С този разказ ви представям пътуването на Бале до Тайланд - едно пътешествие, изпълнено с много бири и всякакви приключения:-) (Стойчо)
Тука искам да разкажа горе-долу подробно за нашата екскурзия до Азия. Естествено не си спомням доста детайли ама ако не напиша нещо, съвсем ще ги изпозабравя случките.
Та разполагам с едни приятели, дето имат магазини за екзотични стоки и артикули и редовно пътуват по разни странни държави да пазаруват. От маса време се каня да отида с тях ама чак миналата зима сколасах да ги наглася нещата. Успях да убедя Ицо и Петър да придружим (отчасти) Мишо, Наско и Ани, които пътуваха по работа.
Изкарахме си на "Евлоги Георгиев" тайландски визи от един полузаспал чичка, който се оказа консулът на кралството тук и се зовеше Виктор Меламед. От "Симеоновско шосе" пък сдобихме индонезийски такива от една безобразно сърдита жена, заобиколена от разни етажерки с бурканчета със странно съдържание и картини, изобразяващи вулкани. Върна ни веднъж, защото сме нямали адрес за отсядане там ама ние си извадихме бутафорни резервации за хотел, държахме се любезно и пожънахме успех (визи). От улица "Петър Берон" пък си закупихме билети от Истанбул до Бангкок и обратен от Джакарта до Истанбул. Това се отнася само за мене, Пепи и Ицо, защото останалите директно заминаваха за Индонезия в някакъв опушен град, да закупят като че ли нещо спортно или дрехи, не помня.
Билетите за самолет трябваше да ни струват по 500 Евра на калпак ама в последния момент, докато плащахме ни казаха, че има някаква промяна и цената паднала на 410. Ние не възразихме на любезната жена (Марта Василева) и имаше сделка. Автобусните билети за Истанбул пък ни издадоха на автогарата срещу централна гара и като си набавихме препарат за мазане срещу силно слънце, препарат против комари, къси гащи и прочие, бяхме готови за корави приключения. Най-смешното е, че като заминавахме температурата в София беше минус 20 по Целзий и разни продавачки ни се смееха с тия препарати срещу изгаряне и подобни.
Та на 13 Февруари следобяд взех раницата и брат ми за компания до автогарата и тръгнахме. Аз живея на бул. България и хванах рейс 76 до Орлов мост, че исках да мина през Канн (това е едно барче на Кракра и Шейново, което затвори миналата година), да пийнем по някоя бира преди старта. В рейса през цялото време с братът се хилехме, че съм бил тръгнал към Индонезия със 76. Компанията в Канн беше радушна и в сладки приказки съм треснал 5-6 бири минимум, не помня точно. С част от приятелите (изпращачи) тръгнахме към гарата, купувайки си по път няколко 200ml водчици. Там се събрахме всички и понеже беше зверски студ изпихме всичко за нула време.
В автобуса за Истанбул се покатерихме само аз, Ицо, Пепи и Наско, защото Мишо и Ани бяха тръгнали преди 2 дена, за да пазаруват нещо там. Пътят до границата ми е супер мътен. Помня как гледах осевата линия през предното стъкло и после нищо. Ицо каза, че с Пепи едвам сме издържали до Пловдив, да слеземе да пикаме, ама аз въобще нямам идея, да сме били в Пловдив. На границата помня, че имаше някакви агенти в предния автобус, които явно са носели повечко алкохол в багажа и турчагите трошаха бутилка след бутилка на асфалта на фона на някакви брутални горящи контейнери за боклук, посреднощ. Висяхме 2,5 часа и продължихме.
Преди Истанбул заваля сняг и станаха разни задръствания. Около обяд навлязохме в Отогар (автогарата) и там беше като в тъп фантастичен филм. Нещо гигантско, бетонно и жестоко грозно. Взехме маршрутка, в която бичеше турско до Таксим. Таксим е един симпатичен площад отвъд пролива Златен рог. Оттам тръгва много приятна уличка (забравих и името) с малки дървени трамвайчета и всичко много ми напомня на Лисабон, макар че никога не съм бил в Лисабон.
Намерихме за нула време хотела на Мишо и Ани и се качихме в тяхната стая да хапваме сандвичи увити в салфетки и найлон и да им раздуваме небивалици за минаването на границата нощес. Като се подкрепихме излязохме да се помотаме и да пийнем по едно кафенце в некакво яко заведение. Беше пълно с турски чички, пушачи. Като келнерът дойде до нас и ние един по един му казахме "бир кааве", а по-отворените от нас "бир кааве шекерли".
После се върнахме в хотела и се пременихме с гуменки и сандали, което изглеждаше кретенско при положение, че вънка вият вихри, вали сняг и е под нулата. Взехме метро до летището и се возихме с някакъв тип, който бил българин и го разпитвахме какво значат надписите по рекламите, залепени над вратите. После докато се редяхме на багажовсмукателите на аерогара Ататюрк към нас се зададоха един тип с червена брадичка и една вискоа и засукана мацка, влачейки каретка Самсунайт. Заприказваха Мишо на български и се оказа, че са някакви негови познати, Веско и Теодора, много отворени. Имали складове за разни такива джунджурий и подаръци в цяла България. Сега щяха да ходят до Делхи и после до Бали, където се разбрахме да се видим. Треснаха ни по един размазан турски печат в паспортите и се покатерихме на авиона.
