Езиков курс в Монпелие (4) Велопоход и плаж

Езиков курс в Монпелие

четвърта част (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Четвърти ден

Днес изучаваме условно наклонение и просто минало време. Влязъл съм във форма и много леко попивам новите неща. Разказах на Корин за зоологическата градина.

Научавам нещо много любопитно, което ме кара да се чувствам горд че съм българин. Корин се опитва да си пусне интернет у дома, но възможностите са само две-три (!!!), доста скъпи (офертите започвали от 35 евро на месец) и все от разни големи бюрократизирани компании — местното бтк, местния кабелен оператор и разни подобни. Хем бюрокрация, хем солени цени, хем заробващи договори, а тя е от Каркасон и не е много ясно колко ще остане да живее в Монпелие.

За пореден път се убеждавам до какви добрини води либерализацията на пазара. Въобще не може да става дума нито за многобройните опции, които има българския потребител за евтин и бърз интернет, нито пък за разнообразието от канали при кабелните оператори. Монпелие е с години назад от България в това отношение. Да живее либерализирания пазар! Долу регулациите! А нашето богатство в България е либералният пазар (където го имаме).

Учим за абат Пиер, който е някаква култова фигура от ранга на Майка Тереза във Франция. Учебният текст е една негова реч, посветена на ликвидирането на бедността. Не успявам да убедя Корин, че обръщението „Щастливи хора, трябва да дадете от парите си на бедните“ има точно обратния ефект върху слушащите. Може да е изключителен общественик абат Пиер, но като PR и как се пишат речи, има още доста да учи.

Днес съм се облякъл по-спортно (нося си и бански), защото следобяд ще ходим с колелета до морето на плаж. Обедната почивка минава както обикновено. Този път съм решил да си пазя силите (много мъдро решение!) и прекарвам цялата обедна почивка в парка пред фонтаните, като чета рекламни материали за областта, които съм взел от местния туристически офис.

Докато чакам да се съберем групата, щракам наоколо.

В уречения час пристигат Инке и другите (няма други мъже;-)) и тръгваме да взимаме колела под наем. Колелата са евтини (2 евро на човек), но пък бюрокрацията е по-голяма — трябва да оставим в залог личните си карти. Добре че си нося моята. Българската лична карта се оказва най-красивата в колекцията на чиновника. Компанията днес, а и през другите дни, е толкова интернационална, че никога не се събират двама души от една националност заедно. Ние сме от България, Италия, Холандия, Нова Зеландия, Испания... и разбира се, всички говорим на френски.

В момента, в който се качвам на колелото, разбирам че ме чакат проблеми. Колелото е доста тежко (подсилено е със стоманени елементи, за да бъде по-трайно), седалката ми е ниско, а и не съм се качвал на колело от 5 години. Първото изпитание е да мина през тълпата, която циркулира пред мола. На няколко пъти на милиметри избягвам сблъсъка с разсеяни пешеходци, но веднъж направо се сгромолясвам с колелото на тротоара. Пътят с колелата минава през Антигона и стига до реката. Докато стигна до реката съм се изръсил вече три пъти с колелото, като последния път беше доста сериозно (раната напълно ми зарастна чак след месец), но като единствен мъж в компанията не бих могъл да проявя и най-малък признак на слабост. Пресичаме реката по пешеходния мост и след това продължаваме покрай реката. Пейзажът е изключително живописен — река, дига, кипариси. Стари сгради се подават иззад кипарисите. От нашата страна на реката има изключително красив жилищен квартал — с ниски къщички боядисани в свежи цветове, с идеално оформени дворчета и живи плетове, просто като сюжет от приказка.

Ние караме върху дигата — там има само пътека, която доста друса и трябва да се внимава в карането.

За да пресечем крайбрежната магистрала, се наложи отново да влезем в града и попаднахме в поредния квартал за социално слаби със средно високи блокове, и идеално оформени градинки и паркинги между тях. Това, което ме учуди беше, че бордюрите бяха изключително високи, така че кола можеше да се паркира само върху паркоместата. Паркоместата или бяха разпределени поименно или стигаха за всички, но не видях нито една кола неправилно паркирала или паркирала върху градинките. Как го правят?

Много удобно е, че навсякъде, където не минаваме през парк, има велоалеи, които вървят покрай главния път. В този участък велоалеята е част от пътното платно, като е отделена с непрекъсната бяла лента от него. И въпреки фучащите нонстоп коли, усещането че имаш участък от пътя, предназначен само за тебе е голямо облекчение и много сваля напрежението от пътуването.

След пресичането на магистралата попадаме на друга велоалея, която самотно върви право към морето (успоредно на нея няма път). Алеята е напълно уредена с маркировка, бариери, прелези, — има доста велосипедисти, но и скейтъри, кънкьори и пешеходци.

Всички са изключително дисциплинирани на пътя. С няколкото ми опита да пренебрегна маркировката и да карам в насрещното движение щях да предизвикам няколко ПТП, и накрая реших — да карам културно само в дясната лента (де да можеше на всички български шофьори да се направи едно такова кратко обучение с личен опит). Тъй като карахме с тежките и бавни общински колелета, непрекъснато ни изпреварваха други велосипедисти, скейтъри и кънкьори, така че накрая се примирих с положението и започнах да карам по правилата;-). Не ми работи звънеца, издава цъкане като запалка, която не ще да пали. Когато велоалеята се пресича с обикновен път, са оформени прелези, така че трябва задължително да слезеш от колелото и да минеш пеша (макар че с тренировка се научаваш как да се шмугваш между бариерите;-))

Къмпинг и пристанище за скутери в Палавас

Пътят минава покрай знаменитите блата Камарг, които са известни със своите диви плаващи коне, водни бикове и всякаква друга уникална фауна. Видях кон да плува, но апаратът ми беше в раницата. Бикове не видях.

Камарг

Най-накрая, плувнали в пот, пристигаме в Палавас — курортно градче на самия бряг на морето. Палавас е пълен с туристи, но въпреки това плажът е огромен и не изглежда претъпкан.

Палавас — централният канал

Покрай канала е главната улица със заведенията

На плаж в Палавас

Оставихме колелата заключени едно за друго. А пред мен се появи нов проблем — преобличането. Въпреки очакванията ми, на плажа съблекални НЯМАШЕ. Видях че има тоалетна — автомат с монети. Платих 50 цента за удоволствието, но вътре беше по-зле отколкото очаквах. Чисто беше, не миришеше, но беше адски топло и задушно. Формата на тоалетната чиния беше такава, че не знам как щях да я ползвам, ако ми се ходеше по голяма нужда. Преоблякох се криво -ляво и на плажа.

Към плажа

Изпотен и уморен от дългия път с колелетата, исках веднага да се метна в морето, но никой нямаше желание, така че отидохме само двамата с Инке. Водата се оказа учудващо студена (около 20 градуса) и мътна, което искрено ме изненада, като я сравнявам със средиземноморските гръцки плажове. Инке ми обясни, че това било аномалия, свързана с хладното лято и обикновено водата била страхотна.

Нашите нещастни общински велосипедчета. Моята раница, натъпкана с учебници и книги.

Палавас като курорт не е нищо особено. Интересен е лифтът, с който прекарват туристи през канала. Струва 2 евро. Защо ли не са построили просто мост. Плажът е огромен, има телевизионна кула (навигационна?). По-навътре в сушата има къмпинг с каравани, яхтено пристанище, много красив е каналът Рона-Сети, който е плавателен и пресича блатата, успоредно на брега.

Две евро, за да пресечеш канала с лифта.

За Монпелие е било голям късмет, че самият град не е на морето, но въпреки това е съвсем близо до него. Видях съвсем малко нови строежи, естествено в кварталите откъм морето, но самият град не е пострадал от морските туристопотоци и е запазил духа си.

Хотелите на първа линия и телевизионната (навигационната?) кула

Плажът е много широк и има място за всички.

Останахме на плажа около час и трябваше да се връщаме обратно. Отказах се да се преобличам в душната тоалетна и тръгнах наобратно с панталонките-бански (Нямах досега доверие на това американско изобретение, а се оказаха доста практични).

Скутерите са паркирани като коли по каналите.

О боже, пак с колелото и този път по нанагорнище (наистина, съвсем полегато, но все пак...). На връщане бях извадил апарата от раницата. Снимах дивите коне, които се оказаха повечето бели(!). За съжаление този път не видях плаващ див кон.

Каналът Рона — Сетe (от река Рона до град Сетe)

После г-н Нойхауз ми разказа, че блатните коне били единствените коне в света, които можели да ядат с глава, изцяло потопена във водата. В къщите по пътя хората отглеждат от същата порода коне и дори ги яздят.

Това изглежда са най-щастливите коне на света.

Видяхме много розови фламинго, които бяха всъщност бели защото в блатата нямало от ракообразните, които дават розовия пигмент за перушината. Изобщо — невероятна природа, страшно красиви гледки. Като изключим че гъзът ми и китките ми станаха на пихтия от пътуването, всичко много си заслужаваше. Господ се смили над нас и докато пътувахме наобратно времето беше облачно и слънцето не ни мъчеше много.

Хората си отглеждат от блатните коне и по къщите. На преден план — велосипедната алея. Има участъци, където линията е
прекъсната и изпреварването е разрешено;-)

Прибрах се абсолютно капнал и разглобен. Какво нещо не прави мъжкото самолюбие. Ако не бях в компания само с жени сигурно отдавна щях да зарежа колелото в името на по-човеколюбив транспорт.

Събудих се посреднощ и цялото тяло ме болеше. Изпих един фервекс — единственото лекарство, което бях взел със себе си. Имаше учудващо добър ефект. Нямах никаква мускулна треска, нито следващия, нито по-следващия ден.

Продължението в пета част>>>