По Великден из Сърбия
Сърбия – толкова ни е близка, а същевременно толкова малко знаем за нея... Доста българи, в това число и аз, са пропътували хиляди километри по различни кътчета на света, посетили са куп забележителности на най-невероятни места и могат в детайли да ви упътят как да се доберете до тях. По-голямата част от тези хора обаче изпитват трудности да назоват три-четири сръбски града, камо ли пък да споменат и някакви „забележителности” в тази съседна нам страна. Жалко е, че толкова малко интерес проявяваме към това, което ни е буквално пред „прага” на вратата... Този блог донякъде действа като изключение потвърждаващо правилото. Именно с цел да намаля поне малко това „непознаване” на съседите ни реших първият ми пътепис да бъде посветен на Сърбия.
Преди около година бях попаднал на една статия за някаква стара църква в някакво си затънтено село наречено Долна Каменица (Сърбия), построена по нареждане на видинския цар Иван Срацимир. На неясната снимка придружаваща кратката статия се виждаше малка каменна църквица с две кули – досущ като умалено копие на някоя готическа катедрала. Заинтригувах се аз от този странен обект и веднага потърсих информация в интернет. Село Долна Каменица се оказа някъде между Пирот и Княжевац, в подножието на сръбска Стара Планина. Реших, че когато имам повече свободно време ще „отскоча” да я видя – какво пък толкова – по-близко ми е дори отколкото да ида до Пловдив...
И ето че няколко месеца по-късно, на 8 април 2007, навръх Великден, някъде към девет и половина сутринта се запътих към Калотина. Пътят (а и самият град София!) беше изключително спокоен и за по-малко от час успях да се измъкна от столицата и да се добера до границата, където имаше не повече от 4-5 коли чакащи да преминат в посока Сърбия.
Времето беше изключително хубаво и пътят от Цариброд до Пирот (изминаван от мен многократно) ми се стори направо „живописен” – едни дървета цъфнали, едни зелени ливади, въобще – „права дивòта” както биха се изразили братята сърби.
Както и да е, стигнах Пирот и дойде един малко по-деликатен момент с намирането на пътя за Княжевац – ако решите да пътувате в тази посока, не минавайте през Пирот (защото рискувате да се объркате), а продължете към Ниш по околовръстното (през тунела покрай крепостта) и след 4-5 километра вдясно ще се появи табела КЊАЖЕВАЦ и до нея една по-малка с надпис „Манастир Темска” или нещо подобно. Пътят от Пирот до Княжевац е наистина изключително живописен (поне през пролетта), особено в отсечката до с. Базовик, което остава вляво – минава се през едни цъфтящи овощни градини, крави пасат тъмнозелената трева, сеното стои красиво подредено на „купи”, а в дъното се белее все още заснеженият Миджур – направо идилия!
Дори сега си мисля, че си заслужава човек да пропътува този участък само заради самия път... Та към 12 часа (11 сръбско време) вече бях стигнал с. Темска, където табели от всички страни увещават преминаващите да посетят някакъв си манастир „Св. Ђорђе” (Св. Георги) от ХІV век. Не бях „напреднал” много във времето и реших, че мога да си позволя тази „отбивка”. Пък и все пак беше Великден и ми беше интересно да видя как го отбелязват сърбите. Манастирът, подобно на всички останали които бях посетил в тази страна, беше поддържан безупречно – тревата окосена, всичко украсено с вкус и без излишен кич, сградите добре измазани, а за самата старинна църква си личеше, че се полагаха сериозни грижи. И при това не ставаше дума за някой от големите им туристически манастири в списъка на ЮНЕСКО, като Сопочани или Студеница, а за най-обикновен „селски” такъв. Жалко, че и нашите не изглеждат така! Двора на Бачковския манастир (или поне една част от него) доскоро тънеше в кал, където се разхождаха на воля пуйки, кокошки, кози и други „айванчета” от подобен чешит, демек все мили животинки.
Но да не се отплесвам в излишни коментари. Когато пристигнах, службата в манастира отдавна беше свършила. На входа ме поздрави монахиня с „Христос Воскресе!”, на което аз отвърнах по надлежния начин. Сестрата ме подкани да посетя църквата, вътре ми обясни в детайли, коя икона от кой век е, и неколкократно ме „прикани” да „целивам” чудотворните икони – не бях особено въодушевен от тази идея – не съм религиозен по начало, но за да не почерня репутацията ни на „правоверни православни братя” спазих ритуала.
Тук отварям една скоба : сърбите по начало са много по-религиозни от нас, българите. Явно комунизмът там не е успял да убие у хората всичко свързано с религията. Освен възрастни баби в черно, които обичайно при нас са най-многобройните посетители на службите, там църквата се посещава редовно и от съвсем млади хора, някои дори на възраст под 20 години. Доста изумен останах при първия ми сблъсък с това неподозирано лице на сърбите. Трябва да призная, обаче, че донякъде останах и „очарован” от начина по който сърбите „практикуват”, така да се каже, религията си. Няма я тази церемониалност на гърците, при които, имам чувството, вярата е нещо като предмет, който трябва да бъде изваден на показ и всеки се чувства длъжен да покаже пред обществото колко е вярващ. Не. При сърбите всичко ми се струва много по-непринудено, по-искрено ако щете. Когато ходят на църква, хората не гледат да се издокарат като за сватба, нито пък сляпо и най-показно да повтарят всички „предписани” ритуали – нещо, което важи в пълна сила за гърците. Иначе, друга интересна практика, която съм забелязал при посещението ми на различни сръбски манастири е, че игуменът или пък както там се казва отговорното лице, ако е жена, винаги като види, че си чужденец идващ отдалеч, ще те покани на кафе или просто да седнете на масата да поприказвате. Няма го това високомерие, което се забелязва при някои от нашите църковни лица...
Да се върна обаче на Темския манастир...
Докато сестрата беше отишла да ми приготви кафе (въпреки че я уверявах многократно, че няма нужда), няколко интересни „графити” в притвора на църквата грабнаха вниманието ми. И не за друго, ами защото бяха написани на български! Ето няколко графита както и други снимки от манастира :
Съвсем очевидно е, че оттук през ХVІІІ век са минавали поклонници от най-различни краища на България (на снимката дори ясно се чете „Калофер”). Това от своя страна съвсем логично може да ни наведе на мисълта, че и самият манастир е бил български, но това засега не ни влиза в работата. След като бях гостèн с кафе, козунак и великденски яйца и след като една от монахините ми връчи някакво картонче с образа на неизвестен светец и молитва „за возаче” на гърба, се запътих към Княжевац. Между другото, при въпрос от моя страна дали знаят нещо за църквата в Горна Каменица, монахините отвърнаха – „Молим?” последвано от „Где ти то село?”. „Ясно - казах си - тази църква ще да е някаква абсолютна „бутафория”, ама добре, че поне бях в манастира – все с нещо съм си уплътнил програмата”. Междувременно, движейки се из сокаците на село Темска в търсене на пътя за Княжевац, си мислех все пак колко беден е този край на Сърбия, в сравнение с Шумадия например. Там останах поразен от чистотата, подредеността и вида на къщите и селата им въобще – в някои села буквално имах чувството че пътувам някъде из Германия... не преувеличавам! А тук едни прашни сокаци, неизмазани къщи, някои дори направени от кирпич...
Явно не е имало замогнали се гастарбайтери от този край, за да му придадат по-европейски облик. И въпреки всичко, селото имаше някак си приветлив вид.
Часът беше още едва дванайсет (сръбско време), а вече бях прекосил най-високата точка на пътя
и наближавах прословутата църква в с. Долна Каменица, за чието съществуване дори и местните не подозираха. Преди това обаче стигнах някакво село носещо не особено приветливото име Кална, където се появиха магазинчета, в които се продаваше ски екипировка. Казах си – „Къде пък тук ски?”, а отговорът дойте съвсем ненадейно от една табела подканваща ме да посетя ски-курорта Бабин Зуб. „Така и така съм стигнал дотука, защо наистина да не взема да видя какво представлява един сръбски ски курорт?” – казах си, и свърнах вдясно в посока на заплашително надвисналите старопланински върхари. Пътят в равното е добър, но при изкачването става доста тесен. Поне няма много дупки. Местностите, през които се минава обаче са много живописни.
След около половинчасово изкачване стигнах до някаква кална площадка, от която се разкрива страхотна гледка на запад – Сърбия се разкрива буквално като „на длан”. Логично обаче, човек си задава въпросът „Къде е все пак тоз пусти ски курорт, за който бих толкова път?”. Е, драги колеги,
ски-курортът Бабин Зуб
представлява всъщност един тризвезден хотел, доста посредствен при това и навяващ у мен усещане за „социализъм в действие”. Хотелът се намира на около километър от тази кална площадка, но поради топенето на снега през април, пътят беше станал да не казвам на какво и се наложи да ходя пеша. Влязох вътре от чисто любопитсво, а там ме посрещна миризма на социализъм. В буквален и в преносен смисъл – лъхаше отвсякъде. Ще ви спестя описанието с детайлите – всеки е влизал поне веднъж в живота си в хотел от онова време.
Иначе, гледката от площадката пред хотела определено си заслужаваше катернето. Миджур и съответно българската граница (защото това е граничен връх) изглеждаха буквално на една ръка разстояние. Постарал съм се да направя тук една панорама от хотела посредством специална програма :
Между другото, оказа се, че ако изключим Косово, Миджур е най-високият връх в Сърбия със своите 2168 м. Самият връх Бабин Зуб беше по-нисък, но наистина имаше формата на зъб, както се вижда и от долната снимка.
Един час губене на време на Бабин Зуб и стана време да се запътвам към Княжевац.
За около 40 минути се добрах до прословутата Долна Каменица, а по пътя някакъв боклукчийски камион периодично беше ръсил отпадъци. Църквата се оказа точно на входа на селото, когато влизаш откъм пътя за Княжевац (това се пада вляво). Оказа се доста по-малка отколкото очаквах, но което беше по-голям проблем : оказа се и заключена. Отправих се към първата къща на мегдана, стояща точно срещу църквата, където некакви дедовци си приказваха за зарзавати. „Добар дан и Христос Воскресе!” поздравих, и с моя сръбски, който всъщност владея доста добре, им обясних че много бих искал да влязва в църквата, защото „идем из далека”. Онези се спогледаха и ми отговарят „Одакле си ти? Из Княжевца?”. Доста се зарадвах, че сръбският ми е станал дотолкова добър, че вече не могат да ме познаят и самите сърби (които в този край между другото говорят много странен диалект, близък до югозападните ни говори ако разбирате какво имам предвид), но си признах, че съм от София. Единият дедо като разбра, че има гости от чужбина и се размърда. Взе да мисли у кого е ключът от църквата. Първо вика, че бил при някакъв си Пера (Петър по нашему), после вика „Не, не е при Пера, при Стоя (Стоян) е.”. Останах озадачен как е възможно ключа от тази изключителна забележителност да си няма постоянен притежател и как въбоще може да бъде поверен на неизвестен човек, а това породи у мен и съмнение доколко е „изключителна” забележителността... Както и да е, тръгнахме с този сръбски „деда” низ сокаците на село Доња Каменица и обиколихме поне 7 къщи в търсене на ключа. Едни твърдяха, че ключът е изгубен отдавна (!), други че е при комшията, трети просто ме гледаха безмълвно и с недоумение : въобще, беше некаква ненормално комична ситуация! В края на краищата се докопахме до ключа, а междувременно успях да снимам и единствената по-стара и запазена къща в селото.
Междувременно, този дедо взе да ми разправя как „черка” му била ходила в София преди години, как пазарувала от там стоки по време на ембаргото и други такива лични работи, мимоходом отбелязвайки как от София пък идвала неколкократно в тяхното село някаква наша „историчарка” да си пише дисертацията за църквата им, която била построена от Иван Срацимир. Доста се изненадах, че сърбинът призна че църквата е строена от наш цар – викам си : „Поне тук пропагандата е пощадила хорицата!”. Да, ама не – като отворихме църквата и влязохме, човечецът нищо не можа да ми каже за историята й, освен че „За време бугарске окупације“ (става дума за втората световна война) някакъв наш „официр“, видите ли, бил настанил конете си в църквата.
Всъщност този „номер“ го е правил и Наполеон (а и не само той) с францисканския манастир в Дубровник, но това е друга тема. Историята с нашите „бугарски коньи“, които цвилели и вършели други неприлични работи под стенописите на църквата ми бе повторена и потретена.
„Чудно – викам си аз – интересно как са вкарали конете, при положение, че дори човек с доста мъка се провира през входа, а какво остава за кон...“
Този мой въпрос естествено остана без отговор, но важното е сръбските учебници да могат да дадат компетентен такъв.
Пожела ми човекът „Сречан пут!” и отпраших към
Княжевац
А Княжевац се оказа едно доста заспало провинциално градче. Добро впечатление, подобно на други сръбски градове, ми направи начинът по който е уредено „канализирането” на реката - не като при нас да тече някаква мръсна бара. Там всичко си е направено както си му е редът. Срамно е това за град като Пловдив, където Марица продължава да изглежда като едно голямо полу-блато, полу-бунище.
Ето да видите още малко снимки от Княжевац :
Нямаше още пет и половина, а туристическата програма, която си бях предвидил беше приключила. Първоначално бях решил да се върна по обратния път през Пирот в София, ама при наличие на толкова много светло време си викам „Що пък да не мина „отгоре”, през Връшка Чука и оттам вече да си карам спокойно на наша територия?”. Така и стана. Запътих се на север към Зай(е)чар и за по-малко от 30 минути стигнах този град, който се оказа и най-големият в цялата „Тимочка Крайина” (така наричат Сърбите този техен край обхващащ Княжевац, Бор, Зайчар, Неготин и други). Самият град не ми изглеждаше особено привлекателен, но назад по пътя бях видял някакви табели изобразяващи стар римски град с надпис „FELIX ROMULIANA”. Намирал се до
село Гамзиград
„Дошъл съм дотук - викам си - дай да го видим и този Гамзиград”. Така де, като ще е гарга - да е рошава! А Феликс Ромулиана се оказа може би най-интересният обект от цялото пътуване. Въобще не очаквах на това място да видя такива мозайки, останки от терми, базилики и какви ли още не римски руини... – викам си - ще е някакъв запуснат пущинак, като нашия „Никополис ад Иструм” нещо. Най-много обаче ме впечатли крепостната стена с внушителни размери. Жалко, че не беше запазена изцяло.
Доколкото схванах това била лятна резиденция на някакъв римски император, който бил роден някъде на територията на днешна Сърбия (не е Константин). Самите останки бяха отлично поддържани, както и тревните полщи наоколо, а билетчето за вход беше около 50 динара доколкото си спомням (лев и нещо). Жалка картинка на фона на това е нашият Никополис ад Иструм (великотърновско), който тъне в боклуци и треволяк. Не мога да кажа, че нашият римски град с нещо отстъпва на сръбския като историческа стойност, но за пореден път се уверих, че такава безотговорност и такава немарливост като при нас просто НЕМА НИКЪДЕ! Наскоро научих, че Гамзиград вече е включен и в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Може би и нашият римски град би имал шансове ако поне някой се беше погрижил да сложи една ограда, да окоси тревата и да сложи някой на входа да продава билети, макар и на символична цена – едва ли е чак толкова трудно да се сетиш за тези неща, особено ако ти плащат за това в някое министерство!
Позволявам си тук да вмъкна няколко снимки от нашия Никополис, за да видите разликата :
По пътя на връщане поспрях в Зай(е)чар,
който не беше нещо особено като град. Соц-площадче, масивен многоетажен хотел, главна улица, с две думи град като всеки друг. Както и в повечето дълбоко провинциални градове в Сърбия обаче, за сградите в центъра се полагаха някакви грижи – не видях никъде рушащи се такива, а и бяха боядисани в светли цветове, не само в различни тонове на сивото, каквато е практиката у нас.
http://i8.tinypic.com/81juttz.jpg - единствената запазена стара къща в Зайчар – Конакът на Радул Бей от ХІХ век
И така, взе да се стъмва и си казах, че може би е крайно време да потеглям за София. Зайчар се оказа само на няколко километра от нашата граница и за броени минути вече бях на ГКПП Връшка Чука. Пътят от Зайчар дотам е много добър, дори е със светлоотразители (кога ли и нас в България ще се сетят да ни удостоят с този „лукс” по второкласните пътища?), хоризонталната маркировка не споменавам – нея в Сърбия (за разлика от България) я има почти навсякъде.
http://i8.tinypic.com/82dhpxc.jpg - На път за ГКПП Връшка Чука (самата Връшка Чука също се вижда отдясно на пътя)На българската граница нямаше никой отвън (Великден беше все пак!) и се наложи аз да ходя да търся граничните полицаи. Те си гледаха телевизия в КПП-то и случващото се отвън изглежда беше последното нещо, което ги вълнуваше.
Сигурно бях първият и последен преминаващ за деня. Единият от граничарите вътре дори най-сериозно ме попита „Вие пеша ли?”. Аз само се изхилих на тази реплика, взимайки я за неуместна шега и посочих колата през прозореца. Полицаят нещо се намръщи. „Абе пускай го човека да си ходи” - провикна се един от колегите му и така без проверка нито печат се прибрах на родна земя.
Нашият път се оказа ремонтиран (за моя най-голяма изненада!) и в доста добро състояние (с изключение на участъците минаващи през населени места). Главният път Видин-София дори беше със светлоотразители! И въпреки всичко, ето каква гледка ме посрещна непосредтсвено след преминаването на границата :
http://i9.tinypic.com/8g8dbhi.jpg - Крайпътно импровизирано бунище, много прахолях, мръсотия и тъмен силует на циганин-клошар с опърпан кон ни посрещат в България.
Снимката мисля е достойна и за заключение на този пътепис.
Аз от своя страна се надявам поне малко да съм допринесъл за по-доброто познаване на съседите ни, а ако у поне един човек съм пробудил интерес за нещата намиращи се пред очите ни (да не кажа под носовете ни), това вече ще е успех за мен.
Автор: Бобо
Снимки: авторът
Разкошен пътепис!! Фино и културно написан. Научих един куп работи.
ОтговорИзтриванеА около Великден наистина, където и да отидеш из нашите Балкани, все ще е красиво!
Евала, Бобо! Аз съм бир-парче сърбофил и аплодирам. Готино написано, а и снимките са екстра. Поздрави!
ОтговорИзтриванеАбе, ходил си в Сърбия ама не съвсем ;) По пътя от Пирот към Княжевац да забеляза отбивка за едно село - Куса Врана ? На жената половината рода е от там ... пра-дядо и минал планината след балканските и се заселил в Монтанско.
ОтговорИзтриванеПриятен пътепис. Но по Великден , където и извън Софийското поле да си направиш разходката , ще ти се стори живописно и "права дивота" ;)
Църквата в Долна Каменица е от 14 век и е доста известна. Вижте повече на http://forum.boinaslava.net/showthread.php?t=8683&page=8&pp=25 , там има и линк към фотоалбум.
ОтговорИзтриванеА виж, за църквата в Станичене до Пирот няма никакви снимки.
Слава Богу и благодаря за пътеписа! В манастира в Княжевац са мощите на преп. Пимен Зографски, Софийски! Молитвите му да имаме!
ОтговорИзтриване