The Great North Walk (6): Brooklyn — Приказка за дядо Торбалан
Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!
На следващата сутрин съм гладен като вълк! Бързо кипвам от сухото мляко, заливам огромна купа corn flakes и я изяждам с охота.
Вече наситен, се оглеждам наоколо. Jerusalem Bay продължава да бъде най-красивото място на света. Слънцето още го няма, но странната светлина вече огрява хълмовете и всичко изглежда нереално. От яхтите в залива се виждат само мачтите. При тях е все още нощ. Магията трае кратко слънцето се показва и мъглата бързо изчезва. Дочувам тракане на канчета доло и виждам че хората там са се размърдали.
Jerusalem Bay сутринта
Скачам на крака и се учудвам на бодростта в себе си. Главоболието го няма, краката са свежи и отново имам това радостно усещане за увереност и нетърпелив възторг в очакване на нещата, които ми предстоят.
Имам чувството, че вчера съм преминал някаква невидима граница, деляща изпълнените с комплекси и съмнения, парализирани от страхове за битието си хорица от тези които... Всъщност не знам нищо за втората категория хора, но си представям че са силни, смели, целеустремени и ми се иска да мисля че от днес нататък съм се присъединил към тях. Ведро си тананикам мелодия от Wincing the Night Away на The Shins (любим албум напоследък) и прибирам палатката.
Две пилета, които още вчера забелязах до моя бивак ми припяват.
Пилета
Те не пеят,
Преди да тръгна, отивам при Jack да му пожелая лек път и да си взема довиждане. Искам също да му благодаря за това чудно място. Имам чувството, че той ми го е показал.
Моя сутришен ентусиазъм не съвпада с техния биоритъм. Jack и децата му са все още по пижами и с разчорлени коси. При тях е абсолютен хаос! Чорапи, хавлии, раници и бутилки с вода са разпиляни навсякъде около палатката. Той се усмихва извинително, момченцето започва да се суети босо около огъня, а момичето срамежливо се обръща за да прикрие развлачената блуза, с която е спало. Става ми кофти, че неволно съм притеснил тези готини хора с присъствието си, но никакво извинение не би помогнало! Бързо се сбогувам с тях и поемам нагоре.
По склона над Jerusalem Bay
Още вчера видях на картата, а и Jack ме предупреди, че до Brooklyn ми предстоят няколко трудни възвишения. Вече свиквам с този ритъм на The Great North Walk пътеката започва от морско равнище, изкачва се на 200, 300 метра и отново слиза до някой залив. Вчера съм изминал четири такива малки хълма. Сами за себе си не са трудни, но събрани в един ден, това са повече от 1000 метра нагоре и надолу.
View from the Top: Когато се изкатеря горе, виждам върховете на околните хълмове
Днес ми предстои нещо подобно, но не ми пука бодро вървя, стараейки се да поддържам еднакъв ритъм и спирам само да си намокря устните (водата свършва тревожно бързо), или да щракна някоя снимка, като тези интересни камъни:
Rocks: Знака за правилната посока е издълбана в скалата и боядисана в жълто
След два часа вървене достигам Brooklyn Dam Camping Grounds (мястото, на което планирах да преспя снощи). Не би било грешка терена е удобен за палатки, има плаж, а от високо дърво виси дълго въже, предназначено за люлеене и скокове във водата. За миг съм изкушен да го изпробвам, но времето се разваля. Събират се облаци и дори усещам единични капчици дъжд.
Brooklyn Dam
Стигайки Brooklyn, облаците се разчистват. Това се счита за квартал на Sydney, но в действителност си е малко рибарско селце, изолирано край третия голям залив на север, Broken Bay. До там се стига с влак или кола по пътя към Newcastle. Може разбира се и пеш като мен. Големият град няма шанс да го погълне, тъй като Brooklyn е обграден
Brooklyn Bridge: Времето над Brooklyn е тревожно, но ще се оправи докато стигна там. Вижда се моста по който ще мина с влака.
За да се продължи по маршрута на север трябва да се прекоси Hawkesbury River, вливаща се в Broken Bay. В картата посочват два варианта. Първият е с влака ($4.70) за две спирки до Wondabyne, при което се прескачат около 10 км от трасето. Не искам да пропусна нито милиметър и опитвам втория вариант водно такси до Patonga. Обаждам се на някой си Tom (телефонът му е даден на картата), който оперира таксито. Не би било много скъпо, само $10.00 ако има десетина пасажера, но днес се обаждам само аз и това разбира се вдига цената на $70.00. Няма как, ще трябва да хвана влака. За пропуснатия участък ще дойда друг път.
The Hawkesbury Track 2
Трябва да хвана влака, тъй като водното такси до Patonga ми е твърде скъпо
За късмет влак в моята посока има само след десет минути (следващия е след час). Бягам бързо да си купя вода от малко магазинче/кафене отсреща и навреме се връщам на гарата. Купувам три бутилки от по литър и пловина. Лаком съм, понеже вече знам че два литра не стигат до никъде.
В Brooklyn забелязвам, че хората ме гледат по странен начин. Това се случва докато купувам водата. Продавачката вежливо се съгласява, че и давам точно пари, макар да виждам че са с 20 цента
После, на гарата, група арогантни младежи са заели всичките пейки, въпреки че наоколо стърчат множество уморени бабички. При моята поява на перона те спират да се лигавят помежду си и с очевидно страхопочитание ми правят място да седна.
Дори кондуктора един от тези типични австралийски типове с коса на плитка отзад и сипаничаво лице, изсмукано от дълга употреба на марихуана (които обикновено надушват, че съм минал през университет и в резултат дори не ме забелязват), сега се държи приятелски и дори с известна доза респект. Трябва да го предупредя, че слизам на Wondabyne. Той от своя страна се обажда на машиниста да спре на тази спирка.
Във вагона се случва същото: чистите, изгладени хора, чинно седнали по седалките, ме гледат странно. Виждам как една майка кима към мен и казва нещо на диво дете, мятащо се наляво и надясно до нея. Момченцето замръзва, впервайки поглед в мен. Очите му излъчват такъв искрен ужас, какъвто само децата могат да изразят. Усмихвам се да го успокоя, при което то се скрива зад майка си и не се показва от там докато изляза от вагона. Чудя се с какво толкова го уплашиха...
Тогава влака влиза в тунел и луминесцентните светлини се включват. Мога да видя отражението си върху прозореца. Брадясал, с изгоряло от слънцето лице и трескав, почти безумен поглед! От там интензивно гледа странен тип с концентрация и решимост на човек, готов в следващия момент да ти даде света... или да ти пререже гърлото!
Почти си отдъхвам, когато слизам на Wondabyne и мога отново да поема по поредния стръмен склон.
Wondabyne Station
Автор: Веско Петров
Снимки: авторът
Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!
Гласувайте за този пътепис:
1 коментар:
Браво на този пич, много ме кефят разказите му, друга реалност.
Рядко се среща в днешно време сърцато отношение към света и умела доза риск.
Пожелавам ти попътен вятър във всичко.
Публикуване на коментар