До Килиманджаро и назад или Akuna Matata(1)

Ухуро (Кибо)

Подготовката

Когато миналата година се заговори за изкачване на Килиманджаро, аз не вярвах, че наистина ще тръгнем натам. Всичко беше в сферата на „може би”, „ако”, но и също така „при Евгений нещата стават само първия път – следващата година или не стават, или са много по-скъпи, така че сега е времето”… Тази година на шега започнахме разговори за цени, евентуални отстъпки, срокове и изведнъж дойде време да се внесе половината от сумата, после и остатъка, да се ваксинираме срещу жълта треска и ето, че тръгваме за Танзания. Е, имаше проблеми със смяна на полетите и други организационни напрежения, отпуски, заеми и прочие, но все пак тръгваме!

Въпреки, че си имам готов списък за багажа, винаги има суматоха – батериите не са заредени, нещо липсва, или просто се притеснявам, че нещо не е наред. В последния момент си направих снимки за визата, която се получава на границата (летището). Хаосът беше в рамките на нормалното – роднини, които искат да те видят в последния момент преди да тръгнеш, детето, което трябва да спи следобеден сън в стаята, в която си приготвяш багажа… всичко е под контрол. Манията да си купиш чохъл за раницата (1. за да не ти окрадат багажа в някое летище и 2. За да го носи шерпът без да го окраде и без да ти вмирише раницата) пропадна в последния момент – нямаше по магазините за екипировка. Всичко е натъпкано – 23кг багаж за самолет + 8кг ръчен багаж. Напоследък имам и друга мания – покрай разни изчезнали или забавени багажи, гледам да сложа всичко най-необходимо за изкачването в ръчния багаж. Така дори и да не пристигне основния багаж, пак мога да продължа.

Пътуването

Събрахме се на централна гара в София в неделя, към 16:30. Има доста познати лица, както и някои непознати за мен (на мен ми викат „физиономиста” – мога да се запозная по пет пъти с един и същ човек). Пътят е дълъг. Тръгваме с влак до Атина, после полет до Кайро, от там полет до Найроби, и накрая полет до летище Килиманджаро в Танзания. Почнахме да си ги мерим – багажите и броя бири взети за из път. Никой не липсва, никой не закъснява прекалено много.

Спалните вагони до Атина са определено по-хубави от тези на БДЖ, макар че скоро не съм пътувал с БДЖ. Дори и баня има във вагона, макар че повечето време беше заключена – не знам дали постоянно някой се къпеше там. Проверката на Кулата мина сравнително бързо и след това заспахме до „централна гара” в Атина. Няма такава малка централна гара! Последва кратък курс по ориентиране – как се стига от там до летището (2 други влака), къде се заверяват билети след като се закупят, поради някакви причини единия влак за летището спира на друг коловоз, а не на очаквания и т.н. На летището бирата е в евро, а аз съм си взел само долари – в Африка вървят доларите. Петя и Стефчо се смиляват над мен и ми купуват бира. След което се сещам, че искам да си опаковам голямата раница, което се заплаща пак с евро. Обменям 20 долара, за които според обявения КУРс трябва да получа 13 евро, но… според бележката бюрото си взема 2 евро такса. Иначе пише, че няма комисионни.

Атина е един от най-грозните градове в Европа и дружно решихме, че няма нужда да се разхождаме. На връщане ще има по-голям престой, и ако някой държи, може да се разходи до акропола.

Чекирахме багажа направо до Килиманджаро, качихме се на първия самолет и отлетяхме за Кайро. В главите ни се въртеше идеята, да си платим за еднодневна виза за Египет и да се разходим да видим пирамиди и нещо друго ако остане време – имахме 7 часа престой. В самолета попаднахме на реклама на фирма, която организира такива екскурзии за транзитните пътници без формалности за виза. Веднага се наточихме да използваме фирмата. Като кацнахме се оказа, че терминалът за пристигащи няма връзка с терминала за отлитащи и трябваше да чакаме в един „Counter”, за да дойде автобус да ни заведе до другия терминал. Ръкави за самолетите също няма. Довлякохме се до другия терминал и там един господин ни събра паспортите и почна да ни обяснява, как щял да ни организира екскурзия безплатно, включвайки дори и вечеря. Бая се зачудихме, „в Египет няма нищо безплатно”. Обясниха ни, че това е за сметка на египетските авиолинии – защото и пристигналия полет, и следващия с който продължаваме е все техен. Водачът каза: „е как да не пътуваш пак с египетските авиолинии!”.

Дадоха ни половин час за тоалетни и др., натоварихме се на един бус без паспортите си и тръгнахме. Кайро е голям град, разстоянията са огромни, задръстванията – също; позакъсняхме с тръгването, и накрая пристигнахме при пирамидите на смрачаване. Снимахме на бързо сфинкса, докато разни хора с пръчки разгонваха местни хлапетии, вероятно джебчии. Някои веднага си платиха да се качат на камила и да се снимат. Голяма атракция беше един препускащ ездач на камила, когото изпреварихме с буса на една от главните улици. А магарето било „египетския кадилак”. От пирамидите ни заведоха на посещение с дегустация в магазин за египетски парфюми. За незапознатите като мен – в мюсюлманския свят алкохола е забранен и не се използва в парфюмерията. Продавачът твърдеше, че от Европа и Америка купували техните парфюми и ги разреждали със спирт 1:9 или 1:10 и ги продават под известни марки като Шанел 5, Хюго Бос и т.н. Пробвахме 9 парфюма и така се усмърдяхме, че повече не можехме да различим никакви миризми. То не бяха афродизиаци, то не бяха лечебни, … Накрая естествено ни предложиха да си купим от парфюмите. Почнаха с големи шишета, после с по-малки, после с още по-малки. Не знаеха, че си имат работа с българи. После предложиха още по-малки шишета и като видяха, че никой не купува, предложиха най-малките шишенца. Петя се престраши и си купи, а Милена си купи изящно шишенце (само стъклото). Арабина веднага се зае с Петя и и предложи да си купи още едно шишенце парфюм, а той да и подари изящно стъкълце. След което предложи на останалите българи да си купят половинка от най-малките шишенца.

Нямаше желаещи и тръгнахме към вечерята. Пътувахме сред недовършените сгради на Кайро – нарочно не ги довършват оставяйки да стърчат разни неща за следващи етажи, за да не се плащат данъци. Странното беше, че дори и в най-довършените сгради имаше само по един-два светещи апартамента. Или токът им е много скъп, или всеки си е накупил по 5 апартамента и сега няма на кого да ги дава под наем – българи внимавайте, и при нас ще стане така!

Вечерята бе в нещо като квартала на богатите – градинки, фонтанчета, пица Хът, както и други известни вериги. Така преядохме, че аз отказах всякакво ядене и пиене в следващия полет. За справка – след като изядохме предястията (таратор, сусамов тахан, арабски питки) и салатите, бяхме вече горе-долу сити, но тогава донесоха огромни кълки (не знам от какво бяха, но няма по-големи на света, освен може би щраусовите) с огромна порция пържени картофи. За вегетарианците пък имаше видове сирена, кое от кое по-солени. Само дето не предлагаха бира, освен една безалкохолна. Последва отново дълго пътуване с буса и се добрахме до летището. Намерихме си паспортите с визи, после се възползвахме от тоалетната за заминаващи (след чекин-а няма тоалетни) и се натоварихме на самолета. Аз си поспах и се събудих в Найроби. Египетските пилоти определено не са най-добрите на света – кацането и излитането им куцат доста… Кенийските бяха поне 100 пъти по-добри.

В Найроби

имахме престой от 4:30 до 11 и голяма част от групата успя отново да подремне, въпреки няколкото араби и негри, които ужасно хъркаха в Lounge-а на кенийските авиолинии. Една негърка, която дойде след нас, се огледа и седна до най-силно хъркащия арабин, след което си полегна с глава към неговата и заспа мигновено 

Като отвориха магазините веднага накупихме разни книжки и карти. Някои се засилиха и за широкополи шапки – Килиманджаро се намира на 3 градуса на юг от екватора и слънцето е доста силно. Първото нещо което направихме обаче, беше да пробваме видове Кенийска бира. От трите, които опитахме, най-хубава беше Pilsener. Няма проблем да си пазаруваш в долари, но малко те прецакват с курса. На летището има чейндж бюро с добър курс и този път наистина без комисиона.

Отново тръгнахме за самолета, който беше доста малък. Долу с радост видяхме нашите багажи – трябваше да потвърдим, че са наши преди да ги натоварят. За съжаление трима от групата не успяха да си намерят багажа  С доста понижено настроение отлетяхме за летище Килиманджаро. Явно в Египет наистина нищо не е безплатно – направили са ни екскурзията като компенсация за загубения багаж.

Имаше и приятни моменти в последния полет – освен, че пилотираха добре, почерпиха ни с бира Килиманджаро, а преди да кацнем видяхме планината от самолета – първия поглед към Килиманджаро!

Летище Килиманджаро

На летище Килиманджаро по номерата на багажите много бързо се разбра, че липсващите са във Франкфурт на майната си. Казаха че сутринта има директен полет и ще ги докарат. Попълнихме адресни регистрации, никой не ни поиска жълтите книжки с ваксинацията срещу жълта треска, натоварихме багажите и себе си на един бус и тръгнахме из

Танзания!

Движението е ляво (английско), а шофирането си има свои закони. Шофьорите си имат някакъв таен език с множество присветвания и бибипкания. В един момент единият от багажите изпадна от покрива на буса и се връщахме да го търсим. Оказа се, че негърът е прекарал формално едно въже през произволни места на раниците, например катарамите за закопчаване на джобовете и едната катарама не беше издържала. Шофьорът реши да ни успокои, като се пошегува, че момчето, което ги връзва, е пияно!

Стигнахме във вторник по обед до хотел Springlands, според някои – Springfield, а според други – Springwater  Хотелът е със страшно много зеленина (зарзавати разни) – цветя и дървета, някои от които въобще не познаваме. Всичко това е зад високи дувари и ни посъветваха да не излизаме от хотела. Някои го направиха, но много бързо се върнаха след като бидоха нападнато от тълпи деца и продавачи. Самият хотел е в град Моши, но не съвсем – стига се по черен път до него. Видяхме негърки облечени в пъстроцветни дрехи да носят огромни неща на главите си. Като цяло изглеждаше доста бедна страна, суха земя по която някакви стада добитък пасяха неясно какво. В хотела ни посрещнаха с чаша сок от манго, а някои веднага се наточиха за басейна. Поради множеството комари в стаите имаше балдахини за всяко легло. Хотелът разполага с интернет клуб (на сателитният им интернет му викат „бързия” – може да се сравнява с Любо на БТК , струва долар за 15 минути), бюро за самолетни резервации и др., както и магазин са сувенири, минерални води и полезни аксесоари. В Танзания освен, че движението е ляво, контактите са английски и ти трябва преходник, който струва само долар и половина. Е, дупките му са по-широки, отколкото на нашите контакти, та трябва голямо балансиране да накараш зарядните да проработят.

С помощта на представителя на местната фирма Зара, която ни уреждаше експедицията и сафарито, както и с помощта на „агенцията” за самолетни билети и настаняване, четирима от групата си уредиха тяхната програма за по-дълъг престой в Танзания, след нашето заминаване.

Мауензи

Планината

Марангу гейт

Марангу Гейт

Запознахме се с Годи – местният водач. Английският му макар и не лош, не беше на най-високо ниво. Птица (bird) произнасяше като прилеп (bat) и ние се чудихме какви прилепи ще гледаме на 5000 метра надморска височина. После каза, че е много религиозен, че вярва в Господ (God) и след това като каза, че той е Годи и баща му е Годи доста време се чудехме какво точно има предвид 

Малко за

националния парк Килиманджаро:

негрите нямат особена икономика – производство на банани, кафе и туризъм. Всяка година увеличават таксата за парка и вече е (над) хиляда долара на човек. Освен това задължително трябва да си наемеш местен водач, всичко да е организирано от лицензирана местна фирма и на всеки човек да има поне по един носач. От последното тръгна манията да не си даваш раницата да ти я цапат, крадат и вмирисват, а да я сложиш в чохъл, който се заключва. Западняците пък направо бяха дошли с някакви сакове. Не видях куфари 

Оказа се, че багажът не може да е повече от 15кг. При хотела имаше и кантар за целта. Като си тръгвахме установихме, че кантара мери по-тежко, за да извадиш багаж и негрите да носят по-малко. Или пък да си платиш за свръх багаж. Започна пренареждане на багажа – кое да е в ръчния, кое да е за негрите, и кое да остане в хотела. Трите загубени багажа пристигнаха, но в летището нямаше кой да вдигне телефона до 9:30 и съответно в хотела пристигнаха към 11. На тримата късметлии им светнаха лицата, след което трябваше за кратко време да преминат и те през процедурата за пренареждането на багажа. Оправихме сметките на стаите (нищо не се плаща в кеш – нито на бара, нито в интернет клуба, нито в магазина, а попълваш разписки и накрая плащаш – избягват се многото бакшиши и закръгляния на цени на горе). Тръгнахме с повече от 2 часа закъснение. Стигнахме до Марангу гейт, където имаше магазин за екипировка (втора употреба) – челници, гети, щеки, … Веднага се появи сган опитваща се да продава какво ли не. Някои от групата се спазариха добре. Тръгнаха да ни раздават пакети с храна за обед, а ние си помислехме, че пак нещо ще ни продават и ги отказахме  Дохтоуру си даде пакета на танзанийската войска, която го прие с недоверие в началото, след това обаче пакетът изчезна мигновено.

Мандара Хът

Снимахме се пред табелите, снимахме един хамелеон и минахме през Марангу гейт: Петя, Нина, Кари, Милена, Емилия, Евгений, Славян, Стефан, Тодор, Жак, Нейков, Светльо, Росен и Борко. Почти веднага след това ни нападнаха 3 групи от деца с хамелеони, които искаха по един долар за да се снимаме с хамелеон.

В Америка думата „негър” се счита за обидна. За Африка не бяхме сигурни и още на тръгване решихме да използваме кодовата дума „пастракожи” (това е първата дума в българския език използвана за обозначаване на цветнокожи). Някои си използваха по-стандартни думи като „мангал” и „черен”  Разбира се, от време на време се изпускахме и използвахме думата „негър”.

Край на първа част, продължението във втора част>>>

Автор: Боримир

Снимки: Стефан