Из ЮИ Азия (11): На път за Индонезия

Единайсета част от пътешествието на Бале из Югоизточна Азия (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Следващата сутрин, докато си тъпчехме багажа по раниците, Ицо изрази опасенията си, че ще изгубим доста време със събирането на нещата от банята. На въпроса: "Кво толкова има в банята, да събираме?", той отговори: "Еми тва ти сапун, тва ти сапунерка".

Тръгнахме по живо, по здраво към пристанището и докато вървяхме по Liang Seah Street ни видя хазяинът, който таман закусваше в едно капанче. Развика ни се: "Какво става, къде сте тръгнали?", ние: "Към Индонезия", той: "Вие сте луди! Това е stupid country, muslim country. Стойте си тука, тука е върхът", отговаряме: "Нема начин, купихме билети", той пак: "Чакайте поне да закусите тука с мене, за последно", ние отново не се предадохме, махнахме си за довиждане и бегахме. С метрото до Tanah Merah, после с рейсчето, покрай летището, покрай голф игрището и закесихме на ferry terminal-а.

Във фериботния терминал

Там обикаляше една жена с някакъв въпросник. Първо хвана Ицо, после мене и накрая Пепо. Зададе ни по няколко въпроса от общ характер и за награда ни подари по една химикалка. Горната част на химикалката беше пълна с вода, а във водата плуваше едно надписче Singapore. Като стана време, ни подкараха към корабчето, а тия мостчета, по които се стига, се люлееха здраво, щото духаше силен вятър.

Мостчето, по което се отива до ферибота

Насядахме вътре, пуснаха един телевизор и тръгнахме.

Вътре

Идеята ни беше да стигнем до един близък остров, откъдето билетите за самолет щяха да са много по-евтини отколкото в Сингапур.

Пътят между Сингапур и остров Батам

Паралелно с нас тръгна още едно корабче и започна състезание. Ицо дремеше нещо на стола ама ние с Пепи излязохме навън да зяпаме. Там хем се пушеше, хем духаше приятно, хем имаше един кашон с безплатни минерални водички. Назад се виждаха отдалечаващите се небостъргачи и ни стана малко тъжно. Bye bye, Singapore

Нашият шофьор (капитан, кормчия или както там се казва) излезе по-бабаит и отрязахме другото корабче. Петър констатира, че токущо сме спечелили регата в Южнокитайско море. За около час стигнахме остров Батам, Индонезия. Провериха ни документите, питаха ни "що ще работиме" и ни пуснаха. Пристанището беше обградено от джунглеста растителност и един любезен джнтълмен, който веднага се прилепи към нас каза, че единственият начин да стигнем до летището, е с такси. Тъй като вън не се виждаха таксита, ние посърнахме от безизходицата, в която се оказахме. Нашият нов приятел обаче побърза да ни успокои, че всъщност той самият е таксиджия и срещу десет американски долара ще ни откара със скоростта на светлината до аеропорта. С десет долара човек най-вероятно може да обиколи половин Индонезия ама нямахме избор и се навихме. Тръгна той, а в колата (колата беше стопроцентов личен автомобил, без никакви отличителни знаци на такси и таксиметров апарат), жега, не се диша. Ицо вика: "Ква е тая кола бе? Немаш ли климатик?". Тоя измрънка нещо от сорта, че с климатик харчи повече ама дигна джамовете и го пусна. Започнахме да наблюдаваме навън, какво представлява тая държава. То Индонезия май е съставена от горе-долу 16 000 острова, та надали щяхме да хванем идеята от 10 км возене, ама айде.

Петър бодна една снимка, от която се вижда, че и тука карат сбъркано.

Основно ни впечатли, че на средата на шосето имаше чат-пат, ръждиви варели, на които некадърно бяха нарисувани пътни знаци. Дефакто самите варели бяха пътни знаци. Екшън страшен. Стигнахме до летищетоЛетището на Батам

и стана ясно, че е Неделя и май няма работещо обменно бюро. С доста зор намерихме едно и си поръчахме рупии (местната валута), за по сто долара. Тая мома въртя, въртя едно кормило, върху някакъв сейф, поне 5 минути. Извади отвътре 4-5 купчини мангизи, увити във вестници. Брои го още 5-10 мин. и ни ги даде. Имахме един тон пари от четири действащи емисии. Разката ни се фамилията докато се ориентираме кое е 10000, кое е 100000. Разшетахме се по гишетата, да разберем коя компания ще ни предложи най-добра оферта. Там услуги предлагаха поне 20 превозвача. След няколко опита се спряхме на Asia Air. Имаха самолет след по-малко от час и цената беше петдесет долара, до Бали с прекачване в Джакарта. Никой не предлагаше директни полети.

Пътят ни от Батам, през Джакарта до Бали

Броихме няколко кила рупии и в замяна получихме три хвърчащи листчета (самолетни билети). Докато чакахме, се опитахме да си купим понички от едно магазинче, но двете жени зад гишето не знаеха колко точно да ни изклатят, скараха се и не ни продадоха нищо. После намерихме доста симпатично ресторантче и хапнахме ястия с неопределена форма, вкус и съдържание. Дойде време за самолета и за по-малко от два часа ни метнаха в Джакарта. По път отново Пепи употребяваше активно апарата.

Остров Батам от високо

Оризови полета (де да ги знам какви са) на остров Ява. Местните му казват Джава и най-вероятно така е правилно.
Приземяваме се в Джакарта

Там летището беше грамадно като град.
Летище Soekarno-Hatta в Джакарта, отвън

Моя милост под покривчетата от горната снимка

И естествено задължителният приветствен надпис:

За по-убедително пичовете са нарисували и пистолет

Интересна беше и гледката от тия коридори, които водят към чакалните:

Коридорите към чакалните и гледката от тях (онази къщичка накрая е самата чакалня)
Снимаха ме и на фона на тавана на чакалнята ама аз се изрязах с Фотошоп, че приличах на идиот.

Най-обикновен таван на летище

Обиколихме нагоре-надолу и разбрахме, че полет за Бали има най-рано, вечерта. Сто пъти разглеждахме едни и същи магазини. Возихме се на ескалатора, който влиза в устата на дракон (драконът се казва Рангда).

Нечовешкият ескалатор на летището влиза в устата на дракон

Ядохме сандвичи (добре, че в сандвичарниците имаше чешмички, щото там квото пипнеш, лепне), пихме коли, пихме бири. Обсъдихме нелепата идея да сложат пред летището пластмасови палми, завити с винтчета в земята, в електрикови цветове. Възхитихме се на размерите на местните хлебарки. Криво-ляво добутахме до 11 вечерта и се изстреляхме отново. Пак час и нещо и стигнахме. В Бали за разлика от предишните летища, нямаше нито шум, нито лудница, нищо. Звучи леко гамеланче (тая техната шантава музика), димят миризливи клечици, пълен релакс.

Ngurah Rai airport, Denpasar, Bali, Indonesia

Излизаме вънка, някъде около един след полунощ. Отпред празно, нема кой да те напсува. Само Насича седи, нахилен до ушите, по потник, с една ароматна индонезийска цигара в устата. То не беха прегръдки, то не беше радост. Градчето, където отивахме (Убуд), отстоеше на около 40 километра и по това време ако не беше Насича, да ни посрещне, "горяхме" отсекъде. Качи ни в един микробус, почерпи по цигара и шоферът (некакъв местен пич) даде жега.

Продължението в част 12>>>

Автор: Бале

Снимки: авторът