Манната небесна или няколко впечатления от Индия

Миришещи пръчици, Тадж Махал, Къри чикън и “Слонът, моят приятел”...
Едва ли повечето хора имат представа, какво е Индия. За разлика от някои други страни по света, там трябва да се отиде с широко отворени очи и нагласа за изненади и противоречия, защото това е един друг свят. Красотата и мизерията се преплитат със зловонието и разкоша по такъв стряскащ начин, че шокът е неизбежен. Цветове, хора и животни, разнообразие на релеф-една еуфория на живота. Животът в пълния му размах.
Видяното в Индия надмина не само очакванията ми, но и промени представите ми за живота; накара ме да се замисля, да се вдъхновя, да се възхитя, да се погнуся, да се натъжа...Но да започна с разказа си:

Дете

След почти 10 часов полет, люковете на самолета се отвориха с тежест и веднага се почувства гъстия, напоен с миризми и влага, нощен въздух на Делхи. Избраната от мен авиокомпания беше руската Аеорофлот с маршрут София-Москва-Делхи. Краските на летището в Москва на гейт Номер 34 за Делхи ставаха все по-интензивно тъмни И аз преждевременно разбрах, че това е правилният гейт за моята дестинация. Индийците, които стояха и чакаха повикването за влизане в самолета, уплътняваха оставащото време с ядене и спане по пейките. Това е една важна характеристика на индийците: те като че ли могат да се чувстват удобно навсякъде, стига да имат по един шал под ръка да се завият. Налягали по седалките и завити презглава, те мирно събираха сили за изморителния път до вкъщи. Другите ( аз + няколко очевидни не-индийци, не много ) се наслаждавахме на персонала от руснаци и рускини, който не много ентусиазирано се опитваше да комуницира с минаващите транзит на английски.
След известно време се наредихме на опашка за влизане в самолета: Ние, чужденците на опашката, един след друг, и индииците по няколко в ред, носейки почти непосилно тежкия си ръчен багаж (около 20 кг. на човек). В нерегламентираната битка за това, кой пръв ще влезе в самолета, спечелиха индийците. Бързо се настанихме и полетяхме.

Слонът - моят приятел

Делхи, началото на септември: Човек се събужда със звуците на разнообразни птички, които оповестяват започването на деня. Температурата на въздуха е около 28-32 градуса, слънцето не може да се прокрадне през смога, но въпреки всичко е много светло и приятно. На пръв поглед има малко мъгла, но това са само изпаренията от ранната утрин, смесени с газовете от превозните (и не дотам ефективно превозващите) средства. От време на време се чуват маймунски крясъци, които не бива да смущават новодошлия турист.

Пазарен ден

След жизнерадостното събуждане следва изкъпване (всъщност не е задължително, като се замисля) и обличане на по-изхабени дрехи, които да могат в краен случай да бъдат изхвърлени на боклука в края на деня. Излизам на улицата и спирам една рикша. Шофъорът ме поглежда със заинтересован поглед, но и неразбиращ, когато си отварям устата и го питам “До Сароджини Маркет” ? . Оказа се, че на руски много по-плавно се разбираме. И въпреки, че му казах, че не принадлежа към никоя бивша руска република, той беше сигурен, че е добре, да продължи на развален руски. След като му платих 30 Рп.(Рп.=рупии, тяхната валута; 10 рупии са равни на около 45 американски цента), наистина си помислих с любов за братушките, които косвено ми помогнаха в ситуацията.


Гледката (или какво можеш да асимилираш на пръв поглед, не по ред на важност):
1. Много, много хора навсякъде,
2. полегнали крави в прахта,
3. манджи в големи алуминиеви, не дотам чисти съдове, с неопределено съдържание,
4. малки момчета, предлагащи услугите си като “кули”, т.е. носач на торбите на глава,
5. фризъорски услуги на тротоара, в непосредствена близост до обществената тоалетна,
6. много, много хора навсякъде,
7. продавачи на връвчици с плетени слончета,
8. просяци, със и без крайници,
9. столче-магазинче за печени индийски картофи с масала плюс лайм (масала означава “микс” на хинди и представлява смесица от типични индийски подправки, а лайм е модерният в софийските молове зелен лимон, който е по-сладък и обикновено по-дребен),
10. хора, които си седят на бордюра и гледат сеира,
11. спорещи купувачи и продавачи,
12. из прахта налягали кучета,
13. и вече човек се обърква..


След като се свикне с интензивността на миризмите, които само в Индия могат да се усетят, човек трябва да отвори сетивата си и да усети ежедневието тук. Много прави впечатление изражението на повечето минувачи: те не изглеждат тъжни, депресирани или изнервени. Може би така ми се струва, но атмосферата не е изпълнена с агресия и злоба; всеки нещо прави, симулира някаква дейност, движи се и се мъчи с битието си, без да се затормозява особено. Повечето са настроени така, че животът им на тази земя е временен и, рано или късно те ще се избавят от него и ще се преродят в нещо по-добро. Тази нагласа им помага в неимоверно трудния живот и до известна степен е за възхищение. В една обстановка на безкрайна мизерия, мизерия, която за един европеец е трудна за възприемане, средният индиец преживява и оцелява. Не, че те имат голям избор; малко са тези, които могат да се измъкнат от немотията в “Мother India” и да отидат някъде в чужбина, където да изкарват препитанието си. Но те са намерили начин да живеят точно тук и да съжителстват един с друг без големи конфликти

Пазар

На пазара има всичко, от което се нуждая като типичен захласнат консуматор. Стоките не са особено чисти и спретнато подредени, но като се вгледам по-обстойно разбирам с тъга, че нямам толкова пари в мен, колкото неща искам да купя, изям и опитам наведнъж. Обзема ме чувството, което сполетява човек около Коледа, на новогодишните базари. Добре, казвам си аз и тръгвам просто направо и започвам да зяпам. Да, наистина е зяпане: всеки, дори малък дюкян е пълен със стока и гъмжи от предмети, които ме примамват да ги купя. Например едно малоразмерно магазинче, с един още по-дребничък продавач в него продава следните неща (това е само 1/574 от приблизителната сума на неговите специалитети): сладкишчета от кашу, смесени с мляко и захар, поръсени със шам фъстък, други подобни курабийки, незнайно от какво направени, но, по-важното, намазани с ред СРЕБРО!, да, правилно прочетохте!, озахарени моркови в пластмасови кутийки, също със сребърни късчета по тях, ядки с масала (масалата е едно универсално средство за услаждане, осоляване, привкусяване и подобряване вкуса на хранителните стоки), подправки, които са с неразбираеми съставки (нещо като съдържанието на лекарство против главоболие). По стените се веят дълги лентички от пакетчета с освежители за уста и други, с някакъв особен вид тютюн са дъвчене, от който после зъбите стават червеникави, а слюнката - оранжева.

Жилища

Продължавам нататък и в един ъгъл на пазара почти се сблъсквам с купища от дрехи, сложени на земята и старателно подредени в секция поли, секция рокли, секция блузи и т.н. Понеже нито една нормална жена не може да устои на такъв визуален тормоз, аз се втурвам към щастливите да ме видят продавачи и започвам неистово да разглеждам изложеното, заедно с една рускиня, една испанка и няколко индийки-лешояди. Последните само изчакваха да взема нещо за обличане в ръцете си и после моментално го грабваха и безпрекословно го купуваха. Не случайно продавачите ни обожаваха чужденките-ние правихме не само добър оборот, защото всичко ни се струваше ужасно евтино, но и привличахме обикновените гражданки да си харчат парите от суета. Въпреки неравната безгласна борба с рускините, аз успях да попълня колекцията си с някои доста приятни нещица И продължих да се разхождам, защото ми замириса на нещо страхотно. Това страхотно нещо се оказа типичният индийски картоф, с вкус, наподобяващ на тиква, който един нехигиеничен индиец приготвяше life, като процедурата включваше и овалянето на картофчето в масала и лайм, със собствените си ръце. Деликатесът се сервира в бананово листо с клечка за зъби и струва 15 Рупии, една прилична цена за това приятно хапване. Аз, разбира се, си взимам повече порцийки, защото не мога да пропусна шанса да се понатъпча и вече нямам свободни ръце, с които хем да държа торбите си, хем да ям и хем да снимам всичко. Затова извиквам на едно малко момченце да дойде и да ми носи покупките и се насочвам към една будка на тротоара за пиене. Тук се предлагат лимонади с черен пипер и захар, ласси (кисело мляко с пюре от манго, личи и всичко възможно за пюриране) и индийски сокчета. Купувам си първото, много ми се връзва с картофчетата. С учудване забелязвам, че доста индийци ме наблюдават, как охотно се наслаждавам на благата на живота И аз им се усмихвам на всички. Слънцето малко започва да напича и аз решавам да се върна в хотелската стая с най- добрия превоз - рикшата. Казвам си адреса, този път шофьорът ме поглежда с разбиране.

Такси

Индия, Каджурахо (Khajuraho):

В Индия могат да се видят толкова много забележителни неща, че на един турист му трябват месеци, за да обиколи всички. Затова ще разкажа за едно от тях, което е известно колкото Тaj Mahal, но по-малко се говори за него. Това е Каджурахо (Khajuraho). Мястото, където по рисунки от Кама Сутра, са изваяни релефи по стените на няколкото храма, които след покушенията на мюсюлманите от общо 85 са останали днес 22. Но, да започна отначало:
Пътуването до Каджурахо е добре да бъде или с частна кола, или със самолет. Другите варианти са интересни, ако човек обича силните и миришещите усещания. Септември е добър месец за пътуване - температурата е около 30 градуса. Като се има предвид, че отивайки в Индия това вече е калкулирано в програмата, не би трябвало да учудва туриста-ентусиаст.

На сватба

Тръгваме в ранни зори, т.е. към 4.30 сутринта с една частна кола, с шофьор-индиец, препоръчан от хора от посолството на България в Делхи. Той говори английски със сериозен акцент, но когато има мотивация, има и път за реализация, нали така?! Пътешествието ще продължи 4-5 дни, като маршрутът е Делхи-Агра-Тадж Махал-Каджурахо
Каджурахо се намира в централна Индия, в щата Мадиа Прадеш. Храмовете са разположени в сърцето на Каджурахо, за да бъдат запазени от мюсюлманите и са построени между 950 и 1050 година след Христа, по времето на династията на Чанделите. Самото име Каджурахо идва от думата “Фурма”, която може да се намери в изобилие в тази част на Индия и расте като вид палма. Самите храмове са със сходна архитектура и представят ежедневието и фантазиите на Индия. Някои релефи са шокиращи, повечето красиви, а малко от тях -разрушени.

Каджурахо

По разказите на екскурзовода, във времето на войните с мюсюлманите, когато много индийски мъже загиват по фронтовете, тогавашните владетели разбират, че населението намалява и трябва да се предприеме нещо срещу това. С божиите места в Каджурахо те всъщност са искали да подтикнат хората, отивайки да се молят, да се поблазнят от скулптурите и да се въодушевят вкъщи с практики. Също така тези изображения са били като самоучител по еротика и сексуални вдъхновения, тъй като въпреки всичко Индия е била страна на задръжки и все още представлява едно крайно консервативно общество, особено що се отнася до публичните изяви на чувства (ако сте забелязали, в нито един индийски филм той и тя се целуват; най-много по бузата, но и това е деликатес). Не искам да затормозявам времето на никого с факти, защото те могат да бъдат намерени във всяка книга от типа “Lonely planet”. Затова предпочитам да опиша впечатленията си от това място. Храмовете са разположени в един зелен, спокоен парк, с широки пътеки и много цветя, подбрани с вкус и поддържани с грижовност. Не много индийци посещават храмовете, за разлика от туристите, за които Каджурахо е място за снимки и покупки на еротични фигурки и бижута в местността. Гидът с ентусиазъм ни разказваше за легендите около това място, ние се усмихвахме и го слушахме с интерес, но когато са първи път видяхме скулптурите на голите индийски жени и разнообразните пози на любовта, всички туристки се изчервихме и гледахме встрани. Екскурзоводът въобще не се притесни, а мъдро ни подчерта, че сексът е най-нормалното нещо в живота, също толкова нормално като храненето и спането. Това е един вид йога (!). Това изречение ми хареса и реших да гледам на нещата от индийски ъгъл. Освободих съзнанието си и видях скулптури с невероятно хармонични телесни пропорции, усмихнати лица, изразително изражение, пищни форми. Фигурите не са вулгарни, а напротив-естетично прикрити. Показани са не само сексуални пози, които трябва да призная бяха сложни за изпълнение, но и сцени от ежедневието. Например една индийка, с леко наметало на тялото, решеше косата си след вероятно сутрешната баня, показана почти в профил, но така че всичките и форми да се виждат. Или друга, която се опитва да извади трънче от крака си. Между тези релефи са изваяни и богове-Ганеша (богът на щастието, олицетворен като слон), Шива (бог на всичко), Сарасвати и др.

Каджурахо - фрагмент

Разходката продължи около час, след което ние, разбира се, искахме да си вземем част от това удодеино място, под формата на сувенири. В магазина: продавачите са крайно нахални и се опитват да ми продадат един сребърен пръстен с любовна поза за 45 US $ ( = 1000 Рп.) !! Това е чудовищно и понеже аз вече се бях ориентирала в цените, им казвам цената от 200 Рп., при което реакцията е смешна. Той се усмихва, аз се усмихвам,той продулжава да се усмихва и оглежда,...казва някаква друга цена и се пробва да види реакцията ми. Но аз не отстъпвам. Мило си кривя устните в усмивка и казвам отново моята цена. Той преценява, че е по-добре да спечели по-малко, но поне нещо и ми казва “ok, ma’m, take it, ok!” Давам му рупийте и си тръгвам щастлива и доволна, без да забелязвам още по-благоволната усмивка под мустак на индиеца.

....След пътешествието, обратно в Делхи:
Разглеждам снимките в дигиталната камера и не мога да повярвам, че съм видяла толкова много неща. Но ми остават още няколко дни и се радвам, че ще подишам от индийския въздух и ще поям от вкусотиите на Небесната манна.

Автор: Кристина Стайкова

Авторът е моя (вече бивша) колега и една забележителна личност. Живяла е 5-6 години в Индия, също така изветсно време в Австралия и Сингапур. Завършила е висшето си образование в Германия и СЕ ВЪРНА В БЪЛГАРИЯ. Много умна и симпатична млада дама, на която пожелавам успех и щастие в живота! И ако прочете тези редове - да ми се обади, защото май не ми остави нито телефон, нито мейл за контакт:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Добро утро, Тунис! - част 2

...Продължение от част първа

Докато траеше този разговор, минахме през няколко населени места и вече се утвърди впечатлението ми за нещо типично за магазините за месо тук- от двете страни на входа са окачени отрязани животински глави, включително конски; често под тях е вързан жив добитък (крави например). Видях жени да влизат в тези магазини, със спокойна рутина. Това ме усмихна- предполага се жените да са твърде деликатни, за да допуснат мъжка "лоша дума" да докосне слуха им, и достатъчно лишени от чувствителност, за да минават редовно през (поне) една-две пресни мъртви отрязани глави на животни. (поздрав с "People are strange")

... Обичам документалността на снимките, но месарски магазин така и не снимах- малцина са дори сред най-душоподобните ми, които биха преглътнали тези снимки.

Любимият ми психиатър пък би загубил часове в търсене на израз, по-силен от досегашния му най-силен: "Натурализмът ти е ужасяващ, контраста му с другото у теб- още повече"

Да дойде да види контрасти- миловидното женско арабско лице с прословутите дълбоки очи, изплуващо измежду толкова спокойните лица на мъртвите животни, сякаш обърнали гръб на собствените си тела, които са транжирани и аранжирани точно зад главите, там вътре в магазина.

... Или този контраст: работилничката насред праха на главното шосе, където хвърчат искри насред метала.. и стигат понякога чак до апетитните хлебчета, които се пекат на няма и метър в съседство (примерно вдясно от работилницата), а на моменти стряскат задрямалата пред месарския магазин (примерно вляво) крава (мъртвите глави- естествено- са спокойни и не трепват от докосване на искра).




... даaaaa, както стана въпрос преди да замина, наистина много контрастно и провокиращо противоречиви чувства, а повечето хора не умеят да "сдобряват" противоречията у себе си, така че просто избират онова, което е статистически превалиращо, т.е. социално приемливо. Истината за мен поне е, че от моята лична нагласа зависи дали ще се отвратя от мъжете, зяпнали откъм кафенетата, от праха, от битовите отпадъци, волно пролазващи или прелитащи през нея, ... дали силуетите на кактусовите редици ще ми се видят зловещи нощем или ще ми подействат успокояващо и уютно, дали ще се вбеся от това, че един продавач бръкна в портфейла ми и ми взе наличния остатък от динари, или от това, че после на улицата си позволи да ме докосне, за да ме спре и да ме накара да му обърна внимание...

Но за това- по-нататък.

Сега, за да затворя историята за жените и кафенетата, ето какво добави Мохамед Али, след като от този ни разговор бе минало достатъчно време, за да се чувства защитен от мои неуместни действия. (имам чувството, че ми го каза, за да не остана с впечатлението, че са някакви ориенталски тирани)
Жените не си стояли само в къщи. Те ходели по заведения, но само ресторанти и барове.
Прихнах вътрешно, а гласно (и тихичко, и сериозно)- там не говорите "лоши думи"? Той- сериозно- "Там- не".

Исках да питам още.

Но се сетих за един хотелски бар в Тирана и как един млад албанец блъскаше в една колона челото на жената, с която допреди това пиеха кафе... беше я хванал за косите, блъскаше яростно, разкървави я, а тя просто стоеше.. а персоналът ме озаптяваше и ми обясняваше, че няма нужда да се вика охраната или полицията. И как после всичко стихна внезапно, както и започна.. те отново седнаха на масичката и продължиха разговора си, сякаш не е било (бях на косъм да повярвам, че съм халюцинирала)

.. добре облеченият албанец в хубавия хотел с хубавата окървавена дама.. и мърлявките африкански мучачос в кафенетата и жената, която я няма в тия кафенета- за да не чува "лоша дума"!- този контраст ме накара да стихна и да не питам повече


~~~
... чувствам, че започнах в стила на твърде емоционалния и неконкретен въздух на Тунис; в стила нан малките им чашчици чай с плуващо листенце ("Това как го пиете?- както италианците-еспресото ли?"- попитах един мениджър, с когото приключихме обяда с такъв чай. "Eeeeasy, Stela, eeeeeasy"- каза той, отпивайки първата капчица. Пихме напръстниците чай близо половин час.. колко ли ще ми е нужно, за да напиша всичко в този чаен стил )


ПО темата.. Искам да се коригирам Разглеждайки снимките от Тунис, установих, че не съм била коректна в описанието на кафетериите "само за мъже": на няколко снимки има мъже, които не са обърнати с лице към улицата




~~~
За хотела...
Бях в четиризвездния от веригата Les Orangers с общ Център за таласотерапия. Веригата се състои от 3, 4 и 5- звезден хотел в Хамамет, разположени успоредно на плажната ивица, последователно един след друг. Всеки от тях има отделен вход и паркинг, но гостите на различните хотели могат свободно да мигрират от един хотел към друг, следвайки алейките из "градините" на хотелите или плажната ивица. Ежедневно на гостите се предоставя News flash, обща за трите хотела. Включва данни за времето в Тунис и Хамамет, обменния курс за деня на 4 валути (US$, CA$, UK-не-ми-се-търси-клавиша-за-лира, Euro), организираните екскурзии за деня, аниматорската програма за деня- по часове и места, Event-of-the-day, Gastronomy, анонс за наличието на интернет достъп в хотелите, кратка информация за конкретна процедура или пакет от процедури, предлагани от Центъра за таласотерапия.



Ето в подробности какво включва всяка от секциите:
Валутни курсове- за съжаление не обърнах внимание дали публикуваните курсове са тези на хотелските change bureaus или е официалния курс за деня. Ето все пак курсовете за 24 септември 2006, надявам се да са полезни поне като ориентир, за конкретности има достатъчно сайтове с валутна информация
US $=1,298 TUD / CA $ = 1,158 TUD / 1 UK... =2,466 TUD / 1 Euro=1,665 TUD

Аниматорска програма: включва гимнастика, игри (дартс, мини голф, волейбол, "Game of bowls", "Apero games"), уроци по арабски, Belly/Retro/Aerobic/Disco dance .. и някоя от атракциите на програмата на нощните барове в хотелите.

За съжаление не мога да кажа много за аниматорската програма, тъй като все пак бях на работа, а двата дни уикенда предпочетох да се радвам на слънцето, водата и музиката (и малко шопинг и заигравки с психиката на местните продавачи.. последното -уви- през втория ден на Рамадана). Допускайки, че това може да бъде прочетено от всякакви хора, и с цел да избегна въпроси, уточнявам (надявам се това да е излишност), че участието на гостите в аниматорската програма е по желание и е безплатно. Е, естествено като идеш на Belly dance/Retro dance/Disco в нощния клуб, си плащаш питиетата (вход в нашия поне нощен клуб, когато аз го посетих, нямаше), или ако Event of the day е "Mini Souk" и решиш да си купиш нещо, със сигурност няма да ти го подарят (но пък колко приятни думи в духа на "Juuuuuuuust like it, put it here, and ...oh, madam, we'll make a good deal". В последното- че ТЕ ще направят добра сделка, не съм имала нито за миг причина да се усъмня.. но за това по-нататък).




"Ритуалът" за приканване на гостите към участие в гимнастиката и игрите надъхва много ориенталски- четох тия дни в този форум описание на уличните "подканвачи" пред истанбулските магазини.. е нещо в този дух, но далеч по-неинвазивно: момчетата игриво обикалят басейна, пляскайки с ръце и бодро обявявайки, че сега започва.. (каквото там започва). Дано не се приеме за мърморене, но лично на моята блажено слънчасваща глава тази аниматорска бодрост й дойде леко в повече. Всъщност това ми е донякъде и алиби за това, че за Apero Games не мога да кажа нищо, а Game of bowls се оказа нещо, по-познато като "French bowl", само че и това дори не погледнах какво е. Що се отнася до гимнастиката, за тази, която наричат просто gym, нямаше желаещи, та не можах да видя в какво се състои.

Т.нар. "водна гимнастика" обаче определено имаше много фенове. Присъединявам се и аз, тъй като се оказа, че момчетата-аниматори си падат латино-фенове, и извън стандартната загрявка т.нар. "водна гимнастика" се състоеше основно от танцувални движения и лично за мен бе наистина приятно (а и ми спести доста угризения от зарязаната поради поредното пътуване салса). Belly dance се счита за западен (разбирай поевропейчен) вариант (или разновидност, не съм компетентна и не бих спорила кой термин е правилен) на танца, познат в арабските страни като "ракс шарки". За незапознати като мен- ориенталски танц. Още като видях това чудо в листовката, питах преводача какво е това; определението му всъщност пасва на всеки танц (всеки почувствано-преживяно-изтанцуван): "Това е, когато чуеш музиката и тялото ти започне да се движи с нея"

Events of the day включваха шоу на укротител на змии, шоу на факир, открит мини-базар, мис Едикакво си, Моден парад, музика на живо, вечер на тунизийската музика и подобни. Като цяло- нищо ново под слънцето.


Gastronomy си беше всъщност Event of the day и предполагам, че поставянето му в отделна секция е мотивирано единствено от рекламни цели, стъпили на кой знае чий психопостулати, приложени в рекламния бранш. Лично за мен бяха интересни плодовите скулптури: пъпеши и дини, изрязани-гравирани като цветя. Как точно се извършва гравирането и дали става с обикновен кухненски нож, нямах възможност да наблюдавам ("...и слава Богу"- би допълнил един приятел, който не престава да се впечатлява от това, че румънските сервитьори в кой да е град упорито не ми дават нож, а някои и вилици.. Но за скоростта и безгрижието на румънския ресторантски и не само персонал, както и за наглия им навик да ми отмъкват всяко ястие, което не консумирам текущо (и еспресото!!!)- в Румънските писания, предстоящите)




Имах шанс само да се наслаждавам на резултата(визуално, не пер орално), украсил впоследствие витрините за вечеря. За пръв път виждах плодови скулптури "на живо", за пръв път видях такова нещо в рекламни брошури за ОАЕ преди доста години.
((докато пиша това, се изкушавам да се разпростра върху вечЕрите- разбирай, върху храната.. Засега се озаптявам и дано успея до края на днешния пост, защото е твърде късно за ядене, а като си знам как ще се вдъхновя, ако само пропиша за храна...))
Бях заета и в деня, в който в Gastronomy бе обявено, че ще се прави демонстрация на приготвяне на тунизийски сладкиши... И с тях се срещнах само на вечеря (не че протестирам, нали все пак се ...ммм...запознахме с пустите му сладкиши)
((ето на, почна се.. сега се сетих и за сладоледите и за онези прекрасни питки, които приготвяха при поискване на момента и на закуска, и на вечеря.. и аз толкова волево избягвах няколко вечери, макар уханието им да ме преследваше безжалостно.. и така до онази злополучна вечеря, на която рускинята вляво от мен стана насред угощението, отиде нанякъде, върна се с цяла чиния такива прелести и я постави пред мен с думите "Ну, милая, ты что всегда так... Ну, угащайся". Развитието нататък личната ми цензура не допуска за публикуване...))




... За интернет-достъпа. Още преди отпътуване бях предупредена, че "ще мреш- там нета ако го има, е платен".

Тъй като пристигнах понеделник, до края на деня само проверих за евентуално наличие на wireless в стаята, лоби-бара и фоайето- е, дори secured мрежа нямаше.
На следващия ден отпътувах рано и на мястото, където бях, имаше локална фирмена wireless, unsecured, и аз скокнах там, колкото да се изложа за пореден път с прибързаност, мятайки се на добрия човек, който ме предупреди за нета с думите "Хах, еспресо нямало, а? И нет нямало, а? Е, виж ме, на, за мен всичко има"

Естествена и някакси справедлива последица от самоувереността ми бе факта, научен от рецепциониста на хотела вечерта- нет-връзка има на public PC-то (до лоби-бара и рецепция), 5 TUD за 60 минути, предплатени карти за достъп се закупуват от касиера, който работи до 21ч. В допълнение научих, че не мога да ползвам СД, нито USB-flash-чето- нито за upload, нито за download. Рецепционисти от 2 поредни смени ми се клеха, че нямали СД-устройство, само дето CD-ROM си имаше и още как.

... to be continued ...

Автор: Стела

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Добро утро, Тунис! - част 1

Време за първо кафе, затова и ще започна с кафето. Миналото лято именно същественцето, което сега се погрижи за самолетния ми билет и хотела, беше в Тунис. Познавайки твърде добре и споделяйки афинитета ми към еспресото, още тогава ми бе изплакал, че "тия нямат еспресо- само филтър и турско". Естествено, не пропусна да ми припомни този факт сега преди да тръгна (злодейски неколкократно). И притворно ме "жива оплака"- "Как ще издържиш толкова дни без еспресо, че и да работиш, не те виждам" (дали си даваше сметка, че доволно потрива ръце, докато говори, нямам представа (толкова изразително и злорадо нахилени ръце не бях виждала в живота си... и само смей да цензурираш този текст точно в тази му част ).

Та, тръгнах оттук, смирена като вси светици на света и предварително приела факта как ще сънувам еспресо машинки и вкус и мирис на еспресо. Нощта преди полета бяхме на късна вечеря с приятелки и преводачката ми от Словакия, после с нея докъм 3 в бара на хотела, оттам направо в стаята да събирам багажа, от рецепция позвъниха, че таксито чака, та се наложи да сляза с багажа и отворен лаптоп, та да дозапиша диска за преводачката и да й го оставя на рецепция. Дотук последно еспресо- онова по време на вечеря. Полетът от София за Милано бе този злодейски ранния, с класическото a la Al Italia last-minute-check-in&jump-on-board, така че и на летище София- никакво еспресо.

При смяната на самолета на Малпенца също нямах време за "последно сбогом" с любимата напитка, така че на летището в Тунис се озовах напълно декофеинизирана.

Летището на Тунис

В първия момент при излизане от коридора отдадох именно на това връхлетялото ме усещане за дезориентация (усещане, което доста упорито опъваше юзди към статус "пациентът е без ориентация за място, време и собствена личност"). Тълпата в коридора, която някакси създаваше уют и защитеност, адекватни на дремливото ми настроение, внезапно изчезна и се почувствах оголяла и като на сцена, обляна твърде внезапно с твърде много светлина. Фактите извън налудните ми усещания- излязохме в зала, невисока, но просторна и светла.

Тълпата продължаваше да е спонтанно организирана, но вече отдалечена от мен и- на няколко групи, видими и спретнати като мравешки строй, помъкнал троха. Част от хората бяха накацали по едни бюромасички и усърдно и бързо пишеха, други вече бяха се строили пред редицата гишета за паспортен контрол. Реших и аз да пиша, приближих "бюрата" с пръснати по тях малки картончета. Всяко картонче е разделено на две части, които очевидно в по-късен момент трябваше да са два отрязъка. Полетата за попълване включваха обичайните лични данни, професия, данни за дестинацията и адрес в Тунис.

Бидейки наясно с интелектуалното си състояние, си припомних "Полицаите там са много полезни, навсякъде са и схващат много бързо какво се иска от тях". Периферното ми зрение вече бе уловило няколко униформени, докато се зверех в листчето. Отправих се към тях, опитвайки да вървя по права линия, следвайки най-късата траектория (както ме учеха да пресичам шосетата в детската градина). Което си е истина, полицаите проявиха искрена радост от това, че някой се допитва до тяхната компетентност и бяха много friendly, макар и твърде оскъдни като източник на информация ("Yes, mAdam, OK, mAdam" беше основното, което чух; оттук- препоръчително е задаване на закрити въпроси, желателно допълване с уточняващи такива; в противен случай достоверността на получената информация е твърде съмнителна).
Попълних билетчето и- на паспортен контрол. Работеха 3 гишета от общо 5 или 6 (броя като гарга, не ми вярвайте много за цифрите) Скорост на обслужване- стил "Инш Алла`", т.е. "`ко е рЕкъл Господ..." Служителите говорят приятелски помежду си, атмосферата е спокойна и някакси приятно безгрижна (не визирам чакащите).

Никакви въпроси от страна на служителката, взе ми листчето, скъса го по средата, връчи ми половинката отрязък и ми даде да разбера, че няма повече работа с мен. Питах дали трябва да пазя този отрязък до излизане от страната, каза "Да", но така механично, че нямам представа дали това е някакво правило или просто бе част от желанието й да ме няма на секундата.

Все пак пазих нещото до края на престоя си. Междувременно не ме е спирала полиция, не се е налагало да представям листчето по никакъв повод; не зная дали би потрябвало при такива обстоятелства. Чичото на паспортен при връщането ми я взе. Толкова по предполагаемото temporary residence ID.

Организацията на Arrivals е доста праволинейна (идеално за сънени глави)- от паспортен по права линия се стига до лентите за багаж, разположени вдясно от пътеката (вляво започват магазини).

Багажите на нашия полет вече се клатушкаха по арабски; бях приятно изненадана, че багажът ми не бе излетял в друга посока при прекачването в Малпенца (последна веселба на тема багаж се случи с един виден чичо доктор, съпруг на приятелка, който имал щастието да е "едно на миллионни, синьоре" с дублирани номера при чекирането на багаж, та докато той беше в Испания, багажът му летеше нейде из Скандинавиите).

Вратата, лентата за озаптяване на посрещачи, табела с името ми някъде там (така и не схващам защо никой, в никоя страна не ми написа фамилията по някоя от тия табели), поредният шофьор, стреснат от безобидния ми вид (явно по телефона и в мейли съм потресаващо голяма кака) Тъмничък такъв един чичо и якичък. Подхваща количката с багажа, аз обаче й се мятам (все още имам нужда да се подпирам на нещо). След няколко крачки сме на изхода, вече съм го питала къде да пуша, изсипвайки на бедната му глава всичките "smoking...fumare...tobacco...tabak, be" (това ми е железен принцип- поне едно от всичките бива разбрано Овреме) Спираме вляво от входа, където виждам кошче с явни следи от тютюнопушене. Паля с периферно озъртане как се реагира на пушеща жена. Ами никак. Добре. Започвам да обръщам внимание на по-интересни неща, вече спокойна, че няма да се налага точно сега да се обяснявам, и при това да се гърча да спазвам съвета "И...ъъъъ...виж какво, не ги гледай толкова в очите, и недей да говориш бързо и на висок глас, и недей да жестикулираш толкова много и толкова бързо, и недей... (не те знам това как ще го направиш)"

Установявам, че не ми е горещо. Никак. Хм, предразсъдъчна съм явно, все пак. Влагата във въздуха се усеща като нежна мекота по кожата и в ноздрите. Специфични миризми- само откъм цигарата ми. Температурата- далеч от всякаква предварителна идея за "Африка, все пак". Просто приятно. Топличко. Това- под сянката на козирката на летищната сграда. Шефът на агенцията звъни на мобила на шофьора- welcome&how-do-you-find-Tunisia и т.н.

Едва успявам да мина в режим "стандартни учтивости"- така съм се отпуснала за броени секунди в това топло приятно нещо въздух, че първата ми реакция (слава Богу, наум) е "Отде да знам, той пилота я found, Tunisia-та, аз спах". Тръгваме към паркинга пред летището, шофьорът с количката, аз се уча да ходя. Светлината става ярка, прорязват я само силуетите на палмите; все още не усещам горещина.

Колите са паркирани в доста редове навътре в посока обратна на тази на летището. Като преминаваме напреки някъде втория ред, се появява неуниформен тъмничък енергичен сладур, който подхваща количката с багажа ми и -усмихнато кимайки ми- защъква с нея.. нанякъде. И ID-badge няма. Оооо... От страна на шофьора- никаква реакция, върви такъв един спокоен (че какво да му е- багажа си е мой).

Центърът на гр.Тунис

Аз обаче не.. ще видят те кой е енергичен. С няколкостотин стъпки за няколко метра, настигам сладура с количката, усмихвам му се с онова тяхно типично нищо не значещо озъбване (кога ли съм успяла да го овладея) и си вземам количката. Нямам представа дали би оказал съпротива, ако не беше толкова изненадан. Опита да протестира словесно, но подминах и протестите му, и него. Питах после шофьора какъв е този и защо ми взе количката, но той така и не успя да ми обясни- английският му бе оскъден, извън добре овладените шаблони за обслужване на туристи.

Тръгваме към Тунис с белия джип (предполагам, че е важно да кажа, че е джип, `щото описанието му заема цял ред открай докрай в перото за транспорт в красивата фактура от агенцията).

Ясмин Хамамет

Впоследствие неколкократно минавах през Тунис, както и по шосето Тунис-Хамамет, така че ще отложа впечатленията си от тази част за по-късно.

Лоби барът

Сега- за еспресото. Пристигаме в хотела. След "довиждане"-тата към шофьора, оставям багажа as is, представям се на рецепция, давам каквото трябва, вземам каквото трябва (нищо необичайно в check-in-а), обявявам на девойчето, че съм ей тук на лоби бара и да ме търси там и.. в лоби бара. Първо и почти последно моментално обслужване- притичва момък с висока тясна стъклена чашка с нещо жълто в нея. (Уточнение за любителите на този тип детайли- welcome drink е, макар да не го обявяват- поне аз не долових насред измърмореното при сервирането, чух само "refreshing lemon tea, ma'am"; т.е. няма да ви искат пари за него, не бързайте да ма`ате юмруци)

Еспресото в хотела(в лоби бара, де:-)

Въпреки вдъхновяващите асоциации с лимон и студенина, не се подлъгвам и не пускам момъка да се отърве от мен, а заявавам, че искам "espressо" (думата "coffee", както зная от злощастен опит другаде, е с висока степен на риск от произволни интерпретации, които никакси не зависят от поръчващият). Той се озъбва, казва "уи, мадам" и опитва да си тръгне. Пак го спирам. "Espresso, right? NO filter coffee, NO Turkish coffee. es-press-o!". "Уи, мадам, еспресо". Въпреки това, дочаках поръчката си, готова да изпия всичко, което поне мирише на кафе- това на първо време, а после да озвъня преводача и да му плача да ми намери някъде еспресо.

