Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно”-ден 2-ри

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно” - тръгване от София на 17 Юни 2006

ДЕН 2-ри

Ден 2-ри

Какво трябваше да се случи:
• Ковачевица, Лещен (2h)
• Доспат: Язовира (обяд) (3h)
• Триград: чеверме преспиване (2h)



Какво се случи в действителност:

Добро утро мили деца. Живи ли сте? Аааа, добре. Главата боли ли Ви? Не, странно! Че и сте ухилени на всичкото отгоре. Хайде сега на по кафенце в ресторанта на хотела.

Я, на бат Славчо голфа какво прави тук? Нещо се е пораздул в калниците и броните. Освен това има няма стотина коня отгоре е добил. Добре беше направена тази колица. Доста кинти са набити по нея, но си струва. Лови окото от сто метра. Цвета също са докарали. Старата си Ямаха в този цвят бях боядисал преди години. Нямаше някой да не се загледа.

Кой пише по форумите безспир да не се кара по джапанки и къси гащи? Аз ли съм бил? Не е вярно. Не и ако гледам горната снимка. Тук за да не викате ще уточня, че фотографията е сделана съвсем тенденциозно. Всъщност не карам. А мотора дори не може да се движи, защото още не съм го развързал от гредата отзад. Не че не ми се искаше да подкарам така де. Дори толкова рано сутринта беше нетърпима жега. Аз както вече съм имал удоволствието да Ви кажа съм приятел с бога на слънцето (на пук на бога на дъжда - Джови). Песимистите ми лаеха преди да заминем, че щяло да вали... Къде беее.. Нали съм се уговорил с човека. След снимката слязох от мотора и хубаво го огледах отгоре до долу, след което възкликнах видимо доволен: "Ех, какъв хубав мотор, ще взема да си купя един такъв". Хората мотащи се наблизо ме погледнаха странно що се катеря и човъркам така по чуждите мотори, а бат Славчо се захили лукаво с половин уста.

Жегата беше започнала да размазва не само нас, или просто на някои пиенето им действа много по-зле.

Стегнахме денковете, нахлузихме ватенките, сбогувахме се с любезната администраторка, казахме си няколко вица с добрите господа навъртащи се около мотора (единия от тях май беше управителя на хотела) и поехме по тесния, разбит, но живописен път нагоре към Лещен и Ковачевица.

Тук за първи път почувствахме, че излизаме от цивилизацията. Имахме чувство, че живота е застинал 50 години назад.

Острите завои и дупките се редуваха с разтърсващи душата гледки.

Бързите, дълбоки леви и десни наклони в завоите с правилни виражи бяха истинско удоволствие.

Спряхме на малка чешмичка, скътана под дебелите сенки.

Не бързахме за никъде и се наслаждавахме на спокойствие на всеки миг.

Отново напред и нагоре към Лещен. Бат Славчо беше добил увереност от чудесното ми умерено и сигурно каране (толкова съм скромен, че не мога да не бъда и хубав - скромността краси човека). Започна да снима в движение.

Заобикалящата ни действителност ставаше все по-красива, за разлика от пътя, който на места започна да липсва.

На влизане в Лещен ни изненадаха няколко километра гаражи. Нямаше къщи, нито някакви други постройки. Само гаражи. Бяхме учудени. Какво става тук? Да не би тук да са гаражите на целия окръг?

Отговора дойде от само себе си когато пред нас се разкри и самото селище. Къщите бяха накацали по склона. До тях имаше достъп само по стръмни, каменни пътеки. Очевидно беше, че колата пред къщи, хората не могат да си спрат. За това бяха построили гаражите долу, около пътя.

Красиво е в Лещен. На стара каруца беше отредено място на централна атракция.

Още една каруца беше захвърлена наоколо.

Впечатли ме църквата. И по-точно невероятните розови храсти около нея.

Старите къщи очевидно изнемогваха под тежестта на тежките каменни цигли.

Удостоихме с присъствието си тесния църковен двор.

И увековечихме розовото изобилие.

Ярките цветове искряха като пламъчета.

Отново тесен, разбит път...

... опасан от живописни оградки. Между Лещен и Ковачевица се намира село Горно Дряново, но за него по-късно.

Хубава си моя горо!

Колоритна, дървена табела ни уведоми че сме: "Добре дошли в Ковачевица".

Отново на дървени табла беше резбована карта със забележителностите на околността. Впечатляващо!

За свикналите с класическата картография имаше и нормална карта.

