава, ще си позволят да удрят печати направо в паспорта. Но едва ли по-късно някой ще мине през това КПП. И тогава се появява най-грозната граничарка на света с вид на травестит, която ни пита (разбира се на английски) дали отиваме да празнуваме. Смеем се, палим и бягаме. Албанското не закъснява.


Големи къщи, тухлени зидове, джамии и знамена.


Ония червените с орела са ясни. Другите бяха всевъзможни, но най-вече знамената на САЩ и на ЕС.


Край пътя има новичък монумент на Армията за освобождение на Косово.


Строи се национална митология. Буквално. От границата до Прищина е близо. Хора висят по пътя и чакат превоз към града. Качват се дори и на трактори. Влизаме в Прищина сравнително рано. Още не е задръстено, но навсякъде търчат и крещят младежи със знамена. Други са се накачили по коли и веят байраци. Трети висят по тераси. Чудим се откъде имат толкова много и еднакви като разцветка албански знамена. Явно е имало някаква форма на централизирано раздаване. А уж щели да представят новото знаме на Косово.


Ето и малко първи впечатления от Прищина:


Типична гледка от града

„Thank you!“


Младежи със знамена

А що се отнася до Сърбия...



Коли и знамена


Колкото искаш коли със знамена

Но ето тази ми е фаворит!

Нямаме никаква предварителна информация кое къде се намира. Движим се наслуки. Прииждат нови и нови хора. Предимно мъже.

Намираме място за паркиране близо до огромен недостроен православен храм. До него е университетът (ако не се лъжа).


Водени от тълпите, стигаме до сградата на хотела. Петзвездния грандхотел с вид на дежурния „Балкантурист“ в едновремешните български окръжни градове. Честно казано, не разбрахме какво точно се случва в хотела, но там бяха протегнали обективи всичките журналисти. Въртим се и снимаме.


Зеленее се ислямско знаме.


Зад хотела са завили нещо под син чаршаф. Канят се тържествено да го откриват. Обясняват, че не им е позволено да казват какво има отдолу. И това не разбрахме какво ще да е. После по телевизията видях, че е някакъв надпис. На огромни пана ни гледат лицата, свързани с най-новата бурна история на Косово — от Ругова до Адем Яшари. Вървим и снимаме по пешеходната улица. Тук там се развява знамето на Армията за освобождение на Косово (АОК), наричана тук УЧК. Останалото всички са го видели по телевизията. Общо взето е ясно. Не мога да публикувам всички снимки. Ето някои от по-интересните:


Турски символи; Спомен за Ругова и Клинтън; Барикади и поздрави;



Второто знаме в сърцата и ръцете на косоварите;Минало и бъдеще;История и жива история;

Loading...; Жените; Детско облекло;

Малко знамена; Масовка; Хората стават все повече;


Строи се сцена; Хората стават повече и повече; Идват по всякакви начини


Знамена — ако не сте виждали Какво има на тази снимка! А на тази?;

Ето и нещо по-зло И нещо още по-зло Съвременно косовско изкуство

Още една масовка.

Не съм снимал много масовки в Прищина. Масовките там не са новина.


Край на първа част.
Продължението в част втора>>>



Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България