България след 6 години

Не разбрах как минаха толкова години. Цели 6 и половина. Дойдох ужким за един месец, с обратен билет, нез никакво намерение да оставам. Удължих си визата, намерих си работа, после хайде да понатрупам малко опит, да науча това, да направя онова, хайде да взема зелена карта и ето ти ги годините минали. И най-после след толкова време си купих билетчето, взех си куфарчетата и хайде да видя какво се е променило в България.

Бях прилежно подготвена от приятелите си тук за това какво ще ме чака в родината. „Приятелите са те забравили, имат деца и няма да искат дори да те видят“, „ще видиш колко простотия има, хората колко са гадни и завистливи“, „ще изживееш културен шок, няма да знаеш къде си първите няколко дни“, „всичко ще ти се струва адски мръсно и сиво“, „чалгата цари навсякъде“, „не си прави илюзии“ — ми казваха всички. Не ми се вярваше да са прави, но знам ли, те си ходят всяка година, а аз — не.

Първото нещо, което видях от самолета беше Дунава, после и Витоша. Последваха ги няколко цигънски къщи, разпадащи се в краищата, с простирите с мръсно пране, кофите и боклуците в дворовете, части от коли, които вероятно са на моите години... сещате се. Нито ме изненадаха, нито ми се сториха жалки или противни — такива къщи има и в южно Чикаго, има и в града като минаваш с метрото. Като кацна естествено ми се прииска да целуна пистата, и нали съм си ревла ми потекоха сълзите. И чух едно приятелче да ми казва: „Плачеш ли, плачеш ли... чакай сега като минем през митницата там ще те разплачат“ . Митницата мина съвсем нормално, имаше двама митничари, които изобщо не искаха да се мръднат от местата си. Доброволно поисках да си декларирам лаптопа и камерата, но митничаря ме изгледа очудено и ми каза да минавам.

Разходих се из София, още не бяха махнали коледната украса. Имаше ледена пързалка пред НДК и специално за моето пристигане имаше заря. Любимото ми място е пързалката пред театър Иван Вазов. Тратърът ми се стори много хубав, вероятно защото току-що бяха приключили ремонта му. Всички сгради, както и булевард Витоша бяха много добре осветени, и разбира се най-голямата радост беше да виждам хора по улицата. Млади, стари, добре или зле облечени, с деца, с гаджета, с кучета — всички са излезли на разходка. Хубави витрини, шум и много хора — нещо, което тук ми липсва много.

Първите ми сблъсъци с обслужването ми напомниха къде съм. Отидох да си купя билет за нощният влак. Влизам в ЖП бюрото, и казвам най-простото нещо — добър ден. Служителката ме изглежда очудено и повдига едната си вежда, все едно ми казва „ти пък каква си“. После минавам през едно обменно бюро, и пак казвам добър ден — там пък не получих никакъв отговор. Подадох парите и каза:" бихте ли ми обменили парите в левове" и отсреща получих само „Двеста?“ Това беше целият и принос за разговора с клиента.

ГРАДОВЕТЕ. С радост установих, че Варна си е все така най-хубавият град на този свят. Дори е станала още по-хубава от преди. Морската градина е по-хубава от всякога, има нови пейки, ресторантчетата покрай плажа изглеждат много по-добре от преди. На топлата вода си има хора, лебедите в морето си остават една от най-приятните гледки. Неприятното е, че морската градина вече е много застроена. Навсякъде има бетоновози, камиони, строи се дори една кооперация. Строителството е доста безразборно — пълен контраст с това от едно време, когато всички блокове еизглеждаха абсолютно еднакви. Сега всички сгради са с различен вид, много хубави, но нямащи нищо общо с която и да е друга сграда в района. Като че ли всяка от тях е взета от някъде и сложена на първото свободно място, което са намерили. Всички сте видяли, какъв ужас е паркирането в градовете. Няма местенце, където да не е паркирана някоя кола. Движението не ми се стори толкова ужасно, но паркираните насвякъде коли, понякога и в две редици ме ужасиха. Строи се ужасно на гъсто, а за гаражи май никой не мисли — къде ще се събират тези коли просто не ми е ясно. Опитах се да отида на театър, но за съжаление билети имаше чак за след един месец. Сградата на театъра си беше пребоядисана и заедно с катедралата на центъра като че ли си остават най-хубавите сгради. Бях приятно изненадана от ЖП гарата, което също е станала доста културно място. С изключение на служителките, разбира се. Организацията си е както преди — има 6 случителки, и опашка само пред едната от тях. За разлика от Варна, София ми се стори все така неприятен и неприветлив град. Може би защото бях там в един дъждовен ден и всичко изглеждаше сиво и противно.

МАГАЗИНИТЕ. Ако ме бяха пуснали в Метро със затворени очи, щях да се закълна, че това е Костко. Всичко изглежда по абсолютно същият начин — хладилниците и стилажите и начина, по който е подредена стоката та и касите дори. Единственото, по което големите магазини се различават вече от тукашните е това, че трябва да си купуваш или носиш торбички. Не знам защо доста ме издразни това. Магазинерките не са досадни като преди, не ти ходят по петите и да те питат с какво могат да ти помогнат. Нито пък някой ще ти каже „ако няма да го купуваш не го пипай“. Вече действат точно като че ли си в магазин в щатите — опитват се да ти помогнат, но не натрапчиво. Като направих грубо преценка за нещата, които купих и парите, които платих, мисля, че във Варна поне цените на храна, дрехи и обувки са около два пъти по-ниски от тези тук. За София мисля, че цените са като тези в Чикаго.

ХОРАТА. Стоях и гледах минаващите хора. За моя радост не видях толкова мизерни, мрачни хора като преди. Не видях и толкова много хора, които да ровят по кофите за боклук. Почти не видях просяци по улиците. Не видях простотия. Никъде не чух чалга, може би просто не ходих по такива места.

ПЕНСИОНЕРИТЕ. За съжаление виждам, че за тях нещата никога няма да станат по-добре. Хубаво е, че повечето от тях имат внуци в чужбина или с добра работа. Мисля, че за нашите родители и за бабите и дядовците ни добри времена няма да дойдат в България. За сметка на това...

МЛАДИТЕ. За младите мисля, че ситуацията е много добра. Повечето хора вече не искат да ходят в чужбина. Приятелите ми няколко пъти ме попитаха за какво още стоя в Америка. Трудно ми е да отговоря, дори на себе си, но това е друга тема. Повечето млади хора имат добра работа, имат семейства, строят апартаменти и никой не мисли да ходи навън — справят се доста добре и в България. Работодателите не са като преди — като им поискаш по-висока заплата да ти казват:"о, отивай си, знаеш ли колко други чакат за твоето място". Работодателите си кътат хората, правят каквото могат за да ги квалифицират, да се чувстват добре и да искат да останат да работят за тях. Мои приятели, които имат собствени бизнеси се оплакват, че не могат да си намерят отговорни хора, колкото и пари да им дават.

С две суми в България много ми хареса. Като се изключат някакви дребни подробности спокойно мога да кажа, че бях много приятно изненадана. От друга страна имам приятел, който се прибра там със семейството си миналият август. Искаха много да се приберат обратно в България, въпреки, че имаха възможност да останат тук. Сега имам чувството, че малко съжалява, сигурно защото скоро си прекарва газ, вика майстори, оправя си колата и за всичко това само повтаряше колко много търпение му трябва.

Но като цяло мисля, че България си заслужава човек да се върне там. Където и да ходя, каквото и да правя, по-хубаво място според мен от там няма. Дано занапред да става още по-добре!

Автор: Диди (Diddy)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: