Езиков курс в Монпелие (5) Френска кухня, вулгарни студентки и още интернационални запознанства.

Езиков курс в Монпелие - част пета (предишната четвърта част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Пети ден

Днес учихме подчинително наклонение. Лесно е. Вадиме думите на песента Фр. Кабрел за коридата. Не са у ред братята французи, в песента се разказва за чувствата на бика по време на коридата. Как страдал милият. Опитвам се да разведря обстановката, като разказвам на Корин как плачат доматите и шунката, докато ги ядеш. Няма разбиране на моя лековат мачистки хумор;-).

Първите три минути са глупаво интро, смело прескачайте

Днес почивката е много дълга, защото следобедните занимания са всъщност вечерни — ще приготвяме типични френски манджи, а след това ще има малко прощално парти, където ще ги изядем.

На пиломатите помагат и автоматични бариери, които се вдигат само когато минава трамвая.

Докато седя в парка и си нахвърлям бележките от изминалите дни, за да не забравя нещо интересно за пътеписа, до мен сядат три девойки — холандка, тъмнокожа американка и немкиня, които си говорят на английски. На видима възраст са в ранните си 20-ти години. От трите само холандката хваща окото. Понеже си водя бележките на български, решиха че не говоря английски и започнаха да обсъждат мъже.

Наеми в Монпелие

Аз съм чувал мъже да говорят за жени, и то в казармата(!), но това изглеждаше като детска игра в сравнение с разговора за мъже между девойките. Холандката обяви, че майка и и поръчала на всяка цена да спи с французин. Четири седмици били тук, но още никой не им вързал. Обсъдиха всички мъже във видимата околност. Разкритикуваха някакъв, който се целуваше с приятелката си на пейка пред нас че само ги настървявал повече, молиха се на глас някои от мъжете да минат да ги заговорят, и направиха ерудирани прогнози за предполагаемите размери на мъжкото достойноство на някои от минувачите. Аз уж си дращя някакви бележки в тефтера и си слушам плеъра, но всичко чувам. Усещам как постепенно ми пламват ушите.

Това са общинските велопаркинги от които може да се наеме колело. Ако кликнете на картинката, може да видите цените и условията на услугата.

Но трите не спират да говорят за секс. Майко мила, щом млади студентки не могат да се уредят, положението очевидно е неспасяемо.


Колкото и да е странно, покрай нас група мургави и къдрави младежи (испанци може би), казват им „You are really beautiful“, девойките реагират позитивно (с поглед, с тяло — „продължавайте, продължавайте“), но младежите, предварително решили че нищо няма да излезе, веднага изчезват. Девойките помръкват. Ей, някои мъже не могат да си видят късмета, дори да им се поднася на тепсия.

„Дари кръв“

Ставам. Тоя вулгарен разговор не се търпи вече. Замислям малко отмъщение.

„Bye girls, see you later“

Трите замръзват. Холандката не е за изхвърляне — какво се е закахърила за сексуалния си живот, не знам. Изчезвам. Надявам се че съм произвел необходимото драматично впечатление;-)

Жан Жорес. Монпелие е фрашкано с негови паметни плочи и паметници. (социалист от края на 19, началото на 20 век) Не си спомням защо, но го учехме в училище.

Все пак се върнах да подремна (много умора бях събрал тия дни) и обратно към училището. Взех бутилката мерло, която бях донесъл от България точно за случай, че трябва да се отчета на някакъв купон.

Вече има сатирични комикси, посветени на Саркози.
Не ми се даваха обаче 9 евро да разбера какво има вътре.

Докато чакаме да се събере групата, беседваме с директорката и с една от ученичките за България. Никога нищо не са чували за нас. Дори ме накараха да прочета етикета на бутилката вино, за да придобият впечатление как звучи българския. Българите не са чести гости в Монпелие.

Какво е менюто? Ще готвим:

— Рататуй — френско имам баялдъ. Разликата с нашенското е, че те слагат и тиквички вътре
— Пълнени домати с кайма, лук и някакви билки
— Салата с домати, спанак и пържени лентички от кремвирши.
— Печени сандвичи с козе сирене. Просто кръгчета от франзели с кръгчета от козе сирене отгоре, запечени с нещо, което прилича на чубрица.

На вкус манджите си бяха съвсем класически за българския вкус и нищо не ми направи особено впечатление. Но пък имахме интересен разговор с момичетата.

„В България какво се яде?“
„Какво да се яде — същото като тука. Не бих казал че кухнята е много различна. Може би е малко по-еднообразна от френската.“
„Пържени картофи ядете ли?“
„О, аз много обичам. Със сирене.“
„Със сирене ли?! Какво сирене?“
„Фета.“ (бяло саламурено — така му викат)
"Фета!? „ — гледат ме като извънземен;-) — „Всъщност, защо не. Нали в Гърция ядат фета. А палачинки ядете ли?“
„Хубава работа, разбира се че ядем. Аз изяждам по 10-тина наведнъж.“
„По десет?!?!“
„Ами да. Вие по колко ядете?“
„По една.“
„Как така по една?“ — мой ред е да се учудвам, — „Е, сигурно българските са по-малки от френските“
„Сигурно...“ — гледат ме с недоверие девойките.

Корин донесе за десерт сладолед. Хема изпържи месото. Като единствен мъж в компанията дори не ми дадоха да се доближа до кухнята;-) Така че пих винце и им разказвах интересни историйки за България.

Никой не ме допуска на разстояние по-близо от 1 метър до приготовленията.

Все пак ме допуснаха да нарежа доматите. Директорката е приготвила някакво местно мерло за разпивка.

Постепенно цялата група се събра, много е весело, всички говорят на френски, при положение че единствената французойка е моята учителка Корин. На масата са представени Италия, Испания, Холандия, Франция, България, Русия и ЮАР. От Русия е единственият мъж освен мен, който се появи в училището — Максим (напуснал Русия в далечната 1992), който работи като търговски директор на софтуерна фирма в Монпелие и се плаши за работното си място, защото фирмата наскоро била купена от американци.

Аз издържах на изкушението — нито на руски говорих, нито на италиански, нито на английски. Само френски, включително и с Максим;-)

Старото кино на Монпелие (май)

Всъщност излъгах — трябваше да разкажа една случка от България на английски, защото знанията ми по френски издъхнаха с напредване на винцето. Но това беше само веднъж и само за малко.

Говорихме си за какво ли не — за музика, за филми, за книги, за лични преживявания. Марина и Максим (те са женени) разказваха за живота си в Словения, в Канада и в Южна Африка. Всеки беше ходил някъде по света и всички разказваха много интересно. Марина, южноафриканката, извади интересна теория за свалките. Свалките били два вида — западноевропейска и славянска. Западноевропейската била класическа — цветя, романтика, музика, а славянската била като игра с много майтапи. Предпочитала първия вид, макар че Максим бил цар на втория. Защо тогава се е оженила за руснак не е много ясно.;-)

Разказа малко и за живота по болниците в Монпелие, където тя работи като доктор.

Глупостта и комунизмът са като кожна болест — трудно се лекуват.

Прекарахме си страхотно, но всеки купон си има край. Разменихме адреси и трябваше да си тръгваме.

Пристигнах на спирката на автобуса около 5 минути преди да тръгне, когато видях двете ми съквартирантки качени в автобус с надпис „Амигос“, натъпкан с младежи, който всеки момент щеше да тръгне нанякъде.

В града има две трамвайни линии — синята и жълтата. Двете се събират на гарата и в Антигона. Трамваите са свръхмодерни и в отлично състояние.

„Накъде сте тръгнали?“ — ги питам
„Прибираме се“
„Какъв е тоя автобус?“
„Ще ни закара директно до квартирата. Това е автобус, който развежда хората по домовете, когато дискотеките в Монпелие затворят“ — ми обясни Александра.

:)

Така ли, значи е точно за мен. Виждаше ми се малко невероятно, но девойките бяха напълно убедени в правотата си.

Пътешествието се оказа пълно с приключения. Имаше десетина испански студентки, които вдигаха врява ДО НЕБЕСАТА. Автобусът тръгна точно в обратната посока на нашата квартира и след няколко спирки съвсем се изпразни.

Шофьорът и спътникът му ни попитаха:

„Вие накъде сте?“

Обяснихме

„Ама ние въобще няма да ходим натам. Автобусът сега заминава в депото“
„Къде ще ни оставите?“
„На гарата.“

Ха ха ха ха — четирдесет минути в компанията на пияни и крещящи испанки и всякакви други студенти в задушния автобус и накрая — пак на същото място. Слязохме от автобуса и се насочихме към такситата. Разстоянието беше около 4 километра, за което ни взеха 12 евро. Дойде време да приложим на дело обучението на хер Клайн за влизане и заключване на къщата, като дълго време не можахме да намерим ключа за външната врата. Александра въобще не реагираше на майтапите ми („Александра, да спим под звездите!“), а Езра се кикотеше за нейна сметка. Беше адски весело. Влязохме и моментално заспах.

Продължението в шеста част>>>