Тази къща се открояваше още от входа на селото от пръв поглед. По-късно разбрахме че е хотел. Подробности за него има надолу.

Завързахме коня на центъра...

...пред кръчмата. Заехме се не на шега да преборим жегата, ползвайки продукцията на бирена фабрика Благоевград.

Бат Славчо се правеше, че не му харесва...

...а бате Ви Илариончо беше добил такава доволна физиономия, че би ми завидяло и попско дете по задушница.

Благата домакиня (кръчмарка) леля.... не и запомних името, ни гости доволно и предоволно. Тук ядох едни от най-вкусните пържени картофи в живота си. Осъзнах, че навлизаме в така наречения "картофен пояс". От тези обяд нататък навсякъде си поръчвахме порция пържени картофи. Навсякъде бяха превъзходни.

Наша милост очевидно предизвикваше засилен интерес. Дори кучетата дойдоха да проверят какво става. Въпреки, че в селото имаше учудващо много туристи, явно съвременни мотори не идваха много. Казвам "съвременни", защото ветерани ИЖ-ета имаше дори в повече, но за това по-късно.

Млада мома, възкачила класическото и най-проходимо превозно средство в региона, премина през центъра. Естествено под строг надзор. Направи ми впечатление, че дамите яздят с дамска стойка. На пук на Европата, където все повече дами яздят по класическия метод с краката от двете страни на коня. Дори седлата (самарите) тук са пригодени за целта.

Глътка студена вода и напред по "горната" еко пътека. В селото има две пътеки - горната и долната. И двете са много хубави.

На стената има стрелка указваща, че от тук може да се стигне до с.Долен, което също е архитектурен резерват. Вече бяхме ходили там в почивните дни около 3 Март. В интерес на истината тук ми хареса повече.

Тесните улички се виеха около високите, каменни зидове, а слънцето напичаше ли напичаше.

Огромни, каменни къщи на 4 - 5 етажа!!!, извисяващи се пред нас, ме накараха да затая дъх.

Някои от зидовете бяха странно изронени.

Имах чувство, че съм сред небостъргачите на 21-а улица в Ню Йорк.

Зави ни се свят да гледаме нагоре.

Ето Ви един български, средновековен небостъргач. Много величествено.

Къщата на художника - неголяма, но особено колоритна.

Колко ли коли и катъри с товари са минали по тази сега смешно тясна улица. Колко ли народ се е извървял от тук. Включително и наша милост.

Тия люде защо по-добре не си бяха построили един общ горен кат. Без друго могат да си пият ракията без да стават от миндера до прозореца и да си мезят в обща чиния. Колко удобно.

Това е въпросният хотел "Бялата Къща", за който споменах още на влизане в селото. Създаден е с пари по програма "Сапард".

Дворчето беше подредено перфектно.

Стръмни стълби към механата. Не разбрах има ли други. На доста хора ще им е трудничко да изкачат тези ако са приели присърце сериозните занимания на долния етаж.

Беседка с барбекю и чешма.

Готини стълбички. Такива не бях виждал.

Гледката е повече от страхотна. Бат Славчо се чуди към апарата ли да гледа или към красотите наоколо.

Прословутите цигли тук са задължителни.

Зеленината направо те упоява.

Леки бели облачета започнаха да се появяват иззад далечните била. Това бяха първите признаци, че перфектно ясното небе няма да остане такова за дълго.

Много и все красиви къщи.

Завършихме обиколката на "горната пътека" и се върнахме пак пред кръчмата. Конят ни чакаше покорно.Учудихме се, че масите на кръчмата "Синия Вир" са прибрани. Дали затварят? Вътре бяхме оставили дрехите си. Влязохме да попитаме. Леля .... ни обясни, че около 13:00 часа затваря, защото сянката от терасата се мести и вече не може да се сяда на нея. Предполагам, че по това време отваря кръчмата от другата страна на улицата. Каза ни обаче спокойно да се разходим по другата пътека. Щяла да ни изчака. Какви добри хора!

Старото училище "Йорче Димитров" е отлично поддържано.

Същото не можеше да се каже за камбанарията...

...която всъщност не изглеждаше толкова зле за здание строено през 1848 година.

1820 година!!!! Това сигурно е едно от първите килийни училища в България.

Хотел "Мера според мера". Едноименният филм ми е любим.

Южната пътека също има своя чар.

Къщи, къщички и къщища.

Екзотична беседка в частен двор. Тия хора дали стоят спокойни под толкова каменяк натрупан над главите им?

Тази къща силно се приближава до представите ми за рая на земята. Чудесна работа.

В цялото село кипеше трескава дейност. Много от къщите подлежаха на сериозни ремонти и възстановяване. Чистеха се бурени и храсталаци. Има голямо бъдеще за туризма тук. Пошегувахме се с майсторите: "Неподвижни ли да застанем, или ще Ви е еднакво лесно да ни уцелите с тази греда дори ако се движим."

Започнаха да се появяват по-тъмни облаци. Нещата се запичаха.

Много гледки, много красота. Чудесно е в Ковачевица.

На местните очевидно не им липсва и чувство за хумор. Не мога точно да опиша усещането да видиш табела "На нарушителите се поставят скоби" в такова далечно и закътано място. Още повече с колата демонстративно паркирана пред табелата. Бих го определил като "Противоречиви чувства".

Прекарахме си приятно. Отпочинахме, разходихме се, събрахме впечатления. Време е да поемаме нататък.

Още остри завои...

...още красоти.

Всички сме на път.

Толкова добре ни караха да се чувстваме, а уж вече бяхме видели тези гледки.

Бат Славчо надобрява. Аз също. Вече сме на път да остържем степенките в асфалта.

Назад към цивилизацията... или поне така си мислихме.

No comment!

Минавайки през с.Горно Дряново още на идване ни направи впечатление огромният брой мотори от невероятната, съветска марка "ИЖ" Всички бяха в еднакво окаяно състояние и годините им на производство варираха в интервала 1960 - 1970 - първите, едноцилиндрови модели. Не видяхме нито един по-нов. Още Mr.Proper беше споменал за този феномен, но да го видиш на живо си е съвсем друго нещо. Почти във всяка къща по главната улица имаше спрян "ИЖ". Други бръмкаха стремглаво насам натам, яхнати от гологлави люде по потници и натоварени със всевъзможни пособия: вили, коси, купи трева, брадви, дърва и какво ли още не. На връщане започнах да броя. Само на главната имаше 33 броя моторетки. Не издържах. Чукнах мигача и спрях до една от тях. Не че някой тук въобще гледаше мигачите де. От съседните къщи се появиха рошави деца и започнаха да ни оглеждат подозрително. След малко се показаха и възрастни. Погледнаха ни за миг и продължиха да си вършат работата. Явно не бяхме първите спиращи да се порадват на чудното, домашно возило.

Много се радвам на тази снимка. Сякаш всеки момент ще нахлузя каската и ще се яхна на съветското чудовище, отпрашвайки в неизвестна, горска посока.

Сблъсък на цивилизациите!

Тази машина-звяр би била много полезна зимно време по моята улица. Нея за съжаления никой не я чисти. Дори на 19 Февруари, въпреки изключително топлото време, не можах да дойда с мотора за поднасянето на венеца на паметника на Васил Левски, защото имаше много сняг и лед. Нямаше как да го изкарам.

Газ колкото поеме...

...бърза спирачка...избор на най-добрата траектория....наклон и....

...завоя е взет. Идва следващия....гаааааз....

...спирачка... и пак и пак и пак... Това всъщност предстоеше да правим през следващите пет дни.

Голям кеф... само да не беше лошия път... Наистина бяхме с ендуро, ноооо натоварено с двама души и багаж до планшира. В интерес на истината мотора се държеше отлично. Никъде не поднесе нито на йота, въпреки неравностите и поизносената задна гума. Не само тук, а през целия път.

Така се вие пътя от хълм на хълм. Така и ние се вием по него сред тези гледки и с лекота на душата. Най-долу се вижда Огняново.

След няколко минути.

Вече сме още по-близо.

Оказа се че има древни, римски разкопки на град Ниополис Ад Нестум до входа на с.Марчево. Спряхме да ги разгледаме.

Наоколо беше поле равно като тепсия.

Имаше няколко доста запазени зида.

Прилича на олтар църква. Нямаше как да разберем. Нямаше пътеводител, нямаше екскурзовод.

Като цяло беше доста запуснато. Трева и храсти бяха избуяли навсякъде.

От пътя можеше дори да не разбереш, че става въпрос за историческо място, ако я нямаше табелата. Бат Славчо прояви повече ентусиазъм. Аз отидох и се опнах под дебелата орехова сянка. Времето се готвеше да ни поднесе изненада. Черните облаци, които видяхме в Ковачевица и на които избягахме, започнаха да ни настигат. Започнаха да се чуват юнашки гръмове. Бат Славчо се притесни.

-Какво се шашкаш - успокоих го аз - не виждаш ли къде се намираме?

Тук вече не посмяхме да си сложим панталоните. Сигурно щяхме да получим топлинен удар. Яхнахме се по къси гащи и отпрашихме. Карах малко по-бавно предвид леката ни екипировка.

Минахме Сатовча - нищо за отбелязване. Започна да се разхлажда. Небето беше като от олово.

Стигнахме мокър асфалт. Беше се разхладило окончателно. Отсреща започнаха да идват мокри автомобили.

Спряхме на това прекрасно място да изчакаме и преценим дали да слагаме дъждобраните.

Халите беснееха около нас.

Използвахме момента да поснимаме...

...и да си починем.

В края на краищата не ни се размина. Започна леко да ръми. Екипирахме се от глава до пети. Завързахме найлонови торбички над обувките, закопчахме циповете, вързахме връзките и хайде Чиба! Газ през дъжда. Валя ни среден до силен дъжд. Лошия път обаче усложняваше нещата. Големите локви, които нямаше как да се избягнат ни пръскаха. Водата мажеше по визьора, късно виждах някои неравности и се налагаше да спирам едва ли не аварийно по мокрия път... абе мизерия. Минахме Доспат. Не спряхме. Бяхме го разгледали през Март, а и в този дъжд нямаше да ни е много весело. Първоначално плана беше да се срещнем около язовира с нашия приятел бат Тошко, който беше на риба там, но той беше тръгнал вече. В града практически няма асфалт. Всичко е отнесено от пороите. Пътя след него не е много по-различен. Около 40 км. ни пра дъжда. След като спря, спряхме и ние. Свалихме найлоните и продължихме. От мястото където спряхме (нямам идея къде е) та чак до Смолян е най-красивия участък от Родопите. Влажни дерета с вековни борови гори се редуват с поляни със сочна яркозелена трева. Песен за сърцето на пътника!

Минахме през Борино, подминахме разклона за Ягодина и поехме по Триградското ждрело.

По предварителна информация пътя от разклона за Триград до самото село трябваше да е лош. Няма да повярвате обаче какво видяхме. Перфектен, нов асфалт с отлична маркировка, нови указателни табели и бордюри. По-късно разбрахме, че са го построили миналото лято, по някаква европейска програма за насърчаване на туризма, след като Триградската река отнесла стария път. Този път Запя Трансалпа!

Това беше кулминацията след всичко, което видяхме днес.

Красота след красота, прелест след прелест зад всеки следващ завой.

Видяхме джамия намираща се на средата на нищото. Стори ни се странно.

На места пътя се стесняваше. Лентите бяха малки дори за мотора.

Стесни се още, докато остана само една лента. Тук за първи път в живота си видях указателна табела, която гласеше: "Еднолентов път с двупосочно движение".

Разтърсени от гледките пристигнахме в село Триград. Изненадах се, че всъщност не е град а село. Името идва от това, че три пъти е опожаряван по време на турското робство и е изграждан отново. Установих, че местните хора всъщност слагат ударението на първата сричка и започнах да произнасям името правилно Три'град. Първоначално мислихме да спим в хотела на края на селото, но бат Славчо предложи да намерим милите хора при които е бил отседнал преди няколко години. Пазеше толкова хубави спомени за тях, че веднага се съгласих.

С едно доуточняващо питане лесно намерихме къщата. Леля Елица и чичо Цветан ни приеха сърдечно. Разкошни хора! Вкарахме мотора в гаража...

... разхвърляхме багажа...

... и заехме места около камината в механата. По принцип в Триград беше предвидено да се отдели един ден за чеверме. Това обаче само в случай, че бяхме повече хора. За нас двамата не беше оправдано. Уговорката за чевермето обаче остава. Може да го направим следващия път.

Извадихме ракиите....

...запалихме огъня...

...и се почна.

Хапнахме и пийнахме отлично. Чудесните, домашни гозби на леля Елица ометохме за норматив. Сипа ни допълнително, но и с него се справихме. За първи път ядох традиционното, родопско ястие Пататник. Много е вкусно! Беше ни изключително уютно в компанията на добрите домакини. Пийвахме в сладки раздумки. Към 01:00 ни стана неудобно защото чичо Цветан беше на работа на следващия ден. Въпреки уговорките, че не им пречим решихме да си лягаме и да ги оставим да починат. Благодарим Ви мили хора!

Така в шеги и закачки завърши вторият ден от обиколката "Родопите, морето и обратно".

Автор: Джордж Клуни

Снимките ще кача малко по-късно

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: