Ташкент през погледа на хулиганката :-)

Ташкент. Столица на Узбекистан. Там виреел памук. Толкова си спомням от учебника по география за 7-ми клас, щото това 7ми клас при мен беше много отдавна...

И ето че преди няколко години започнах да пътувам и до там! Мястото много ми хареса. Уж прилича на останалите бивши съветски столици из Централна Азия, а ... не прилича. Има си нещо само свое си. Не знам дали успях да го уловя и ако да - дали бих успяла да го опиша с думи...

Преди месец компанията ни заяви, че от тази зима спираме да работим с Ташкент. Затварят офисите там, персоналът - съкратен и това е то. Не било бизнес-изгодно. Сигурно е така. На мен обаче мястото вече ми липсва! От друга страна се радвам, че имах възможността да се докосна до града и хората в него, защото ако не беше работата ми - едва ли някога бих отишла там - все пак това място не е от очевАдните, когато човек си избира къде да иде на почивка...


Когато за пръв път крачето ми стъпи в Ташкент, беше ранна сутрин, повече нощ, отколкото ден, тъмно и топло. Лятото температурите стигат до 50*С през деня, а нощем не падат под 20!На път за хотела ми направиха впечатление правите улици, перпендикулярни една на друга със стройни редици от дървета на всеки тротоар - и за най-голямо изумление на английските ми колеги - с варосани до половината стебла!
Жилищните блокове и там са панелки. Панелки, ама не като в София! Тези си имат характер! Всеки блок си има негов си цвят и дизайн (въпреки че преобладава навсякъде традиционното синьо), свои си плетеници и орнаменти по терасите. Красота! Никога не съм си мислела, че тази дума може да се употреби по отношение на блок, при това панелен!
По улиците чисто - няма една хвърлена хартийка или боклуче! Пак няма да правя сравнения нито със София, нито с Лондон (последният особено след петък вечер и в събота сутрин!!!), щото просто не са в една лига с Ташкент... Поне по чистота де. И изведнъж след следващия завой на автобуса ми стана ясно защо! 4.30 сутринта, а баби в традиционни велурени рокли метат улиците! И хич не приличат на нашенските циганки, дето от едно място само местят боклука на друго и покрай някои от тях направо да го е страх да мине човек - тези баби усмихнати си метяха, събираха си боклука (не че много го имаше!) и дори помахаха на заспалите ни физиономии в автобуса!

Стигаме до прекрасния 5 звезден хотел Интерконтинентал и аз както винаги побързах да се ощипя и да си спомня времето преди много години, когато като студентка живеех в една тъмна избена стаичка, едвам свързвах двата края и обикновено в хладилника имаше само магданоз и парче сланина! Напомних си да не приемам лукса в тоя живот за гарантиран, а да го оценявам и съм благодарна, че живота ми се е променил към по-добро (хм, а дали е така...) и в случая е много по-добре да съм на 34, отколкото на 19 години, примерно...Влизам в луксозната си стая и поглеждам през прозореца. Гледа на изток. Красота! Слънцето току-що е решило да се покаже и ми намигне закачливо и първите му плахи лъчи са огрели едно голямо езеро, пълно с лебеди и патета! Вече нямах търпение да спя бързо и на другия ден да тръгна да разглеждам, да нахраня патетата с кифли и да се разходя из прекрасните градини, които се виждаха през прозореца и които по-късно се оказаха т.нар. Японски градини - с всичките му водопади, пътеки, обсипани с камъчета, тревички, изкуствени езерца и пейки, на които влюбени се целуваха, забравили за целия свят! Ама всичко това щях да го разбера утре, а в този нечовешки час всички човешки същества наоколо спяха и беше тихо, спокойно и красиво!

След няколко часа ставам, успявам да убедя двама колеги да тръгват с мен - и отиваме да опознаваме града! Точно пред хотела виждаме спирка на метро. Веднага замъквам колегите там! Добре, че навремето учителката ми по руски беше много страшна жена и всички, които не учеха и не си пишеха домашните бяха строявани в редица и получаваха по една (или няколко - според зависи!) показалка по задните части, та друг път да не се повтаря! Майчице, ако тая жена преподаваше в днешно време на днешните тинейджъри - досега или щеше да е пребита, или вкарана в затвора заради методите си на работа! Ама за преди 20 години това си беше нормално и мислено й благодаря, щото след толкоз време реших да си отворя устата и да видя помня ли още руски - и помня ами!!! И още как!
Купихме си жетончета за метрото и слизаме надолу по стълбите. Онемях! Красота!(тая дума вече колко пъти я повторих, че и с удивителна в края, ама града наистина си заслужава и думата, и удивителната!) И думичката - красота - си мислех, че не се връзва с думата метро - ама това е само в Лондонското метро! Тук - картинката е съвсем различна! Все едно влязохме в някаква изложбена галерия! От тавана висят огромни, много величествени полилеи, по стените - изрисувани картини и всяка станция на метрото си има своя собствена тематика - една беше посветена на Валентина Терешкова. Друга - на Юрий Гагарин и всичко, свързано с Космоса. Трета - на някакъв местен герой Юнус Раджаби, него така и не го разбрах кой е! Чисто, светло и мирише на онова нещо, дето с него мажат разни дървени работи, за да не гният(терпентин ли му се казваше, че хич ме няма по тез работи?) - с такова явно бяха намазани дървениите покрай перона и релсите!


Наоколо се чува повече руска реч, отколкото местния узбекистански диалект! И слава Богу! Щото моята страшна учителка навремето само на руски ме научи! На стената има един огромен часовник и той отброява колко минути са минали от последния влак! И на всеки 7-8 минути - хоп - влакче. Качваме се. Питам де да слезем за центъра и всички с голямо желание обясняват на тройката чужденци!

От метрото се излиза в един разкошен, огромен парк. В центъра му - величествена статуя на Амир Тимур - местният средновековен владетел, дето е успял да превземе всичко наоколо и Узбекистан по негово време е бил поне с тройни рамери! Яхнал кон, с развята мантия, дългокос(!!), брадясал, с изпъкнали скули и дръпнати очи! Мъжът мечта! Поне за мен! Въздъхвам, че е живял около 800 години преди мене и си напомням да не забравям да гледам по улиците дали днешните му потомци с нещо не приличат на него!


Обикаляме паметника от всички страни - така де - да си напълня очите с хубост - и нещо ме накара да се разсмея с глас! От другта страна на статуята - една жена с кофа и парцал бърше стълбите и пиедестала, на който е построен паметника! Жената беше явно от някое местно селце - с велурена рокля и шарена забрадка (иначе ташкентските девойки се обличат по последна мода!). Отидох да я заговоря - каза ми, че това й е работата - общината й плаща, за да бърше паметника! Щото е прашно през лятото, а когато вали и туристите си правят снимки на стъпалата, ги изпоцапват с кал!!! Не знаех да се смея ли, да се възхитя ли на местния кмет и управа! В крайна сметка мислено го поздравих за добрата идея и продължихме към главната улица, минавайки покрай дядовци, играейки шах и табла, пръскачки, фонтани и вековни дървета.

Отиваме на главната улица - т.нар. Broadway! Няма шега - така са си кръстили главната улица в Ташкент! Нямам идея нито чия блестяща(блестяща?!) идея е било това, нито защо - най-малкото защото никога не съм била на истинската Broadway... Ама ако и това стане някой ден - обещавам да сравня...

Тръгваме по улицата. Пешеходна зона е, в началото й е местната музикална академия, по-нататък е пълно със сергии - продават глинени сувенири, местни ръчно изработени чинии и панички, целите изрисувани с традиционните сини плетеници и до сергиите - палатки с кариоке машинки!Ей това не го бях виждала никъде по света! Палатка, т.е. по-скоро нещо като шатра с 3 стени и там - маса с микрофон, екран и каквото още там си трябва. И във всяка от тях - някой седнал, гледа си екрана и пее ли, пее! И стари, и млади, и добри певци, и лоши... Пеят си хората, свършва им песента, стават, плащат си и си продължават по пътя! Такова чудо никъде другаде не бях виждала!

По-нататък са седнали художниците. От онези, при които сядаш, не мърдаш половин час и те те рисуват! Вървим си и никой от нас няма намерение да бъде рисуван, още повече след само 4 часа сън и редовния за професията джет-лаг, докато не дочувам отляво разговор между двама художника на руски - "Ах, какво хубаво момиче, а не ни забелязва...Така ще си ни подмине..." Спрях се. Явно думите не бяха предназначени да ги разбера, щото от около половин километър ми личи, че не съм от онзи край и хората едва ли са предполагали, че съм имала строга учителка и знам руски!! Усмихнах им се, щото все пак не всеки ден ме наричат:1. Момиче(само да спомена - през лятото в София един 29годишен хм...кво да го нарека...същество от мъжки пол ми рече, че изглеждам много добре за жена на средна възраст! Нищо, че съм само на 34! )


2. Хубава И то да ме нарекат "момиче" и "хубава", когато съм недоспала, с джет-лаг и т.н.!И реших да седна да ме рисуват! Ако не излезе хубав портрета, поне ще са изкарали няколко долара художниците и ще си идат в къщи при децата си с непразни джобове...Сядам и уж само единия щеше да ме рисува, ама по едно време и друг се присламчи... Казаха ми да гледам еди къде си и да не мърдам половин час!!! Колегите исландец и англичанин си поставят за задача да стоят на 2 метра, точно там, накъдето трябва да гледам и започват да ми се плезят, правят физиономии и всичко възможно да ме разсеят и разсмеят... Ама все пак след половин час - рисунките готови. Поглеждам - и се изумявам. И на двете картинки съм си аз! Само че единият художник ме е видял като тъжно, замислено, замечтано момиче (каквото често наистина съм), а другият - усмихната и с щастливи искрици в погледа (каквато по-рядко съм, ама се случва)! И пак се убедих, че са много верни онези думи, че различните хора виждат едно и също нещо по различен начин! Платих си и за двата портрета и си тръгнах сред пожелания да ни хареса града, пак да заповядаме, дори и само на лафче и така! Хубави, топли хора!


Гледам - на следващатта сергия продават касети и компакт дискове. Спрях се от любопитство, да видя що за чудеса се продават в сърцето на Азия. Ами - всичко има! Сетих се, че предната седмица в Баку не можах да си купя диска на System of a Down, щото нали групата е съставена от арменци, Азърбайджан и Армения открай време се карат за Нагорни Карабах и в Армения е забранено всичко азърбайджанско, а в Азърбайджан - всичко арменско!Както и да е - попитах дали имат диска и очите на мъжа зад щанда светнаха! Извади СД-то и дори ми го продаде с отстъпка - заради добрия ми вкус!!! Ей само това не очаквах - на такова място да срещна истински почитател на една от любимите ми групи! Стискаме си ръцете, намигаме си и продължаваме нататък!


Решихме на връщане в хотела да се отбием на местния пазар. Пазар като всеки друг - само че чист, подреден и никакви боклуци като в Аман например, дето всред хартийките и обелките от банани и портокали не е ясно с какви обувки си... Продават си хората - салати и макарони в едни големи легени - който е гладен - пълнят му една паничка направо от легена и да яде! Видях нормалните за един пазар подправки, сушени плодове и т.н. Докато не стигнах до едина баба с леген, пълен с нещо като тебешир, ама с форма на кръгли топчета! Оказа се някакво си сушено сирене! Даде ми да си опитам. Отвратително на вкус! Аз едвам си преглътнах половината от малкото топче, което бабата разчупи, а тя с блажена физиономия изяде другата половина!Нищо друго интересно по пазара, с изключение на едно - жените! По-скоро веждите им! Тези, които са нямали "щастието" да се родят със сключени вежди - са си помогнали с черен молив!!! Изумих се! Ама че представа за красота имат из този край! Погледнах в Пътеводителя и наистина там е написано, че за най-красиви се смятали жените с дебели, гъсти и сключени вежди, т.нар. mono-brow, или моно-вежда - не 2, ами си е направо една, толкова сключени!И другия критерий за красота - златните зъби! Т.е. златни коронки, де. Това било един вид инвестиция - и след като умре човек - със златото от коронките му покривали разходите за погребението! Ама това не съм го чела в Пътеводителя - един местен руснак така ми каза. Човекът обаче беше с чувство за хумор и така и не разбрах пързаля ли ни, или наистина си държат златото по устите, а не в банките...


Но това с веждите и зъбите като критерий за хубост е само по селата и пазарите, където идват жените от село да си продават стоката. В Ташкент девойките са със съвсем нормални вежди, хубави бели зъби и са големи красавици!


Затова на другия ден като влязох в един салон за красота (под път и над път са тези салони - грижат се за себе си местните жени!) хич не се учудих, че момичето със съжаление изгледа тънките ми, изписани вежди и ми каза, че сигурно съм много нещастна с вежди като моите! Да съм ги оставела да порастнат поне 3 пъти по-дебели и никой мъж нямало да може да ми устои! Смях се с глас, а наум си рекох, че ако в думите на момичето имаше и 20% истина, можеше и да пробвам да си променям веждите. Но тъй като това хич не е сигурно - реших да си запазя моичките си!


На излизане от метрото пред хотела ни спря полицията. Искат паспорти и имат много въпроси! И направих грешката да им заговоря на руски! Като се почна - откъде сме, защо сме тук, как така съм българка, пък с английски паспорт и говоря руски! Тоз исландец кво правел в Ташкент и т.н. Обяснявах, обяснявах, по едно време ми писна! Викам му, че хич не е негова работа аз колко и какви езици говоря, всички сме тук по работа, даже не ни трябват визи и да ни оставя да ходим да си продължим разходката! Онези само се разсмяха, казаха си нещо на узбекски, козируваха и ни оставиха на мира! Не знам кво му беше толкова смешно - че 159-сантиметрова българка му се изрепчи, или просто му стана безинтересно да се занимава с нас... Ама и тях ги разбирам - седят по цял ден на входа на метрото - на всяка станция по двама - и си умират от скука! И сигурно не всеки ден виждат в комплект българка, исландец и англичанин! Засмях им се и си продължихме по пътя.


Вечерта отидохме да вечеряме в местен ресторант - Бахор. С програма при това! Поръчахме си напитки и ни казаха, че вечерята ще ни я сервират СЛЕД програмата, която трае един час. Зачудих се защо. Само след 5 минути разбрах! На сцената се появиха около 20 девойки. Танцьорки. Толкова много хубост на едно място никога не бях виждала! Изваяни тела, облечени в местни костюми, състоящи се предимно от воали и шалвари! Танцуваха като богини някакви си местни танци! Загледахме се и даже не се сещахме да си пием питиетата, какво остава ако ни бяха сервирали вечерята! Всичко щеше да е отдавна изстинало, докато се сетим за ядене! Умни хора са явно управителите на този ресторант!В края на танците - всяка маса е наобиколена от няколко танцьорки, които поставят на масата нещо като морска раковина - и мъжката част от населението да си изпразва джобовете и доларчетата или узбекските сумове по тях - кой каквото има! Изпразниха си джобовете колегите, ама танците наистина си заслужаваха!


На другата вечер отидохме в друг ресторант - там танцуваше само едно местно девойче. Всеки танц - пред различна маса! Красиво е много недостатъчна дума, за да се опиша това момиче! Най-много ме впечатли погледа й - горд, срамежлив и дръзко-предизвикателен едновременно! Мъжката част от компанията направо забрави къде се намира и за какво са отишли в ресторанта - а именно - да вечерят!


И най-интересната случка от вечерта - идва време да си платим сметката. Около 8 човека сме - доста ще е била. Така и не разбрахме обаче колко! Идва сервитьорката и казва - сметката ви е платена! Ама как, от кого... посочва ни двама мъже в съседното сепаре - единият от тях платил сметката на цялото заведение! Попитах - повод ли има, рожден ден ли, що ли - поне да го поздравим човека с каквото там празнува... Момичето се усмихна и само каза - "Той просто е един богат човек в добро настроение!". Погледнах го. И не знам защо, ми стана тъжно. Съжалих го. Да, аз, дето съм с нормална заплата, небогата и работя нон-стоп, за да си плащам ипотеките и сметките... Що го съжалих ли... Нисък, пълен, плешив, пиян, залитащ, сам... Седнал с бодигарда си в ресторанта, т.е. все едно, че е сам... Защото на пазача му се плаща, за да бъде там... И за да се чувства по-малко самотен, или да обърне внимание на себе си, или знам ли и аз защо - решил да плати сметката на целия ресторант... Или просто на човека му е ясно, че ако имаш пари - много пари - никога не е ясно дали утре ще си наоколо, за да им се радваш - както в Ташкент, така и на другаде по света - и беше решил да направи жест... Тръгнахме си от мястото със смесени чувства, клатейки учудено глави... Шарен свят!


На излизане от ресторанта влязох в денонощния магазин срещу хотела и купих цяла торба с кифли. Оставих колегите си да ходят да си допиват, а аз се прибрах, стегнах куфара, поспах няколко часа и в ранната утрин отидох и седнах зад хотела, до езерото. Патетата и лебедите ме наобиколиха и в сутрешния полумрак аз и те си направихме разкошна закуска заедно! Докато аз мислено си вземах сбогом с тях.
И с Ташкент.


Автор: Ваня

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: