Моите Родопи (1)

Когато получих този разказ по мейла ме засърбяха ръцете да отворя рубрика „Лигата на разказвача“, но после реших да не плагиатствам от Капитал с името за рубриката;-) Но този разказ си е точно за тази Лига.
Авторът е 73-годишен бургазлия, фен на интернет – изръшкал половината свят. Това е първата му поява на този блог – в скоро време очаквайте тук приключенията му из Балканите и Узбекистан.
А сега – приятно четене:

Дойде ли лятото, с учудване се вглеждам в щастливите физиономии, надничащи от коли със смолянски, кърджалийски, софийски номера. Бързат да се потопят в потната жега за някакъв си тен...
Ние — в обратна посока!

За пръв път видях Родопите през 1952-ра година. На лагер край Батак, Света Петка. Интересно, че и в соца си беше „света“, за разлика от Свети Влас, който бе прекръстен на Влас, просто.

Косихме и събирахме сено на баташките ливади, залети сега от едноименния язовир. Правихме вечерни проверки преди лягане. На тържествена проверка, точно като се изреждаха имената на загиналите за Свободата, един лагерник...пръдна!
То, менюто в стола — боб със зеле, зеле с боб, рядко — боб със сарфалада (според Иван, възбуден кренвирш!) — предполагаше такива излагации и не устискало другарчето ни.
Правилно предполагате: изпъдихме го начаса от Лагера.
Още едного изпъдихме, защото нощем (в палатка — 16 души) тайно си хапвал изпратеното от баба му калъпче Нуга халва! Това си беше чиста проба проява на дребнобуржоазен егоизъм.

Ходихме в поход до партизанския лагер Техеран. Връщахме се в тъмното. Да скъсим маршрута, се спускаме в стръмното по задник по боровинкови храсти и дупетата ни станаха червени като маймунски.

Още тогава си казах: това е моята планина! Леко заоблени била като хълбоците на излегнала се мома Тодора (арматурното табло на Маздата ми — същата линия бедра-талия, както сподели една стопаджийка), изобилие на ягоди, малини, боровинки, гъби. Иван, пък го изпразни от риба този язовир Васил Коларов (Беглика?).

Като работещ в Нефтохим без проблеми вземах по десетина карти за почивка на море и ги изпращах до Профсъюзите в Смолян, Пазарджик и ония автоматично изпращаха планински карти. Раздавах на приятели, които не се бяха сетили за взаимно изгодния чейндж. „Контрагентите“ въобще не ги видях никога. Чисто виртуална работа.
На Чаира — нито още Рила, нито вече Родопи — летувахме в триетажна къща, прибрана от властта от талантливи габровци, намерили начин да секат...петолевки. Цели чували!"Секачите„ — също прибрани. На Юндола — във вилите, национализирани от пловдивски фабриканти-изедници. Също над Пещера.

Преди година замръкваме на Юндола с жена ми и няма места в приличния хотел на селскостопанската академия. Виждам, всичките ключове окачени в рецепцията, но за нас няма. Вечеряме тъжни в ресторанта край пътя. Наблюдава ни, с гърба си усещам, един грамаден мъж с гънки по врата и много „растителност“ по сплесканите уши. Пита какъв е проблема. Вдига телефона и нещо разпорежда. Остава да си изберем предпочитано изложение, етаж и т. н. Дава си визитката: Александър Томов! Олимпийският! Заговаряме за Продан Гарджев, с когото често седяхме на по бира пред сладкарница „Бреза“ в Бургас. Поздрави и прочее. След няколко месеца им дадоха на шампионите по-добри пенсии, но Продан почина.

Като тръгвам за Родопите (въобще като тръгвам) рядко пропускам крайпътно заведение. Както кучетата — дърво, камък, пън...

Първото кафе + нови вестници — на Петолъчката. С франзелите столистници. Тоалетна. Макар че с нищо не може да се сравни един „теферич“ под някой орех край пътя...
Преди години спрях по такъв повод до Казанлък и охлаждам крайпътните храсти. От колата Васил Петров пее „Играчи, играчи, а просто играчки в ръцете на майка-съдба...“ Бегом в колата да хвана текста.

Следващата година на същото място, при същите обстоятелства...пак той! Пак същата песен! Вярвайте-не вярвайте така си беше. Картера да ми тресне, ако лъжа!
След Сливен, ако наближава десет, вдясно под вятърната перка — Шатото на един частен винпром. В дегустационната зала може да пробваш вината им (без пари!)
Поръчвам си „Сливенска шефка“ за около 100—120 промила и водим беседа за виното и вината. Вината ще я определи КАТ, ако прекаля.

В България, извън общоевропейские сортове: каберне, ркацители, алиготе и пр. имаме поне три чисто наши сорта: Мелнишка широка, Станимъшки мавруд, и Сливенска шефка. Само у нас ги има! Те се пият съответно със своите мезета, но друг път за това.

В Нова Загора — никакво спиране! Тук жена ми се оплеска с разтопен сладолед и градът е намразен. Навсегда! и Forever!

Звъни телефонът. Обажда ми се един от двамата братя-каракачани от Речица, сега колеги в Сливен. Много добре си развиха бизнеса с Гърция. Мярнали ми колата. Връщам се. Сядаме да пием кафе (колко ще станат днес?!) и си бъбрим. Влезе млад русоляв поп и седна с единия брат на съседната маса.
След малко нахълта инкасаторът на „Водното“ и размахва фактури за нам колко си месеца.
-Ще ви спра водата! Такива-никакива!...
Аз не ги обичам тези образи. Започвам по човешки:
-Кажи, ако обичаш за коя вода плащаме — язовирната, или сондажната? Каква обработка прилагате? Хлориране? Озониране? Пясъчните филтри с кварц ли са или диатомит? Каква е мътността, РН-то? Консистенцията? Тиксотропията?
Май прекалих, но инджинерът по водите съвсем се вкисна! Грабна кочаните с фактурите и изчезна....
Попът, който внимателно следеше беседата ни, стана дойде до нашата маса и рече:
–Синко, аз тука за едни пари бях дошъл. За църквата. Но като си представя, че може да ме погнеш по Евангелието, си тръгвам...
Жена ми предупреждава:
–Моят, което куче го залае, побеснява!..
Забравих да кажа. Правех малък бизнес с момчета от Симферопол Купуваха от мен дограма, кашони със „Севън дейс“, возеха ги веднъж на 10 дни с АН-24. Този ден (петък) ги посрещах–изпращах и затуй закъснях за моите Родопи.
Наближавам Стара Загора. По мръкнало. Преди няколко дни убили някого в „моя“ хотел „Верея“ и не ни се нощува там.

Хващам надясно към Казанлък. Пътят отличен. Васил Петров може пак да запее оная песен, затова изключвам радиото и не спирам.
Места в новия хотел колкото щеш. Мятаме куфарите и — на вечеря в Енина. Там има малък симпатичен битов комплекс — езерце, тревичка със зайци, сърнички наоколо. Хубава кухня.

През 1967-та пътуваме в командировка до Габрово с Шкодичката на един приятел. Пътят — два дни! Да не обяснявам какви бяха шосетата. Замръкнахме в Казанлък и ще нощуваме в хотел „Роза“. Вечеряме пак там. На четвъртия стол седна без да пита местен хегемон. (Приятелят ми от Москва Володя обяснява, сочейки пияните мъже по улицата. Хегемони: от „хегемония на пролетариата“.)

Да стане разговор, редя: Я, какъв град е Казанлък! Чист въздух, наоколо тъпкано с история, вода — ей я Копринка! Центърът на Родината. Защо да не преместят столицата тук!?

Хегемонът се ококори и подвикна към съседните маси:
–Чухте ли го какво каза този! Трябва да повтарям, но не се чува. Смъкват покривката от съседната маса и ме качват да изложа „съображенията“ си.
Аплодисменти! Присвояват ми званието Почетен Гражданин на Казанлък и, понеже вече затваряха, вкупом караме (целият КАТ техен!) към Крънското ханче. Пак плюскане-пиене. Не ми е по кефа и се изтягам на мечешките кожи по пода. Наоколо стадо котки... Усещам, нещо ме лази по ръце-крака, а стопанинът пояснява: А, това са бълхи!
Към четири сутринта нов подвиг: Отиваме в Енина, където някой си развъждал пъстърви. Да ги опитаме. Будят човека, по долни гащи вади риба, стъкмява скарата...
Оттогава я помня тази Енина!
Ако ви викат в „Капитан Дядо Никола“ в Габрово да дойдете с Шкода от Бургас, тримата с Венета и Николай, и протестират, че във вашия полистирол имало влакно от асбест, повреждал екструдерите им — палнете този асбест със "Зипо"-то. Щом гори — значи е коноп от чувалите! Им!!
И настаняват ни на единствената свободна маса. Поръчваме. На съседните три, събрани заедно — породисти мъже, и жени, които не ми изглежда да са им съпруги — прекалено галантно се държат към тях. Чувам песни: „Am Brunnen vor dem Torre...“, „Шумел камыш, деревья гнулись...“, „Черен влак се композира“...
На масата им — няколко купички с черен и червен хайвер! Един от компанията им възкликва по руски:
–Какое кощунство! Икра с белым хлебом! (Немецът: — Das geht nicht!) Эх, сейчас бы буханку темно-серого!...

Аз приближавам и питам дали мога да им услужа с черен Бородински хляб! То че може — може! Но откъде ще го вземеш, чичка?

Отивам до багажника и донасям черната тухла „Бородински“. Игорь, моят клиент по бизнес ми носи редовно със самолета от Симферопол.
Келнер, пиши сметката на тия при нашата! Премести масата!
Режат хляба на тънки филии, мажат маслото и се получава то, что надо!
Хубавите работи — помня от Иван — бързо свършват! Ще се яде хайвер пак с бял хляб...
–Аман, викам, недейте! Ще донеса още! Вече ми вярват, защото чудото веднъж е станало.
Нося втората „тухла“ с втъкнат в нея нож, който ми пробута сливенски циганин на петолъчката:
–Чиста неръждавейка, бате: Х18Н9Т...още латиница...
Измъква тарторът на групата ножа от самуна и казва:
–Хлябът е истински! Кисел. Затова е ръждясал ножът! Който пък е от АСт3 — не повече.
Ама, този в метало- хлябо-знанието е далеееч пред мен.
То му се и полага на технолог от „Арсенал“, който прави Калашници. Останалите — от Кинтекс и подобни кантори. Дамите — с неизвестна марка и произход, но хубави всичките.
Такива, с такива заплати и кофи хайвер могат да поръчват!
На другия ден жегата започва от сутринта. Бързаме да претупаме Пловдив и Асеновград, че след Асенова Крепост — друг господ! Трийсет и шестте градуса стават 25—20! Сега бързането е вредно, даже. Целта е толкова широка — Родопите! Че е трудно да ни се размине.

Прасковите, които продават от малката овощна градина все не свършват. Явно ги возят от другаде. Но си плащаш за „току що откъснати“...(Във филма „Волга-Волга“ келнерът изпусна в праха печеното пиле. Поотупа го и го сложи отново в чинията. Клиентът пита: -Пилето прясно ли е?
-Разбира се! Току що тичаше!...)

Край пътя всичко е по-скъпо, казва Иван. Само крайпътните моми — не.

На Бачковския Манастир се спира винаги. По-грешните от нас — жените — ходят да палят свещи и замолват греховете. Останалата половина — Иван, аз — на сенчеста маса край водопада. Повествованието е събирателно и напразно ще питате за действащите лица... Като се върнат грешните, пречистени и опростени, сме изяли и салатите и шишовете. Кафе им е достатъчно. На Наречен ще им вземем мекици с айрян.
На пазарчето след курорта се продава турски Смилянски боб. Ще ви излъжат обязателно. Смилянски — само в Смилян. От проверени хора! Като го сготвите — никакви тържествени проверки!

Чепеларе можем да го подминем спокойно. Щото там винаги ме засича една състудентка и ми разказва стари истории.

Предстои да проверя нещо, на което ме учеше Иван.
Който от вас е гледал стари романтични любовни филми е виждал такава сцена:
Той и Тя. Замък, камина. Кандърми. Не, та не! Навлякла десет фусти, корсети със стотици копчета. Не се вижда решение в обозримо бъдеще.
Но изведнъж гръмва гръм! Светкавици порят небето! Дъждът плиска по первазите! Прозорците се чупят и дългите пердета се веят из стаята...
Тя обезумява от страх. Хвърля се в обятията Му! Летят с трясък копчета и ципове! Охлабват се ластици! И работата „заспива“.

Знаете, че в околността няма замъци, че и да чакаш такава буря — може да остарееш! Иван съветва:
- На три километра след Чепеларе, в посока Пампорово, има високо над терена една тръба сто — сто и петдесет милиметра. От нея шурти силна струя вода. Личността до теб, след многобройните завои е задрямала и нищо не усеща. Свиваш на това сакрално място вдясно, позиционираш колата точно под струята!
Разнася се страховит тътен! Нищо не се вижда през стъклата! Потоп! Потрес!
По-нататък — като в замъка!

To be continued...

Автор: Симеон