Животът тук е опасен дори и за местните обитатели!
Вече съм приключил с Mungo и нещата които исках да направя. Вече не съм толкова ентусиазиран от тази отчайваща изолираност. Изведнъж се чувствам безкрайно самотен и ме обхваща огромно желание час по-скоро да се прибера в къщи!
Ясно е че нямам достатъчно гориво да се върна в Balranald. Плана ми сега е да достигна Pooncarie, което е на 70 км от Mungo. Там, според стареца има бензин.
Не ми се връща в информационния център, където видях указателни табели. Безсмислено губене на време. Имам чувството че пътя по който се движа в момента е същия.
В началото няма проблем. Пътя е прав и широк. Постепенно обаче, след около тридесетина километра започва да се стеснява, обрасва с трева и се извива на север. Тук отдавна не е минавала кола. Това не може да води към Pooncarie. Попаднал съм на fire track!
Решавам да се върна. Мога да стигна до информационния център, но дали вече от там ще успея до Pooncarie.
В този момент лампичката за ниско гориво светва. Не очаквам да е толкова скоро. Вероятно разходът на червен път и в пясък е доста по-голям. Това не ме притеснява особено. От опит знам, че хондата на Пешо може да кара на резерва чак до края на света. Усмихвам се вътрешно: къде другаде е края на света ако не в пустинята на Австралия.
Стигам до разклонение, което не си спомням добре. Чудя се от къде дойдох.
Накъде да поема?
Решавам да хвана надясно. Дори да греша, така ще се движа на юг, където може да пресека пътя от Mungo дo Lethere и от там до Pooncarie. Скоро навлизам в нещо като гора: ниски, криви дървета и сухи тръни. Напредвам добре и се надявам, че скоро ще стигна.
Тогава идва момента, в който усещам как машината пропуска няколко удара. Сърцето ми се свива! Мощността пада и впреки натискането на газта, двигателя умира. Хондата продължава още малко по инерция и спира. Опитите ми да запаля двигателя отново са безплодни.
Световната петролна криза, е нищо в сравнение с проблема, който си създадох сам!
В The Road Atlas of Australia е написано: “В случай на авария в пустинята, СТОЙТЕ С КОЛАТА!!!” Това е умен съвет и решавам да го следвам, но е трудно.
Първото нещо е липсата на климатик. Температурата в кабината рязко се вдига. Навън е още по-топло, въпреки че слънцето залязва.
От към течности съм добре запасен. Хладилния бокс е пълен с VB, Sprite и Coca Cola, както и стопилия се вече лед. В тубата също има около 6 литра вода.
Нямам желание да опъвам палатка. Прекарвам неудобна нощ на седалката в колата, мислейки за опасните обитатели на пустинята.
В Австралия живеят едни от най-опасните паяци: Wolf Spider, Funnel Web и Red Back (познат също и като The Black Widow)
Както и едни от най-отровните змии на планетата: Russell's Viper, East Brown и King Brown Snake
На другия ден времето започва да тече още по-бавно. Не мога да си намеря място от жегата. В колата е непоносимо, а навън под рехавата сянка на ниските дървета, освен че е горещо, пълзят едри черни мравки, които могат да бъдат доста свирепи ако им седнеш на пътя. Да не говорим за мухите! Слънцето се вдига, въздухът трепти и нищо не се случва.
Постепенно ме обхваща меланхолия. По този пасивен начин мога да си стоя тук в следващите няколко дни, в следващата цяла седмица... Полагам огромно усилие да подтисна импулсите каращи ме да се втурна на някъде. Все още съм достатъчно разумен да си дам сметка, че това би било чисто самоубийство. Усещам колко е лесно в подобни условия човек да превърти, но в близост до колата откривам странно пустинно цвете, което вирее самотно в пясъка, противно на познатите ни логики.
То ми носи необходимото усещане за нормалност и надеждата, че всичко е възможно, всичко ще свърши добре.
Водата в тубата и напитките в хладилния бокс са направо горещи. Къде ще отида, пия от тях, но си мисля за други свежи и утоляващи жаждата неща като кана айрян, извадена от хладилника, студена диня която се пука пред ножа с който я режеш, компот от череши, вишни или малини от хладната изба на село при баба (тази с чугунената печка), оромна запотена чаша газиран сироп “бомба”, какъвто правеха някога във Варна край плажа...
Докато се мъча да изгоня тези мисли от главата си, виждам малък облак някъде далеч над хоризонта. Пожар или по-скоро прахоляк вдигнат от вятъра. Тук обаче въздухът не се движи - няма вятър. Облакът се увеличава и ... приближава към мен. Някой шофира с висока скорост в моята посока!
Очевидно всички, които ми пожелаваха късмет в пустинята, са го желали наистина! Освен това моето пустинно цвете не греши – винаги има надежда!
My lucky desert flower – носи ми късмет!
Продължението в Част 12: Good Bye Mungo! >>>
Автор: Веско Петров
Снимки: авторът
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Преместихме се на нов адрес: http://patepis.com, така че е по-разумно да коментирате там :)