Страсбург — Париж — Лоара — Залцбург

Пак е пролет и пак сме на фирмена екскурзия. Този път на електората бяха предложени два варианта Копенхаген — Малмьо и Париж — Лоара. С квалифицирано мнозинство бе избран вторият вариант и ето ни отново на дълъг автобусен път.

След два дена път с камили (в случая средно възрастен автобус) и междинна нощувка в Загреб преминаваме Рейн и сме във Франция. В случая — в град, който е колкото френски, толкова немски и най-вече — европейски — Страсбург. Градът прави добро впечатление със стария център, с пъстротата на неговите обитатели, както и със сериозния за мащабите му туристически поток. Катедрала от червен гранит (Нотр Дам, разбира се), с орнаменти, изглеждащи по-ефирно и красиво от аналозите в Париж и Реймс.

Забелязваме, че доста от сградите са с големи покриви и 3—4 подпокривни етажа. Причината се оказва подобна на софийското ново строителство — сградите се облагали според височината на фасадите си, а покривите не се броели, независимо от височината им.

Страсбург: Малка Франция

Обиколка на града правим с корабче по каналите. Любуваме се на живописния старинен квартал „Малка Франция“, на шлюзовете и фортификационните съоръжения. Минаваме и покрай „европейския квартал“ със съда и парламента. Дано някой от новите ни евроизбраници се сети, че българският е единственият европейски език, който не фигурира на стената на европарламента.

Емблемата на града и на целия Елзас е щъркелът. Даже в пътеводителите се твърди, че напоследък щъркелите зимували там — дали от глобалното затопляне или от повишената концентрация на жаби — не знам...

По пътя към Париж се отбиваме в Реймс за кратка фотосесия на най-величествената френска катедрала.

Париж ни посреща с оживление в петъчната вечер. Изненадани сме от километричните опашки пред киносалоните. Хотелът ни е в Монмартр и след леко освежаване се потапяме в атмосферата на квартала на художниците. Любуваме се на панорамите към нощния град, на призрачно осветената бяла черква „Сакре кьор“. Не без усилия си намираме капанче за хапване/пийване — то на един художник там се падат поне 1000 туристи.

Следващите два и половина дни са посветени на Париж, но тъй като това ни е трето посещение — си правим Light-програма.

След Нотр Дам обикаляме кея с павилиончетата на букинистите. Любуваме се на Сена и на още неразсънения град. Под прочутите мостове дремят прочутите клошари. Всъщност това си е цяла институция — направо си покрай кейовете е като на къмпинг, доста далеч от времената на Юго. Мисля, че това е съзнателно избран начин на живот, а не наложен поради безпаричие. Нищо чудно да организират туристически посещения там.

Париж — Монмартр

По отсрещния ляв бряг преминаваме през пазара с цветя и влизаме в Латинския квартал. Отсядаме в заведението, в което бяхме при нашето първо посещение в Париж — през 1992 г., когато бяхме млади... Само че сега имаме много време и спокойно се наслаждаваме на изпълненията на уличните музиканти пред черквата Св.Северн.

Париж — Халите

После минаваме покрай Сорбоната и Пантеона и влизаме в Люксембургската градина. В хубавия съботен ден стотици парижани събират първата доза пролетно слънце.

След поредната порция мързелуване на път за Лувъра пресичаме Сена по най-скромния от парижките мостове — пешеходния Pont des Arts, любимо място на улични изпълнители и гейове.

Лувърът е бил кралска резиденция, преди да излезе модата тузарите да живеят в предградията (тази мода я е въвел Луи 14-ти, после и другите крале, за да не останат назад). Подробно посещение на галерията изисква 2 цели дни, съкратено може за и по-малко, но ние сме си минали реда преди 15 години, оттогава не ми е известно да са нарисували нови шедьоври.

Непосредствено до Лувъра е Тюйлери. Някога и там е имало дворец, но парижките комунари са се „погрижили“ да няма. Всъщност историята не познава случай комунари/комунисти да изградят нещо (освен мавзолеи и затвори), виж в разрушението нямат равни — Атила и вандалите ряпа да ядат! Сега това място е понапечен парк. През 2000 г. имаше 2 виенски колела, но вече ги няма.

На свечеряване имаме сборна точка пред Айфеловата кула. Научаваме, че един от съдружниците е използвал въпросната кула, за да се сгоди там.

Следва разходка с корабче. Това е хубава атракция. Има няколко варианта — туристически — с по-големи корабчета, осветяващи забележителните сгради, романтичен — плаващи ресторанти с приглушено осветление и маси за двама покрай прозорците и купонджийски — голяма компания наема корабче за разходка.

Следващият ден е посветен на Версай. Тъй като съм ходил 2 пъти, пропускам големия дворец и се насочвам към Малкия Трианон. Двата Трианона са предвидени като дамски убежища за кралици и фаворитки.

Големият Трианон е интересен и спретнат, туристическите тълпи не те подтискат както в централния дворец. Малкият Трианон не блести с нищо особено, но тук интересното е неговият парк — нещо твърде различно от „прясно подстриганите“ зелени площи. Паркът започва с „девствени“ площи с криволичещи водни канали.

По-нататък е т.нар. село на Мария-Антоанета. Покрай изкуствено езерце е построен аналог на нашия Етър. За съжаление къщичките са лишени от живот. Единствено край мъртвото село има реално действаща ферма с реални лозя, петли, кози и т.н. Но види се, изграждането на това имение не е спомогнало за сближаване между кралица и народ.

На връщане минаваме покрай Дефанс — френският отговор на щатските небостъргачи. Но докато през 1992 този район ме впечатли, сега някак си повечето небостъргачи изглеждат старомодни — само някои от собствениците им са ги преостъклили в съвременен стил. Какво да се прави — римският Пантеон не е старомоден, въпреки че е на 2000 години, докато 40-годишният небостъргач е.

Последния ден в Париж започваме от Пале Роял — въпреки името си известен повече не с някой крал, а с кардинал Ришельо.

Край Халите попадаме в черквата Св.Юсташ (Eustache). За щастие — точно в момента, когато черковният органист демонстрира класа върху Токата и фуга на Бах. Халите всъщност са предшественик са сегашните молове, но магазинчетата и пасажите са някак си без блясък. Също и Бобур изглежда позапуснат.

По-нататък се придвижваме с метро до Мадлената. Това е черква, изпълнена в древногръцки стил, подобно на Партенона. Строителството и е продължило близо 100 години, през които френската история на няколко пъти се е преобръщала. Най-напред замисляна като Белведер по времето на Луи 15-ти, после — като Паметник на незнайния войн — по Наполеон, тя все пак е завършена като черква през 1842 г.

Монт Сен Мишел е скалисто островче, което се е свързвало с брега само по време на прилив. Близостта до открития океан прави приливите тук особено големи.

Мон Сен Мишел

Мястото е било стратегическа точка при многовековните конфликти между обитателите на двата бряга на Ламанша. Затова абатството е повече крепост, отколкото обител. В период на размразяване на англо-френските отношения то е превърнато в затвор, като доставките са се осъществявали чрез макара, подобно на Метеорските манастири.

По безбройните стъпала към катедралата препускат шумни орди от ученици — явно мястото е любимо за открит урок по история на Франция.

Отгоре се разкрива безбрежна сива панорама към Ламанша и сивозелена — към полузаблатени тревисти пространства (ние сварихме период на отлив). Зоологическият хит на местността са овцете, които пасат солената трева и месото им имало не знам си какъв прекрасен вкус. Трудно мога да си представя по-неприятна комбинация от шилешко месо с ухание на пресни водорасли, но види се, това е добро за бретанския вкус. Както се казва — „на вкус и цвет товарищ нет“.

Напускаме мъгливия Ламанш и тутакси времето се оправя. Навътре в сушата греее приятно пролетно слънце. Деня завършваме с кратка обиколка на Тур и шопинг в местния Карфур.

Следващият ден е посветен на замъците на Лоара. Само по себе си се разбира, че за един ден не могат да бъдат обходени всичките.

Тези замъци са строени в период, в който Франция се е оформила и стабилизирала като територия и когато стенобитните оръдия с 5 букви вече са излезли от мода. Затова замъците нямат особени фортификационни съоръжения.

Честно казано, смущавах се, че няма смисъл за препускаме по цели 4 замъка. Видяното ме опроверга — всеки един от селекцията си е характерен сам по себе си и не може да бъде сбъркан.

Виландри не блести в архитектурно отношение. Характерното са неговите градини. Даже зеленчуковата секция е оформена с чемшири. Друга декоративна секция е с чимшири в различни нюанси на зеленото, подобни на политическа карта. В „секцията на любовта“ всяко каре има смисъл на различен вид любов — страстна, нещастна, спокойна и т.н.

Градините на Виландри

Шенонсо е „дамски замък“. Направен е като покрит каменен мост над канал. Това е най-красивият замък от нашата селекция. Замъкът се свързва с дамите на Анри ІІ — законната — Екатерина Медичи и любовницата — Диан дьо Поатие. То се знае, всяка от дамите си има отделен етаж и вход, без шанс да се срещне със съперницата си. За нещастие на Диан кралят умира (може би не случайно, предвид методите на действие на фамилия Медичи), а милостивата кралица я евакуира не в някоя отвънморска територия, а в някакво съседно малко замъче.

Замъкът Шамбор

Шамбор е внушителна сграда. Комините и върховете на кулите, оформени като малки камбанарийки, са несметно количество. Грандомански замисъл, целящ целият благороднически елит на Франция да може да бъде събиран на едно място — от една страна — за безкрайни купони, от друга страна — за следене изкъсо от кралската администрация. И тъй като не всички графове и херцози са се долюбвали, на помощ дошъл Леонардо (да Винчи), който проектирал всички стълби като двойни спирали, така че да се избягват нежелани срещи. Замъкът има безброй стаи и даже кралят-слънце не е могъл да осигури пълна заетост.

Шеверни е малко „бутиково“ замъче. За разлика от повечето други, той е обзаведен като апартамент с интересни мебели от 19-ти век. В кучкарника на замъка всеки ден се изпълнява неприятен ритуал, при който десетките ловни хрътки се сдърпват за явно недостигащия им насъщен. Пък после Бриджит Бардо нас критикува, не вижда ли какво правят в родната и страна! От Бурж продължаваме на изток през обикновените пътища и се любуваме на френските села. Те са два вида. По-старите са с каменни кубични сгради, надвесили се над улицата, често стърчащи пред ъсседа си. По-новите са от американски тип — отпред градина, вътре в градината — къща.

Замъкът Шеверни

На връщане имаме ден за разглеждане на Залцбург. Започваме от двореца Мирабел с хубави градини. Хитът на двореца е ритуалната зала, до която води стълба с амурчета в различни пози. Последната е: „Леле, к’во стана, кажи к’во стана!“.

Внимавайте в картинката:-) — Залцбургски амурчета

Пресичаме реката и сме в централната част. Тя се доминира от хълма с крепостта Хохзалцбург. На площада под крепостта — катедрала, както се полага — хладно убежище в жегавия майски ден. Малките улички с магазинчета, кафета и то се знае — с родната къща на Моцарт.

Хелбрунн — Залцбург

В града се провеждат безброй фестивали. Съвсем набързо една от уличките стана „котешка пътека“ за някакво ревю. Деня довършихме в парка на крайградския замък Хелбрун — след толкова много впечатления една дрямка на сянка е добро решение.
Последната ни нощувката ни е в релаксиращ стил — алпийско село край Залцбург. На следния ден направо не ни се тръгва на път...

Още снимки>>>

Автор: Благун Калчев

Снимки: авторът