Моето първо пътуване: До ГДР* през Белград, 1972г

До ГДР* през Белград или защо еротичните списания трябва да се продават свободно ;-)

Август, 1972 година. Двадесетина ученици, завършили подготвителен и осми клас от Немската езикова гимназия-Хасково, заминаваме за ГДР. Връщане на визитата на германчетата от Илзенбург, с които бяхме на лагер в Равда през юли.

Ще пътуваме с влака през Югославия – блян на много българи тогава – „витрина на Запада“. По-късно този маршрут не се препоръчваше в полза на по-дългия, но по–правилен през Румъния.

Влакът тръгва от старата жълта софийска гара и много скоро сме в Сърбия. Висим по отворените прозорци като невидели влак. По късно, от това, в ГДР получих синузит/първи и последен път досега/ и правех инхалации, а Кольо Бажлеков постъпи в немска болница за леко лечение.

Както вече се усеща тази първа екскурзия не беше писано да е кротка.

Сутринта наближаваме Белград. Нервно предпазарно настроение. Подготвени сме, че нашите левове ще бъдат обменени на доста касапски курс, но какво от това? Сбогом дефицит-"там" има всичко.

Престоят на гара Белград е половин час, влак не чака по принцип, но това не ни вълнува в момента. Тълпата /повечето от момчетата по-точно/ е настървена сякаш ще векува тук. Влакът спира, пръсваме се...

Оттук нататък събирам парчета от мозайката.

Моя милост се повъртя малко, зърнах по будките от „интересните“ списания, не обмених пари, защото не знаех какво да купя – та аз исках всичко. Гледам – часът за тръгване наближава, но някак си мислех, че ще стоим вечно на гара Белград, за да компенсираме всички дефицити на системата. Видях един потеглящ влак, трябваше ми време да осъзная, че е нашият. Спринтирах и хванах края на последния вагон.

Заместник–директорката Донка Лачева, наблюдавала моя героизъм от прозореца, притеснена, че липсват към 10 човека, ме посрещна с няколко шамара в коридора.

Каквото е трябвало да стане, вече е станало. Аз го научавам във влака. Изгубени хора. Слизаме вечерта в Суботица, на границата с Унгария. Губим плацкарти, но ще чакаме загубилите се юнаци.

Впечатлението ми от тогавашна Суботица – малко градче със „западен“ вид – аромат на Австроунгарска империя. Магазините – пълни с корекомски неща, но не обменят левове, дори и на неизгоден курс.

Късно вечерта, отиваме на гарата за пристигащ влак от Белград – те са там и ни махат от прозорците! Другарката Лачева се отпусна, мина й и не ги наказа. Не, че трябваше да ги накаже, давам пример за това как странно е устроена човешката душа.

Какво съм запомнил от разказите. Кольо Бажлеков беше си забравил от България шаха и решил да има нов непременно от Белград. Много скъпо било, но намерили там един със счупена кутия, липсваща пешка за 10 лева (немалка сума тогава).

Той беше купил и един еротичен журнал, който се омачка доста при престоя в ГДР. Германчетата също му се мятаха – май едно го получи накрая.

Много задачи при Кольо – закъснял, нормално е.

Всички изостанали се събрали в полицейската стая. Пешо от Димитровград стенел „Нещастие след нещастие..., и все аз...“ Доста екзистенциално звучи, дори и сега, но Пешо не е купувал нищо. Не е имало случай в школото той да не закъснее – няма неизпуснат deadline, както се казва сега за по-така.

Сръбските полицаи не се трогнали много от проблемите на българските юноши бледи. Обработили случая и ги качили на следващия влак. Като цяло ги приканвали да се отпуснат, да си гледат живота преди всичко.

Нашите викали драматично на полицая:"Ние сме с група." „Еби групу“ отвръщал всеки път сърбинът. Така вървял диалогът.

По-нататък спомените ми избледняват – Унгария,Чехословакия, ГДР-то. Затова и тази история няма да има продължение. Дано и това да не е било леко досадно.

Автор: Росалин Талалаев /Рос/

ПП. Преди две години отидохме семейно за „първи“ път до Белград. Сякаш това беше друга гара – никаква връзка не направих. Явно тази история е била и си е останала в тоталитарното пространство.

*справка за по-младите – ГДР е Германска Демократична Република