Хартум, whirling dervishes и други интересни работи

Разказът се премести на:

Хартум, whirling dervishes и други интересни работи>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Чудесно крайбрежие и сиромашия край пътя

По пътя до Черно море ще бъдете изненадани от бедна страна, а там ще бъдете още по-изненадани от разкоша на курорта Слънчев бряг.


От Крагуевац до Несебър, български град на Черно море, са точно 709 км. До граничен пункт Градина са 247км, а от единия до другия край на България има още 462км. Вдясно, от централно разположения на крайбрежието Несебър, се намира един от двата най-големи български крайморски градове – Бургас, на около 16км.

Тези разстояния важат, ако пътувате по главния път под Стара планина, която се простира право към морето. По принцип не е нужно да минавате оттам и аз на връщане минах по магистралата, та непланирано видях и централна България.
Магистралата иначе лесно се преодолява, въпреки, че никъде няма знаци, които да ви упътят. Затова пък, при Сливен не трябва да следвате табелата за София, а за Нова Загора, а след нея за Стара Загора и Чирпан, където засега свършва магистралата. Ако карате в обратната посока там се вижда указател за Свиленград, последният български град преди Турция, а вие трябва да продължите през Чирпан за Стара Загора.

Магистралата е дълга 190 км. По-добра е от нашите неремонтирани, но е по-лоша от нашите ремонтирани. Същото важи и за главните пътища. Ибарският път е по-хубав, но по-старите участъци са съществено по-лоши от българските. Межди другото главните пътища в България имат по-малко завои, а този след магистралата минава изключително по равнина.
Карането не е много бързо. Общо пътувахме 13 часа натам, и 14 – насам. Само за сравнение, 650-те километра до гръцкия курорт Паралия го взехме за по-малко от 10 часа, а 450-те км до Будва – за 12 часа отиване, и 16 часа- връщане. Освен обичайните неволи за толкова дълъг път, имаше и задръстване на едно място и преминаване по успореден път – през Риека Църноевич, който е създаден като че ли специално за снимане на филми на ужасите. Скоро слушах всякакви мъжкарски хвалби за скоростта на пътуване. Някой ми твърдеше, че до Будва можел да стигне за 4 часа, което значи 115км/ч средна скорост – през Златибор, през каньона Увац, р. Лим, Тара и Морач и другите градове без да спира, даже и на границата....

През България

Още от пръв поглед се вижда, че България е доста бедна. София, гледана от южното околовръстно изглежда тъжно. По цялото околовръстно няма нито една бяла линия на асфалта и е пълно с бабуни и кръпки. По околните ливади пасат коне, крави и овце, сградите са в лошо състояние, а край пътя е пълно с очевдино евтини проститутки. Успоредно на главния път са направени земни пътища за каруците, които са необичйно много. И наистина през цяла България видях само един трактор. Селяните и днес използват каруци, предимно конски.
Българските пейзажи направо питат – от какво живеят тези хора? Цялата обработваем земя е занемарена. Не видях буквално нито един поддържан парцел. По-близо до морето имаше слънчогледи, но ми се видяха с малки цветове. Видях едно лозе, който се криеше в храстите. С тази тема се занимаваха от „Руски вести”, вестник на руски, който се печата в София, а се списва съвместно от българи и руснаци. В него пише, че някога България е имала големи селскостопански предприятия. Доколкото знам, допреди 15 години България е била е един от най-големите износители на плодове и зеленчуци. Междувременно, с падането на комунизма, тези колхози се разпадат за една нощ. Дали комунизмът е унищожил частната инициатива на селяните, или пък новата власт еднозначно ги е оставила на произвола – направо всичките плодове и зеленчуци по рафтовете на крайморските градове са вносни. Това са все едни прехвалени продукти, които са скъпи както за бълагарите, така и за нас. Например дините са петкратно по-скъпи. Питах един българин от Несебър, защо сам не си засади дини, като са толкова скъпи. Каза, че разходите са огромни.

