Добро утро, Тунис! - част 1

Време за първо кафе, затова и ще започна с кафето. Миналото лято именно същественцето, което сега се погрижи за самолетния ми билет и хотела, беше в Тунис. Познавайки твърде добре и споделяйки афинитета ми към еспресото, още тогава ми бе изплакал, че "тия нямат еспресо- само филтър и турско". Естествено, не пропусна да ми припомни този факт сега преди да тръгна (злодейски неколкократно). И притворно ме "жива оплака"- "Как ще издържиш толкова дни без еспресо, че и да работиш, не те виждам" (дали си даваше сметка, че доволно потрива ръце, докато говори, нямам представа (толкова изразително и злорадо нахилени ръце не бях виждала в живота си... и само смей да цензурираш този текст точно в тази му част ).

Та, тръгнах оттук, смирена като вси светици на света и предварително приела факта как ще сънувам еспресо машинки и вкус и мирис на еспресо. Нощта преди полета бяхме на късна вечеря с приятелки и преводачката ми от Словакия, после с нея докъм 3 в бара на хотела, оттам направо в стаята да събирам багажа, от рецепция позвъниха, че таксито чака, та се наложи да сляза с багажа и отворен лаптоп, та да дозапиша диска за преводачката и да й го оставя на рецепция. Дотук последно еспресо- онова по време на вечеря. Полетът от София за Милано бе този злодейски ранния, с класическото a la Al Italia last-minute-check-in&jump-on-board, така че и на летище София- никакво еспресо.

При смяната на самолета на Малпенца също нямах време за "последно сбогом" с любимата напитка, така че на летището в Тунис се озовах напълно декофеинизирана.

Летището на Тунис

В първия момент при излизане от коридора отдадох именно на това връхлетялото ме усещане за дезориентация (усещане, което доста упорито опъваше юзди към статус "пациентът е без ориентация за място, време и собствена личност"). Тълпата в коридора, която някакси създаваше уют и защитеност, адекватни на дремливото ми настроение, внезапно изчезна и се почувствах оголяла и като на сцена, обляна твърде внезапно с твърде много светлина. Фактите извън налудните ми усещания- излязохме в зала, невисока, но просторна и светла.

Тълпата продължаваше да е спонтанно организирана, но вече отдалечена от мен и- на няколко групи, видими и спретнати като мравешки строй, помъкнал троха. Част от хората бяха накацали по едни бюромасички и усърдно и бързо пишеха, други вече бяха се строили пред редицата гишета за паспортен контрол. Реших и аз да пиша, приближих "бюрата" с пръснати по тях малки картончета. Всяко картонче е разделено на две части, които очевидно в по-късен момент трябваше да са два отрязъка. Полетата за попълване включваха обичайните лични данни, професия, данни за дестинацията и адрес в Тунис.

Бидейки наясно с интелектуалното си състояние, си припомних "Полицаите там са много полезни, навсякъде са и схващат много бързо какво се иска от тях". Периферното ми зрение вече бе уловило няколко униформени, докато се зверех в листчето. Отправих се към тях, опитвайки да вървя по права линия, следвайки най-късата траектория (както ме учеха да пресичам шосетата в детската градина). Което си е истина, полицаите проявиха искрена радост от това, че някой се допитва до тяхната компетентност и бяха много friendly, макар и твърде оскъдни като източник на информация ("Yes, mAdam, OK, mAdam" беше основното, което чух; оттук- препоръчително е задаване на закрити въпроси, желателно допълване с уточняващи такива; в противен случай достоверността на получената информация е твърде съмнителна).
Попълних билетчето и- на паспортен контрол. Работеха 3 гишета от общо 5 или 6 (броя като гарга, не ми вярвайте много за цифрите) Скорост на обслужване- стил "Инш Алла`", т.е. "`ко е рЕкъл Господ..." Служителите говорят приятелски помежду си, атмосферата е спокойна и някакси приятно безгрижна (не визирам чакащите).

Никакви въпроси от страна на служителката, взе ми листчето, скъса го по средата, връчи ми половинката отрязък и ми даде да разбера, че няма повече работа с мен. Питах дали трябва да пазя този отрязък до излизане от страната, каза "Да", но така механично, че нямам представа дали това е някакво правило или просто бе част от желанието й да ме няма на секундата.

Все пак пазих нещото до края на престоя си. Междувременно не ме е спирала полиция, не се е налагало да представям листчето по никакъв повод; не зная дали би потрябвало при такива обстоятелства. Чичото на паспортен при връщането ми я взе. Толкова по предполагаемото temporary residence ID.

Организацията на Arrivals е доста праволинейна (идеално за сънени глави)- от паспортен по права линия се стига до лентите за багаж, разположени вдясно от пътеката (вляво започват магазини).

Багажите на нашия полет вече се клатушкаха по арабски; бях приятно изненадана, че багажът ми не бе излетял в друга посока при прекачването в Малпенца (последна веселба на тема багаж се случи с един виден чичо доктор, съпруг на приятелка, който имал щастието да е "едно на миллионни, синьоре" с дублирани номера при чекирането на багаж, та докато той беше в Испания, багажът му летеше нейде из Скандинавиите).

Вратата, лентата за озаптяване на посрещачи, табела с името ми някъде там (така и не схващам защо никой, в никоя страна не ми написа фамилията по някоя от тия табели), поредният шофьор, стреснат от безобидния ми вид (явно по телефона и в мейли съм потресаващо голяма кака) Тъмничък такъв един чичо и якичък. Подхваща количката с багажа, аз обаче й се мятам (все още имам нужда да се подпирам на нещо). След няколко крачки сме на изхода, вече съм го питала къде да пуша, изсипвайки на бедната му глава всичките "smoking...fumare...tobacco...tabak, be" (това ми е железен принцип- поне едно от всичките бива разбрано Овреме) Спираме вляво от входа, където виждам кошче с явни следи от тютюнопушене. Паля с периферно озъртане как се реагира на пушеща жена. Ами никак. Добре. Започвам да обръщам внимание на по-интересни неща, вече спокойна, че няма да се налага точно сега да се обяснявам, и при това да се гърча да спазвам съвета "И...ъъъъ...виж какво, не ги гледай толкова в очите, и недей да говориш бързо и на висок глас, и недей да жестикулираш толкова много и толкова бързо, и недей... (не те знам това как ще го направиш)"

Установявам, че не ми е горещо. Никак. Хм, предразсъдъчна съм явно, все пак. Влагата във въздуха се усеща като нежна мекота по кожата и в ноздрите. Специфични миризми- само откъм цигарата ми. Температурата- далеч от всякаква предварителна идея за "Африка, все пак". Просто приятно. Топличко. Това- под сянката на козирката на летищната сграда. Шефът на агенцията звъни на мобила на шофьора- welcome&how-do-you-find-Tunisia и т.н.

Едва успявам да мина в режим "стандартни учтивости"- така съм се отпуснала за броени секунди в това топло приятно нещо въздух, че първата ми реакция (слава Богу, наум) е "Отде да знам, той пилота я found, Tunisia-та, аз спах". Тръгваме към паркинга пред летището, шофьорът с количката, аз се уча да ходя. Светлината става ярка, прорязват я само силуетите на палмите; все още не усещам горещина.

Колите са паркирани в доста редове навътре в посока обратна на тази на летището. Като преминаваме напреки някъде втория ред, се появява неуниформен тъмничък енергичен сладур, който подхваща количката с багажа ми и -усмихнато кимайки ми- защъква с нея.. нанякъде. И ID-badge няма. Оооо... От страна на шофьора- никаква реакция, върви такъв един спокоен (че какво да му е- багажа си е мой).

Центърът на гр.Тунис

Аз обаче не.. ще видят те кой е енергичен. С няколкостотин стъпки за няколко метра, настигам сладура с количката, усмихвам му се с онова тяхно типично нищо не значещо озъбване (кога ли съм успяла да го овладея) и си вземам количката. Нямам представа дали би оказал съпротива, ако не беше толкова изненадан. Опита да протестира словесно, но подминах и протестите му, и него. Питах после шофьора какъв е този и защо ми взе количката, но той така и не успя да ми обясни- английският му бе оскъден, извън добре овладените шаблони за обслужване на туристи.

Тръгваме към Тунис с белия джип (предполагам, че е важно да кажа, че е джип, `щото описанието му заема цял ред открай докрай в перото за транспорт в красивата фактура от агенцията).

Ясмин Хамамет

Впоследствие неколкократно минавах през Тунис, както и по шосето Тунис-Хамамет, така че ще отложа впечатленията си от тази част за по-късно.

Лоби барът

Сега- за еспресото. Пристигаме в хотела. След "довиждане"-тата към шофьора, оставям багажа as is, представям се на рецепция, давам каквото трябва, вземам каквото трябва (нищо необичайно в check-in-а), обявявам на девойчето, че съм ей тук на лоби бара и да ме търси там и.. в лоби бара. Първо и почти последно моментално обслужване- притичва момък с висока тясна стъклена чашка с нещо жълто в нея. (Уточнение за любителите на този тип детайли- welcome drink е, макар да не го обявяват- поне аз не долових насред измърмореното при сервирането, чух само "refreshing lemon tea, ma'am"; т.е. няма да ви искат пари за него, не бързайте да ма`ате юмруци)

Еспресото в хотела(в лоби бара, де:-)

Въпреки вдъхновяващите асоциации с лимон и студенина, не се подлъгвам и не пускам момъка да се отърве от мен, а заявавам, че искам "espressо" (думата "coffee", както зная от злощастен опит другаде, е с висока степен на риск от произволни интерпретации, които никакси не зависят от поръчващият). Той се озъбва, казва "уи, мадам" и опитва да си тръгне. Пак го спирам. "Espresso, right? NO filter coffee, NO Turkish coffee. es-press-o!". "Уи, мадам, еспресо". Въпреки това, дочаках поръчката си, готова да изпия всичко, което поне мирише на кафе- това на първо време, а после да озвъня преводача и да му плача да ми намери някъде еспресо.

Получих обаче точно каквото исках.

Впоследствие (още на другата сутрин) се оказа, че най-доброто еспресо се приготвя по едни такива долнопробни кафенета, където "жените не ходят"-по думите на преводача ми и по мои неколкодневни наблюдения в градове, градчета и селца.

Кафенето е вляво;-)

Такива кафенета са разположени обикновено по главната улица (в малките градчета и селцата това е минаващото през населеното място шосе) и създават атмосфера на затънтени местенца някъде в Латинска Америка или Испания, където мучачос се събират, за да говорят "по мъжки", да се смеят и да зяпат и коментират минаващите коли и жени.

За вътрешната част нищо не мога да кажа- винаги или преводача, или шофьора влизаха да купуват кафето.
Още първия път, когато им казах "Хайде да влезем да пийнем кафе", бяха много неприятно изненадани, че милата и възпитана аз така небрежно предлагам такова нещо

Бяха и много-много категорични, че аз там няма да вляза и ако упорствам, те това няма да поволят.

Дори Йосри, който не говори английски, успя някакси да ми каже това на френски и арабски така, че да го разбера (е, разбрах квинтесенцията на внушението- то си се излъчваше от него- "Ние тука няма да те пуснем"). Нямам идея как биха ми попречили, но се кротнах. Не ми е период на муза да създавам прецеденти.

... Отвън кафенетата са хаос от столове.. и твърдението, че хаосът е просто друга форма на организация, по тези места се доказва от строго еднаквата ориентация на всички столове- до един, във всяко едно кафене, във всяко едно населено място- са ориентирани перпендикулярно на шосето- така, че седящите да са с пълен фас към шосето.

Насред столовете тук-таме има наргилета, по някои маси- табла или подобна игра, карти. Но дори столовете на пушещите наргиле и играещите са с ориентация към улицата.

След като бях успокоила преводача Мохамед Али, че няма да му създавам проблеми, го помолих да ми обясни защо не е позволено жени да влизат по тези места.

Аз все пак слязох от колата на първото такова кафене първия ден (беше в покрайнините на Хамамет, насред някакви авторемонтни работилници) и реакцията на околните не беше отличимо по-различна от тази насред туристическите улици на града.

Истинско кафене

Мохамед Али бе видимо затруднен да обясни- онова затруднение, което изпитваме, когато трябва да обясняваме някому нещо, което за нас открай време е естествено и го приемаме за аксиома.

Каза- не било забранено, но щяло да създаде ужасен смут сред мъжете и лошо име на жената.

Е защо?- ами защото това били местата, където мъжете се събирали "да си поговорим нашите си работи".

Из уличките на Тунис

Е добре, то във вашите си работи, дето "не са за говорене", жените са основно присъствие.. и ги знаят тия "ваши работи", какво толкова? (смущение, едва забележимо изчервяване по смуглото на лицето. Добре де, очаквах го това смущение, но когато искам да зная, това взема връх над деликатност и всичките в този дух)
"Виж, ние на тия места само можем да си говорим по-... Абе жената може да чуе лоши думи" Аха, и жена, която знае, че може да чуе лоши думи, и при все това влезе там, си проси "лошо име", да? Да. Значи аз мога да вляза... Ама как, ама не. Обяснявам- аз съм чужденка и може да не зная това за лошите думи- имам алиби. "Но аз ти казах, че ще чуеш лоши думи и ти знаеш" Да, но мъжете в кафенето не знаят, че ми е казано. Не, щели да знаят, всеки би ми го казал, нямало начин просто. По дифолт значи.

Опитвам друго, интересно ми е. Казвам- добре, но дори да чуя лошите думи, аз няма да ги разбера, защото не зная езика.. А ти няма да ми кажеш кои думи са лошите думи, нито пък че са казани такива. Няма да говорим, само ще пием кафе.. И снимки няма да правя. Тогава?

(съвсем се препоти, не само заради културните различия.. Явно реакцията спрямо техниката "притворнонаивно упорство" е еднаква навсякъде по света ) Изморен, но воден от желанието напълно да ми избие идеята за такива кафепития, казва, че те с Йосри (шофьора), са някакси по дифолт отговорни да ме информират, да ме спрат... Това се приема за всеки мъж/мъже и се знае от всекиго. И ако те с Йосри влязат с мен на такова място, просто... (и тук млъкна, дори жест не направи, само очите му изписаха кривулици, плачещи да бъдат разбрани и оставени на мира най-после)

Чувствам, че е време да престана. И без това е ясно, че .. хм... щом стане въпрос да се погрижим за морала на една жена, нещата всъщност опират до честта на някой мъж. (казвам го без капчица сексизъм, и с много симпатия, господа )

to be continued...

Автор: Стела
Снимки: авторът