Glockner Runde, Австрийски Алпи

...и един мармот завива шоколада в станиол...

И така от две години съществува идеята да ходим на трек из Алпите. Мухата ни я пусна един мой колега от ТУ-то. Пак той тази пролет даде конкретно предложение за маршрут Glockner Runde (Австрия, Национален парк Hohe Tauern). Това е седемдневна разходка около връх Grossglockner.

Седемдневният маршрут се преобразува малко, за да се смести в една седмица отпуска заедно с пътуването в двете посоки.

Малко данни от предварителното проучване- ще спим на палатки, въпреки че сме проверили и е забранено. Аз съм „за“ да има места до хижите, на които официално да можеш да спиш на палатка и за това дори да се плаща, но такива места няма. За палатки е забранено „точка“. Пак по предварително проучване- ако не се набиваш на очи няма кой да те глоби, никой не обикаля специално да проверява.

Изборът за транспорт беше автобус до Залцбург, самолет до Виена или автомобил. Тъй като се събрахме 6 човека автомобилът отпадна, а и май никой не вярваше достатъчно на колата си за такъв дълъг път. Самолетът е удобен транспорт, но не и когато трябва да пренесеш много храна и газови балончета за примус. Минусите на автобуса са 20 часовият път, от който каквото и да правя слизам с подпухнали глезени и стъпала (не съм се научила да не се ужасявам от видът на иначе тънките ми крачета).

За пътуване до Залцбург има избор на компании и автобуси. Ние се спряхме на Air Kona заради часовете и дните на тръгване в двете посоки. Двупосочен билет София-Залцбург струва 235 лв, а за студенти до 26г: 200 лв. Билети трябва да се купуват поне седмица преди пътуването, за да има.

От автобусът на Air Kona съм доволна- работеща тоалетна, климатик, достатъчно място между седалките, за да се чувстваш комфортно.

В Залцбург автобусът спря до централната гара, което беше много удобно за нас с огромните раници.

Стартовата точка на маршрута е Kaprun (курортно ски градче). За да стигнем до там се качихме първо на влак до Zell am See и от там на автобус. Спирката за различните градчета се намира срещу гарата в Zell am See. Пътуването в Австрия се оказа по-евтино отколкото очаквах. Целият разход за транспорт ни излезе около 45 евро на човек за влак и автобус в двете посоки, лифт.

След като се качихме с лифт на прилична височина, хапнахме консервите (за интерес на чужденците), които носехме като последната готвена храна за следващите 6 дена и тръгнахме към 16,30 по избрания маршрут.

Изпуснах хронологично момента, в който Алпите ме впечатлиха. Това беше по време на пътуването с лифта, който представляваше платформа с размерите на стая. Както картинката беше зелена, с много течаща вода, водопади и т. н., с изкачването на лифта бааавно пред очите ни се разкриха стръмни върхове, покрити със сняг. Всичко е тооолкова голямо, мащабите са други и дори не можеш да ги възприемеш, докато не видиш ей там от другата страна на езерото да се движат едни цветни точки, които ааа май са хора. Има моменти когато не може да се събере в един кадър портретен формат пътеката, човекът пред теб и небето над отсрещните върхове.

Няма да продължа с последователно разказване по дни. Ходенето е ясно- има карта, има описан маршрут с часове.

Маркировката е по-различна от тази в Българските планини и не навсякъде е добра. У нас всеки маршрут е с различен цвят и си следиш цвета. В Австрия всеки маршрут си има номер (717, 503 и т. н.) Обаче на много малко места този номер е написан. Най-често присъства на указателните табели до хижите. На кръстопът има табели с имена, но не и номера на пътя. Всички пътища са с един цвят маркировка- червен, с различна форма показваща трудността на пътеката (червени точки = труден път).

Наличието на палатки позволи да не се насилваме задължително да стигнем до хижа. Което беше много полезно за единият от дните, в който се бяхме объркали и тръгнали по заобиколен път.

Впечатление ми направи типът туризъм в Австрийските Алпи. Срещнахме много малко хора по пътя, които да правят дълги преходи като нас. Направо си беше пусто като сравня с навалицата по пътеките на Рила и Пирин лятото. Имаше два типа туристи. Единият тип се качва на някоя голяма хижа с път до нея и голям паркинг, и обикаля с мааалка раничка и задължително щеки по еднодневни маршрути за разходка в близост до хижата. Това се отразява и на информационните им центрове, които предлагат брошури и карти само за района на хижата. Вторият тип турист е алпинистът, тръгнал да покорява някой връх. Разпознават се по въжетата и пикелите. Този тип се качва до една хижа, която е стартова точка за дадения връх и не обикаля от хижа на хижа.

Grossglockner

И сега малко за хижите. Два дена валеше, особено през първия от двата бяхме доста мокри и решихме да си позволим спане на хижа. Хареса ни и го направихме пак на следващия ден и по-добре, защото през нощта беше валяло сняг.

Столовата на хижите е като ресторант, има меню, сервитьор, някъде дори и изглежда като ресторант- сепарета, покривки, оливерници, салфетки и т. н. Това е мнооого неприятно когато си носиш торбички с храна и освен, че искаш да намалиш теглото им като консумираш от точно тази, твоята си храна, не ти се дават и 5—6 евро за супа. А иначе супата беше много вкусна, картофена крем супа с нарязано вурстче и сметана, а и беше огромна.

Нощувката струваше 13 евро, 18 със закуска. Lucknerhutte- мечтата на туриста (особено мокрия)- баня с топла вода, голям сушилник с работещо парно, меки легла.

Следващата хижа- Salmhutte, изглеждаше повече като хижа, но все пак беше на 26 хх и нямаше път до нея. Въпреки това имаше меню и хората се хранеха като на ресторант. На масите нямаше покривки и това ни даде смелост да си извадим храната. Поръчвахме основно бири- 4 евро.

След това времето се оправи, а и ние слязохме на по-ниско и продължихме с палаткуването.

Едно от впечатляващите неща на Алпите са многото животни- мармоти, овце, крави, кози, сърни, мармоти. Сигурно не сме видели всички видове, чиито дупки срещахме по пътя. Естествено като нещо ново най-забавни бяха мармотите. Не видяхме дали завиват шоколада в станиол, но Живко предположи, че ако пуснем 50 цента в някоя от многото дупки от страни на пътеката, отвътре ще ни хвърлят малка milka.

Имахме и истории с овце. Оказаха се доста общителни, дотолкова, че искаха да закусват с нас, говореха ни и нещо, но в началото не знаехме техния език. После се разбирахме доста добре. Бее-ее-ее

Гониха ни бичета.

Една коза ни наблюдаваше високо от скалите в мъглата, докато ние се потихме да изкачим една порта на 28 хх.

След всичко това най-бледия спомен е за тежката раница и натъртените рамене.

Автор: Анета
Снимки: авторът