14 август 2007

До Бостън и назад(6): На път към топлите страни

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Шеста част на пътеписа. Пета част тук>>>, а началото - тук>>>.

Човекът е човек… … когато не се губи по пътя!

Тази вечер пътепис няма да има, ще бъда много кратка.

Сутринта Тото отскочи за последно до data центъра, а аз се замотах из хотела, приготвях багажа, гледах Умирай трудно (млад Брус Уилис!), правих последен преглед дали не сме забравили нещо. В 12:00 ч. проверихме на рецепцията дали са дошли последните две пратки, с неудоволствие установихме, че все още ги няма и така заформят едно тридневно закъснение, помолихме ако случайно куриерът цъфне — да приемат пакетите от наше име, ние ще минем към 17:00 да си ги приберем… и напуснахме хотел Триа, нашия дом за последните 12 дни.

Заредихме карта на пътя до аквариума в Бостън и поехме — през Кеймбридж, през Кеймбридж та до паркинга на Бостън Комън ($6/час), където зарязахме колата и тръгнахме да търсим рибките. Не ги намерихме. С този пуст наш късмет май-май бяхме попаднали на някаква административна сграда. Затова пък намерихме Дървото с катеричките. Т.е. едно обикновено дърво, по което обаче преброих пет пухкавелки. Един дядо-костюмар извади шоколад и познай дали не му се намяткаха да ядат от ръката му! Имам десетина снимки, направени от метър разстояние, надявам се да са се получили добре.

Завъртяхме едно кръгче по Freedom Trail, ама не го минахме целия маршрут — едно, че градът беше по понеделнишки забързан, а ние в ролята на моткащи се туристи само се пречкахме на хората, второ, че пак си беше кучи студ. Опитах се да придумам Тото за един последен шопинг, но на него още му държеше влага Macy’s, та категорично отказа. Затова към 16:00 ч. си взехме колата от златния паркинг и уж тръгнахме към хотела, ама изпуснахме отбивката (сефте!), та направихме още едно кръгче из центъра като за последно.

Пратките не бяха дошли, затова с неудоволствие се наложи да ги обявим за недоставими (има ли такава дума на български), огледахме за последен път Кеймбридж и поехме на юг.

Край Бостън беше студено, но поне не валеше. Ограничението от 65 мили в час ни се стори твърде строго, особено на фона на профучаващите с поне 20 мили отгоре камиони (това камионите трябва да бъдат забранени, да знаете). Скоро обаче навлязохме в бая гъста мъгла, последвана от снежна буря. И изведнъж се оказа, че и 55 м/ч са твърде много.

Междувременно на три пъти или пропускахме отбивка, или се отклонявахме по неподходящи пътища! Твърде наивно ли се доверихме на предложения от Google Earth маршрут, прекарващ ни по няколко магистрали, които трябваше да сменяваме непрекъснато, или пък просто ни липсва тренинг — обаче в гадния снеговалеж табелите покрай пътя бяха практически нечетивни, част от картите се оказаха твърде мащабни и не си личаха подробностите, а и самото трасе беше някакво ултранелогично, с невъзможни криволици и чупки. За щастие сравнително бързо намирахме начин да се качим на необходимата магистрала и не загубихме много време.

Малко преди Ню Йорк снегът премина в обилен тежък дъжд. Трафикът беше адски наситен, а гмежта от пътища — още по-объркваща. С голям късмет обаче този път не се загубихме нито веднъж! И след като поехме по магистралата от страната на Ню Джърси се оказа, че това в общи линии пътят е “все напред и не се поддавай на изкушения да кривнеш нанякъде” :-) Адски бързо преполовихме щата, но Тото почна да се поуморява и затова спряхме на един Days Inn, разтоварихме се, аз успях да се логна даже, че и да се отчета тук.

Утре потегляме по първи петли. Целта е да стигнем до топлите страни до края на деня. Само дано не се губим повече. Макар че с този наш тренинг…

Телеграфно

Пристигнахме в Южна Каролина, спряхме за малко сън на един хотел. Пътят беше идеален просто, никакви проблеми, никъде. Едва днес осъзнахме прикакви екстремни условия сме карали от Бостън до Ню Йорк! Сега припадаме по койките, утре рано-рано да сме във Флорида. А за пътуването ще разказвам утре, че не успявам да задържа очите си отворени направо.

Рекламен борд на хотел: Come taste our nuts!

Най-накрая у дома, най-накрая отспала си, но не и отпочинала. Чувствам се страхотно напрегната. Дали заради 18-те часа сън, дали заради трите кафета, които обърнах за около половин час… Докъде бях стигнала с описанието на приключенията си?

Разказах вече за преодоляването на разстоянието от Бостън до Ню Джърси. Сега, след като пропътувахме три пъти по-дълго разстояние по магистрала I-95, мога да потвърдя, че просто условията бяха ненормални — и затова ни беше толкова трудно. Тъмно, мъгливо, снежно/дъждовно. И безлюдно. Тото ми направи забележка, че както съм писала излизало като да сме се губили подобно на Хензел и Гретел. Всъщност не става дума за нищо подобно. Просто на някое от разклоненията по пътя поемахме в неправилна посока, GPS-ът веднага ни известяваше за грешния избор, а ние почти веднага (май 15 минути беше най-най-дългия период) успявахме да се върнем на вярното платно. Което си е нищо направо, обаче някак винаги успявах да се уплаша, че ще попаднем при върколаците (справка: която и да е книга на Стивън Кинг).

Любимата ми част от пътя беше New Jersey Turnpike, т.е. I-95 през щата Ню Джърси. Идеално шосе, а камионите, тези чудовища, бяха изведени в отделна лента! Все още се виждаха купчини сняг наоколо, но пък температурата определено беше над нулата. Смених двата пуловера с тениска и жилетка, че и даже не се закопчах. Изключих отоплението на седалката. В Делауер се наложи да спрем за малко вентилационната система на колата, защото замириса на пластмаса и гадни лекарства. Вонеше направо. Не знам нищо за този доста миниатюрен щат освен, че е обявен за офшорна зона — и как няма да го обявят, без подобни данъчни хватки никой не би живял на това токсично бунище май-май. Направо прелетяхме оттам, хич и не помислихме да спрем.

Затова пък в Мериленд беше вече +15-16оС и спряхме парното направо. Обядвахме в Роуздейл, малко преди Балтимор — и се разхождахме по тениски с къс ръкав. Чувствахме се някак като у дома си, нали колата ни беше с местна регистрация :-) Тук за първи път имахме време да огледаме хората наоколо, сградите, улиците. В Wendy’s имаше: група юпита, семейна двойка пенсионери с огромен осемдесетарски Кадилак, няколко мами с дечурлига, двама костюмари на средна възраст (единият беше с гола глава и обица на горната част на ухото), няколко самотника с вид на камионджии… Всичките дебели. За обслужващия персонал да не споменавам направо. Бяха се разделили на две групи — дебели мексиканци, които говореха на испански помежду си, и дебели негри, които май използваха английски, ама не съм сигурна. Изключително се дразнех всеки път когато ме питаха за нещо на странен линго, особено когато за капак използваха и вътрешно-фирмени термини, дето чужденец няма как да подозира какво означават! По няколко пъти ги карах да повтарят изречението си и те всеки път го плюеха по същия ужасен начин! Накрая махвах с ръка и казвах Whatever. Когато се случи за първи път в Бостън — почувствах се леко унизена, като някакъв лоулайф, дето не може да се справи с елементарна комуникация в чужбина. Обаче след това установих, че с белите нямам никакъв проблем в общуването, те ме разбират, аз ги разбирам без проблем. Освен това те са изключително любезни, учтиви, желаещи да помогнат, за разлика от цветнокожите с вечно лошото им настроение и определена склонност да те нагрубяват… Не мога да забравя как в един магазин за детски дрешки се обърках с номерацията и попитах няколко негърки дали размер 6 означава, че е за 6-годишни деца. Отговорът беше нещо от сорта на “Като не можеш да се оправиш с такива елементарни неща, какво търсиш тук, айде, махай се” или нещо подобно зло, не ги разбрах добре. За сметка на това една бяла жена ми отговори изключително внимателно, показа ми и различните буквени обозначения, даде пример какви дрешки купува на собствените си деца съобразно тяхната височина… Не знам, не знам, аз след това пътуване в Щатите определено станах още по-върл расист. И не мога да намирам оправдания от сорта на “Ама то не е тяхна вина, че са груби, дължи се на факта, че преди 200 години са били роби”. Как пък не.

Както и да е, продължихме пътя си на юг. Балтимор, Вашингтон, Александрия, Фредериксбург, Ричмънд. Вирджиния ни хареса ама много. Временцето беше чудно пролетно едно такова, хората бяха усмихнати и учтиви, храната ни беше вкусна. При Александрия попаднахме на първото магистрално задръстване. Второто беше до Куонтико. А какви странни конструкции има около Куонтико… Извънземни направо!

Искаше ми се да имаме няколко дни за разходка из Вирджиния, определено си заслужава този щат. Обаче… Трябваше да бързаме на юг. И хоп, озовахме се в Северна Каролина. Където хич и не спирахме, направо прелетяхме през нея. Привечер минахме покрай прословутата Outlet area. Направо ми изтръпнаха ръцете като си представих какво е да пазаруваш там! Представете си няколко мили с магазини на суперяки брандове като CK, Tommy Hilfiger, всички спортни марки (Nike, Adidas, Reebok и т.н.), бе какво да изброявам, важното е, че цените са с 25-50-75% по-ниски отколкото в редовните магазини! Кофти, че беше вече късно и бяха затворили. Иначе смятай колко часа нямаше да има сила на света, която да успее да ме измъкне от там.

Южна Каролина съкз биг тайм. Единствената част от пътя, по която имаше дупки. И яко ченгета! Ограничението на скоростта скочи на 70 мили в час, обаче нямаше много смисъл в това, защото магистралата се стесни до 2 платна на посока, камионите бяха повече от колите и само се пречкаха, пък и през цялото време си на нокти дали няма да изскочи полицейска кола от храстите (защото наистина се криеха сред зеленината и дебнеха, съвсем като нашите катаджии). Хотелът, в който спахме, пък беше близко до ужасното. Отвън изглеждаше много добре, прясно боядисан, излъскан, поддържан. Влизаш в стаята и на пръв поглед е ОК. Хубави мебели, сравнително нови. Само дето отгръщаш завивките и установяваш, че чаршафите са жълтеникави и с дупки, банята май никога не е била мита и като цяло едно голямо дезинфекциране на всичко би било добра първа крачка към превръщане на стаята в нещо що-годе подходящо за обитаване.

Кофти край на иначе симпатичния ден, но не си го сложихме на сърцето. Продължихме напред.

Автор: Антония

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

Няма коментари: