Откриването на Европа(3) — или 7150 км и много приятели

Последна част на бай Кольовата обиколка на Европа (предишната част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

Малко замаяни хващаме пътя за Барселона.

Барселона.

Шумен, голям, мръсен и смърди на баня /влага/ примесено с пури. Това е началото. Прави улици, перпендикулярни и уредени — еднопосочни. Всичко е ясно. Изведнъж хоп — две го пресичат на кестерме Диагонало и Меридиано. Ха! По средата площад.

Всичко в Барса или както те го пишат BCN уж изглежда нормално, на пръв поглед. Ама винаги има закачка. Многопластов град, има нещо шеметно тук. Разхождаш се и то полека лека те грабва. Вечерно фонтанено шоу за съжаление няма подготвяли го за деня на Барселона. Феран — нашият домакин ни прави вечерна разходка. Дом на музиката(Каталуня), Учебен театър (Каталуня) хлебарница (Каталуня) нали ви казах за многоезичната държава Испания. Даже дните понеделник, вторник... са на различни езици. И той не люби централната кралска власт. Направи ми впечатление на магистралата за Барса спирахме на всеки 5 км да плащаме. Доста идиотска работа при положение че идеята е скоростен път. Но и това било отмъщението на испанците. За Мадрид водят безплатни а?

Градът започва да ни обсебва. Тези ненормалници Гауди и Миро явно са облъчили целия град. Представям си каква е била тази общинска управа дето е дала купища пари за създаването на черква на изключителният авангардист Гауди и при това 100 години по-рано, тази община е избрала да напише химна им един чужденец — занзибарец — Фреди. Не преставаме да се удивляваме. Ето няколко линка ако нашите снимки не са достатъчни:

http://www.andrew.cmu.edu/user/brgordon/images/eurotrip2003/images/Gaudi-House.jpg
http://www-cdr.stanford.edu/~wgriffin/photoAlbums/EuropeTrip_10_02/Barcelona%20Spain/images/019%20-%20Sagrada%20Familia%20-%20Gaudi%20side.jpg
http://www.brynosaurus.com/album/2003/0527-Barcelona/gaudi-lg.jpg
http://www.greatbuildings.com/buildings/Park_Guell.html

Площадите на този град носят свое усещане. Вечер наблюдаваме Саграда Фамилия и непрекъснато се питаш, абе шегувал ли се е геният или да. Разхождаш се из улиците и площадите и хоп:

нещо те провокира. Ние решаваме да посветим този хубав ден на големите плажове. По плажа доста гларуси. По големи позьори са от нашите. Естествено посещаваме музея на Миро, за когото вече мисля като символ на Барса. Шемет е. Малко позападналия олимпийски ансамбъл, Тибидабо — хълма със забавленията тип Дисни. Изпускаме последното влакче за хълма. Но пием кафе и изпълняваме една от любимите си процедури да видим всеки град отвисоко.

На кръчма(Каталунска) сме в квартала с Феран.

Менюто е написано на черната дъска и готвача е абсолютен тежкар. Работи от 9 до 11 вечер. Който се класира — яде, който не — не;-). Впечатляващо е това и в Залцбург бяхме в такъв и още някъде. Ресторант да не работи събота и неделя. Хората ценят почивката си показват уважение към себе си. Клиентите (харесват как готви и идват навреме, от 9 до 11 се пука по шевовете. После той си сяда да вечеря и минаваме на сангрия. По телевизията дават мач на Реал Мадрид и всички са с фланелки на Барса.

Рамбла — бед плейс казва Феран и аз съм съгласен.

Всички са там. Виж паметника на Колумб е прекрасен. Само не разбирам какво общо има с Барселона, човека генуазец, спонсорите са кастилци и андалузци, тръгнал е от Канарските острови. Явно си е туристическо плагиатстване.

Парка Гюел — шедьовър.

Този човек ти отваря нови хоризонти в съзнанието. Разхождаме се по тузарската улица Пасея де Грация, гледаме сградите и цъкаме, няма прави ъгли при Гауди, даже прозорци с прави ъгли няма. Кошмар е бил той за клетите строители. Архитектите на Испания (да ме прощават местните патриоти за обощението) са наистина гениални.

Пием пресен сок от джус;-) и напускаме Барселона и Испания.
Пускаме в колата Фреди и Монсерат и вече започва да ни липсва. Наистина остава в душата този град. Това че докато се разхождаш из него те кара да се усмихваш те прави приятел. Както и да е. Непременно ще се върнем.

Отново Франция южна — Кот де Азур.

Достатъчно е да го чуеш. От големия космополитен град попадаме в Трес, прованс градчето, в което Сезан е рисувал Сент Виктоар. Там гостуваме в една ферма за пиленца с много деца и много усмивки.

Марианик е домакинята ни. Истински бохем сърдечна, енергична и винаги усмихната. Децата и два пъти повече. На гости има също една американка със сина си. Изобщо разбирам защо са популярни французите. Малко усмивка, любезност и после славата на Франция. И на нас нищо няма да ни струва.

Ние вече с нашата отработена програма, а тя ни готви Рататуя това е нещо бъркано с наденица по френски. Там се готви на голям казан, гости много деца също оставаш с усещането че си на лагер. Равнината е чудесна спокойно е има приказни розови залези. Сезан си е знаел работата. Ние релаксираме с бяло вино и коте в скута.

Третс е градче със стар център,

много приятен и старинен. Всички се познават. Взимаме ключа от църквата и разглеждаме. Има си и музей. После посрещаме деца от училището. Къщите не се заключват, но двора на училището да. Родителите чакат отвън и всеки учител си води класа до родителите лично. Добрите ученици нямат домашни. Бравос. Нашият е от тях, те си тръгват без раници, да обядват в къщи и следобед ще дойдат отново. Ние чупим от една френска франзела под сянката на кленове. Що ли на канадците им стои в знамето кленът, из цяла франция са на почит също, сигурно щот са франкофони. Черпим децата с пасти открадваме няколко чепки мушкато и хайде на Ривиерата.

Кан,

попадаме в него след дълго пътуване, пак сме избрали дискавъри маршрут и 200 км преодоляваме за 5 часа. Зареждам на бензиностанция „Казино“ и удрям бинго. Дизелът евтин като никъде. Някакъв супер посещаваме, естествено с името Казино, набавяме плодове и зеленчуци със екзотичен произход. Пролазваме едвам през Антиб, здраво се задръства движението и пристигаме в Монтон — там ни е хотелът. Посреща ни един мосю Скапняк който докато вземе парите беше самата грация, но като поисках паркинг, както си пишеше, в хотелските екстри/Етап/ мигом се фръцна че не говорел английски. Приложихме софийски техники отново и се сдобихме и стая екстра.

Решихме да идем до Монте Карло с влак.

И на гарата само ние и двама души отсреща. Започваме на английски да разпитваме, те отговарят на френски, абе мъчим комуникацията. След малко се разбира че сите сме българи. Те работят там, единият вече 8 години. Питат ни за лютеница, а ние ядец, раздадохме сумати, имаме само едно отворено, гузно си траем. Жалко. Разприказваме се. В последстиве се отказваме от влакчето и се мятаме на колата. Така де нали трябва да тестваме трасето на Ф1. Кара 2 рия пилот. Завоите не са леки. Но гледките са зашеметителни. Снимаме до пълно изтощение на батериите.

Това е първото впечатление — като елха, викаш си ехаа. Колко изискано, грижливо, стилно. Колите са някакви странни марки, бутикови. Пиколата са страшно сервилни. Разхождат се хора във фракове и смокинги. И девойки с токчета и лъскави презрамки. Яхти — уау! Дори нощем не спират да ги лъскат. Духов квартет изпълнява фокстрот, дискретни охранители гледат подозрително фотоапарата. Папаращината е сериозен бизнес там.

Монте Карло — скала в морето. Блясък, величие, разкош, суета, пари.

Неволно си припомням:

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Май точно това е имал предвид поета. Всичкия поминък в това княжество идва от порока. Хазарт и бесен снобизъм.

Витрините показват бляскави, лъскави основно кичозни дрехи. Всичките приходи идват от едната алчност. Принцът измислил ниските данъци, фестивалите, ралито, цирковете. Останалото само си идва. Къде да си покажа 39 метровата яхта, в Бургас ли, а, не става. Трябва там да се наредиш. Оф ще ме прощавате за социалистическия уклон ама ни остана такъв един кисел и бутафорен вкус. Май друго очаквахме.

Неудържимата страст към водата ни завлича естествено на плаж. По плажа са втора ръка баровци и пенсионери. Все пак извън сезона сме. След чудесния релакс се мятаме на Ланчата и палим гумите вече на изток.

Минаваме по прочутото съоръжение 100 тунела и виадукта. Впечатляващо, пътят почти никъде не минава по земята. Редуват се една след друга красиви гледки към заливи на известни и не чак толкова курорти.

Минаването от Франция в Италия е абсолютно незабележимо

и само една табела ни приветства на територията на Италия. Там тръгваме на север към

Лаго дел Гарда.

Много коли, много трафик. Правим един опит да отидем в сервиз, протече водна помпа, но по съвсем балкански начин ни отрязват. Абе къде сега ще почваме, 4 следобед е, ние сме до 6, ела понеделник ще видим. Италианците ми се струват най-зле с езиците. През девет преки търсят някой да говори английски. Разгеле така попадаме на българин. Естествено помага: Не разчитай на тия братко. Доливай си вода и към България. Правим с него няколко опита той да склони разни майстори. Домани/елате утре/. Забравих обаче да спомена, че във Франция на една магистрална бензиностанция бях дигнал капака на колата. Първите признаци на отиващата си помпа. И мигом се появи един македонец с тир. Видял братска кола и решил да помага. Хвала нему и хора като него. Чувал съм че македонците нещо не ни харесвали. Е този беше от другите. Човек. От здраве да не се отърве!

Напразните ни усилия с италианските сервизи и плътните задръствания ни забавят. Пристигаме в къмпинг Капучини по тъмна доба.

Препоръчвам го горещо това място. Много чисто и приятно. На брега на езерото. С две легла зад завеса едно над друго и удобна разтегателна спалня, оборудвана кухня и просторна баня. Колата до теб, площадка с масичка и чадърче, басейн и магазин, всичко това е за 60 тина евро. Къмпингът се намира в Пешчира /Peschiera delGarda/

Естествено както при всяко пристигане сме заредени с енергия вместо уморени. Посещаваме близката пицария, след което допиваме последните глътки анти — носталгична течност на брега на нощното езеро.

Сутринта тръгваме да намерим корабче за обиколка на езерото. Такова точно няма. Има от град до град. Изпуснали сме това до Рива — далечния горен край който забива в Алпите и хващаме това за Сирмионе.

Сирмионе — типичен Несебър.

Туристи и сладолед и сувенири. В Пешчира намираме дюкян в който ръчно изработват свещи. Решаваме да купим за подаръци. Правим грешка че не четем работното време. Тук следобед всички почиват. А бяха много красиви свещи. Явно ще се идва пак.

Лаго дел Гарда

е красиво, само то има 20 тина градчета около него достойни за разглеждане. Тук вили имат хора явно над средното ниво. Градините всички са били на фризьор. Усеща се огромната разлика с южна Италия. Дори тук повече прилича на Швейцария. Явно Алпите в цялата си площ оказват едно такова благотворно въздействие към ред и чистота в която и държава да са.

На път сме Към последната спирка — Триест

Триест.

Пише се Триесте и така си се казва, не знам защо сме изяли една буква. Убеждавах французите че прекаляват — да пишеш Пежо или Рено с по 8 букви е твърде разточително дори за французи, ама и ние нямаме правила.

От този град е започнал живота наново за много българи. Преди години когато от България можеше само да избягаш. Тук е била защитената територия, лагери, политически емигранти и пр. Радвам се че това е минало.

Градът живее и нехае. Наистина е много жив този град, като Солун стотици млади хора са навън. Срещат се заведения с огромни тълпи от младежи, прави естествено. Наоколо пълно със маси и столове, ама италианската дивотия да има по — високи цени ако седнеш прави много заведения да изглеждат нелепо. Не я схващам тази бизнес идея и като сущи балканец сядам на масата.

Попаднахме на някакво мезелъшко заведение. Сервитьорите се обясняват че те видите ли не готвят, само мезета давали. Вълча салата с една дума. Аз съм щастлив максимално, половинката се сдобива с плато сирена, а госпожицата е отчаяна, тя пък искала спагети, нали за това сме в Италия. Поливаме с две чаши токайско и търсим типична италианска кухня, не е особено трудно. Успяваме да хванем и нашата мания WI-FI с голямо ръкомахане. До късно скитаме из града. Красив е модерен, забавен. Утре тръгваме към дома. Малко е тъжно, уж искаме да се прибираме вече а пък... Имаме усещането че сме тръгнали преди 100 дни толкова впечатления. Опитваме се да осъзнаем всичко. Не осъзнаваме още че сме открили Европа препускайки из нея като отвързани коне.

Пътят към София.

Мисля че всички го знаете. Словения, Хърватия, Сърбия. Тук се прави вечеря со сръбска плескавица и лесковачки влак.

0.30ч. влизаме в България. Не знам за вас как е ама за мен винаги е шок. Дори за тридневно море в Гърция успявам да се разглезя и отпусна дотолкова че да се втрещявам от сблъсъка с нашата реалност. Пусто и призрачно е на границата пред нас минава сърбин, оглеждат го подозрително, опипват го, ровят колата, държат се ехидно, надсмиват се над очуканата му кола, леко ме е срам. Зад нас пътуват немци в баварец. Очите им са широко отворени, не схващат как така три коли половин час не могат да преминат. Куп тираджии пушат и гледат отчаяно, ще трябва да изкарат някой и друг загубен ден, опашката от камиони е ужасяваща. Плащам 4 лв. за прегазване на една съмнителна локва вече се хиля идиотски. Минахме Йессс, пуснаха ни. Продължаваме, тъмно, мрак, пише 25 км. ремонт на пътя. Няма една лампа, една черта на пътя, пътуваме из нищото зад нас се лепват немците в бавареца, явно не смеят милите да опитат сами изпитанието от шофирането, сърбинът още е в лапите на митничарите.

Говорех за шока. Как е възможно, дори във бедната част на Сърбия да има маркировка, осветление, знаци, а тук нищо. Европейски съюз, а? След 25 км. в ремонт следват нови 25, ха! Караш по слух в тъмнината изведнъж пътя става на половина. Опс светофар, стоп! В нищото има светофар. Спираш! Чакаш! Вече цвиля от кеф, удрям с юмруци по тавана. Зад мен виждам в очите на немците тих ужас.

Вече сме у дома!

Край

Автор: Бай Кольо
Снимки: авторът