Австралия: Mungo Adventure (5 част - Дивият Запад)

Част 5: Дивият Запад! (предишшната 4 част е тук>>>, а началото - ето тук >>>)

Mungo-Dunes

The bikie бавно се приближава, лениво влачейки грамадните ботуши на краката си, а аз се мъча да определя предмета в ръката му.
Докато умувам какво е това, той е пред мен и почуква на прозореца. Аз го свалям и той започва да говори с драчещ като стар мегафон глас показвайки ми това което държи. Австралийския му акцент е толкова силен – сдъвкани думи, недовършени звуци и реч изпъстрена с множество непонятни за мен идиоми, че ми е трудно да разбера нещо, но предметът в ръката му ми подсказва за какво става дума.
Това е един Nokia мобифон... досущ като моя!
Няма нужда да поглеждам в жабката където го държа – веднага знам че е моя. Нали съм обещал да се обаждам от него два пъти дневно.
- Yes, казвам аз – It’s mine.
The bikie ми го подава, обръща се и започва да влачи бутушите обратно към неговия Harley-Davidson.

Разбира се че съм го забравил в кафето тази сутрин, но не мога да си обясня как и защо ме гонят близо 200 км за да ми го върнат!
Трябва да им благодаря! Излизам от колата и отивам при тях.
Опитвам се да завържа разговор. Те са доста над средната възраст и поведението им не подсказва че очакват някакво възнаграждение. По-скоро усещам сдържано достойнство.
Как са знаели накъде съм тръгнал? От моя човек – сервитьора, на когото съм се разприказвал за Mungo National Park. Предлагам им пари, поне за бензина. Няма нужда – те така или иначе се прибират в Melbourne и им е било по пътя.
The bikies ми пожелават Good Luck в пустинята, палят моторите и поемат към магистралата за Melbourne.
Аз поемам към Wagga Wagga.

Насърчен от хубавото кафе в Yass решавам да видя и Wagga Wagga (аборигенско име означаващо място с много гарвани). Това е малко по-голям град (около 57 000) в който дори има университет.
Спирам на информационния център да се ориентирам и разбирам че съм сгрешил. Тук освен една галерия за стъклено изкуство няма нищо друго. Има обаче трафик!

Съдебната сграда във Wagga Wagga

По основната улица се нижат магазини пълни с нискокачествени неща: грозни шорти и тениски за по $10 - $15, типични австралийски шапки с периферия и висящи коркови тапи (да пазят от мухите), the boots – нещо между ботуш и обувка, коeто вместо връзки е съоръженo с широки ластици зашити отстрани (за по-мързеливо нахлузване) и разбира се тези ужасни цветни ватени анцузи (дето се развлачват след пет минути и които са абсолютен хит сред по-възрастното население).
Никъде не виждам кафе.

Cork-hat - Въпросната шапка с коркови тапи

Сякаш целия град е излязал да пазарува. Настроението е по лятному лениво. Много от вървящите по централната улица са боси. Децата ближат ледени пръчки, младежите висят пред McDonalds и се чудят какво да правят със себе си; бабички – по споменатите вече анцузи ровят из купищата други анцузи струпани върху широки маси, мъже и жени по шорти и потници... И всички – леко или малко повече с наднормено тегло.
Има още нещо, което по странен начин обединява обитателите на този град, но ми е трудно да го определя. Гледам тези спокойни и очевидно доволни от живота хора и се чудя какво е това.
Изведнъж стоплям – подстрижките! Всички ми изглеждат еднакви, сякаш са посетили един и същ фризьорски салон.

Време е за по-сериозно шофиране. Спирането в Yass и Wagga Wagga ме забавят твърде много. Вече е обяд а до Mildura, където смятам да спя остават около 600 километра. Допълвам резервоарa – решил съм да не се повтарят нервните моменти след Камбера и от тук нататък ще го допълвам при всяка възможност.

Следващото градче е Narrandera. Пътят става все по-прав и терена все по-равен. Все по-рядко срещам други коли. Стоте километра до там минават бързо.

Narrandera: Pub – a (кръчмата) в центъра

В Narrandera е имало по-сериозна съпротива от страна на аборигените и дори има исторически регистрирана битка или по-скоро касапница, при която са избити 60, 70 души заедно с жените и децата им. Наричат го: “Тhe Murdering Island Massacre”. Няма смисъл да спирам – знам че няма нищо за виждане. Съвременна Австралия не е особено горда от подобни “сражения”. Тук не се говори много за начина по който белите заселници са заграбили земята.

След Narrandera става още по-равно. Вече не срещам други коли.
По някое време трябва да спра. Имам нужда да пусна една вода и това пусто място ми се струва подходящо за целта.

Излизам от колата неподготвен за шока който ме чака. Горещия въздух отвън ме блъска в лицето със силата на взривяващ се бойлер! Правя няколко крачки като в пещ. Милиони дребни мухи се мъчат да влязат в очите, носа, устата, ушите... където и да е, стига да са надушили някакъв микроскопичен остатък от влага.
Една шапка с коркови тапи сега би свършила добра работа!

Заставам по средата на пътя, който трепти и изчезва пред и зад мен някъде далеч в хоризонта. Толкова е сухо че кожата ми изпръхва почти мигновено, а водата която пускам, прави тъмни петна по асфалта, които изчезват пред очите ми. Невероятно усещане!
Завъртам се на 360º. Навсякъде виждам само хоризонт. Няма нищо освен огромно синьо небе с ярко изгарящо слънце и пустош обрасла с ниски бодливи храсти. Никакви детайли.
Усещането за дезориентация е пълно и донякъде неприятно, но в същото време изпитвам странен възторг от факта че човек е толкова дребен и нищожен заедно с всички негови дребни и нищожни амбиции и проблеми. Чувствам се олекотен...

Дългия път към Mungo, който олекотява човек.

Автор: Веско Петров

Следва част 6: Дългият път към Mungo >>>