Българските села са истински музеи на старата архитектура. Изобщо няма нови сгради. Старите са в отчайващо състояние, както и крайпътните заведения. В един ресторант край Чирпан ято мухи по никакъв начин не искаше да напусне мръсната маса. Полуготови продукти от хладилник в най-малка степен предизвикващи апетит. От вътрешнат страна на хладилника можеха да се изстържат поне 100гр ръжда. Беше ръждясала даже кутията със сирене. Атмосферата се допълваше от яка смрад от тоалетната. В един ресторант край Сливен беше още по-зле.
Не съм чел статистики, на така наречените нормални хора казват, че пенсиите средно са около 30 евро, а заплатите – около 120, което едва стига за комуналните услуги. И при тях, както и при нас, цените на тока, отоплението, телефона и т.н.постепенно стигат световните. Литър бензин е едно евро.

Българско крайбрежие

От северната страна на античния град Несебър се намира Слънчев бряг, един от най-големите български курорти. Човек тук не може да повярва на очите си! Предполагам, че всеки от вас е гледал ТВ сериала „Пороците на Маями”? Има една сцена, в която от хеликоптер са снимани разкошните хотели и чудните плажове на Маями. Представете си го и го умножете по две! Ред хотели край плажа правят извънредно силно впечатление, например „Виктория палас” и „Мажестик” – мрамор и позлата, фонтани и миниводопад, басейни и поляни... В един стар каталог бях преброил 94 хотела на Слънчев бряг. Сега са поне три пъти повече. Двата, които споменах имат по 12 етажа, всеки с по 550 стаи и 50 апартманета. И стаите и апартаментите иглеждат царски. В друг каталог пишеше, че пълен пансион във „Виктория палас” струва 75 евро.
Зад хотелите е редицата на къщите, вилите и частните апартаменти. Тъй като плажът е огромен, на него никога няма навалица. Измежду плажа и хотелите се простира стъргалото с много изкушения – от кафенета и ресторанти до бутици с огромен избор и разни игри – водни или не. Всичко е подредено и чисто, а българите са много гостоприемни.
Черно море е по-малко солено и по-малко топло от Егейско и Адриатическо. Изобщо климатът е мек, няма тропични бури. Морето край плажа е плитко, както е по гръцките курорти.

Цени

Цените на българското крайбрежие не са както едно време, но и сега в ресторантите е по-евтино отколкото в Крагуевац. За Черна гора изобщо няма да споменавам...Отличен апартамент с 4 легла на Слънчев бряг ни струваше 35 евро на ден. Същият апартамент в Несебър струва 30 евро. В селата южно от Несебър цените са значително по-ниски, но пък и апартаментите не са съвсем перфектни.
За разлика от Гърция, апартаментите в България рядко са оборудвани с кухня, но пък и храната е евтина.
Това, което е скъпо в България, освен плодовете и зеленчуците – са плажните чадъри и шезлонгите на плажа. На Слънчев бряг, чадър и два шезлонга бяха по 9, а в Несебър – по 7,50 евро на ден. Но на който му е скъпо, може да се излегне на редовете зад чадърите на 20-30 метра от морето, където е безплатно.

Гости

Най-много има англичани, които пристигат със самолети до Бургас или Варна. Всички продавачи в Слънче бряг най-напред се обръщат към вас на английски. Има доста надписи на английски, а и агенции за недвижими имоти. Българите казват, че англичаните са най-добрите им гости, т.к. харчат най-много. На второ място, казват, били сърбите. Ето още едно потвърждение на стария мит, че сърбите имат малко пари, но харчат много – един Господ знае как.... На трето място по количество и склонност към харчене са руснаците. Между другото българите се отнасят с подозрение към тях, защото сред рунсаците се срещат много, които крадат по магазините. На въпроса кои гости са най-зле, българите от туристическата индустрия отговарят – немците. Както се казва – имат змия в джоба. След немците този българин изброи шведите, датчаните и другите северни народи.

Отношение към сърбите

Българите се отнасят към сърбите с големи симпатии. В Несебър, където сърбите идват най-често, в един ресторант видях даже лозунга „Сърбия до Токио!” (Србија до Токија!). На всяко кьоше могат да се видят надписи „Сръбска скара” (Српски роштиљ), „Сръбска музика” ('Српска музика), „Сръбска вечер” (Српско вече), „Сръбски ресторант” (Српски ресторан).
С горчивина се сещам за един лозинг от Черна гора „Србе на врбе”! (бележка: „Сърбите – на върбите” – груба аналогия на „Циганите на ....”)

Българският език

Основание за симпатиите към сърбите е и езика – веднага след вярата. Българският много прилича на сръбския. Един българин и един сърбин могат да се разберат без много усилия.
В началото много се стрясках от еднаквите думи, които имат различно значение. Например „обед” на български значи „обяд” а не обет. (Бележка. обяд на сръбски е „ручак”, а „обед” е обет, в смисъл на клетва, обещание). Така също се стрясках от българския навик, взет от гърците, за утвърдителен отговор да се клати глава наляво-надясно, а за отрицателен - нагоре-надолу. (Бележка: така правят само гърците от Егейска Македония, т.е. Северна Гърция. Интересното е, че този жест в Република Македония е изкоренен).
Постарах се няколко дена, че даже сам прочетох и една българска книга „Дванайсет български мита” от Божидар Тодоров (бележка на Комитата: авторът вероятно има предвид книгата 12 мита в българската история на Божидар Димитров), която ми даде назаем един келнер. Четох и вестници и гледах телевизия не без проблеми. Когато става дума за четене, помогна знаенето на руската азбука, която е буквално същата, както българската. Иначе, който учи английски в училище, нищо няма да разбере. Т.е. даже и с половинчато знание на руски, един сърбин може да се разбере от тук, чак до Япония!

Ще ви дам един пример по повод на езика. На бутилката с вода пише: „Минерална вода за всеки ден”. На руски, между другото, на втория ред пише „Длја каждиј дењ” (бележка.така е в оригинала). Между българския „ден”, руския „день” и сръбския „дан” няма съществена разлика. Така също е лесно да се сетите, че българското „всеки” на сръбски е „сваки”, но вече за руското „каждиј” са необходими знанията от училище.
Ще дам още едно изречение от същия етикет, а случайно се оказа, че и тук всичките думи са като сръбските: „Горнобанската минерална вода е слабо минерализирана, природно чиста, с доказани здравословни качества”
Всички думи отново са същите и подобни на сръбските. „Горнобанската” е „Горнобањска”- това е името на банята (бележка: на сръбски „бања”освен баня значи и извора). Всичките думи освен последната. Но всичко, които са учили руски занят, че „качество” е „квалитет” (бележка: както е на сръбски)
След като съм почнал да пропагандирам връщането на руския в нашите училища, ето още един аргумент допълнително: който знае руски думи, знае и всички стари сръбски думи, и може да чете в оригинал Негош, Йован Стерия Попович, Сима Милутинович Сарайлия, писмата на Караджордже Петрович... а по малко и Свети Сава! За останалото – не напразно австрийците са сменили азбуката ни....
Иначе не мога да преценя дали за сърбите е по-разбираем българския или македонския. От гледна точка на българите, на този въпрос ми отовори една българка, след дълъг разговор за апартамента за следващата година. Тя ме попита, дали съм от Сърбия или Македония. С други думи, на българите сръбския и македонският им изглеждат подобни, така както на нас македонския и българския. От друга страна, и македонците , както и сърбите не могат да четат български, ако не знаят руски.

Европейски съюз и НАТО

Едини пенсионер ми разказа, че заради НАТО, в Ирак се намира българска част от 350 войника, от които десетина вече не са между живите. Неговият внук започна темата за приемането на България в Европейския съюз. Каза, че това е държавен приоритет и едва ще дочака този ден. Аз най-напред отбелязах, че в същото време ще приемат и Турция, с което той е съгласен. „Значи не искате да имате граница с Турция” му казвам, „Не искаме” – отговори той. „Тогава в България ще се заселят 5 милиона турци” , „А, това не може” се стресна той. Българите доста подозират турците. Рекох, че белгийците свободно отиват в Холандия, че това е все едно една държава. „Няма да го позволим”, продължи той.

По една софийска телевизия имаше дуел на тази тема. Българите правят нещо, което нашите още не са се сетили: дуелите се организират на истински боксов ринг! Двама в десния и двама в левия ъгъл, а водещите са в средата. Не разбрах точно разговора, като че ли и самите участници не се разбираха много добре...Като цяло, тези в десния ъгъл бяха като „нашите” сорошевци (Бележка: от Джордж Сорос:-)). Говореха, че мед и масло ще потекат от деня на влизането в ЕС. Както слушахме и ние – само да падне Милошевич, Сърбия ще получи 5 милиарда долара, които само чакат на границата! Участниците от левия ъгъл бяха срещу влизането на Бъглария в Европейския съюз. Позовавайки се на Холандия, един от тях каза, че България може да получи 10% хомосексуалисти и 1 милион китайци. България за жалост не прилича на западноевропейска страна. А Турция прилича още по-малко. Според „Политика” от 14 август (Бележка: сръбският официоз и най-голям вестник в страната. В България нямаме аналогичен вестник, който винаги да е на страната на което е и да е правителство. Може би „Работническо дело” в миналото, с тази разлика, че Дело беше партиен орган, докато „Политика” никога не е била такава, а е и основан в началото на 20 век.) до 90% от децата в Турция не ходят на училище! Там децата от малки отиват по фабриките! И пушат! На въпроса защо разрешават на децата да пушат, туржите отговарят „Като могат да работят, могат и да пушат!”. Турците са 65 милиона в Турция и още толкова в емиграция, пишеше в същия брой. Няма съмнение, че при отваряне на границата тези първите 65 милиона ще наводнят Европа. С такъв голям брой неевропейци Европа няма да е Европа вече. Като че ли някой специално иска това!

Когато Полша беше приета в Европейския съюз, много бързо бяха разпродадени всички полети от Варшава за Лондон за една година напред! Ясно, еднопосочни...Чехия вече е получила първата квота от имигранти от Третия свят, така че родителите в Прага повече не пускат децата си по късните часове. Както това се случи по-рано и в задноевропейските градове. Изглежда по-разумно Европейския съюз да финансира разитието на бедните страни, вместо тяхното население да се преселва в Западна Европа. Което ще намали пропастта между икономиките на развитите европейски страни, както и ще предотврати редица катастрофални последствия. Но....

Политика

Точно през средата на август българският парламент се разправяше за формирането на правителство. Нито една партия няма достатъчно представители, а най-силни са царската (национална), социалистическата и турската. В България има доста турци. Мои събеседници казваха - около 400хил. Иначе има и доста роми – около 300х. На картата на Балканите, която си бях купил, пише, че България има 8.257.000 жители.

Както и ние за нашите, така и българите нямат високо мнения за политиците си. Меко казано. Питах един човек дали всички хотели са строени само от чужденци, а той ми каза: „Не, и българите строят” и ми показа един огромен хотел. Питах го какво е работил този човек, като има толкова пари. „Министър” беше отговорът.

Както и в другите комунистически и посткомунистически страни, и в България са очевидни огромни класови различия. По крайбрежието се джиткат огромен брой скъпи джипове и луксозни автомобили. Както и при нас, мафията е свързана с политиците. Вестниците пишат, че мафията се занимава с наркотици и досега при междуособици са извършени 60 убийства. При което се сещам и за нашите вестници. За това малко време не забелязах накой български журналист да се занимава с анализирането на нечие забогатяване. Но в ежедневника „24 часа” имаше голяма статия за най-големит есръбски богаташи: Мишкович, Карич и Цептер (в този ред). На снимката зад тримата бяха показани други богаташо, между които разпозанх Дракулич и Костич. Най-специалната новина за нас – ако всичко е вярно – е че Цептер мисли да се кандидатира за председател на Демократическата партия (бележка: Демократска странка)! В заключние на статията, в мой свободен превод, пишеше:
„Повече от очевдино е, че най-богатите агресивно търсят да си осигурят политическа подкрепа. Може би защото по-лесно ще развиват бизнеса си, а може би защото са напълнили „първата капа с пари” през най-мътните периоди, и сега искат да защитят тази капа...”
Останалат част на статията е в същия дух и като че ли разказва и за собствената си мъка....

Автор: Милослав Самарджич
Превод: Стойчо Димитров

Оригиналната статия е по-дълга и разказва за българската монархия, политика към Сърбия и изобщо за отношенията ни с тях и е качена на другия ни блог с Комитата.

Бележка: Възгледите са си на автора и не исках да ги коментирам - оставям това на вас. Добавял съм само по някоя езикова бележка
За Авторските права: Оригиналът е в линка на заглавието. Ето и разрешението на автора за публикацията:
"Драги Стојчо,Здраво братко!
Сада сам тек видео да си превео мој текст.Баш ми је драго!...Срдачно,Милослав Самарџић"

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Манната небесна или няколко впечатления от Индия

Миришещи пръчици, Тадж Махал, Къри чикън и “Слонът, моят приятел”...
Едва ли повечето хора имат представа, какво е Индия. За разлика от някои други страни по света, там трябва да се отиде с широко отворени очи и нагласа за изненади и противоречия, защото това е един друг свят. Красотата и мизерията се преплитат със зловонието и разкоша по такъв стряскащ начин, че шокът е неизбежен. Цветове, хора и животни, разнообразие на релеф-една еуфория на живота. Животът в пълния му размах.
Видяното в Индия надмина не само очакванията ми, но и промени представите ми за живота; накара ме да се замисля, да се вдъхновя, да се възхитя, да се погнуся, да се натъжа...Но да започна с разказа си:

Дете

След почти 10 часов полет, люковете на самолета се отвориха с тежест и веднага се почувства гъстия, напоен с миризми и влага, нощен въздух на Делхи. Избраната от мен авиокомпания беше руската Аеорофлот с маршрут София-Москва-Делхи. Краските на летището в Москва на гейт Номер 34 за Делхи ставаха все по-интензивно тъмни И аз преждевременно разбрах, че това е правилният гейт за моята дестинация. Индийците, които стояха и чакаха повикването за влизане в самолета, уплътняваха оставащото време с ядене и спане по пейките. Това е една важна характеристика на индийците: те като че ли могат да се чувстват удобно навсякъде, стига да имат по един шал под ръка да се завият. Налягали по седалките и завити презглава, те мирно събираха сили за изморителния път до вкъщи. Другите ( аз + няколко очевидни не-индийци, не много ) се наслаждавахме на персонала от руснаци и рускини, който не много ентусиазирано се опитваше да комуницира с минаващите транзит на английски.
След известно време се наредихме на опашка за влизане в самолета: Ние, чужденците на опашката, един след друг, и индииците по няколко в ред, носейки почти непосилно тежкия си ръчен багаж (около 20 кг. на човек). В нерегламентираната битка за това, кой пръв ще влезе в самолета, спечелиха индийците. Бързо се настанихме и полетяхме.

Слонът - моят приятел

Делхи, началото на септември: Човек се събужда със звуците на разнообразни птички, които оповестяват започването на деня. Температурата на въздуха е около 28-32 градуса, слънцето не може да се прокрадне през смога, но въпреки всичко е много светло и приятно. На пръв поглед има малко мъгла, но това са само изпаренията от ранната утрин, смесени с газовете от превозните (и не дотам ефективно превозващите) средства. От време на време се чуват маймунски крясъци, които не бива да смущават новодошлия турист.

Пазарен ден

След жизнерадостното събуждане следва изкъпване (всъщност не е задължително, като се замисля) и обличане на по-изхабени дрехи, които да могат в краен случай да бъдат изхвърлени на боклука в края на деня. Излизам на улицата и спирам една рикша. Шофъорът ме поглежда със заинтересован поглед, но и неразбиращ, когато си отварям устата и го питам “До Сароджини Маркет” ? . Оказа се, че на руски много по-плавно се разбираме. И въпреки, че му казах, че не принадлежа към никоя бивша руска република, той беше сигурен, че е добре, да продължи на развален руски. След като му платих 30 Рп.(Рп.=рупии, тяхната валута; 10 рупии са равни на около 45 американски цента), наистина си помислих с любов за братушките, които косвено ми помогнаха в ситуацията.


Гледката (или какво можеш да асимилираш на пръв поглед, не по ред на важност):
1. Много, много хора навсякъде,
2. полегнали крави в прахта,
3. манджи в големи алуминиеви, не дотам чисти съдове, с неопределено съдържание,
4. малки момчета, предлагащи услугите си като “кули”, т.е. носач на торбите на глава,
5. фризъорски услуги на тротоара, в непосредствена близост до обществената тоалетна,
6. много, много хора навсякъде,
7. продавачи на връвчици с плетени слончета,
8. просяци, със и без крайници,
9. столче-магазинче за печени индийски картофи с масала плюс лайм (масала означава “микс” на хинди и представлява смесица от типични индийски подправки, а лайм е модерният в софийските молове зелен лимон, който е по-сладък и обикновено по-дребен),
10. хора, които си седят на бордюра и гледат сеира,
11. спорещи купувачи и продавачи,
12. из прахта налягали кучета,
13. и вече човек се обърква..


След като се свикне с интензивността на миризмите, които само в Индия могат да се усетят, човек трябва да отвори сетивата си и да усети ежедневието тук. Много прави впечатление изражението на повечето минувачи: те не изглеждат тъжни, депресирани или изнервени. Може би така ми се струва, но атмосферата не е изпълнена с агресия и злоба; всеки нещо прави, симулира някаква дейност, движи се и се мъчи с битието си, без да се затормозява особено. Повечето са настроени така, че животът им на тази земя е временен и, рано или късно те ще се избавят от него и ще се преродят в нещо по-добро. Тази нагласа им помага в неимоверно трудния живот и до известна степен е за възхищение. В една обстановка на безкрайна мизерия, мизерия, която за един европеец е трудна за възприемане, средният индиец преживява и оцелява. Не, че те имат голям избор; малко са тези, които могат да се измъкнат от немотията в “Мother India” и да отидат някъде в чужбина, където да изкарват препитанието си. Но те са намерили начин да живеят точно тук и да съжителстват един с друг без големи конфликти

Пазар

На пазара има всичко, от което се нуждая като типичен захласнат консуматор. Стоките не са особено чисти и спретнато подредени, но като се вгледам по-обстойно разбирам с тъга, че нямам толкова пари в мен, колкото неща искам да купя, изям и опитам наведнъж. Обзема ме чувството, което сполетява човек около Коледа, на новогодишните базари. Добре, казвам си аз и тръгвам просто направо и започвам да зяпам. Да, наистина е зяпане: всеки, дори малък дюкян е пълен със стока и гъмжи от предмети, които ме примамват да ги купя. Например едно малоразмерно магазинче, с един още по-дребничък продавач в него продава следните неща (това е само 1/574 от приблизителната сума на неговите специалитети): сладкишчета от кашу, смесени с мляко и захар, поръсени със шам фъстък, други подобни курабийки, незнайно от какво направени, но, по-важното, намазани с ред СРЕБРО!, да, правилно прочетохте!, озахарени моркови в пластмасови кутийки, също със сребърни късчета по тях, ядки с масала (масалата е едно универсално средство за услаждане, осоляване, привкусяване и подобряване вкуса на хранителните стоки), подправки, които са с неразбираеми съставки (нещо като съдържанието на лекарство против главоболие). По стените се веят дълги лентички от пакетчета с освежители за уста и други, с някакъв особен вид тютюн са дъвчене, от който после зъбите стават червеникави, а слюнката - оранжева.

Жилища

Продължавам нататък и в един ъгъл на пазара почти се сблъсквам с купища от дрехи, сложени на земята и старателно подредени в секция поли, секция рокли, секция блузи и т.н. Понеже нито една нормална жена не може да устои на такъв визуален тормоз, аз се втурвам към щастливите да ме видят продавачи и започвам неистово да разглеждам изложеното, заедно с една рускиня, една испанка и няколко индийки-лешояди. Последните само изчакваха да взема нещо за обличане в ръцете си и после моментално го грабваха и безпрекословно го купуваха. Не случайно продавачите ни обожаваха чужденките-ние правихме не само добър оборот, защото всичко ни се струваше ужасно евтино, но и привличахме обикновените гражданки да си харчат парите от суета. Въпреки неравната безгласна борба с рускините, аз успях да попълня колекцията си с някои доста приятни нещица И продължих да се разхождам, защото ми замириса на нещо страхотно. Това страхотно нещо се оказа типичният индийски картоф, с вкус, наподобяващ на тиква, който един нехигиеничен индиец приготвяше life, като процедурата включваше и овалянето на картофчето в масала и лайм, със собствените си ръце. Деликатесът се сервира в бананово листо с клечка за зъби и струва 15 Рупии, една прилична цена за това приятно хапване. Аз, разбира се, си взимам повече порцийки, защото не мога да пропусна шанса да се понатъпча и вече нямам свободни ръце, с които хем да държа торбите си, хем да ям и хем да снимам всичко. Затова извиквам на едно малко момченце да дойде и да ми носи покупките и се насочвам към една будка на тротоара за пиене. Тук се предлагат лимонади с черен пипер и захар, ласси (кисело мляко с пюре от манго, личи и всичко възможно за пюриране) и индийски сокчета. Купувам си първото, много ми се връзва с картофчетата. С учудване забелязвам, че доста индийци ме наблюдават, как охотно се наслаждавам на благата на живота И аз им се усмихвам на всички. Слънцето малко започва да напича и аз решавам да се върна в хотелската стая с най- добрия превоз - рикшата. Казвам си адреса, този път шофьорът ме поглежда с разбиране.

Такси

Индия, Каджурахо (Khajuraho):

В Индия могат да се видят толкова много забележителни неща, че на един турист му трябват месеци, за да обиколи всички. Затова ще разкажа за едно от тях, което е известно колкото Тaj Mahal, но по-малко се говори за него. Това е Каджурахо (Khajuraho). Мястото, където по рисунки от Кама Сутра, са изваяни релефи по стените на няколкото храма, които след покушенията на мюсюлманите от общо 85 са останали днес 22. Но, да започна отначало:
Пътуването до Каджурахо е добре да бъде или с частна кола, или със самолет. Другите варианти са интересни, ако човек обича силните и миришещите усещания. Септември е добър месец за пътуване - температурата е около 30 градуса. Като се има предвид, че отивайки в Индия това вече е калкулирано в програмата, не би трябвало да учудва туриста-ентусиаст.

На сватба

Тръгваме в ранни зори, т.е. към 4.30 сутринта с една частна кола, с шофьор-индиец, препоръчан от хора от посолството на България в Делхи. Той говори английски със сериозен акцент, но когато има мотивация, има и път за реализация, нали така?! Пътешествието ще продължи 4-5 дни, като маршрутът е Делхи-Агра-Тадж Махал-Каджурахо
Каджурахо се намира в централна Индия, в щата Мадиа Прадеш. Храмовете са разположени в сърцето на Каджурахо, за да бъдат запазени от мюсюлманите и са построени между 950 и 1050 година след Христа, по времето на династията на Чанделите. Самото име Каджурахо идва от думата “Фурма”, която може да се намери в изобилие в тази част на Индия и расте като вид палма. Самите храмове са със сходна архитектура и представят ежедневието и фантазиите на Индия. Някои релефи са шокиращи, повечето красиви, а малко от тях -разрушени.