Настаниха ме до прозореца с Веско и Теодора. Отзад седнаха Мишо, Наско и Ани. Веско започна да ми говори с бащинско-поучителен тон за разцвета на могъщият им бизнес. Разказа ми, че с Теодора били гаджета ама сега всеки си имал нова половинка, а ги свързвала само работата. Аз как точно висят месеци наред в Азия и се занимават само с товарене на контейнери не можах много-много да си го представя ама все тая. После ме попитаха каква е точно целта на моето пътуване. Отговорих им, че съм тръгнал да си купя електронен часовник, което си беше самата истина и те се смяха и казваха "Е ти си ебати пича" и други подобни работи и станахме приятели. Теодора ми каза, че ако и взема някакви тайландски панталони, дето и били любими щяла да ми купи нещо интересно от Индия и като се видим в Индонезия да си разменим подаръци както в даскало едно време.
През целия път естествено крещяхме на стюардесата да ни носи нови Карлсбергчета и аз специално се навъртях здраво. От другата страна на алеята имаше некакви арабейшъни-пияници и просто я подлудихме. Смеехме се, че е толкова масивна, че като ходи и целият самолет се тресе. Накрая женицата истеряса и каза, че това е безобразие и няма да носи повече бира, а ние и казахме: "Госпожа, бъдете така добра и си изпълнявайте служебните задължения". Както и да е по мръкнало и в несвяст пристигнахме в Бахрейн. Това е някакъв остров в Персийския залив, където май имат много бензин, съответно кинти. Отделно там се провеждали състезания по формула и имаше на летището някакъв болид и разни байрачета Пирели и подобни.
При проверка на документите Петър се клатеше и почти не можеше да приказва (както и ние де) и мустакатият митничар се разядоса и се разкрещя нещо на арабски език. После трябваше да висим няколко часа и всеки да си хваща, накъдето отива. Изхвърлихме си зимните якета в кофите и отидохме към едни стълби покрити с мокет, където можело да се пуши.
Та разполагам с едни приятели, дето имат магазини за екзотични стоки и артикули и редовно пътуват по разни странни държави да пазаруват. От маса време се каня да отида с тях ама чак миналата зима сколасах да ги наглася нещата. Успях да убедя Ицо и Петър да придружим (отчасти) Мишо, Наско и Ани, които пътуваха по работа.
Изкарахме си на "Евлоги Георгиев" тайландски визи от един полузаспал чичка, който се оказа консулът на кралството тук и се зовеше Виктор Меламед. От "Симеоновско шосе" пък сдобихме индонезийски такива от една безобразно сърдита жена, заобиколена от разни етажерки с бурканчета със странно съдържание и картини, изобразяващи вулкани. Върна ни веднъж, защото сме нямали адрес за отсядане там ама ние си извадихме бутафорни резервации за хотел, държахме се любезно и пожънахме успех (визи). От улица "Петър Берон" пък си закупихме билети от Истанбул до Бангкок и обратен от Джакарта до Истанбул. Това се отнася само за мене, Пепи и Ицо, защото останалите директно заминаваха за Индонезия в някакъв опушен град, да закупят като че ли нещо спортно или дрехи, не помня.
Билетите за самолет трябваше да ни струват по 500 Евра на калпак ама в последния момент, докато плащахме ни казаха, че има някаква промяна и цената паднала на 410. Ние не възразихме на любезната жена (Марта Василева) и имаше сделка. Автобусните билети за Истанбул пък ни издадоха на автогарата срещу централна гара и като си набавихме препарат за мазане срещу силно слънце, препарат против комари, къси гащи и прочие, бяхме готови за корави приключения. Най-смешното е, че като заминавахме температурата в София беше минус 20 по Целзий и разни продавачки ни се смееха с тия препарати срещу изгаряне и подобни.
Та на 13 Февруари следобяд взех раницата и брат ми за компания до автогарата и тръгнахме. Аз живея на бул. България и хванах рейс 76 до Орлов мост, че исках да мина през Канн (това е едно барче на Кракра и Шейново, което затвори миналата година), да пийнем по някоя бира преди старта. В рейса през цялото време с братът се хилехме, че съм бил тръгнал към Индонезия със 76. Компанията в Канн беше радушна и в сладки приказки съм треснал 5-6 бири минимум, не помня точно. С част от приятелите (изпращачи) тръгнахме към гарата, купувайки си по път няколко 200ml водчици. Там се събрахме всички и понеже беше зверски студ изпихме всичко за нула време.
В автобуса за Истанбул се покатерихме само аз, Ицо, Пепи и Наско, защото Мишо и Ани бяха тръгнали преди 2 дена, за да пазаруват нещо там. Пътят до границата ми е супер мътен. Помня как гледах осевата линия през предното стъкло и после нищо. Ицо каза, че с Пепи едвам сме издържали до Пловдив, да слеземе да пикаме, ама аз въобще нямам идея, да сме били в Пловдив. На границата помня, че имаше някакви агенти в предния автобус, които явно са носели повечко алкохол в багажа и турчагите трошаха бутилка след бутилка на асфалта на фона на някакви брутални горящи контейнери за боклук, посреднощ. Висяхме 2,5 часа и продължихме.
Преди Истанбул заваля сняг и станаха разни задръствания. Около обяд навлязохме в Отогар (автогарата) и там беше като в тъп фантастичен филм. Нещо гигантско, бетонно и жестоко грозно. Взехме маршрутка, в която бичеше турско до Таксим. Таксим е един симпатичен площад отвъд пролива Златен рог. Оттам тръгва много приятна уличка (забравих и името) с малки дървени трамвайчета и всичко много ми напомня на Лисабон, макар че никога не съм бил в Лисабон.
Намерихме за нула време хотела на Мишо и Ани и се качихме в тяхната стая да хапваме сандвичи увити в салфетки и найлон и да им раздуваме небивалици за минаването на границата нощес. Като се подкрепихме излязохме да се помотаме и да пийнем по едно кафенце в некакво яко заведение. Беше пълно с турски чички, пушачи. Като келнерът дойде до нас и ние един по един му казахме "бир кааве", а по-отворените от нас "бир кааве шекерли".
После се върнахме в хотела и се пременихме с гуменки и сандали, което изглеждаше кретенско при положение, че вънка вият вихри, вали сняг и е под нулата. Взехме метро до летището и се возихме с някакъв тип, който бил българин и го разпитвахме какво значат надписите по рекламите, залепени над вратите. После докато се редяхме на багажовсмукателите на аерогара Ататюрк към нас се зададоха един тип с червена брадичка и една вискоа и засукана мацка, влачейки каретка Самсунайт. Заприказваха Мишо на български и се оказа, че са някакви негови познати, Веско и Теодора, много отворени. Имали складове за разни такива джунджурий и подаръци в цяла България. Сега щяха да ходят до Делхи и после до Бали, където се разбрахме да се видим. Треснаха ни по един размазан турски печат в паспортите и се покатерихме на авиона.
Настаниха ме до прозореца с Веско и Теодора. Отзад седнаха Мишо, Наско и Ани. Веско започна да ми говори с бащинско-поучителен тон за разцвета на могъщият им бизнес. Разказа ми, че с Теодора били гаджета ама сега всеки си имал нова половинка, а ги свързвала само работата. Аз как точно висят месеци наред в Азия и се занимават само с товарене на контейнери не можах много-много да си го представя ама все тая. После ме попитаха каква е точно целта на моето пътуване. Отговорих им, че съм тръгнал да си купя електронен часовник, което си беше самата истина и те се смяха и казваха "Е ти си ебати пича" и други подобни работи и станахме приятели. Теодора ми каза, че ако и взема някакви тайландски панталони, дето и били любими щяла да ми купи нещо интересно от Индия и като се видим в Индонезия да си разменим подаръци както в даскало едно време.
През целия път естествено крещяхме на стюардесата да ни носи нови Карлсбергчета и аз специално се навъртях здраво. От другата страна на алеята имаше некакви арабейшъни-пияници и просто я подлудихме. Смеехме се, че е толкова масивна, че като ходи и целият самолет се тресе. Накрая женицата истеряса и каза, че това е безобразие и няма да носи повече бира, а ние и казахме: "Госпожа, бъдете така добра и си изпълнявайте служебните задължения". Както и да е по мръкнало и в несвяст пристигнахме в Бахрейн. Това е някакъв остров в Персийския залив, където май имат много бензин, съответно кинти. Отделно там се провеждали състезания по формула и имаше на летището някакъв болид и разни байрачета Пирели и подобни.
При проверка на документите Петър се клатеше и почти не можеше да приказва (както и ние де) и мустакатият митничар се разядоса и се разкрещя нещо на арабски език. После трябваше да висим няколко часа и всеки да си хваща, накъдето отива. Изхвърлихме си зимните якета в кофите и отидохме към едни стълби покрити с мокет, където можело да се пуши.
Ицо хвърля якетата в кофите 
Стълбичките с мокет
Аз се разходих до фришопа, откъдето се върнах с една голяма торба Хайнекен по 0,5l (виж снимката) и няколко запалки "Аз обичам Бахрейн", където думата обичам е заменена с червено сърчице. По някое време при нас дойде един фиркан немец и ни каза ломотейки, че да се кърка в мюсюлманска държава не било гот. Пихме каквото пихме и се разотидохме. Веско и Теодора към Делхи. Мишо, Наско и Ани към Джакарта. Аз, Ицо и Петката към Бангкок. Имаше обаче междинно кацане с престой в Маскат, Оман, което предстоеше и на трите групи.
Очаквайте продължението
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Преместихме се на нов адрес: http://patepis.com, така че е по-разумно да коментирате там :)