Egypt Inside (Египет отвътре)

Кайро

Най-добрите приятели на семейството ми са египетски християни. Близки сме от 80-те години на миналия век, когато живеехме в Алжир, където родителите ни работеха като чуждестранни преподаватели и бяха колеги в едно и също училище, а аз учех с децата им във френски лицей. Получихме покана за сватба — от двете дъщери се женеше по-малката. Нямаше как да откажем, тъй като вече бяхме пропуснали годежа на по-голямата сестра, пък и мисълта, че ще избягаме от сковаващия студ на януари ни действаше, меко казано, добре.

Вместо със слънце и пясък, Кайро ни посрещна с дъжд. Имах чувството, че нося рекордно ниските температури от България в пътническата си чанта — като в онази пеceн „...everywhere you go, always take the weather with you... Рязкото затопляне няколко часа по-късно и пустинната буря, която връхлетя внезапно, изведнъж ми припомниха, че съм в Африка.

Кайро е космополитен град — една от притегателните точки на световния туристически поток. Няма как да не е така, при положение, че градът съчетава на едно място древно-египетски, древно-римски, ранно-християнски и ранно-мюсюлмански забележителности с всички възможни удобства на модерния туризъм. По улиците прави впечатление огромното разнообразие от автомобили — без оглед на марка, модел и година на производство, в гъстия трафик се редуват стари японски и американски автомобили, чисто нови европейски коли и изгнили съветски лади. Модерно облечените жени-шофьорки, настанени в чисто нови западноевропейски автомобили, привличат вниманието на неподготвения турист, който веднага разбира, че е попаднал в по-цивилизованата част на ориента. Трафикът, разбира се, е кошмарен — какъвто може да бъде само трафикът в един 17 милионен арабски мегаполис. Колите в центъра са спрени с освободена скоростна кутия и прилепнали една в друга брони. Ако искаш да паркираш на определена улица, трябва да дадеш „бакшиш“ около долар на черничък юноша, който енергично ще избута 30-тина автомобила, за да освободи място за твоята кола. Това, разбира се, съвсем не решава проблема с паяците, които са навсякъде.

Християните в Египет

формират около 20% от населението на страната. В Кайро могат да се срещат множество църкви, параклиси и манастири, а православните светини извън столицата са стотици. Това е още един от парадоксите, които объркват туристите, дошли с впечатлението, че се намират в арабска, мюсюлманска страна. В градовете кръстовете и златните кубета на църквите се извисяват гордо над сградите, редом с ислямския полумесец. Самите „копти“ (така се нарича християнското малцинство) твърдят, че срещу тях няма дискриминация и, че не са принудени да крият религията си.

Всъщност, животът на християните в Египет никак не е лесен. Може би именно трудностите са довели до сплотеното общество, в което живеят тези хора. Аз лично бях поразен от искреността, с която вярват в доброто и Бога, без да бъдат фанатици, от всеотдайния начин, по който обичат семейството и от светския живот, с който много наподобяват европейците. В миналото коптите са били подложени на гонения и дискриминация от диктатурата на президента Садат. Стига се дори до там, че християнското малцинство започва масово да емигрира, повличайки със себе си почти цялото богатство на страната. Това подтиква администрацията на президента да обърне политиката си на 180 градуса — терорът се насочва към крайните мюсюлмани, които участват в гонения на копти. Милитаризираната власт в Египет обявява война на ислямския фанатизъм и застава в подкрепа на светската държава и християнското малцинство. Днес египетските християни са горди и преуспяващи граждани на страната си. Човек може да ги срещне навсякъде — в кварталната бакалия, в армията, полицията, училищата, вратите на държавната администрация са отворени за тях. Голяма част от едрите търговци, туристически предприемачи и банкери в страната са копти.

Отношенията между египетските християни и обикновените мюсюлмани наподобяват отношенията между българи и мохамедани в районите със смесено население у нас. Хората зачитат взаимно религията си и дори често празнуват религиозните празници заедно — по приятелски, комшийски и.т.н. С очите си съм виждал как арабско семейство подарява икони на християнско семейство. По-интелигентните хора отдавна са осъзнали, че не омразата, а взаимния респект и човешкото приятелство могат да издигнат авторитета на собствената религия в очите на друговереца. Идилията, разбира се, не може да бъде пълна — омразата и предразсъдъците все още се срещат в определени социални групи (крайно религиозни и/или крайно бедни представители и на двете религии), смесените браковете са абсолютно табу, а демонстрирането на принадлежност към християнската религия на публично място съвсем не е препоръчително.

Като типичен представител на третия свят, Египет е страна на контрастите и социалните различия. Пропастта между бедни и богати е толкова голяма, че на човек му се завива свят. Социална поляризация има както при мюсюлманите, така и при християните. Крещящ пример за това е „Градът на боклуците“ — квартал на Кайро, построен буквално върху сметището на града, в който всички хора „изкарват“ прехраната си от отпадъците в прекия смисъл на думата. Иконите по стените и прозорците дават да се разбере, че по-голяма част от населението в „Града на боклуците“ изповядва християнската религия. Тук мизерията е доведена до абсолютни крайности. Не случайно кадри от това място са включени в „Baraka“ — грандиозен филмов проект-импресия, който има за цел да впечатли зрителите с документални кадри, заснети из цялото земно кълбо.

В града на боклуците никога не водят немските туристи — би било прекалено лоша реклама за безупречния имидж на страната. Ние попаднахме там на път за манастира „Свети Саман“ — издълбан в скалите манастир, за който се вярва, че притежава лечителски способности. Манастирът се намира в самото сърце на ужасния квартал, ограден е с висока ограда и сам по себе си представлява кътче от Рая. Бях вдъхновен от идеята, че съм първия „бял“ турист, попаднал тук от доста години насам. Преди да стигне до портите на манастира, за който ще стане дума по-нататък, човек трябва да извърви дълъг и мъчителен път по тесните, кални и мрачни улички на квартала-сметище. За щастие пътувахме с кола. Непоносимата жега прави вонята на това място още по-ужасна. Навсякъде се стрелкат мишки и плъхове. Входовете на полуразрушените и неподдържани сгради са претрупани с чували за смет. Боклуците буквално „извират“ отвсякъде — покривите, таваните, мазетата и улиците са заринати с тях. Опитах се да се пошегувам, че тук няма проблем да си хвърлиш цигарата на улицата. Не се получи.

Хората на това място си изкарват прехраната по два начина: като предават вторични суровини и като отглеждат прасета (още едно доказателство за принадлежността им към християнската религия). Всяко сметище предлага идеална възможност и за двете дейности, особено ако събира отпадъците си 17 милиона души. Пътувайки към манастира попаднахме в двучасово задръстване по тясна, еднопосочна уличка. Пред нас махаше с опашка хърбаво магаре, впрегнато в каручка, натоварена до пръсване с чували за смет. Зад нас се притискаше огромен, стар камион. Каросерията му беше пълна с деца, тръгнали на екскурзия към манастира „Свети Саман“. Също като нас. Около колата се бяха насъбрали зяпачи, които притискаха мръсните си, полуголи тела в прозорците на автомобила и се биеха помежду си, за да успеят да се докопат до гледката. Гледката бяхме ние — българите. Най-вече аз и моята камера, която не спираше да снима през цялото време. Придвижвахме се с един метър в час, от миризмата започна да ми се вие свят и скоро имах задушаващото усещане, че никога няма да се измъкнем живи от това ужасно място. Отдъхнах си, когато пред погледа ми се извисиха величествените порти на

Манастирът Св. Саман.

Градът на боклуците изчезва като по чудо, след като човек премине през тях. На мястото му се появяват добре поддържани лехички, старателно измити улички, красиви постройки, широки пространства и библейска тишина, нарушавана единствено от ехото на детска глъч. Децата тук са навсякъде.

За да построят манастира в скалите, християните са използвали барутни взривове. Тъй като строежът е трябвало да бъде пазен в тайна, манастирът е изграден на най-недостъпното място в Кайро. Самите взривове са правени в синхрон със залпа на оръдията от военното поделение наблизо, които се използват многократно през годината за честване на различни национални празници. Освен монашески килии и църкви, в отвесните скали са издълбани стотици позлатени скулптури на светци и религиозни персонажи. Пресъздадени са сцени от Библията, в които участват скулптури с човешки ръст.

Мястото е свещено за египетските християни. Те идват тук, за да решат тежък личен проблем, да се помолят за изцеление от коварна болест или просто да потърсят душевно спокойствие. В скалните ниши около двора на манастира могат да бъдат забелязани празни инвалидни колички. Смята се, че са изоставени тук за доказателство от собствениците им, които са дошли да потърсят изцеление. Египетското православие е сред основателите на монашеството и отшелничеството в Християнската църква и има дълги традиции в тази област. Дълбоко прокопани в скалите под манастира мрачни катакомби някога са приютявали отшелниците в месеците им на уединение и разговор с Бога. Манастирът разполага с издълбана в канарите зала за проповеди, където амфитеатрално са подредени 10 000 места за сядане — издялани от камък. Подиумът е обзаведен с огромен екран, микрофон и всички необходими средства на съвременната техника. Тук се извършват мащабни проповеди, честват се християнски празници и се правят религиозни обреди. Патриархът на Александрийската православна църква получава короната си с официална церемония на това място. Споменът за „Града на боклуците“, приютил уникалния скален манастир в утробата си, определено ще остане завинаги в съзнанието ми. Още не бях „изтрезнял“ от пресните си преживявания там, когато ми припомниха, че всъщност целта на посещението ни в Египет не е да посещаваме забележителности, а да присъстваме на сватба.

Сватбата между египетски християни

представлява истински културен шок за неподготвения българин. В добрия смисъл на думата. Първоначалните ни очаквания бяха, че празненството ще протече по правилата на същите или поне близки до познатите у нас традиции. Най-малко заради сходството в религиите. Оказа се, че това съвсем не е така. Дългото съжителство между копти и мюсюлмани, от една страна и американското културно влияние, от друга, са превърнали сватбения ритуал на египетските християни в културен букет от американски wedding традиции и арабски ритуали. Подаръците, например, се връчват предварително — ден преди сватбата. Брачният договор се скрепява от свещеник — така, както е прието в католическите страни. Церемонията в църквата не се провежда преди, а след официалното празненство — в отделен ден. Самата церемония представлява пищна и продължителна православна литургия — от най-красивите. Светският блясъкът е оставен за буйното празненство дни преди това — сватбено забавление като всяко друго, с много песни и танци, но без алкохол. Огромните трапези в свръхлуксозния ресторант на швейцарската верига „Movenpick“ стояха часове наред празни — с изключение на поставена в средата кана вода с много лед. Това, разбира се, не попречи на темпераментните сватбари да танцуват неуморно и с еднаква страст арабски фолк, техно, латино, денс и хаус музика. В каря на банкета отвори огромен бюфет с няколко стотин изисквани блюда, приготвени от прецизния кетъринг сервиз на хотела. Уморените гости си тръгнаха преяли, а булката се прибира в къщи с баща си. Младите ще могат да се порадват на интимна близост едва след като се закълнат във вярност пред Бога.

Автор: Тихомир Димитров