Получих обаче точно каквото исках.

Впоследствие (още на другата сутрин) се оказа, че най-доброто еспресо се приготвя по едни такива долнопробни кафенета, където "жените не ходят"-по думите на преводача ми и по мои неколкодневни наблюдения в градове, градчета и селца.

Кафенето е вляво;-)

Такива кафенета са разположени обикновено по главната улица (в малките градчета и селцата това е минаващото през населеното място шосе) и създават атмосфера на затънтени местенца някъде в Латинска Америка или Испания, където мучачос се събират, за да говорят "по мъжки", да се смеят и да зяпат и коментират минаващите коли и жени.

За вътрешната част нищо не мога да кажа- винаги или преводача, или шофьора влизаха да купуват кафето.
Още първия път, когато им казах "Хайде да влезем да пийнем кафе", бяха много неприятно изненадани, че милата и възпитана аз така небрежно предлагам такова нещо

Бяха и много-много категорични, че аз там няма да вляза и ако упорствам, те това няма да поволят.

Дори Йосри, който не говори английски, успя някакси да ми каже това на френски и арабски така, че да го разбера (е, разбрах квинтесенцията на внушението- то си се излъчваше от него- "Ние тука няма да те пуснем"). Нямам идея как биха ми попречили, но се кротнах. Не ми е период на муза да създавам прецеденти.

... Отвън кафенетата са хаос от столове.. и твърдението, че хаосът е просто друга форма на организация, по тези места се доказва от строго еднаквата ориентация на всички столове- до един, във всяко едно кафене, във всяко едно населено място- са ориентирани перпендикулярно на шосето- така, че седящите да са с пълен фас към шосето.

Насред столовете тук-таме има наргилета, по някои маси- табла или подобна игра, карти. Но дори столовете на пушещите наргиле и играещите са с ориентация към улицата.

След като бях успокоила преводача Мохамед Али, че няма да му създавам проблеми, го помолих да ми обясни защо не е позволено жени да влизат по тези места.

Аз все пак слязох от колата на първото такова кафене първия ден (беше в покрайнините на Хамамет, насред някакви авторемонтни работилници) и реакцията на околните не беше отличимо по-различна от тази насред туристическите улици на града.

Истинско кафене

Мохамед Али бе видимо затруднен да обясни- онова затруднение, което изпитваме, когато трябва да обясняваме някому нещо, което за нас открай време е естествено и го приемаме за аксиома.

Каза- не било забранено, но щяло да създаде ужасен смут сред мъжете и лошо име на жената.

Е защо?- ами защото това били местата, където мъжете се събирали "да си поговорим нашите си работи".

Из уличките на Тунис

Е добре, то във вашите си работи, дето "не са за говорене", жените са основно присъствие.. и ги знаят тия "ваши работи", какво толкова? (смущение, едва забележимо изчервяване по смуглото на лицето. Добре де, очаквах го това смущение, но когато искам да зная, това взема връх над деликатност и всичките в този дух)
"Виж, ние на тия места само можем да си говорим по-... Абе жената може да чуе лоши думи" Аха, и жена, която знае, че може да чуе лоши думи, и при все това влезе там, си проси "лошо име", да? Да. Значи аз мога да вляза... Ама как, ама не. Обяснявам- аз съм чужденка и може да не зная това за лошите думи- имам алиби. "Но аз ти казах, че ще чуеш лоши думи и ти знаеш" Да, но мъжете в кафенето не знаят, че ми е казано. Не, щели да знаят, всеки би ми го казал, нямало начин просто. По дифолт значи.

Опитвам друго, интересно ми е. Казвам- добре, но дори да чуя лошите думи, аз няма да ги разбера, защото не зная езика.. А ти няма да ми кажеш кои думи са лошите думи, нито пък че са казани такива. Няма да говорим, само ще пием кафе.. И снимки няма да правя. Тогава?

(съвсем се препоти, не само заради културните различия.. Явно реакцията спрямо техниката "притворнонаивно упорство" е еднаква навсякъде по света ) Изморен, но воден от желанието напълно да ми избие идеята за такива кафепития, казва, че те с Йосри (шофьора), са някакси по дифолт отговорни да ме информират, да ме спрат... Това се приема за всеки мъж/мъже и се знае от всекиго. И ако те с Йосри влязат с мен на такова място, просто... (и тук млъкна, дори жест не направи, само очите му изписаха кривулици, плачещи да бъдат разбрани и оставени на мира най-после)

Чувствам, че е време да престана. И без това е ясно, че .. хм... щом стане въпрос да се погрижим за морала на една жена, нещата всъщност опират до честта на някой мъж. (казвам го без капчица сексизъм, и с много симпатия, господа )

to be continued...

Автор: Стела
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: