Венеция...любов моя

Венеция...любов моя

Винаги съм искала да отида във Венеция. Като малка бях слушала за странния град, разположен върху вода, и си мислех, че е много далече и много недостижим. Мислех си за него, но по-скоро пожелателно „ами след време би могло...“, „за медения ми месец някой ден...“. Е, случи се така, че отидох още съвсем млада, и не на меден месец, макар и с любимия до себе си. Уж беше планирано да пътуваме до Рим заради промоциите на самолетните компании, но после дойде идеята — така и така ще ходим до Италия, нека дадем някое евро повече, но да видим нещо МНОГО повече, а именно — Венеция!

Започвам разказа си още със слизането на аерогарата, която е разбира се на „земната“ част от областта Венето, близо до няколко населени места.
Летището е малко, личи си, че е местно. Багажът се бави, но това си е нормално за много места по света. В крайна сметка излизаме от тази част на летището, която е за пътници, и се озоваваме в нещо като фоайе, пълно с репове за вестници и информация за Венеция. Все още не съм изпитала някаква особена тръпка, всичко е прекалено обикновено.
Първият проблем беше да стигнем до градчето Местре, където бяхме резервирали стая. Продадоха ни с охота 2 билета са градския транспорт, но на въпросите как по-точно да стигнем, посочиха в неопределена посока и казаха „line 15“.

Чудесно, но се оказа, че има 2 спирки и 2 линии 15, а там нямаше жив човек да ни каже разликата между двете... В крайна сметка причакахме шофьорите на всяка 15-ка,която видим, и ги разпитвахме, доколкото можем, за нашето място. Единият каза „si, si“ и ни махна да се качим. Само дето от вълнение забравихме багажа долу на спирката, та трябваше отново да проявим своята неадекватност, сигнализирайки с жестове, че трябва да ни отвори вратите да слезем. И тук идва най-милата изненада на Венеция и околностите й- английският е лукс, всеки говори на италиански. Слава Богу, че имаме един международен език — езикът на жестовете. С него си служихме следващите 5 дена, въпреки че да не бъда нескромна, но говоря английски, немски, френски и руски. Явно ще трябва да научим и италиански  Но нека не се отклоняваме.
За да не доскучая, ще кажа само, че в крайна сметка намерихме нашата квартира, която беше много хубава (разбира се, хазяйката говореше само и единствено италиански, не ме питайте как се разбирахме за всички подробности около настаняването).
И тук един съвет към всички,които са решили да посетят Венеция — не нощувайте в самия град, няма смисъл. Много по-скъпо е, а качеството е по-ниско.
В Местре срещу скромните за тамошните стандарти 75 евро за двама получихме огромна двойна стая с луксозна баня. Единственото неудобство е, че до Венеция се ходи с автобус, но той си има разписание и го спазва, сравнително.

Май е крайно време да пристъпя към същината на темата, а именно — Венеция! Още слизайки от паркинга на Пиацале Рома, се усеща промяната във въздуха, в хората, във всичко. Цари огромно оживление, въпреки, че не бяхме там в разгара на сезона. Още ненаправили и 5 крачки и вече сме на първия от стотиците мостове. Гледаме надолу канала, по който тъкмо минава едно вапорето — корабче, използвано като градски транспорт. Веднага започвам да снимам, а приятелят ми разгръща картата и търси пътя към Сан Марко — най-големият площад и най-голяма забележителност на Венеция. И двамата няма смисъл да правим тези действия, тъй като се оказва, че пътят към площада е маркиран и се минава почти отвсякъде, а пък моста, който снимам, не е нищо забележително, в сравнение с останалите. Нататък не знам как да изразя всичките си впечатления... Венеция е смесица от цветове, миризми, настроения... Разбира се, най-интересното в нея са каналите и мостовете. Няма да ви занимавам с цифрите, които може да откриете във всеки пътеводител, но мостовете наистина са МНОГО и най-различни. Повечето са като свод и не много големи, но има и няколко огромни. Всеки мост има свой чар, минаването по него- също.

Ето един случайно избран мост, който не е нещо особено, и тъкмо заради това го слагам:

Не очаквайте навсякъде красота и романтика — ако се отклоните от главния туристически маршрут, ще видите и много мизерия, мръсотия и грозни гледки. Но дори това е част от колорита на градчето. Странно, но местното население не е малко. Личи си по прането, проснато по много от прозорците, и по паркиралите пред повечето входове „лични автомобили“, тоест малки лодки.

Иначе трудно можеш да различиш местните от чужденците в многоликата тълпа. Около пазара и по главните площади хората наистина са прекалено много- гъмжи от викове, смях, музика и всякаква реч. Не са малко и италианците, които са във Венеция само на екскурзия. Красотата на Венеция за мен не е в най-оживените места, а по-скоро в по-скромните и закътани кътчета. Такива можете да намерите много.

Цяла Венеция, по дължина, се обикаля за не повече от час, но ако се лутате без посока из малките улички (често толкова тесни, че за да се разминат двама души, трябва единият да изчака, а ако крачи по-едър човек, минава странично), можете да прекарате цял ден. Няма нищо по-хубаво от това да се загубиш из улиците на Венеция. Така или иначе рано или късно ще стигнеш до табела, водеща или към Сан Марко, или към Риалто, или към Пиацале Рома. Последното, както вече казах, е единственото място в града, където могат да стъпят превозни средства на колела (странно, но не видях дори и велосипеди вътре в града). Колкото до другите две забележителности, заслужават да им се отдели малко внимание, макар че нямам за цел да промотирам туристическите атракции в града, за тях може да се информирате по много начини.

Риалто

е по средата на пешеходния маршрут между Пиацале Рома и Сан Марко. Това е името на най-големия мост във Венеция. Ето го и него:

Снимката, както забелязвате, е направена от гондола. Ако имате поне малко пари в излишък, не пропускайте да се качите на гондола, това си е традиционно за Венеция, пък даже и малко банално, но със сигурност няма да ви е неприятно  Гондолите минават точно под моста Риалто, тъй като тук е основен маршрут за всички превозни средства. Всъщност това е Гранд Канал, най-големият канал там. Близо до Риалто е пазарът, за който споменах, с особено изобилие на сувенири.

Другата класическа забележителност, която няма как да пропусна, е

площадът Сан Марко

. На него се излиза малко неочаквано — минаваш през един тесен свод, незабележителен с нищо и изведнъж...се озоваваш на площада, който няма как да сбъркаш. От сравнително високо площадът изглежда така:

От размерите на тази снимка обаче едва ли виждате основната атракция на самия площад- хилядите гълъби, които с охота кацат по хората, предложили им малко трохички, за да направят страхотни снимки (помислете само как изглежда човек, на чиято глава са кацнали два гълъба, а на раменете и ръцете му- десетки...).
На снимката виждате базиликата Сан Марко, която честно да си кажа само отвън е нещо забележително, и часовниковата кула, от чийто връх се откриват наистина невероятни гледки, които за съжаление не можаха да се поберат в обектива на фотоапарата ми, за да ви ги документирам.

До базиликата се намира прочутият Дворец на Дожиите

, от който най-забележителното като че ли е Мостът на Въздишките. Успях да се прилепя до един германски екскурзовод, за да разбера, че се нарича така, тъй като по него осъдените на смърт минавали, преди да си отведат към гилотината. От този мост те можели да видят своите близки, които стояли на отсрещния мост, за да се сбогуват, макар и отдалеч, и въздишали за последно... Дори Казанова е бил затворен там, но е успял да избегне случващото се след моста, като е избягал. Разбира се, не знам колко от нещата са истина и колко — легенда, но ето ви и самият мост, който се вижда, като се заобиколи площада от ляво:
Не виждам смисъл да затъвам в подробности за всяка една забележителност поотделно, тъй като църквите и музеите са десетки. Интересно ни беше като си направихме екскурзия с вапорето до един от близките острови около Венеция — Мурано, известен като „остров на стъклото“. Самият остров не е нещо по-различно от един по-беден квартал на Венеция, но пътят дотам си заслужава.

Става ми малко тъжно, тъй като смятам да привършвам с разказа си, а по този начин — и с мисленото си връщане към Венеция. Каквото и да си говорим, то трябва да се види, да се почувства. Усещането, докато си в този странен град, е някак упойващо, едновременно успокоително и превъзбуждащо... не мога да кажа, че като пиша това, изпитвам носталгия, защото Венеция не е мое родно място. Какво тогава? Може би копнеж и болка по красотата и романтиката, които сякаш само можем да наблюдаваме, без да можем истински да ги имаме...

Автор: Ани Василева
Снимки: авторът