Каджурахо

По разказите на екскурзовода, във времето на войните с мюсюлманите, когато много индийски мъже загиват по фронтовете, тогавашните владетели разбират, че населението намалява и трябва да се предприеме нещо срещу това. С божиите места в Каджурахо те всъщност са искали да подтикнат хората, отивайки да се молят, да се поблазнят от скулптурите и да се въодушевят вкъщи с практики. Също така тези изображения са били като самоучител по еротика и сексуални вдъхновения, тъй като въпреки всичко Индия е била страна на задръжки и все още представлява едно крайно консервативно общество, особено що се отнася до публичните изяви на чувства (ако сте забелязали, в нито един индийски филм той и тя се целуват; най-много по бузата, но и това е деликатес). Не искам да затормозявам времето на никого с факти, защото те могат да бъдат намерени във всяка книга от типа “Lonely planet”. Затова предпочитам да опиша впечатленията си от това място. Храмовете са разположени в един зелен, спокоен парк, с широки пътеки и много цветя, подбрани с вкус и поддържани с грижовност. Не много индийци посещават храмовете, за разлика от туристите, за които Каджурахо е място за снимки и покупки на еротични фигурки и бижута в местността. Гидът с ентусиазъм ни разказваше за легендите около това място, ние се усмихвахме и го слушахме с интерес, но когато са първи път видяхме скулптурите на голите индийски жени и разнообразните пози на любовта, всички туристки се изчервихме и гледахме встрани. Екскурзоводът въобще не се притесни, а мъдро ни подчерта, че сексът е най-нормалното нещо в живота, също толкова нормално като храненето и спането. Това е един вид йога (!). Това изречение ми хареса и реших да гледам на нещата от индийски ъгъл. Освободих съзнанието си и видях скулптури с невероятно хармонични телесни пропорции, усмихнати лица, изразително изражение, пищни форми. Фигурите не са вулгарни, а напротив-естетично прикрити. Показани са не само сексуални пози, които трябва да призная бяха сложни за изпълнение, но и сцени от ежедневието. Например една индийка, с леко наметало на тялото, решеше косата си след вероятно сутрешната баня, показана почти в профил, но така че всичките и форми да се виждат. Или друга, която се опитва да извади трънче от крака си. Между тези релефи са изваяни и богове-Ганеша (богът на щастието, олицетворен като слон), Шива (бог на всичко), Сарасвати и др.

Каджурахо - фрагмент

Разходката продължи около час, след което ние, разбира се, искахме да си вземем част от това удодеино място, под формата на сувенири. В магазина: продавачите са крайно нахални и се опитват да ми продадат един сребърен пръстен с любовна поза за 45 US $ ( = 1000 Рп.) !! Това е чудовищно и понеже аз вече се бях ориентирала в цените, им казвам цената от 200 Рп., при което реакцията е смешна. Той се усмихва, аз се усмихвам,той продулжава да се усмихва и оглежда,...казва някаква друга цена и се пробва да види реакцията ми. Но аз не отстъпвам. Мило си кривя устните в усмивка и казвам отново моята цена. Той преценява, че е по-добре да спечели по-малко, но поне нещо и ми казва “ok, ma’m, take it, ok!” Давам му рупийте и си тръгвам щастлива и доволна, без да забелязвам още по-благоволната усмивка под мустак на индиеца.

....След пътешествието, обратно в Делхи:
Разглеждам снимките в дигиталната камера и не мога да повярвам, че съм видяла толкова много неща. Но ми остават още няколко дни и се радвам, че ще подишам от индийския въздух и ще поям от вкусотиите на Небесната манна.

Автор: Кристина Стайкова

Авторът е моя (вече бивша) колега и една забележителна личност. Живяла е 5-6 години в Индия, също така изветсно време в Австралия и Сингапур. Завършила е висшето си образование в Германия и СЕ ВЪРНА В БЪЛГАРИЯ. Много умна и симпатична млада дама, на която пожелавам успех и щастие в живота! И ако прочете тези редове - да ми се обади, защото май не ми остави нито телефон, нито мейл за контакт:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: