Из Балканите (2): От Черна гора през Албания към Струга

Черна гора, Котор, Будва, Албания, Тирана, Шкодра, Охрид, Македония

Нашите двама авантюристи, продължават пътешествието си из Балканите. Авторът на този пътепис към този момент е най–възрастният пътешественик в нашия сайт. (първа част е тук>>>)

След Котор, в дъното на фиорда предупреждавам Иван, че следват жестоки серпантини докато изкачим планината, а неочаквано пред нас изниква тунел и преминаваме (без пари!) под баира за минути. Миналата година го нямаше!

Черногорци, ако шосето Шипка — Габрово беше тяхно, да са пробили отдавна тунел...

Вечерта се квасим на плажа в Петровац. Най–чистата вода, каквото сме виждали. Утешаваме се, че нашият пясък е по–хубав. Което си е. Злобеем, че след къпане в солената им вода трябва обезателно душ че побеляваш от сол. Но душове си имаше. Без пари.
Водя Иван по крайбрежната улица, където на една къща имаше надпис „Хладно пиче“ – Студени напитки, по сръбски. Но надписът го нямаше.
Следващият ден — на юг. На паркинга в Бар моето место беше заето от стара ръждясала „Фича“, а в супера красивата престъпно млада (младата, престъпно хубава) продавачка била отишла да учи нейде в Словения.
А в магазина кой ще работи?!?

Вече не е там:-)

Няма какво да стоим повече в такъв град? Едри мъжаги с лъскавите жилетки ни сервират сръбско (турско) кафе и отпрашваме за Улчинь, най южния град на Черна Гора, откъдето да почерпим, ужким, информация от местните албанци, както пише в интернет. Но на никого на фланелката не пише какъв е: черногорец, албанец?
Стори ни се провинциално и прашно и продължихме по един тесен, криволичещ асфалтец за албанската граница. Два – три фургона с никаква кола наоколо беше граничният пункт. Черногорци ни пуснаха лесно. ОНИЯ какво ли ще ни правят!..

А ония се залепиха за задното странично стъкло на колата с карта на маршрута ни и списък на градовете, които имаме да посетим и изпаднаха във възторг от българския пенсионер! Взеха ни 10 евро за „виза“, но и документ (не като на Малко Търново) ни дадоха.

И вече сме в Албания

Сещате се — български коли не се мяркат. Спираме край първото селце. Някакъв стопански двор. Обаче — къщите нови, чисти. Сигурно ще е като за пред хора от Европейския Съюз: аз, Иван...
На баира — бивша радарна станция на Енверходжевите войски, а сега преотстъпена на американците, че тия иранци знаеш ли ги откъде ще пратят ракети!(Същото и с подобна станция над Копаоник).
Скоро минаваме по несигурен мост над голяма река, изтичаща от Шкодренското езеро — Бояна. То в нея нейде се влива и Църни Дрин и нейде изтича в морето.
Во Охрид един рибар разказва, че възрастните екземпляри от знаменитата местна пъстръвка по река Църни Дрин, през адриатическо море, Гибралтар и прочее морета и океани хвърлят хайвера си край бреговете на Сарагасово море.
А новоизлюпените поемат към Охрид по обратния път. Кой знае, може и да е вярно — куцо и сакато сака да оди во Македония, дето жито као дренки, дренки – као сливи, сливи – као лубеници...

Шкодер, Шкодра

— албанците си изговарят всеки на свой вкус и не си придирят за това. Скутари — по италиански. Спираме в центъра. Познатия от Гугъл площад. Само че на живо. Дечица – симпатяги ни говорят на американски „хай – бай“, което приемаме за „здравейте“. Доброволец – гид с Мерцедес ни води в най–солидната в Шкодер банка. Ето я банката, сочи една сграда, ей го банкерът — сочи мургав магуровец, който ни сменя евро за леки по най–добър курс. „Банката“ му е един чадър и две щайги, на които е „документацията“.
На тротоарите, направо върху плочките купища дрехи втора употреба. Някой приближи и ги побутне с крак. Сега като си припомня, май че цялото население бе облечено от същите „магазини“. „Търговците“ пердашат домино под чадъра край автентичен бункер, каквито ще видим още не малко. Олющени фасади на познати „блокове“, приличащи на мокри кашони с климатик и сателитна антена, обаче. Вземете един скапан, ама много скапан български град от 70-те години, натруфете го с антени и климатици по стените, разкопайте улиците и пуснете по тях колкото могат да се съберат мерцедеси — ето ти го — Шкодер!

Още край река Буна направихме първите разчети на процента Мерцедеси от автопарка. После още много пъти. Казаха ни, че в тримилионна Албания имало повече от два милиона леки коли. Не по–малко от 9 на всеки 10 са марка Мерцедес!

Тръгваме за Дурес (Драч)

По разказа на руски турист отпреди 4 години, пътя от 120 км. със следи от асфалт тук–там са го изминали с автобус за десет! часа. Ние го минахме по отличен асфалтов път за час и половина. Като превишавахме скоростта с по 60—70 км. ни спираха строги „катаджии“ и питаха...защо сме на фарове, да нямаме проблеми? Или пък даваха знак без да ни спират да намалим бързането.
Насърчени от това, че катаджиите са арабии, карам все по–нахално и след като отнех предимството на един мерс чуваме нещо като „мадре туа“. Чак в Свиленград при подобен „подвиг“ го чухме на български — твойта мамка!.. Не ни бият само заради белите алаброси...

Дурес — един напълно гръцки (италиански, испански) град. Обед е и нормалните средиземноморци са вкъщи на хладно. Няма с кого дума да си кажеш, а така ни се говори албански... Само в магазините за компютърна техника тук–там можах да попитам нещо на английски. Иначе — албански знаят всички. Без нас. Иван непрекъснато благодари с „мерси“ и ме дразни че го вземат за французин, а пък мен за руснак...(Царица Йоанна, като й подарили агънце в Ямбол все повтаряла: Благодаря, благодаря...
– Личи си, че е чужденка! Не може ли да каже едно българско мерси?!)
Пием бира. Навсякъде ни се перчат с Туборг, Варщайнер, Будвайзер. Ние пък искаме само местна бира и ги учудваме.
Пътят ни е на юг към две интересни градчета. Берат, (Берато, Берати – избирайте си) — градът на хилядите прозорци. Една теснина на реката Осумит и от двете й страни по едно Велико Търново.

И Гирокастро (Гирокасттьор и т.н) — градът с каменните покриви и шарените паважи на стръмните улици.
Обаче.
В планините сред нефтени кули и помпи – качалки привечер се изсипа пороен дъжд с кални и каменни потоци от склоновете. Улучих едър камък и нещо зловещо изтрещя под колата. В картера имаше дупка да влезе охранена котка. Измислете по–хубава авария на автомобил. Вдигнахме капака с лошави мисли...и спира веднага до нас мургаво момче — с Опел, и пита на албански: „Проблема?“. Проблема — отговаряме и ние на албански.

Дали знаем гръцки, италиански? Той бил работил в тези държави. Да, ама само непечатни думи ни идват на ум от речника. Нейсе, изтегли ни до близкото село Ballsh в сервиза „Томи“. Така се казваше нашият спасител. За 4 часа демонтира картера. Не че няма опит момчето. Не бе пипало Форд!
Кибиците от кръчмата идват да помагат и да видят хора от Европейския Съюз...
Томи ни отведе в мотел като ни спазари за някакви чинкуеченти — чинкуанти, които взехме за 15 и малко се зарадвахме. До сутринта. Когато хазяйката ни написа на салфетката 50! Еври! Нищо. То болният на легло се лекува, както казва Иван... Че и две евро за нещо като кафе.

В осем точно дойде Томи с фирмена фланелка и приятел със сносен Мерцедес и тръгнахме по държавата Албания за картер. Знаех си, че не може да има такова нещо по морги и магазини от нашата марка, но Тони упорстваше. Намери най–после един, но от дизелов Форд, който не ни подхождаше...
Виж, от Мерцедеси — стотици картери за всякакви модели... Накрая ни го завариха с аргонов апарат, без аргон и на чешмата показа, че не тече. 20 евро.

После обратно — общо около 300 километра! И за един час го постави. Питам: хау мач, посе ине, сколько стоит?
– Ниенти! Типота! Не щат пари! Не щат бира, нито препечената иванова ракия. Не пиели. Давам им 50 евро. Обменяме си адреси. На случай, че отново пробвам картера си в албански камък...
До Гирокастра 90 километра, но и много камъни. Не само на покривите. Тони вика, идете и разгледайте Берат! Тръгваме.
Разглеждаме пейзажа край пътя и по–встрани: В планинската страна Албания има, и то много, плодородни полета и са обработени като английски ливади.

Орли — Шкиперия означавало страна на орлите, (Орландовци, значи?) — не видяхме, освен по портите на къщите, от камък и бронз и на знамето им — с черна боя на червен плат.
Иван философски отбелязва:

–Моньо, ти в България да си виждал лъвове?

С увереност твърдим: в Албания 95% от селските къщи са НОВИ! Били получавали пари от работещите в Гърция и Италия. Че малко ли нашенци работят в Англия и Америка. Що не пращат пари за нови къщи?

А край пътя — магазини за дребна селскостопанска техника, каквито и в Гърция не видях! (Многобройните хангари в Гърция „Епипла“ в полето не продават трактори, а мебели.) Едва ли някой би правил магазини за стока, която не ще се продаде... На всички къщи (селските, де) — слънчеви инсталации с неизменния син варел високо над покрива. Сигурно се къпят всеки ден...

Един паралел със Сърбия. Голямо количество започнати и незавършени, неизмазани и без прозорци къщи. Като правило, завършен е долният етаж — автосервиз. Горният — не. В Албания — обратно: Завършват горните два за многобройната челяд, после долния бизнесетаж. На разстояние от Бургас до Минерални бани ще има, примерно, 20 — 25 бензиностанции и още толкова автосервизи! Те и мерцедесите се развалят.
И от Гугъл се вижда: всички що годе достъпни баири са терасирани преди 40—50 години и засадени с маслинови гори! Навсякъде! (В една държава с много маслини по баирите, не помня къде беше, купихме опаковка...турски маслини. В Турция, пък, не можете да намерите китайски стоки. „Ние самите сме си китайци“, казват).

То, ако човек е инициативен, да купи гръцки маслини в Метро по 4—5 лева килото и да ги „шитне“ в Гърциа по 6—7 евро! както вървят там...колко картера може да купи.

Албанските магазини приличат малко на нашите от преди 10—12 години. Всичко разливат, сипват и теглят на тезгяха. Малко пакетирани стоки. Три–четири пити кашкавал нарязан на резени с метнат върху тях влажен тензух завършва интериора. Инак има всичко. Зеленчуците там, а също в Македония, са от старите добри сортове. Не впечатляват с вънкашност, но с превъзходен вкус.
В Румъния преди 30 години на пазара в Брашов производители на домашен кашкавал (кашкавал е румънска дума) го предлагат в големи правоъгълни тави. Сигурно още неузрял е, като меко сирене. Една циганка (защо всички румънци имат нещо циганско?) бръква в легена с немити от сватбата си ръце, близва от кашкавала и връща остатъка обратно. Търговецът ловко го замазва с шпатола и повърхността е отново привлекателна за...рояка от мухи, на които никой не обръща внимание. Били ни изпреварвали мамалигарите!..

В Берат влязохме в един „Фаст фууд“ и посочихме от витрината кълцано месо в палачинка.
— Ама — булгари? — ще направи, човекът, плато за нас и поднесе такава вкусотия, че не вървеше без бира. Затруднихме го с желанието си за албанска, но имаше. Гледаме срока за годност. С тия всенародни въздържатели може и да не зареждат алкохол всяка година. В Турция и Албания не търсете, превъзходната иначе, боза в летните месеци. Вкисвала се бързо.
(Като занесох на вилата му — Св. Влас, Инцараки — италиански оцет „Балсамико“ – Иван забелязва — той редовно изчита етикетите — „срокът за годност е такъв, че ще го ползваме и на по 95 години като станем.“ Да, ама ако остане! Това — да не се сипва оцет на домати — отпада! С „Балсамико“-то и сладолед може да полееш! Толкова е вкусен и дава файда! Докторите му забраняват захар. Оцет — неограничено! Иван направил таратор на внука си, като използвал италианския чудо – оцет. След седмица малкият бил на ресторант с родителите си. Поръчва си:

– Таратор, моля, с две–три капни „Балсамико“, като ги слага в шах... Акселерация!
Влезе и един полицай, комуто беше сервирано като на нас, но не видях да плаща на излизане. Да не забравяме на кой полуостров сме!
Попитахме за хотел и ни сочат голяма сграда. Сигурно, 60 евро. Не, ние искаме приват соби. Поведоха ни по едни стълби (Иван не обича повече от 10 стъпала) и ни намериха хазяин, работил в Такома и Хамбург, та се разбрахме. Фаик каза, че е православен. Иван беше отишъл за багажа и не видя хазяйката, чиято външност показваше че този Фаик разбира от жени...
Собата — апартамент в стара отлично реновирана къща: в антрето пералня Сименс, стая с телевизор Сони, контакти за Интернет (казват в Албания бил безплатен), чудесни легла от масивен махагон, кухня с мивка от алпака, но в кафяв фладер, като мебелите, с мелачка за боклука, банята с гранит, мрамор и испански теракот. Тоалетната чиния — като биде — без капак, с мюсюлманско промиване. Всичките тези четири–пет звезди — 20 евро на вечер! Не ни се тръгва, почваме да ги намразваме доматите в Свети Влас...
Към тръгващите за Балканите съвет: не ходете по хотели! Питайте за циммер, комнаты, соби на кирия, румс и прочее частни стаи — и по–хубаво и по–евтино.
Берат — градът на хилядите прозорци — гледай снимките. Много лесно е било да го нарекат така. Прозорците по фасадите на белите къщи къде трябвало и къде не — навсякъде. Нашата квартира я има на снимка в И–нет.
Като я гледам тази еднаква сръбска, българска, албанска...национална, възрожденска архитектура, все си мисля, че си е баш турска. За 500 години са научили раята си да строи по техен тертип и подобие.
Да не спорим по въпроса!
Връщаме се към Дурес по друг път. (Иван цитира Ленин: Мы пойдем иным путем!)
Магистрала, на която й липсват само оградителните мрежи. По средата — бетонова преграда — да не се блъскат челно Мерцедесите.
На 15—20 км. от Дурес отляво на шосето е Йонийско море. В тази ивица се строи усилено като в Слънчев Бряг. Иван намира, че повече спазват нормите за отстояние на хотелите един от друг. Но имат време... Инак, морето не е даже до колене. Далеч навътре е плитко, плитко. Пясъкът не е по–хубав от нашия. Чадъри — и нови и такива от камъш отпреди 40 години. Нагъсто подредени платнени шезлонги. В началото на юни — тук – там някой и друг руснак.

В Тирана най–добре е да не влизате

На 15 км. от центъра започва такава тарапана на коли, камиони, моторетки — само „Виа Игнатия“ в Солун, която, казват, започвала в Дурес, може да я конкурира... Може на оживена улица да спрат две насрещни коли и шофьорите да си беседват за нещо свое. Движението спира. Никой, обаче, не протестира и не прави нерви!

Добрахме се някак си до центъра. Заобиколихме площада със Скендербег, чийто паметник на кон вместо на възвишение е в една широка и дълбоко вкопана в терена яма – градинка. Мавзолеят на Енвер Ходжа — грамадна пирамида — не е съборен а ще го правят най–голямата в Европа дискотека. Жалко, не стигнахме до него.
Правителствените сгради окичени с американски знамена по фасадите — чакаха Буш!
По второстепенни улици — доста съвременни и оживени, налучкахме пътя (в едно кафене любезно ни упътиха по картата, а като питаш за тоалетна, те водят до вратата) за Елбасан. Градът на черната металургия. Иван проведе някаква беседа с албанка от малка лавка, която плетеше чорап на една кука. Каза, че била много интелигентна. Как ли е „интелигентен“ на езика на пръстите?
Петдесет километра път средна хубост, с излишни на места завои, като достигаме баири от около 2000 метра височина. На билото овце и равна поляна, където поиграхме (правим се европейци) голф. Що ги мъкнем тези стикове? На чобаните не им прави никакво впечатление, обаче. Диваци!
Фотографираме поредните бункери — неотдавнашен символ на безстрашните орли – албанци. В страната на три милиона хора е имало 700 000 бункери с картечни гнезда! Поочистили са ги. Но има и за снимки на туристите.
Спускаме се в долината на река Шкумбинит, която тече в посока от Македония към Адриатическо море и скоро сме в центъра на Елбасан.

Шофьори на таксита крещят:

–Кьорче, Тиране, Фиери.

Набират пътници за микробусите. Обаче: от колите, от кафенетата, от телевизорите се лее...българска чалга!

Невероятно! Няма „сръбско“, „гръцко“! — български фолк! И си тананикат хората наши кючеци!
„Ти ако искаш да ти кажааа, ела със мен в гаражаааа...“
Сякаш сме в „Шоуто на Слави“....
Под чадърите на една бирария черпим младо албанче, говорещо македонски. Било работило там. Според мен — чист косовар. Нейсе.
Работи като полицай. Парите малко.

–Нема живот без пАри. (Открил Америка!) У нас — кой има пАри, има много! Кой нема — нема нища! — бяха сентенциите му за живота.

И о!, радост за душата българска: освен нашата чалга, която ни сближава, тия от Албания въртят глава за отрицание, или съгласие точно като нас! Симпатяги! Трябва да си патентоваме тая работа в ЕС, заедно с луканката, ракията и киселото мляко.
Решаваме, че крепостта току до площада ще я разглеждаме друг път (малко ли сме ги гледали разните крепости!) и потегляме за Охрид.
До границата около 80 километра идеален път. В градчето Перьонес, недалеч от границата с Бивша Федеративна Република Македония — Ало, братя – македонци, как ви харесва дългото име? — харчим последните леки за албанско вино. Магазинерът знаеше езици и услужливо ни помогна. Прашни бутилки бели и червени вина. Никой, май, не пие в тази държава! Поради незнаене на албанския сме купили и олио. Не сме на загуба.
Хайде сега, питайте как живеят в Албания, де.

На такива въпроси отговарям с умния контра – въпрос на възрастния румънски професор Теодореску на халба бира на северния бургаски плаж:
„А ти ми кажи как живее твоят съсед?“
Вие да знаете?

В Сърбия — стари ръждясали коли „Фича“ на по 30—40 години. Купища железа от стари коли. (Цигани ли нямат?). Това — джипове, Бе еМ Ве-та — много рядко. А заплатите им доста по–големи от нашите. Как става тая? Как живеят? Казва ли ти някой! В Метро в Бургас лете сърбите купуват антифриз и зимни обувки...
В Словения — само малки фиатчета, опелчета, фордчета... Обаче — всичките! абсолютно нови!
И работят словенците квалифицираната работа. Останалата е за сърби, македонци, албанци — „негрите“ в Словения.

Продължението в част трета>>>

Автор: Симеон Тодоров

Снимки: авторът