Езиков курс в Монпелие (2) Настаняване и начало на учебния процес

Езиков курс в Монпелие

Част втора (началото е тук>>>)

Настаняване

Преди да се запиша в курса по френски имах две опции за настаняване — в хотел и при хазяи. Хотелът беше по-скъп с някакви си 5 евро на вечер, но като цяло настаняването беше доста евтино. Аз избрах хазяите — първо, за да добия представа как живеят французите, и второ — за да упражнявам френския си. За цялото настаняване платих малко под 200 евро за седем нощувки с включени закуска и вечеря.

Моята стая. Телевизорът се гаси от копчето, защото харчел много ток в Standby;-)

На автогарата ме посрещна моят хазяин — господин Йоханес Клайн-Нойхаус, който шофира стар Лендкрузър. Лендкрузърът беше също толкова мърляв, колкото и колата на баща ми.

Господин Нойхаус е истински немец, от Германия, който се е заселил във Франция. Роден е в Ерфурт (после в ГДР) по време на войната, където баща му служи във ВВС. След войната се изнасят към Западна Германия (умно!), където той завършва училище и кара казарма.

Той е истински авантюрист — минал е по целия Дунав с каяк през 70-те години, но не стигнал в България, защото нашите власти не му дали виза да продължи. Обиколил е цяла Европа на стоп, с колело и както му падне. Пътувал цяла нощ с колело от Германия и пресякъл цяла Холандия, за да спи на плажа и после потеглил обратно. Работил като жонгльор и илюзионист. Работил във фабрика за водни скутери. Алпинист. Пещерняк. Един от основателите на каньонинга във Франция (дотогава не бях чувал за този спорт) Женен за французойка, говори френски по-добре, отколкото немски. Ценител на френската кухня. Фанатичен фен на френския език и френската култура.

Моята баня/тоалетна. Любопитното е,
че беше разделена само със завеса от стаята.

Но немското в него винаги изплуваше — в къщата бяхме трима квартиранти, аз и още две девойки за които ще стане дума по-нататък. На всеки квартирант се полага освен квартирата, и специално оградено място в градината, където може да си почива. За всеки квартирант има правила за ползване на квартирата — аз бях инструктиран как се палят лампите, как се пуска вентилатора, как се пуска телевизора (да се спират от копчето не е достатъчно, трябва да се изключват и от тока, защото КОНСУМИРАТ), как се заключва вратата и как се отварят прозорците. Отделно, имахме общ списък с 11 правила — как се влиза в къщата, кои ключалки се превъртат веднъж, а кои — два пъти. За всеки случай с червен маркер на всяка ключалка беше изписан броят завъртания с ключа, които трябва да се направят, за да се заключи — 1х, 2х.

Поглед към къщата от улицата. Левият прозорец е моят.

Но както и да е — пристигнах тъкмо по смрачаване, господин Нойхаус ми показа стаята и влязох да измия от себе си автобусната кир. Излязох освежен и мъртво гладен. Госпожа Нойхаус беше приготвила нещо за ядене.

Госпожа Клайн-Нойхаус е 100% французойка. Не научих много за личната и история, защото не беше твърде приказлива. Общо взето разбрах, че след като се е запознала с мъжа си, го е придружавала във всичките му авантюри, родила му е три деца, които сега живеят в Париж, и обича да се посвещава на украсата на дома и на готвенето.

Първата и втората вечер хапването не се беше получило много добре и аз се усъмних в нейните качества на готвач, но в следващите дни тя навакса с лихвите.

Първи ден

Закусвах — хляб, мармалад, масло и чай. Закуската въобще не се промени през цялото време. Хлябът е пресен и топъл, маслото е отлично, мармаладът става и чаят е съвсем нормален. Съквартирантките ми пък през цялото време рупаха корнфлейкс.

Като бонус, първият ден г-н Клайн лично ме закара с колата до училището и много подробно ми обясни как се стига до центъра и обратно до къщата — пеша и с транспорта.

Къщата е истинско бохемско свърталище мечта — не е луксозна, дори минава за доста очукана по местните стандарти, но притежава зимна градина с висящи от тавана билки и цветя, малка, натъпкана до дупка библиотека, картини, семейни снимки, интересна градина със статуи.

По стените има много симпатични картини.

Имам две съквартирантки — Александра, която е 27 г. натурализирана австрийка от полски произход (родена някъде в Силезия) и Езра — 18 г. швейцарка от турски произход, живееща в Берн (и във физиономията леко напомня на Зейнеб от Биг Брадър).

В 8,30 се появих в института(в 9 трябваше да започнат занятията). Изглежда изненадвам директорката — Инке, само тя е там. Плащам си таксата, която е 300 евро със следобедните курсове, говорим си за курса, тя хвали моя френски(приятно съм изненадан;-)). Оказва се холандка, която перфектно говори френски. В моя курс имало още двама души, които обаче отменили в последния ден ангажиментите си. За мен ще има ли проблем, че ще бъда сам в курса? Какъв проблем, моля ви се;-) обичам да концентрирам цялото внимание около себе си и да не се занимавам с изоставащи.

Институт Цезар (Сезар) отвън

В 9,00 се появява моята учителка. Корин е 27-годишна мургава и къдрава брюнетка, южнячка от Каркасон, много сладка. Учебната зала, която е определена за нас, е в средновековното мазе на къщата, което е идеално ремонтирано. Едната страна е заета от библиотека. Обстановката е доста приятна — не ми липсва естественатата светлина, но ми липсва свеж въздух, затова оставяме вратата към коридора отворена.

Училище Цезар (Сезар) е всъщност семейно предприятие, което е завещано на директорката от баща и. Директорката Инке е около 40 г, висока поне 2м, и е в идеална физическа форма и притежава свежо чувство за хумор. Тя е рокерка — кара мотор, обича спорта и прекарва много време сред природата.

Не контактувам с никакви мъже през първия ден, но не ми и липсват;-)

Страхотно е да си сам на курса! Вадим думите на песни, учим граматика, наблягаме на трудните места, правим паузи по желание- просто нямам думи, супер е. Предиобедните занятия са три астрономически часа — от 9 до 12.

Църквата св. Анна

Училището се намира близо до църквата св. Анна (която май сега функционира само като изложбена зала), там се опитвам да обядвам в обедната почивка, която е 2 часа (!). После се оказва че типичната френска обедна почивка била 2 часа. Ям шницел в заведението на площада, който не само е скъп, но е и гаден. Почвам да се чудя, това ли е прехвалената френска кухня — първо хазяйката, а сега и това. Прави ми впечатление, че към 12.30 всички заведения се пълнят до дупка от местни, които обядват. Масово обядват огромни салати, почти никой не яде нормална храна. Ужас.

На площада св. Анна има две заведения.
Първото изглеждаше доста по-добре, но никога нямаше места.
Ядох шницел в по-далечното,но беше гаден, скъп и доста се бави.

Мернах симпатични сандвичи по витрините. Утре ще ги пробвам тях.

Следобедната програма се оказва туристическа обиколка на града. Аз, директорката и още една ученичка — испанката Хема, разглеждаме старините на Монпелие и едновременно с това интензивно упражняваме знанията си по френски. Хема се оказва колежка — работи във уебдизайнерска фирма като специалист по информационна архитектура и ползваемост.

Пак няма мъже и отново не ми липсват хич;-).

Символът на Монпелие е Пейру (в превод — камъняка). Това е водонапорен басеин, построен на върха на един от хълмовете на града, където опира и първият акведукт, строен във Франция след римско време.

Пейру (камъняка) — символ на Монпелие

Монпелиерчани са горди с факта, че живеят в първия водоснабден град във Франция. Днес старата водопроводна система захранва многобройните фонтани в централната част на града.

Монпелие е стар университетски град. Другата голяма забележителност са старият медицински факултет и свързаната с него най-стара действаща ботаническа градина в Европа. До медицинския факултет се е запазила и една от кулите на старата крепостна стена на града. На върха и растат борове. Според легендата, Нострадамус бил казал, че когато боровете на върха на кулата изсъхнат, ще дойде и краят на Монпелие. Затова щом някой от боровете изсъхне, веднага на негово място засаждат нов, за да не предизвикват лошия късмет.

Църквата „Сен Пиер“ вдясно. Вляво е медицинският факултет.
Едно време двете сгради са били част от манастир.

В момента Монпелие е един от най-големите университетски центрове в Европа. През учебната година тук учат около 600 000 (!) студента.

В миналото морето е стигало почти до самия град, но за последните 1000 и кусур години се е отдалечило на около 10 километра от града. Сметките показват че това прави близо 10 метра годишно, което звучи невероятно. Но пък почти цялото пространство между морето и града е сега е заето от блата с уникална екосистема, така че може и да има някаква истина в горните твърдения.

Църквата „Сен Пиер“ не е нищо забележително отвътре, погледнахме за малко и продължихме нататък. Църквата „Сен Рок“ също е забележителност, но не впечатлява с нищо отвътре. В миналото е била много известна с пилигримите, които са спирали тук. Сигурно затова и гарата на Монпелие се казва „Сен Рок“. Църквата „Сен Рок“ е кръстена сигурно на най-големия карък в историята на Франция. Свети Рок бил местен жител, син на местния феодал, който когато баща му починал, раздал всичките си пари на бедните и заминал за Италия на поклонение в Рим. Там обаче му потръгнало като лечител и направил огромно богатство. Но носталгията го мъчела и един ден той се прибрал у дома. У дома обаче, никой не му повярвал че това е той — собственият му чичо го арестувал (май като шпионин), мъчили го и в затвора умрял. Сестра му обаче познала мъртвото му тяло по родилните белези, които имал. За да замажат някак си големия гаф, който сторили, общината предложила, а църквата приела свети Рок да бъде канонизиран. Но според мен лично той би предпочел да си беше останал в Италия.

Корумът е местното НДК — конгресен и фестивален център, от който се открива чудесна гледка към източната част града. До Корума се ветреят знамената на държавите-членки на ЕС и разбира се, на второ място е българското знаме (какъв късмет да си в началото на азбуката).

Корум

Горе-долу тук започва и новият център на града. Новият център (Антигона) представява група сгради, построени от някакъв много известен испански архитект (Рикардо Бофил, същият е проектирал и Хилтън в София, благодаря Найдене), по древногръцка и древноримска традиция, с кипариси и арки. На мен пък ми напомняше на Букурещ — на улицата, която води до чудовищния дворец на Чаушеску. Няма много живот в новия център.

Интересно, че тези жилища на пъпа на града, в свръхлуксозна архитектура и благоустроени паркове всъщност са предназначени за настаняване на социално слаби. И тъй като едва ли е имало места за настаняване на всички социално слаби, представям си каква корупция е имало около настаняването на хората в тях. Видях и обяви за продан на жилища от този комплекс.

Антигона. Тук живеят социално слаби.

В комплекса се намира и този интересен фонтан със статуя на Посейдон, който е любимо място на малките деца от града. Фонтанът няма басеин в който се излива, а се излива директно върху плочките. Отделно — има сигурно 100-тина дузи, които пускат вода по някаква предварително настроена програма. Ако наблюдаваш фонтана повече от половин час, схващаш последователността, но ако си съвсем нов или под 7 годишна възраст, преживяването е невероятен купон;-)

Фонтанът на Посейдон

По принцип, в съзнанието на французите жилищните блокове се асоциират с бедността. Горките, трудно им е да си представят, че човек с нормални доходи би могъл да живее в жилищен блок. С невярващи очи слушаха моите обяснения, че в България в жилищни блокове живеят и много богати хора.

Антигона. Алеята с кипарисите.

Там където свършва новият център е реката, а във водата и се отразява красивата сграда на областната администрация.

По пътя се минава между градската библиотека (с авангарден дизайн) и местния олимпийски басеин, който пък е закрит, въпреки че се намира в едно от най-слънчевите места в Европа. Точно там, между двете сгради има малко площадче, където имаше импровизирано лятно кино. Докато аз бях там беше седмица на франкофонското кино. Беше далеч от вкъщи, а и прожекциите бяха твърде късно, за да ме заинтригуват.

Най-прекият път към новия център минава през местния мол. В мола има климатик, а и там може да се ползва тоалетната. Тъкмо течаха разпродажбите, но не им обърнах никакво внимание.

Полигонът — местният мол

Върнах се пеша през арабския квартал — доста миниатюрен и тих за арабски квартал, а и всичко там затваря рано. Приключихме с тиха семейна вечеря и с пожелание за лека нощ. Аз пък после цяла вечер гладих ризи.

Продължението в трета част>>>