Венеция и Любляна

Венеция

Венеция е театрална сцена.

Къщите са декор на обикновеното и го превръщат в необикновено. Стояли са, стоят и ще стоят горди и бароково накичени със статуи, докато светът не ги удави (или огромните фериботи, които акостират в пристанището и не повишат нивото на водата фатално, със същите последици, като глобалното затопляне).

Хората на Венеция — сервитьори, хотелиери, продавачи и гондолиери – всичките са статисти. Чупят стойки по ъглите, облечени в театралните си костюми, крещят си репликите: „Гондола! Гондола!“ или святкат зъби в учтиви усмивки към баналностите на туристите. Чуват ги за хиляден път, но винаги намират сили да накарат всеки тексаски селянин, пристигнал във Венеция и възклицаващ „Гош!“ да се чувства специален.

Венецианците не са италианци. Венецианците са търговци с достойнство, потомци на империя, притежавала всички острови в залива. Във Венеция Светата инквизиция никога не е успяла да получи власт, благодарение на любовта на венецианците към свободата и разврата. Не задължително в този ред.

Влизайки по моста, свързващ града със сушата, с изненада откривам, че хората адаптират града си с учудващ успех към променящите се нужди на индустрията, която ги храни — туризма. Огромен 10-етажен паркинг е построен на входа и всичко коли се скриват от декора на постановката там — далече от очите, но на 15 мин пеша или с транспорт от всяка точка.

После пресичаш Piazza di Roma, един канал и дори паркингът изчезва от поглед. Попадаш във венецианско измерение. Претъпкани малки улички, кафенета, ресторанти, галерии и хотели – много хотели. Чевръсти мъже (почти само мъже са обслужващ персонал. стилно) задоволяват капризите на добре гледани американки със сдържаността и професионализма на жиголо в почивка — флиртуват, танцуват на пети, жестикулират и се смеят, но на всеки има неписана табелка „гледаш, но не пипаш“. И американките плащат щастливо — 40$ за бира и чиния спагети, 30$ за бутилка бира на Piazza San Marko, 260$ за стая в хотел и т. н. И са щастливи, щастливи. И аз бях там, и аз – щастлива. И пак бих искала от тази същата магия, на всяка цена.

Във Венеция е невъзможно да се загубиш. Уличките са безброй и всичките еднакво тесни и еднакво излизащи на площади на всеки 50 метра. Ресторантите са с объркващо карирани покривки, църквите удивително, замайващо декорирани отвън и отвътре и изобщо не стават за ориентир. Имената навсякъде са задължително от 4 думи: Campo di San Augustini или Rio Terra di Mandola. Въпреки това пътят ни, макар и всеки път различен и криволичещ и понякога стигащ до канал без мост или задънена уличка, неизменно минаваше покрай хотела ни — независимо дали се целехме в него или отивахме другаде. Всичко, и като казвам всичко не преувеличавам ни най-малко, затваря най-късно в 11. Дори и кафе не можеш да пиеш след това. Става невероятно, неописуемо, исторически тихо. Скитахме по уличките, тихи и мрачни, каквито са били от столетия и слушахме тишината.
После попаднахме на хотела.

На другата сутрин, след най-хубавото espresso на света Венеция остана зад нас, а на табелата на магистралата обнадеждаващо пишеше Ljubljana. Последвахме я.

Любляна

През Любляна минахме на път от Италия за България. Маршрутът беше Венеция — Любляна — Загреб — Белград — София. Любляна си я бяхме планирали за вечеря, залез и разходки. Точно по план бяхме там към 6 на свечеряване.

Интересно, какво GPS-ите разбират като център на град. Пускаме GPSa, Том-Том и му задаваме Любляна град, Любляна адрес. Заричаме се, че този път ще слушаме Джейн (каката от UK, която е така любезна да ни упътва) и няма да я докарваме до истерия, както често правим — заплесваме се по някоя красива уличка, продължаваме по нея зазяпани в капаците на къщите и Джейн почва: „Turn around when possible! Turn around when possible!“ Докато и двамата в един глас не изкрещяваме„Shut up!“ и не й вземем думата. Та значи казва ни Джейн тук наляво, тук надясно, след 200 метра в ляво и после завой в ляво и т. н. Следваме ние инструкциите и аз гледам, че краят на дестинацията наближава, но нищичко забележително не се вижда на хоризонта. После Джейн триумфално заявява: „You have reached your destination!“ Като й е трудно да повярва, че поне веднъж е станало на нейното! Аз вдигам поглед от екрана на Нокиа-та, за да видя, че сме на средата на огромно, грозно, градско кръстовище със соц. сгради на всеки ъгъл. Споглеждаме се и избухваме в смях. Джейн може да знае кое къде е, но е пълно дърво като естет:-)

Следвайки инстинктите си и закалената си — от доживотно сити обитаване — градска ориентация, намираме малка кокетна уличка почти до пешеходната зона. След кратък морален дебат решаваме да паркираме наред с всички останали в редичката след знака Спирането И Паркирането Забранено. След паркинговата организираност на Венеция тук започваме да се чувстваме като у дома си.

Първото, което прави впечатление е, че в Любляна е хладно. Потвърждение на подозренията ни, че като климат е по-близо до Австрия, отколкото до братска Сърбия. Оказва се вярно не само по отношение на времето.

Любляна е прекрасно, обгрижвано и обичано място. Невероятно младо с деноношните си кафета и ресторанти по продължението на реката, пълни с хора, пиещи вино в балонени чаши или бира. В същото време всички къщи и площади са древни и каменни. Улиците са павирани, покривите са в един такъв „Айларипи“ стил — червени, много стръмни и под прозорците има огромни гроздове мушкато.

Хората са толкова невероятно любезни, че си изкушен да си ги представиш в комично съжителстване със сърбите, които се псуват за поздрав. Биха били Джийвс и Бърти Уустър на Балканите — Джийвс определено не одобрява разюзданият речник на Бърти и сигурно е непрекъснато с кисела физиономия по повода.

Чухме да се носи музика от едно от площадчетата и веднага се намърдахме на столовете в заведенията наблизо. Свиреха на живо двама китаристи. Площадчето беше закътано сред сгради и дървета, с уютни маси и ни сервираха невероятно вкусни салати и пилета и много бира. После китаристите отидоха да почиват и за наша изненада пуснаха Adrian Belew. Не съм сигурна, че в много бг заведения подобна музика би се възприела за редна за вечеря. На нас ни се върза прекрасно.

След вечеря дойде дилемата — да останем ли да спим в Любляна, без изобщо да имаме идея къде, или да хванем пътя на Изток – към Загреб или Белград. В Любляна беше толкова зареждащо, че нямах нищо против и до София да караме ако искаме/можем. Намерихме колата по същия криволичещ маршрут, по който я бяхме загубили, и потеглихме.
Изобщо не ми беше трудно да си тръгна — Любляна е място, на което ще се връщаме.

Името Любляна звучи като „любима“. Любляна наистина си е за обичане.

Автор: Силвия