До Бостън и назад(5): Промени в плановете и снеговалеж

Пета част от пътеписа. Четвърта част тук>>>, а началото - тук>>>.

Промяна в плана

Днес вали. По телевизията предупредиха, че до вечерта пътищата ще се заледят. Имаше някакви съобщения за наводнения, хванах чак края им та не разбрах добре за кои части на страната става дума, ама като гледам по разните сайтове — май-май само в Хавай и Мексико се случва нещо подобно.

Ние изоставаме от графика си. По предварителен разчет вчера трябваше да сме в Ню Йорк, а днес във Вашингтон. За съжаление на Тото му се отвори още работа и ще се задържим до 17-и в Бостън. А след това някак трябва да прелетим до Флорида, но не със самолет, че в последния момент билети се намират трудно и на твърде високи цени (а уж били в проблемна ситуация авиокомпаниите, ми как няма да са с тези кожодерски условия). Правя преглед на маршрута за пореден път, чудя се как да завъртим пътя… То е ясно, че нощувките в по-северните щати отпадат, просто ще минем през тях и освен за хапване — няма да спираме хич. До Маями са 1500 мили, с ограничение на скоростта 65/75 мили в час само карането ни ще е поне два дни. Трудно.

Разглеждам информацията за различните паркове на Дисни и се чудя кой да избера. От една страна Epcot звучи предизвикателно. От друга — Animal Kingdom и двата водни парка също не са за изпускане. Не знам вече, съвсем се обърках. Може би ще последваме съвета на Владо, според когото за нас най-интересен би бил наситения с ролъркостъри и прочие екстремизъм Epcot, дори и с риск да умра от страх :oops:

А преди малко чух българска реч. Някакъв младеж говореше по телефона си докато чакахме за кафе, обясняваше за колата, дето трябвало да се поправи. Мислех си да му кажа едно “Привет”, но той беше толкова погълнат от разговора… Почуствах се съвсем като у дома. Почти, де. Установих, че най-трудно ми е в полупозната обстановка. Като в Дънкин Донътс например. Хем съм била стотици пъти (ама в София) и ми е ясно какъв е реда, хем тук е съвсееем мъничко по-различно. Точно толкова, че да те обърка.

Търсих по магазините чантичка, в която Тото да паркира Nokia-та, телефона, пари, самолетния билет и паспорта, ей такива неща, а не да ги тъпче по джобове и в раницата. Обаче не намирам нищо подходящо. Най-близко са разните калъфи за фотоапарати, може би трябва да секвестирам за малко джаджите и да меря къде ще се поберат изцяло. Нахълтах и в Olympia Sports и се шашардисах съвсем като видях какви са цените на спортните стоки тук. Е, мамка му и прасе, България ли е най-богата страна на света, та трябва да плащаме по 50-100-150 лева за тренировъчна блузка, докато тук имаше оферта “Шест тениски на Nike за $20!”. Не се шегувам.

Сега съм вече в хотела, ръпам ядки и се чудя какво да правя с отоплението на стаята. Много е странно: една голяма духалка (120х60х35 см), която има копче Включ/Изключ и врътка Топло/Студено. И това е. Като я пусна — за половин час в стаята става баня. Като я спра, разбира се, почвам да тракам със зъби. Има нещо недомислено или аз съм индианец и не съм открила някое скрито контролно табло. Макар че къде ли може да са го скрили…

Бяло

13:45. Пак вали. Само дето този път е сняг. Ситни-дребни снежинки се носят на плътна пелена. Вятърът е безумно пронизващ, а температурите отново паднаха до -10/-12оС. Току-що в кафенето влезе девойка с къса пола и нещо като балетни обувчици на гол крак! Хората тук са някакви извънземни, сериозно! Вчера по CNN се оплакваха от прословутата непостоянност на времето в Нова Англия, единият от водещите обяснява как Тед О’Брайън бил по джапанки предния ден, пък днес пак трябвало да сложи нещо по-зимно. И се опитвам да си представя как господин О’Брайън с безкрайно скъпия си костюм шляпа нагоре-надолу, че и провлачва отпускарски стъпало даже… Не ми се получава много добре :-) Аз съм с два пуловера и шапка-терористка, само очите ми се виждат като я нахлупя. Малко странно се почувствах сред полуголите хора наоколо, ама да си гледат работата. ЗИМА Е!

Прекланям се пред AccuWeather — сутринта гледам, че прогнозират как снегът ще почне към 10:00 часа. Познай дали точно в 10:05 не цъфнаха първите снежинки. Дано да са познали и че утре няма вече да вали. Смятаме да пообиколим центъра на Бостън и да позяпаме зелените хора, празнуващи Свети Патрик, преди да отпрашим на юг. Купонджийското настроение се носи на талази вече. След всяка песен по радиото водещите се провикват Oh, boy. Тото чул как си били признали в ефир, че били дислоцирани в местна ирландска кръчма, наречена Tommy Doyles. Аз пък попаднах на Asgard Irish Pub, на чиято витрина пише, че е местна забележителност. Oh, boy!

15:00. Преди малко ходих до Whole Food Market за кутия marcona almonds (нищо общо с истинските бадеми нямат, по-скоро приличат на тиквени семки, три пъти по-дебели от обикновените) и сандвич с боровинков хляб, пушена пуйка и чери доматчета. На касата има и касиерка, и опаковачка — която те пита дали искаш хартиено или найлоново пликче. Аз не поисках никакво, разбира се. Но се впечатлих, че ти дават избор дали да обремениш съвестта си за изсечените дървета или да си сложиш черна точка в биографията с неразлагащите се пластмаси.

Изключително рядко получавам касова бележка по магазините и заведенията, сигурно веднъж на десет пазарувания се случва. Не е като да не искам да я взема, просто никой не си дава труда да я разпечата. Странно ми е малко и определено не ми харесва — искам да знам какво съм платила и как са ми го сметнали, не искам да плащам някаква сума само защото някакъв пъпчив тийнейджър (каквито са почти всички от обслужващия персонал) ми е казал, че дължа толкова. Особено като се вземе предвид местния навик да се обявява някаква полуокончателна цена. Ама какво да правя, неудобно ми е да си поискам бележка — не им знам нравите (и законите), може да се окаже, че не са длъжни да имат касови апарати например.

21:00. Навън наваля яко, всичко е бяло и малко страшно едно такова. Тото е още в data центъра, вика, че непрекъснато минавали снегорини по шосето, а един по-малък даже почистил паркинга. Дано да са си свършили добре работата, да не го мисля пътуването. Почти стегнах багажа, утре ще може да се изнесем още на закуска. Добре, че изоставихме идеята за самолет — по новините обясниха, как JetBlue имали 250 закъснели полета, а летището на Бостън било в пълен хаос.

Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че чакаме две доставки, които трябваше да са тук днес, а все още ги няма: GPS на Тото и фотоапарати за Давид. Дано утре да дойдат преди обяд, че иначе не знам какво ще ги правим. Малко необичайно ми идва това закъснение, честно казано. Точно бях тръгнала да свиквам с идеята, че тук всичко върви по ноти…

22:00. По CSI Miami единият от детективите извади Nokia N770, логна се в мрежата и извади някаква жизнено-важна информация за сметки в Бахамите и т.н. На всичките поредици CSI им викам “технологичните ченгета”. Ясно защо :wink: Да, знам, че са пълна измислица, ама са забавни пък.

Едва тази сутрин се сетих за какво служи огромната купа върху шкафа на телевизора. Да, телевизорът е голям около декар и е поставен в нещо като едновремешните скринове, чак на втория ден се сетих да отворя вратичките му и да открия това чудо на съвременната техника. Та най-отгоре има табла с четири чаши и една огромна купа (стъкло отвътре, кожа отвън). А на етажа има двуметров генератор за лед. И когато ти се допие нещо студено — купуваш си го от магазина, пълниш купата с лед, пъхаш бутилката вътре и така я охлаждаш. Въобще тук са маниаци на тема лед. Ако забравиш да предупредиш сервитьора за предпочитанията си относно напитката — правилото е да ти донесе чаша, пълна с кубчета, а течността си е направо между другото.

Проявих здрав разум и превключих на Weather Channel. Пооодяволитеее, колко се е развалило времето! Сняг, вятър, а после — дъжд и наводнения. Това е ненормален климат, честно! Може би все пак няма да тръгнем утре… След малко (надявам се) Тото ще се отправи насам и тепърва ще обсъдим какво ще правим.

Това пътуване ще остане в историята с най-много решения, взети и осъществени в последната секунда.

Следва продължението>>>
Автор: Антония