БАКУ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ 2007 г.

И друг път се е случвало да казвам, че понякога пътят избира нас, а не ние него.

Пътуването ми до Баку беше неочаквано и за самата мен. Новината ме събуди в една ранна неделна утрин и всичко останало се разви като в сън. За приготовления — виза, самолетен билет и красота, имах един следобед време. Приятелката ми ме попита дали случайно не съм добре платен наемен убиец, защото хладнокръвието и скоростта, с които съм се приготвяла за пътувания, били подозрителни. На другата сутрин пътувам към летището, за да взема самолета до Москва. Два часа и четиридесет минути полет и съм на Шереметиево. Якенцето ми върши добра работа, лятото май си отиде. Седем предълги часа престой в транзитната зала. Време напълно достатъчно, за да разгледам всичко възможно — магазини, ресторанти, публика. Магазините и ресторантите — с цени като в Ню Йорк. Публиката — предимно с монголоидни черти на лицето + всичко друго, което природата е наспорила по света. На широките стълби юношеският отбор по футбол от Сирия играе аеробика и се забавлява. Сирия! Става ми мило, нали скоро се върнах оттам. Заговарям едно от момчетата, което не е заето с физически упражнения. Оказва се от Алепо и отваряме предълга приказка. „Играят аеробика, защото са гладни и жадни. Ние не можем да си купим сандвичи по 10 евро и вода по 4 долара. Пък престоят ни тук е 10 часа“. Това казва момчето и се смее. Ясно е, че не могат да си позволят каквото и да било тук, то пък кой ли може? Микроскопичният хот дог, за който платих 6,50 евро, отдавна е обработен от храносмилателната ми система. Добре поне, че има места за пушене. Както и да е, времето си върви. Купувам си три пощенски картички — така де, нали все пак съм на московска територия! Неотдавна научих, че формата на кубетата на руските черкви е своеобразен „реверанс“ към исляма — приличат на чалми. С най-различни чалми в чантата се отправям към следващия самолет.

Полетът до Баку трае също два часа и 40 минути. Май каспийска беше рибата, дето ни поднесоха за хапване. М-ммм! Отгоре на зеленчуковата салата се мъдри от сладка по-сладка сушена кайсия. Летището на Баку, както и много други неща в този град и в страната, носи името на Гайдар Алиев — бащата на сегашния президент. Може би заради ранния сутрешен час то ми се вижда огромно, пусто и притесняващо. По уговорка някой трябва да ме посрещне, защото аз понятие си нямам къде точно трябва да отида. Нито пък с какво. Никой! Не съм от тези, дето се панират. Е, добре. Аз съм тук на кино фестивал. Не питайте защо кино, защо аз, защо Баку... За да отговоря на тези въпроси, трябва да разкажа цялата семейна история, а това ще отнеме доста време. Стоя си напълно спокойно в залата за посрещане. Щастлива съм, че новата ми сирийска раница е невредима. След около пет минути към мен се насочват двама мъже. Идват от ресторанта. Единия не го познавам — както се оказва, той е от местните организатори на фестивала. Другият е български сценарист, когото тук броят за „две държави“, понеже отдавна живее в Париж. Всъщност, напоследък живее в Баку — бакинка е любимата му жена. Разпознаваме се, тръгваме към изхода и колата ме повежда към неизвестни светове. Шофьорът кара бързо, тъмно е /около 04:00 ч. местно време, а в България е 02:00/, но все пак успявам да различа прекрасни екземпляри чадъровиден бор, маслинови дървета и платани покрай пътя. Господи, колко топло е тук! Определено е над 35С, а влагата вече е проникнала до токчетата на обувките ми в багажа.

Паркингът на хотел „Оазис“. „Къде сме, бе хора? Това Баку ли е?“ — питам посрещачите. „Това е курорт. До Баку — утре след закуската с организиран превоз. Настанете се, пийте едно, отидете до морето и пр...“. Извършвам всичко по инструкция. Всички гости на фестивала са настанени в този и в съседните няколко хотела. Нестихваща веселба, основана на тонове водка, се вихри в непосредствена близост — около масите, в басейните, по алеите. Не съм за тази компания, става ясно веднага. Има желаещи за разходка до плажа, тръгвам с тях, за да опитам колкото е възможно по-скоро „още едно море“. Вървим в тъмницата по някакви отдавна занемарени стълби. Скоро обаче се вижда добре осветена плажна ивица, ранобуден рибар подготвя лодката за работа. Водата е топла и краката ми бързо отпочиват. Ужасно се потя от жегата и влагата, но няма как да се преоблека или да поплувам. Сядаме с любимата на нашия български познат на една дървена пейка и подхващаме разговор, в резултат на който научавам много интересни неща.

Петролът на Азербайджан. Огньовете във водата са възбуждали въображението и страхопочитанието на древните обитатели на района, затова не е чудно, че Зороастризмът и огнепоклонничеството са били силно разпространени тук. Огънят и до днес присъства в различни церемонии, но най-вече при посрещането на традиционната Нова година през март /така празнуват основно в Иран — родината на Заратустра, в някои части на Афганистан, в някои кюрдски райони/. Ако влезете в Баку от север, няма как да не забележите храма на огнепоклонниците — малък, каменен, с открити арки вместо врати. Има едно място на около час от Баку — Atashgah, което пази още повече исторически спомени за последователите на Заратустра. Петролът днес!? Днес Баку е Кувейт(ът) на този евроазийски район. Петролът заработва за града в периода, в който Форд започва да произвежда автомобили за широкия пазар. Мнозина известни /впоследствие/ личности инвестират парите си тук. Лично аз се впечатлих, че братята Нобел са забогатели в Азербайджан. На нефтените петролни платформи-заводи работят американци, англичани и французи. Водата все още не се чисти от отпадъците — промишлени и „битови“, но скоро ще стартира проект за пречистватели и до догодина бакинци се надяват да имат лазурно море. Именно този нефт ще стига до Александруполис.

Дочакваме изгрева и К. предлага да поспим. Тя е класическа балерина, която от доста време не танцува в Националната Опера, просто защото сградата е превърната в огромен луксозен ресторант, а артистите са „пренасочени“ към изпълнения на традиционни танци в космически скъпи заведения, пред космически богата и шантава публика — местни и чужди богаташи, дегестанци, чеченци със специални поръчки и пр. Споменават се Керван сарая, Центъра за килими, Центъра за развлечения, театъра „Мугам“. К. преподава частни уроци по балет на деца, а вечер танцува със змия на сватби на богаташи. „Змията не е куче и никога не можеш да си сигурен, че си я опитомил. Страхувам се в кой ден от периода ще бъде утре...“ „Какъв период?“ — питам аз. „На 15 дни си сменя кожата, и ако е в ‘цикъл’, е малко опасно! Тежи 10 килограма.“ — отговаря К. „Що за танц е това?“ — продължавам да любопитствам. „Традицията е египетска. На сватбите са танцувани два вида танци — с въртене на корема /гьобек/ за плодородие и със змия — за безсмъртие.“ От К. за първи път чувам за музиката „Мугам“ и решавам в първата възможна минута да науча повече за нея. Вече знам, че ще я натъжа, но не мога да не попитам дали знае нещо за Малика Сабирова. Малика и Надя Павлова бяха сред любимите ми балерини в тийнейджърските години. „Добре е, познавам я.“ — отговаря К. и влизаме с танцова стъпка в хотела.

Малко преди да заспя преглеждам „допълнителната“ програма към фестивала — поклонение на гроба на Г. Алиев, посещение на фабрика за килими, разходка в стария град, обяд в Керван сарай, прожекции в кинотеатри „Ибрус“, „Азербайджан“, в открития „Зелен театър“...


Хотел „Оазис“ се намира в курортното селце Загульба, което е на около 40 км северно от Баку. След разточителна закуска с много чай успявам да се отскубна за час, за да намеря интернет кафене. Докато питам и разпитвам местните хора, забелязвам колко много златни зъби имат в устите си. Впоследствие разбирам, че броят на златните резци няма връзка със социалното положение, а с вярването, че златото пречиства. Отдалечена от района на хотелите и вилите, регистрирам наличието на очукани и олющени социалистически блокчета, повредени детски катерушки и тротоарна търговия с плодове и зеленчуци. За интернет плащам само 0,30 „копейки“ /1 USD = 0,80 Маната/, после купувам за 0,40 к. местни цигари и се присъединявам към фестивалната група, която потегля към първото събитие — поклонение пред мемореала на Г. Алиев. Града, който виждам от автобуса, ме впечатлява с изключителната стабилност и якост на всички сгради — стари, „сталинки“, нови, частни и публични. Каменните фасади са толкова изкусно резбовани, че камъкът прилича на лен, а това придава на гигантите значително по-хуманен вид. Бегла асоциация с Тирана се прокрадва за миг в съзнанието ми. В гробищния парк е пълно с журналисти. Поднасяме раздадените ни от организаторите цветя и се опитвам да направя колкото може повече снимки на озеленените пирамиди зад паметника на Алиев. Пирамиди! После ни водят на една височина в южния край на бакинския залив, за да се любуваме на града и морето. „Крайбрежната алея сега е около 3 км, но ще бъде 25 км, а от този край на залива до другия ще се строи мост“ — информира ни един от младите организатори. После представителите на 11 страни плюс местната публика се събират заедно за първата прожекция и официалното откриване на фестивала. Следва коктейл.

