Лондон: Депортиран

Ето един по-различен пътепис. От чужда гледна точка.

Това може да ви се случи ако работите нелегално в лондонска автомивка, собственик на българин и имате завистливи колеги, на които заплатата ви от два паунда на час, с която разчитате да спестите пари за билет до България, им се струва обидно голяма.
Чаках го въпросния младеж на летището. Кацнаха всички полети от Лондон, минаха четири часа, а него никакъв го нямаше. Казах си: „Или са го гепнали с нелегални съставки на митницата или е изтървал самолета. Няма да се учудя и в двата случая.“ Напуснах летището.
Тъкмо си поръчвах вечеря в кръчмата, където по-рано бях запазил маса за двама, когато непознат софийски номер ме набра и от другата страна беше той. Каза, че досега са го държали на митницата и тъкмо са го пуснали, да съм отидел да съм го приберял. Естествено, имах много въпроси. Няколко часа по-късно тъкмо довършвахме първата бутилка и отваряхме втората, когато той ми разказа следното:

Спират два микробуса много бързо, свирят кучки, рязко излизат 12 човека с бронирани жилетки. Много добре сложени момчета. Лека паника. Разбрах, че ще пътувам. Бях щастлив от една страна. Първата мисъл в главата ми беше за момичето, което ме очаква в България (запознахме се по Интернет), а втората за потенциалните възможности да се върна веднага обратно в Англия. Извадиха тефтерите и започна разпита.
Зададоха ми 3- 4 бързи въпроса, на които аз отговорих с абсолютно спокойствие. Извадиха се апаратури и мобилни телефони за връзка с ЦЕНТРАЛАТА. Започна бърза, прецизна и качествена проверка. Оказа се, че съм единственият нелегален служител във фирмата.
След светкавична серия въпрос-отговор бях помолен да се преоблека и бях съпроводен от надзирател до мини-вана, предназначен за извозване на емигранти. Предупредиха ме да си наведа главата преди да тръшнат желязната решетка.

Озовахме се в квартирата ми и аз разполагах с точно три минути, за да събера най-ценното за пътя. Разгневен и разколебан мятах дрехи по пода и леглата из цялата стая. Английското ченге от шотландски произход ме скастри: „Put it Easy! Put it easy on the bed!“ Всички в къщи бяха замаяни и не знаеха за какво става дума. Оказа се, че нямам време да се сбогувам с хора, с които съм живял повече от година. Имах на разположение 3 минути, за да напусна живота им завинаги. Отправихме се нанякъде. Не знаех накъде пътувам. Трансферът беше дълъг. В движение ме снимаха, задаваха ми въпроси, оглеждаха ми паспорта и пак ми задаваха въпроси. Прекосихме целия град. От видяното между решетките прецених, че сме спрели някъде в центъра.

Излязох от микробуса притиснат между двама яки типове, които взимаха заплата, за да не хукна да бягам. В участъка отново ме снимаха. И ми задаваха въпроси. Питаха ме дали съм правил опити за самоубийство. На учудването ми ченгето се хвана за врата и опули очи. Не, не съм правил опити да се обесвам. Животът ми харесва, мерси! Взеха отпечатъци на всички пръсти от двете ми ръце. Посочиха ми отворената килия с думите „it’s all yours“. Килията остана отворена. Имах на разположение стая с няколко касети и ди-ви-ди дискове. Можех да пуша, но трябваше да муфтя ченгетата за огънче. Не ми се полагаше запалка. Страх ги беше да не се запаля.

Пускам си „Матрицата“. В участъка пристигна куриер. Тъкмо щях да си поръчвам пиле на грил, когато две момчета с жълти ризи ми съобщиха, че е време да пътувам за друго място, на което трябва да изчакам „безплатния“ си полет за България. Между участъка и „новия ми дом“ пътувах 6 часа. По пътя събрахме още доста такива като мен.
Мястото, на което се намирах много приличаше на затвор, но не беше затвор. Всъщност аз откъде да знам как изглежда английски затвор. Портфолитото ми се обогати с още няколко портрета. Негър с расти запозна всички новопристигнали + един румънец с разположението на кенефите, tv room-a и останалите удобства в базата, претъпкана с още много негра с расти. Наложи се да обясняват всичко на румънеца отново — не знаеше английски. Негърът обаче говореше перфектно румънски. Бившата му съпруга била румънка, сестра му живяла в България, след това заминала за САЩ.

Стаята ми беше по-луксозна от общежитие в Студентски град. Прозорците не можеха да се отварят, естествено. На сутринта разбрах, че съквартирантът ми е индиец.
Не бях сигурен в датата и часа на „безплатния“ си полет към България. Притесних се, защото един от гостите на базата, който беше иранец, не беше съвсем сигурен дали обитава това място от две години и само от два месеца. Запознах се и с други хора, изсъхнали тук. Всички бяха психопати. Замислих се, ако безплатното пътуване, което зависи само от Нейно Величество Кралицата се отложи с месеци, не дай Боже години, дали и аз ще се припаткам като тях?

Гледал съм много филми за затворници. Тук хората също вървяха по коридорите, пушеха цигари, правеха физ-зарядка, заговорничеха помежду си и чакаха да отвори лавката. Непрекъснато си повтарях, че това не е затвор.

Успях да си купя фонокарта и да звънна на МАМА. Казах й къде съм. Успокоих я, че не са ме били, никой не е правил секс с мен и не са ми пускали ток. Обясних й, че се намирам в нещо, което много прилича на затвор, но всъщност не е затвор, ето защо трябва да не се притеснява........ и импулсите ми свършиха.

Всъщност прекарах там само още един ден. Безплатният билет щеше да излезе жива далавера, ако не ме бяха вдигнали посреднощ. А трябваше да пътувам чак след обяд. Багажът ми пътуваше отделно — пакетиран в непромокаеми найлонови торби с надпис „Evidence1“, „Evidence2“, „Evidence3“, завързан със сини, пластмасови, полицейски ленти. Телефонът ми беше разглобен на парчета. Да не говорим, че претърсваха шофьорите на ескортиращия микробус. Чаках полета в една стая със седем китайци. С течение на времето китайците ставаха все повече. Някои от азиатците разбраха, че трябва да чакат полета си за Китай още няколко дни. На мен ми излезе късмета и потеглих същия ден.
В самолета бях с придружител, който ми връчи брой на 24 часа и ми забрани да пия алкохол. Странно защо го нямаше, докато стюардесите сервираха обяда. Естествено, че изпих чаша червено вино. Всъщност няма как да избягам от самолета, нали? Човечецът просто се е скатавал в кенефа, явно.

Мислех, че с пристигането ми на летище София цялата английска одисея най-после ще приключи. За съжаление ми се наложи да давам отпечатъци и показания още четири часа, заедно с група депортирани от Германия цигани. Само така българските „пазители на реда“ можеха да се убедят, че не съм заплаха за националната сигурност.

Автор: Тихомир Димитров