Хавайски прелести (1): На път към Хаваите и първи впечатления

Хавайски острови

Хавайските прелести са частен случай на американските, но не съвсем

Да видя Хаваите ми беше мечта отдавна. Представях си го като някакво райско място където хората се люлеят в хамаци, около тях се люлеят палми, а малко по нататък се люлеят вълните на топлия океан.

Представите ми излязоха верни, но освен горното видях и много повече.
Майка ми тъкмо беше пристигнала от България, така че въпросът кой ще наглежда децата беше решен. До последните дни, аз изкусурявах и два дни преди излитането отпечатах постера за конференцията. Изтеглихме и около 500 щатски долара за джобни пари. От тях имаше известна сума приготвена на банкноти по 1 долар за даване на бакшиши, защото американците нали ги знаете — искат бакшиш под път и над път.

Тръгнахме в петък следобед за Торонто. Щяхме да преспим у Виденови и да летим в събота сутрин за Лос Анджелис. Пътьом още преди да излезем от Кингстън минахме да си купим крем за слънце, който впоследствие се оказа много полезен. В Торонто, нещо излязохме на грешен изход от магистралата и се наложи да спираме на една бензиностанция за да питаме накъде е Брамптън. Никакви карти на Торонто не бяха взети в колата. За сметка на това бяхме добре екипирани с дебели туристически справочници за Хавайските острови — Мауи (на който отиваме) и Големият остров (там е най-големият вулкан на света и най-големите телескопи). Албена ги
взе от книжарницата безплатно, тъй като тъкмо сега бяха решили да ги бракуват. При бракуването, се откъсва предната страница на книгата, така че тя вече изгубва търговски вид, но всичко друго си седи. Имаше включително и много хубави карти.
Как да е, стигнахме благополучно Брамптън, хапнахме пийнахме с приятелите, пренощувахме, и на сутринта Ники ни закара до летището. Имахме само един куфар а в ръчния багаж всеки от нас носеше фото-екипировка (аз и видео) както и лаптоп и един картонен цилиндър с постера вътре.
Тук е място да отворя малка скоба за конференцията. Тя се провежда там от 10-тина години. Шефът беше ходил вече два пъти и понеже му се сторило твърде горещо, ми рече — ами ако искаш може тоя път ти да отидеш. Аз викам — ами добре (а вътрешно скачам до небесата от възторг — леле -мале Хаваите, това си го мислех като невъзможна мечта). Оказа се че хотела е доста квалитетен (Marriott) и една нощувка почва от 320 долара нагоре. Но, тук идва приятната част — специално за участниците в конференцията има 50% намаление, което включва 2 дни преди и 1 ден след дните на самата конференция. Впоследствие имаше и други приятни изненади, като например безплатният паркинг (в уеб сайта пишеше че е допълнително) и безплатният интернет по стаите. В процеса на регистрация, човек можеше да избере че иска или само устен доклад или само постер или и двата. Аз си викам на акъла — пиши и двата, че инак кой знае дали няма да те отрежат. Писах. Те ме писаха в постерите. Е, сигурно съм им се видял ново и непознато име. Наложи се да правя постер, но пък не се наложи да правя и заучавам доклад. Много приятна изненада беше да открия, че всички интересни за мен доклади бяха в последния ден на конференцията. Това означаваше че останалите дни може да се посветим на скитосване по острова (или съседните острови).
Намерихме гишетата за чекване. Оказа се, че този път системата е малко по-различна. Първо се седи на опашка за едни машинки, които те карат да си пъхнеш паспорта, прочитат го, почват да се редят разни екрани — за къде отивате, за кой адрес точно, колко куфара имаш, има ли някой друг пътник с тебе и т. н. Най изнервящо беше да се ровичкаме къде сме си заврели адреса на хотела. Точно това нещо не го бяхме приготвили под ръка. Най сетне машината изплю някакви бордни карти. Наоколо имаше няколко служителки даващи обяснения. Питахме — сега какво. Тя рече — ами сега попълвате едни карти ли бяха декларации ли... и тръгвате заедно със всичкия багаж, ей по онзи коридор за да минете паспортен контрол. Няма гише на което да ти вземат куфара, както си знаем.
Хубаво, написахме 2 декларации от 3 опита и се запътихме в указаната посока. Явлението което видяхме, вече го бях чувал от Църи, но друго си е да видиш на живо такава аномалия. Американския паспортен контрол е изнесен, така да се каже на преден пост на Канадска територия и се минава през него още преди да си се качил
в самолета. Чудо, каквото не сме виждали и в най-яките години на социализъма, когато бай Тодар мислеше да ни прави 16-та република. Една голяма опашка се беше извила и всеки с куфарите. Аз бях предупреден още при ваденето на визата в американското посолство, че въпреки че ми дават виза, не е зле да си нося документ от работата удостоверяващ че отивам на конференция. Това щяло „да ускори работата“.
Дойде реда ни, дадохме си паспортите, въпросния документ и почнахме да отговаряме на въпроси — къде работим, за какво пътуваме, върхът на сладоледа беше — На каква тема е конференцията?
От тоя момент нататък Албена почна да забелязва че американските чиновници били доста по-нелюбезни от канадските. След паспортния контрол, просто се отива на една въртележка където си хвърляш куфара и той заминава в неизвестна посока. Не помня кой ни даде сами да си залепим бележката на него. Може би машината, може би да имаше гише с тази единствена цел, още преди пас-контрола.
Бяхме обещали на Ники, който ни докара, да му звъннем по телефона, щом стигнем успешно гейта. Стигнахме, разтоварихме се от раниците с фото-техника и звъннахме.
До самолета имаше много време, попрозявахме се там, влязохме по едно време и продължихме да се прозяваме.
Гледахме си от време на време часовниците и си викахме — ей, глей значи к’ви спокойни хора има, идват 5 минути преди излитането, без да изглеждат въобще притеснени. Някакъв китаец пред нас, на няколко пъти си сменя мястото. Пита стюардесите за одеяло, те му казаха, че вече няма такава безплатна услуга. Аз обмислях дали не трябваше да си взема още някаква дрешка за полета освен тънкото шушляково яке и се чудех на китаеца, който пусна студена струя да му духа на потния врат. Изобщо идилия.
Изведнъж някой от нас каза — абе, къде е постера? О, ужас!!! Скочих като попарен да отварям багажното знаейки предварително че не е там. Отдавна не ми се беше мяркал пред очите. До излитането оставаше 1 минута. Ужас. Ужас. Почнахме да се питаме — ама къде е въобще? Кога го видя за последен път?
Албена, която отговаряше за тоя цилиндър си спомни, че на гейта е бил с нея. А сега защо не е? Като ставахме от седалките на гейта си събрахме всичко. Телефона!!! Докато говорихме на телефона май го подпряхме там?!? Хукнахме да излизаме. Насреща ни стюардеса. Ха — таман, че да не излетят без нас. Обясняваме набързо. Паниката просто извира от мен. Стюардесата вика — аууу, ми не може да слизате сега. Защо? "Защото ако сега слезете, американците няма да пуснат
целия самолет да излети, ще трябва основно да се пребърква. Знаете какви са! "
Оооооох, оох, ох... ами сега. Тя изведнъж се сети нещо, вика — вие не можете, но аз мога! Какво да гледам, къде? Викам — гледай тъмно син цилиндър с постер вътре, някъде около телефона. Тя хукна.
Ние останахме със свити сърца. Мислех си — егати и екскурзията стана сега. Какво
ще обясня на шефа? Нито имам доклад, нито постер. Пълна разходка за държавна сметка. Ми то където и да идем там, само тая вина ще ми е в главата. Не направо не ми се мисли...
След минути, които както казват класиците ми се видяха вечност, стюардесата, едра жена в пред-50-те се зададе в бодър тръс с усмивка на лице и естествено — цилиндъра в ръка.
Еееее, разгеле! Избърсах потно чело. Направо ме спаси.
Полетът мина добре, даваха само сокове и никакво ядене, но ние си знаехме. Мръсният номер е, че не е позволено да си носиш собствено ядене. Понеже при купуването на билетите, Юнайтед направиха нещо грешка с цената, за да ме компенсират бяха дали 2 чека по 13 долара и нещо всеки. На тях пишеше, че не стават да искаш кеш. Е, хубаво, ама нали стават да искаме храна. Ще вземем 2 сандвича сега с единия, два с другия на връщане и ок.
Да, ама не. Оказа се, че не ги щат. Само кеш приемали в самолета. Еми за к’во е това тогава. А, като кацнем, долу ще питате... За да не ви тормозя любопитството, ако изобщо сте любопитни за една такава глупост, още от сега да кажа крайния резултат — за нищо не стават, освен ако съм щял да купувам следващ билет в рамките на една година, което си е квази-нищо.
В Лос Анджелис, известен още като Ел Ей, от филми като „Поверително от Ел Ей“, па и много други, трябваше да се прехвърлим от терминал 2 на терминал 7 хващайки някакво бусче за целта. Как да е, хванахме го, но констатирахме, че за хора с малки раници и пеш може да стане.
Отново се наредихме на машина за проверка на багажа и отново си събувахме обувките. Явно взели са си поука от онзи дето носеше някаква запалителна течност в обувката. Тъпото е, че няма никакви специални килимчета или пък нещо гаранции за хигиена. Ходиш си по цимента ей така и за съжаление Арменския поп е далече.
Стюаресите бяха дебели и презрели (за разлика от канадските които нито бяха толкова дебели нито толкова презрели). Мен ме ядосаха с това, че като исках една трета от нещо си, не помня вече какво, може би 1/3 да е леда в чашата, оная кокошка не можа и не можа да разбере какво ѝ казвам. Казах ѝ го 4 пъти по най-ясния изразителен и убедителен начин. Вече мислех да почна урока за дроби, малко по-отдалеч.
Накрая използвах по-прост лаф, примерно „1 парче“ и се разбрахме. Албена пък — иска „кафе и кола“ а оная и се сопва „кафе ИЛИ кола???“ След няколко повтаряния и злобни погледи най-сетне загря.
За пръв път чух в самолет да се разиграва куиз. Раздадоха ни някакви брошурки, върху които трябваше да дадем отговор на задачата. А задачата беше следната: Пилотът ще ви съобщи точните часове на излитане от Л. А. и кацане в Кахулуи в Хавайско време. Вие трябва да извършите пресмятания и възможно най-точно да
познаете точно в колко часа ще пресечем половината на разстоянието (някъде си над Тихия океан).
Действително пилотът съобщи някакви часове, даже каза с каква скорост сме летели в началото, пък после как я променил, какви ветрове имало. Аз си викам на акъла — то това — вятър работа, той едно ни казва, то кой знае какво е в действителност... Даже не се напрегнах да запомня точните часове на излитане и кацане. Огледах се наоколо — никой нищо не смята, мързи ги хората. Ние се спогледахме — абе, не може да не участваме, верно има лотариен момент, ама нищо не ти искат хората, а обещаха някакви подаръци. Печели най-близкото решение. (даже казаха да пишем и секунди, че понякога това било решаващо да се определи победителят). При тая ниска активност, знае ли човек...
Албена дори беше запомнила точните часове на излитане и кацане. Понечи да ми ги казва, ама аз рекох — то има толкова неизвестни, че тия точни часове може да са ми във вреда. Ще сметна половината на времето, с каквито данни запомних, пък ако имам късмет може да се доближа до истината (да напомня — търси се кога е половината на пътя). Почнахме да смятаме. След известно време бяхме готови всеки с негов си отговор и ги предадохме. Има си хас — няма да даваме един отговор я.
Малко преди кацането една стюардеса обяви, че задачките са проверени и победителите определени. На първо място Албена с отговор еди-колко си часът и отклонение 30 секунди от истината и на второ място Марио с минута и нещо отклонение от истината. Шаш!!!
Аз откак се помня не съм печелил никакви лотарии па макар и със сметки, не помня и за Албена. А сега наведнъж — първо и второ място! Ееее това е то — умното си е умно:)
Първата награда беше комплект 3 кутийки с макадамия а втората — кутия шоколадови бонбони пак с макадамия. Дадоха ни ги тутакси, плюс купон, с които да си вземем още една кутия от магазин „Хило Хати“. Макадамията е ядка от типа на... не знам на кое точно, но това си е най-върховната ядка. В България не е популярна, в Канада се намира лесно, също както и в Япония, където Кичо за първи път ме посвети в сладостта на макадамията:) По принцип е Австралийско растение, пренесено впоследствие на Хаваите и оттам придобило световна известност. Сега вече се произвежда на много места, но Австралия държи първенството по килограми, а Хаваите — доста от славата. Много му е твърда черупката и е трудно да се счупи, без да се повреди ядката. Според мен, напълно заслужено се нарича „King of nuts“ — царя на ядките.


Хавайците приготвят макадамия с какво ли не — с шоколад, с карамел, просто със сол, с чесън, с разни манджи... Много е полезна — антиоксиданти, витамини...
Кацнахме в Кахулуи, като преди това от височина видяхме изобилие от зелена растителност.
Първото нещо което ми направи впечатление бе, че никой не ни проверява паспортите. После зацепих, че то това си е „вътрешен“ полет, макар и да минава над океана. Просто след като слязохме от ръкава, минахме един къс коридор и се озовахме в мястото където се чакат куфарите. Това място дефакто си е „навън“ тоест там си се щурат всякакви хора.
Първата мисъл която ми хрумна беше — абе то това като Пазарджишката автогара. Думата „навън“ има и още един смисъл — Примерно ако вземете софийската гара или софийското летище, така наречените чакални — това са си сгради, които имат покрив и четири стени (макар и някои от тях стъклени). Там, където си чакахме куфарите, едната стена просто я няма и, в известен смисъл, човек се чувствува, като че ли е „навън“.


Какво бе учудването ни, час по-късно, когато открихме, че рецепцията на хотела е по същата схема — тоест ти се задаваш по пътя, спираш под някаква козирка (ако вали, да не те мокри докато се разтоварваш и се упътваш към рецепцията която е по нататък също под козирката. В случая има само една стена и покрив. В другите посоки е открито. Няма зима, няма студ, за какво да се затварят хората.
Докато Албена чакаше за куфара, аз се огледах наоколо и събрах един наръч рекламни брошурки касаещи различни интересни места за посещаване, както и различни начини да си прекараш с кеф — полет със самолет над действащия вулкан, с хеликоптер, поход в тропичната гора, посрещане на изгрев на върха на угасналия вулкан Халеакала, спускане с велосипеди оттам надолу, шнорхелиране в кристални води с цел гледане и снимане на шарени риби, сърфиране, разходка с корабче до пещери, острови и др, наемане на каяк, ядене и пиене на разни неща...
Един месец по-рано след сравнение цените на колите под наем на 4 фирми, се спрях на „Аламо“ и запазих кола „среден калибър“. Сега трябваше да намерим къде точно да си вземем колата.
След като куфара пристигна, оставих Албена да го пази и да разучава наръча с брошурки и се запътих да търся Аламо. Скоро стигнах нещо като офис, или по-скоро гише, защото и то беше на открито.
Като истински патриот бях облечен с оранжева фанелка (сигнално) на която е изписана азбуката ни, ама някакъв много стар вариант, сигурно от Климентово време. За пред хората, отдолу с големи букви пише BULGARIA.
Отивам аз да питам къде ми е колата, а някакъв американец започва да ми се радва — аааа- оооо, ма ти от България ли си. Да, казвам. Ехаааа, вика онзи — аз съм бил в България, това е най-готиното място! Аз му викам — Аре стига ве, по-готино ли е оттука??? Той без да се замисли отговаря — абе, ако не е по-готино, значи е на второ място, ама е страхотно. Всичките си приятели, вика, съветвам да ходят там. И знаеш ли защо — защото е много евтино! Аз клатя глава и викам — тъй, тъй.
Кой знае какви емоции е имал човекът ама наистина ми се беше зарадвал.
После ми обясни че ей, от тука се хваща рейсче на всеки 5 минути, което те вози до офиса на Аламо. Викнах Албена и заедно с куфара се натоварихме. В офиса чакахме много малко, оформихме документите и ме пратиха някъде отзад да съм си вземел колата. В автобуса и в офиса имаше стени и климатици (за разлика от летището).
Отидох да търся колата. Тука нова система — разните големини коли, разположени
на отделни зони, всеки отива, харесва си една от калибъра, който е заявил и кара към изхода да му я запишат в документите. От мивката непрестанно излизат нови коли (току що върнати) и попълват местата на взетите. Изобщо — конвейер. Оказа се, че тоя бизнес е страшно развит на острова.
За мен нямаше голям избор — от две коли налични в тоя клас, едната беше Понтиак
Г6, а другата някакво Шеви, приличащо на катафалка.
Един гражданин вече се суетеше около тях и щом го погледнах въпросително, рече — абе, чудех се коя ще е, ама май ще взема понтиака. За мен остана катафалката. Оказа се че, тая кола макар и неугледна отвън е много удобна и просторна отвътре с някои електронни гъзарийки които много ми харесаха. Впоследствие установихме, че болшинството коли под наем (ако видиш стара кола, значи е местен жител) се свеждат до 5—6 марки, сред които освен тия двете беше и Форд мустанг конвъртибъл, тоест с махащ се покрив, както и един крайслер със старовремски, леко катафалски вид.
Карането на кола без покрив (тоест без климатик) в тая жега ми се видя голяма глупост и това схващане не ме напусна докрая, че и досега.


След едно леко объркване си хванахме шосето закъм хотела и подкарахме с разрешената скорост от 45 мили в час. Сред нещата, дето ме кефеха в това Шеви беше, че показва колко е средния разход на бензин откак си засякъл и колко още мили може да минеш с наличния бензин, ако продължиш със същия разход. Освен основния километраж можеше да помни отделно и още два. Климатика — без грешка, радиото — дъни музика. Само леко ме хвана яд, че не взехме CD-та.
Първите впечатления (освен приятния за мен топъл климат) бяха купищата цветя
около къщите. Минахме покрай села в, които, ако изключим цветята и палмите, къщите не бяха нищо особено — обикновени селски къщи. Впоследствие разбрахме, че нашия хотел минава за доста квалитетен и се намира в най-хубавия район на острова, където са и най-хубавите плажове.
Щом влязохме в този район, веднага се усети че обстановката стана по-изпипана. По-чисто, равна тревичка наоколо, палми, цветя, игрища за голф, всичко подредено. Щом спряхме пред хотела, веднага 3-ма хамали скочиха да отварят вратите и да смъкват багажа. Аз се развиках — абе леко бе, това е лаптоп, внимавай! Той единия почти се засегна, взе да мрънка, че познавал кое е лаптоп и знаел как да носи. Знаел — дръжки. Като видях как го тръсна на земята, ми стана лошо. То всъщност и нямаше какво да носят защото първо трябваше да се регистрираме, а после аз си го грабнах големия куфар все едно ми е чантата с документи и го понесох.
Прилежно приготвените бакшиши не бяха заслужени и съответно не бяха дадени.
Предложиха ни стая на 8-мия етаж. В хотела, както казах — системата на липсващите стени:) Примерно там, дето си чакаш асансьора, си все едно на открито. После, по етажите — там все пак има стени, но въобще няма прозорци. Съответно няма и климатик. Ден и нощ всичко си е така „на течение“. Климатици има само в стаите.
На всеки етаж има машина за лед и нашата се случи съвсем близо до стаята ни. Леглото имаше цели 7 възглавнички. Въпреки голямата височина, 3 палми се издигаха точно пред балкона ни. Много приятна гледка ми бяха и ги снимах кажи — речи всеки ден.
Тръгнахме от Торонто в събота сутрин, пристигнахме в Кахулуи към 4 и нещо следобед на същия ден и към 6 бяхме в хотела. Не знам как е нагласена часовата зона, но тук се стъмваше рано и развиделяваше рано. Тъкмо като по поръчка за нашето биологично време, защото когато в Мауи е 6 вечерта, за нас беше като в 12 полунощ, а 3 сутринта беше колкото нашето 9 сутринта. Там няма лятна смяна на времето.


Сред всички острови в океаните, Хавайските острови са най-отдалечени от който и да било континент. Спрямо България те направо са си на другия край на
света — около 13 000 километра е разстоянието по най-късия път, а той минава близо до северния полюс. (15 500 км е най-късия възможен път, ако се каца в Ню-Йорк). Общо архипелагът включва стотици острови, но най-големите са осем: Нихау, Кауаи, Оаху, Молокаи, Ланаи, Кахоолаве, Мауи и Хаваи. Последният се нарича още Големият остров, но в туристическо отношение не е сред най-развитите.
Столицата Хонолулу е най-големият град, намира се на третия по големина, но най-населен остров — Оаху. Общо населението на островите е над милион жители. Печално известният Пърл Харбър се намира на Оаху, недалеч от Хонолулу.


Мауи е втори по големина (с червено на картинката) и има площ 1883 кв. километра. За по- лесно сравнение, това е колкото правоъгълник със страна около 43 километра.
Всичките хавайски острови имат вулканичен произход. Мауна Kea — угасналият вулкан на големия остров, на чийто връх се намират най-големите астрономически
телескопи, е де факто най-високата планина на земята. Издига се 4205 метра над морското равнище, но ако вземем за ниво морското дъно, височината му става 10,000 метра и значително надвишава Еверест. Мауна Кеа означава „бялата планина“ заради снегът, който се задържа по върха през зимата.
В съседство с него е Мауна Лоа — най-големият действащ вулкан на Земята. Обемът му се изчислява на 75 000 кубически километра. Почнал е да „работи“ преди около милион години и да се издига от морското дъно нагоре. Последното изригване е било през пролетта на 1984.
Тръгнахме да се разходим по вечерно време. Както казах — топло кеф. Това е 8-ми септември вечерта. Утре — светлият празник на социализъма.


Непосредствено до хотела има едно езерце с цъфнали водни лилии. Около него — ситно подстригана тревица, по която е голям кеф да се ходи на босо. Отгоре палмите. Не знам кой и как ги запали но на много места горяха факли. Сигурно нещо автоматизирано.
Небето изглеждаше малко странно, като се има предвид, че географската ширина е около 20 градуса. На сутринта видяхме и Луната по странен начин — с двете роги нагоре. (ако някой предпочита „двата рога“ — ок).
Видяхме в далечината и някакъв остров. Впоследствие се оказа, че това е световно известният (най-вече от хеликоптерни снимки) остров Молокини, който се намирал на 3,5 мили от нас. Повече за него по-нататък.
Тъй като бяхме уморени, сутринта спахме до късно и станахме в 5:00 местно време. Това ни даде възможност да видим Бетелгойзе почти в зенита — нещо, което е невъзможно по нашите ширини.
След това се захванахме със закуска (бай Ганьо не тръгва току така) и проучване на брошурките със всевъзможни начини приятно да ти вземат парите. Харесахме не един и не два начина, но най-готиният и най-солиден начин беше — разходка с 9-местно самолетче до големият остров и обратно като се минава покрай обсерваториите с най-големите телескопи на света и над самия действащ вулкан Мауна Лоа, където се виждало как тече лавата. Вероятно повечето хора си я резервират тази екскурзия доста от рано, защото ме питаха откъде се обаждам и нямаше много избор на дни (чети по-долу). Фирмата предлагаше 2 полета всеки ден — един дневен и един, при който се гледало залеза. Ние вече това го знаехме от брошурата и бяхме решили че избираме дневния. Мацката, с която говорих, усилено ми предлагаше другия и действително за него имаше места почти всеки ден (от 5 възможни, които си бяхме определили). Това допълнително ми намекна че дневния е за предпочитане и взехме единственият възможен ден за него — сряда. Питаха ни колко тежим, аз рекох — ама не знам в паунди, ще кажа горе долу в килограми. Това не ги шашна, одобриха ни килограмите и два пъти ми повториха, че тяхното летище се намира на около час и половина от нашия хотел, да не съм подценявал, че излитат и не връщат пари.
Обадихме се на Ники да докладваме, че дотук всичко е наред. След това по план подкарахме към Кахулуи (нека го наречем най-големия град на острова) където смятяхме да напазаруваме в Уолмарт. Той изглеждаше досущ като канадския с няколко малки изключения. Имаше огромно разнообразие от пакетчета и кутийки с макадамия — с шоколад, със сол, с карамел, с чесън и т. н. Имаше бира (за който не знае — в английска Канада — само в специални магазини за алкохол). Сред бирите имаше Кирин Ичибан (японска).
Ние взехме каквото взехме, в това число бири, в това число Кирин и на касата — ново двайсе. Искат ми документ че съм бил навършил 21 години. Аз и викам — е, с’я, толко’ млад ли ви изглеждам, а тя — не, вика, ама по закон трябва да се уверя.
След това тръгнахме по така нареченият „Пътят към Хана“. Прехвален и прославен от брошурите, за него дълбоко-мислено се казваше, че целта не е крайната точка а самото пътешествие (The destination is the journey). Хана е град на края на въпросния път и в самия град няма нищо интересно.
В началото на пътя имаше някакво малко градче, където километричните знаци започнаха да отброяват от нула в посока към Хана. Като казвам километрични, те всъщност си бяха в мили. Свикването с милите не е трудно, особено ако всичко наоколо е в мили — „километража“ мери в мили, скоростомера мери в мили в час и т. н. На много места по тоя път ограничението беше 20 мили в час, а на много места,
трябваше да се кара доста по-бавно, заради теснотията и острите завои (с пропасти отстрани).


Имаше десетки, да не кажа стотици места за спиране и изчакване да се разминеш с
отсрещния.
Първо спряхме да видим някакви водопади. Оставихме колата и тръгнахме през тропическа гора. Кеф, екзотика. Огромни листа, странни растения, дето съм ги виждал само по филмите, в които някой Рамбо освобождава пленници.
Имаше едни едри червени цветове с размер на детска главичка (вдясно). На някои места се виждаха едва очертани пътечки към джунглата встрани от пътя. Понякога прозираха и стените на паянтави постройки.
Водопадите, сами по себе си не бяха нищо особено, 10—15 метра пад, отдолу вир. Местни момчета (повечето с наднормено тегло) се забавляваха, люлеейки се на лиани над вира и джаскайки се в него, като им омръзне да се люлеят.
При второто ни спиране край пътя, беше малко по-стръмен терена, имаше пътека нагоре към джунглата, по която тръгнахме. Тоя път с почти никакви хора наоколо. Направиха ми впечатление едни дървета, с мека кора някаква такава на много
тънки слоеве, все едно като хартиени пластове, която туристите масово бяха лющили и на места липсваше до 1/3 от диаметъра на дървото. Пишеше нещо за евкалипт, но останах в неведение дали точно това люпеното е евкалипт или друго. Встрани от пътеката е наистина непроходим храсталак. За щастие нямаше никакви змии или други гадории.
Масово се срещаше едно растение с остри червени цветове, наречено Lobsters claw, т. е. нокът на омар. Има и едно дърво, което си пуска корени от стеблото, за да се подпира ли не знам, или за да смуче повече от почвата (долу).


Казва се Хала и имало най-различни приложения, освен за храна. Халата има женски и мъжки дървета, като женските дават плод, леко наподобяващ на външен вид ананаса.

Има множество дървета които си пускат корени от клоните и висят надолу като някакви бради (снимката горе). То почти всички растения на Хаваите са допълнително донесени от хората. Не само макадамията, за която стана дума, но и бамбука и евкалипта и много други. Гуаявата била, едва ли не, най-разпространеното дърво тъдява и в много случаи считано за вредител.

На следващото ни спиране тръгнахме да търсим някакви уж най-внушителните водопади по трасето. Имаше нещо като морени из иначе плитката река и ние се отправихме по тях нагоре. След като минахме около 300 метра, започна да се чува шум на водопад. Самият той не се виждаше, защото трябваше са изкачим още един праг.

Аз вървях 20-тина метра по-напред, Албена след мен. Когато изкачих тоя праг, пред мен се разкри чудна гледка: Водопад, малко вирче, до вирчето – фотограф с професионален
апарат монтиран на триножник, а под водопада – чисто гола девойка се планцика и позира на фотографа. Явно туй място минаваше за сравнително пусто, та си снимаха спокойно сесията. Фотографа беше с гръб към мен, но моделката ме видя. За да не се притесни, аз ѝ махнах весело с ръка – демек продължавайте си, само минавам... Тя все пак отиде та си сложи бански.

Пътеката продължаваше след фотографа, още нататък, виждаше се че отзад, нагоре
има още един водопад. Спрях при него и изчаках Албена. Преди да дойде при мен, тя направи снимката, която виждате на следващата страница.

Оказа се, че ни очаква истинско катерене, при това на доста кален терен. В най-високата и трудна част имаше въже дълго 3-4 метра, по което се набрахме нагоре. Без него би било невъзможно. Озовахме се на малка 1-2 метра площадка, от която трябваше да се слезе надолу към вирчето на горния водопад. До самото вирче обаче бяха поседнали двама чисто голи и явно доста влюбени, така че решихме да не ги притесняваме и да не продължаваме нататък.

На снимката се виждат тия двамата, явно търсейки път за слизане от въпросната площадка към мястото, където ги видяхме. Вероятно са се движели 10-тина минути преди нас, но как не са ни видели, не знам.

Момичето е по-отгоре, на самата площадка, а катерливия участък минава вдясно някъде зад самия ръб на снимката. Впоследствие разбрахме, че това не са били великите водопади от брошурите, но и тези не бяха лоши.

Продължихме по пътя за Хана и наближихме място където трябваше да има някаква пещера. Пещерата се оказа вече затворена, слънцето беше на залез, но мястото в близост до нея беше много живописно. Нарича се – черният плаж, поради черните скали и черния пясък образуван от тях. Тези скали са си чиста проба вулканична пемза, с множество
въздушни мехурчета из нея, рехава такава материя и доста по-лека от нормален камък.

Там направихме доста снимки, както на залива, така и на палмите зад него. Гледката ми напомни досущ на гледките от сериала “Изгубени” (Lost). Една местна жителка дойде, седна на черните скали и се загледа в залеза. Каза че идвала почти всеки ден. Имаше защо. Препоръча ни да видим една малка пещера на самия бряг, която се образувала от вълните – нещо като тунел в застиналата лава. Тази пещера поне беше съвсем дива и без никакви врати и катинари. Когато стигнахме до нея, навън беше почти притъмняло, а вътре –
тъмно като в рог. Добре че всеки от нас си носеше в джоба фенерче, влязохме и разгледахме.
Цялостното впечатление от черния плаж и пещерата беше някакво такова възторжено-депресивно. Черно, черно, без никакви растения и си представяш това нещо как е текло, как са се срещнали две стихии – огън и вода и изобщо колко е незначителен човека в цялата тази схема. Тази оранжевата точка (долу) съм аз, сред черните скали.

Качихме се в колата съвсем по тъмно и решихме, че сме препълнени с впечатления, за да продължаваме повече по пътя за Хана. Самото каране дотук беше отнело 5-6 часа, а предстоеше и да се връщаме в нощни условия. Към тъмното се прибави и дъжд.

Подобно на бързаците местни жители които изпреварват по завоите от Асеновград за Смолян, имаше и тук такива. Е, по-често по-възпитани тоест не изпреварват току така, просто се залепят на един метър зад задната ти броня. При това положение човек с мерак отбива в страни за да минат и му се разкарат от главата. По опасни бяха насрещните, които за щастие на връщане бяха много малко. Сигурно бяхме последните туристи по трасето, защото виждахме само местни.

Продължението във втора част>>>

Автор: Марио Иванов (оригиналът на този пътепис както и други пътеписи на автора са на http://eclipsemasters.com/personal/memoirs/ )
Снимки: авторът