От азерски се превежда на руски, но гостите от Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан и Турция нямат нужда от превод — те си се разбират добре на турски език /нали всички говорят тюркски езици/. Таджикистанците пък говорят фарси и се разбират отлично с иранците. Само че иранците тук са по-"особени„. Те са от района на Тебриз, т.е. от южен Азербайджан, който в един прекрасен момент е „останал“ в Иран. Днес в Иран живеят 30 милиона азери, а в самия Азербайджан /северен/ — по-малко от 8 милиона. Та тези иранци освен фарси говорят и азерски език. Разделени семейства и пр. С две думи комуникативни бариери няма. Руснаците в много смели моменти се пробват на английски с думи като "фьорст„/фърст/... На официалната вечеря е разгорещено — къде, ако не в Кавказ, са измислени тостовете? От традиционната им музика и танци придобивам усещането, че хан Аспарух препуска с кон върху сърдечната ми област. Имам чувството, че чувам едновременно прабългарски ритми и турско-гръцки мелодии. Всичко това накуп е народната музика на азерите. На масата се рецитират стихове от Омар Хайам, Низам и...парчета от „Масави“ на Мевлана. Правят ми забележка, че е правилно да се произнася „МевлянА“ — с ударение на последната сричка, а не по турски „МевлАна“. „Ма, той нали в Кония...“ сричам аз, защото в последните години слушам повече суфи музиката, която си доставям от Турция, а по-малко посягам към томчето със средновековна поезия на източните народи, където черно на бяло си пише, че семейство на Джеляладин Руми /Мевляна/ „емигрира“ от сегашен Афганистан и се заселва в Кония през дълбокото средновековие. Руми е писал на персийски, а духовният му приятел бил от Тебриз. Познавачите от Азербайджан, Иран и Русия кимат с разбиране... „Точно така...“ Всички знаят, че тази година в Кония ще се празнува 800 годишнината от смъртта на Мевляна. Говорят за въртящите се дервиши и суфизма, а после преминават към чертежи и знаци по салфетките, защото темата за суфизма повлича темата за хуруфитите или харфилиците — онези, които признават божествения смисъл на буквите и твърдят, че от съюза на Каф и Нун е произлязло всичко на света. Цялата тази философско-мистично-поетична /пък до някъде и парадна/ интелектуалщина се полива с водка и шампанско, а простаците като мен пият бира.

Някъде към края на вечерята сръчно сервитьорче минава да прекади с тамян въздуха над главите на присъстващите.

Разходка в стария град на следващия ден. Първи обект — „Девичата кула“. И сега тук става интересно. Надписът на кулата е следният: „QIZ QALASI“ — да се чете като „Гъз галасъ“. Знам, че на турски „къс“ е момиче /"Кармазъ шапкалъ къс" означава "Малката Червена Шапчица„/. Обаче на азерски момиче е „гъз“. А нашият „гъз“ тогава част от целия „гъз“ ли е или произлиза от съвсем друг оригинал? Тази кула, строена в периода 6—12 век е естественото място за срещи на бакинците. Зад нея се изидига невероятно красива, скоро освежена сграда, а пред нея и от лявата й страна се простира същинският стар град — хамам, джамия /доста по-различна от турските/, керван сараи от времето на „копринения път“, къщи... Навсякъде се продават килими. С любопитство се отправям към центъра за килими „Dargah“ и придружителите едва ме удържат, защото вътре в ниското е един от най-скъпите ресторанти в Азербайджан /сакън да не река да си поръчам нещо!!!/, а желаещите да ти продадат килими точно тук буквално те разкъсват. Успявам да направя 3—4 снимки и да се измъкна почти невредима от туй чудно местенце.

Следват три филма в кино „Азербайджан“. В Баку първото кино е показано само три години след първата прожекция на братята Люмиер!

После намирам начин да си осигуря малко лично време и тръгвам да разглеждам Баку от 30-те години на 20-и век. Улица „Низам“ или „Търговска“ с множеството антикварни стоки, матрьошки и ефектни продавачи, прекрасните яки сгради в модерен за онова време евроейски стил, паметници на поети и поетеси от средновековието, паркове, „стъргало“, модерен търговски дом, модерни магазини и заведения... Освен метрото, цигарите и интернетът, всичко друго май е доста солено. Биричката излиза към 6—7 лева, кафето — около 3 лв, толкова е и вносният сладолед. Ако се издигнем над тези дреболии и погледнем по на едро, едно парче земя в тази част /около 15 квадратни метра/ струва 200 хиляди долара. Успявам да се уредя с комплект пощенски картички /не е много лесно/ и се отправям към „Арт клуб“ ресторанта за късна вечеря. Всичкото ядене на азерите е много вкусно!

На следващия ден започваме с К. разходка по крайбрежната, стартирайки от DENIZ VAGZALI — морската гара. На отсрещната страна на булеварда е величествената сграда на Правителствения дом, строена някога от немски военопленници. Морето не е за гледане, затова си крачим по алеята с многото борове и маслинови дървета. Изумявам се колко красиво и провинциално е тук — колички със слънчогледови семки, захарен памук, сладолед и пейки за романтични снимки със сърчица, тюл и пр. Присядаме за чай в едно приятно заведение. Заедно с чая на масата идват лимонови резанки, сладко от малини, нарязан сладкиш, ядки и стафиди. Прекарваме отлично и плащаме за поръчката около 15 долара. Продължаваме към стария град, разглеждаме филхармонията и придържайки се към крепостната стена, попадаме отново в Баку от 30-те.

Мешавицата от хора и религии е неописуема. Забелязвам фирмен надпис „Албания“ и силно се озадачавам. После разбирам, че тук някога е имало Кавказка Албания и заедно с Мидия и Мани, са послужили за основа на формирането на азерската нация. Разбирам още, че не е здравословно пред азерите да се говори за арменци. Виж, Турция е друго нещо! Турция е тук и азерите са в Турция. Една от сферите, в които Турция осезателно се е намесила, е образованието. Защоооо? Ами, защото в Азербайджан корупцията е толкова неприкрита е повсеместна, че родителите плащат на учителите едва ли не от детската градина. Учителите официално получават около 100 долара заплата, университетските преподаватели — около 300. Само че всички взимат пари за оценки и тормозят както двойкарите, така и отличниците. Пък в турските училища и колежи в Азербайджан това го няма. Ето защо много младежи се обучават там — безплатно и без подкупи. Затова и говорят турски перфекто. Съвсем друга е работата с Иран. Много се обичат и много им се е искало на азерите да заживеят там след промените. Но жените не са издържали на строгите „изисквания“ за облекло и поведение. Защото в Баку хората отдавна са се научили да пият водка и да се обличат по европейски. За западно влияние тук /според консервативните местни граждани/ се смята... турското влияние. Странични наблюдатели съобщават, че все повече младежи не пият алкохол. „Защо?“ — питам аз. „Поради религиозни причини, естествено, а ти каква друга причина знаеш?“ — контра. „Аз пък познавам младежи, които не пият и не пушат, защото не е фешън“ — отговарям аз. „А-хъ. Случаят тук не е такъв“.

Младежите! Те не искат да живеят в родината си. Защо ли това ми е познато толкова много? През тази година се запознах с техни връстници от Албания, Латвия, Сирия..., които мечтаят за същото. Повечето живеят с един абсолютно нереалистичен образ на ЕВРОПА. Европа привлича много от тях, защото искат да избягат от традициите за незабавна женитба след първото излизане с момче/момиче, защото искат да си пият бирата свободно, защото... Това е. Великото преселение започна преди кажи-речи 20 години и спиране няма. За това неспирно движение никой няма да направи филм, никой няма да го плати, никой няма да го излъчи...

Знаете вица „не обърквай туризма с емиграцията...“, нали? Е, и аз не желая да обърквам моето приказно приключение в Азербайджан с действителния живот на хората там. Тостовете в шикарните ресторанти, в които протичаха фестивалните вечери, бяха за миналото!

Най-скъпото нещо, с което си тръгвам от Азербайджан, е музиката „Мугам“. Това е класическата музика на близкия и средния изток. Раницата ми не е скъсана, нея просто я няма — загубена някъде на московското летище. Ще си я чакам търпеливо! Докато слушам изпълнението на Алим Газъмов, разтварям томчето с поезия на средновековните източни поети. Необратимо съм очарована от новата доза „изток“ и по съвсем нов начин прочитам стиховете на Омар Хайам:


Където розов цвят изгря в светлина,
Попили са в пръстта безбройни имена;
А всеки син листец на нежна теменуга
В ония дни е бил луничка на жена.

/прев. на бълг. ез. Йордан Милев, 1973/

Автор: Росица Якимова