Някои щрихи и объркани мисли от Тбилиси

Не търсете последователност или смисъл...
Така видях града преди няколко месеца, така го и описах.Не съм майстор на словото, просто следвам собствените си мисли.Това тук всъщност в оригинал беше писмо до един познат (доскоро го наричах приятел), в когото имах глупостта да се влюбя (за кратко, ама качествено!) по онова далечно време... Помислих си, че всъщност може да ви бъде интересно и на вас...
И така - Тбилиси...
"- Много църкви. Кара ме да се чудя колко ли много грехове имат хората тук, че да им се е наложило да построят толкова... И най-интересното - когато минават покрай тях, и млади, и стари спират да се прекръстят...
- Много пияни мъже по улиците... Вървят си бавно, прегърнали бутилка водка с блуждаещ, празен поглед... Не знам защо ме натъжават...
- Много просяци. Преди час минах покрай едно не повече от 3-4 годишно детенце, оставено само на тротоара върху одеало пред паничка, пълна с жълти стотинки... И не мърдаше, и не ставаше, за да се премести... Просто си стоеше там, където бе оставено и ...чакаше. Какво, кого... Като си помисля за разглезените идиотчета на Запад, които е трудно да накараш да направят каквото и да било, камо ли да ги оставиш сами на улицата да просят, на 2метра от ревящия трафик и след време да ги намериш пак там, където си ги оставил... не знам, сърцето ми се къса...
- Реката си е все там, извиваща се през града, мързелива, зелена, вечна...
- Има някои хубави момичета. Мъжете - все още не съм срещнала добре изглеждащ...
- Младите вече не говорят руски. И английски толкова, ама поне се опитват...
- Колите по улиците са стари. И когато се опиташ да пресечеш, вместо да намалят, натискат педала на газта...
- Мизерията е по-малка, отколкото преди 4 години например... Поне ток има по всяко време и лампите по улиците не са изпочупени... Иначе бездомни котки и боклук навсякъде. Снощи на път за ресторанта срещнахме бездомно куче с тъжен поглед, на когото някой "прекрасен" представител на човешката раса беше отрязал ушите и опашката... Потекоха ми сълзите. Мълчаливо го погалих и съжалих, че нямам нищо за ядене в себе си... Днес пак минах оттам с геврек в чантата си, ама един Господ знае where that poor creature has gone to...
- Хората (в по-голямата си част) са топли и учтиви. По-учтиви когато съм сама, отколкото с английските ми колежки, "пищящи на високи октави"( удачното сравнение, направено за тази нация, е на един приятел, живеещ в чужбина)
- Интересно, че когато вървя по улиците, хората ме заговарят на английски ... и това ме ужасява... Заприличала ли съм на тях?? С прическата ми, струваща 40 паунда, за да изглежда откачено и небрежно, равняваща се на двумесечната пенсия на някого... С различните ми дрехи... Знам ли? Всичко това ме кара да си спомням далечната 1991 в България, когато продавах разни неща на едно пазарче, за да свързвам двата края, преди да дойде септември 1992 и време за университета... Посред зима, при минус 10, аз - там. И понякога си ходех в къщи почти без пари, щото бях на % от оборота...И ми става тъжно за тези хора... I escaped. They haven't. But... have I, really??
- Миналата седмица един колега довел със себе си брат си. Не знам какви ги е вършил англичанина, ама в 1 посред нощ някакви грузинци го подгонили по улиците и положението трябва да е било напечено, щом му се е наложило да скочи от един мост направо в реката... Сега лежи в една от болниците в Тбилиси със счупен крак и вероятно се кълне, че никога повече няма да стъпи тук...
- И все пак не всичко е сиво и депресиращо. Всъщност не исках да звучи така описанието ми... По улиците има млади хора, които се държат за ръце и се гледат в очите, без да им пука за това какво ги заобикаля... Току-що на път за хотела видях 3 врабчета да се къпят в една локва, целите измокрени, рошави и цвърчащи щастливо... Спрях се да ги погледам и... още се усмихвам...
Не съм излизала от Тбилиси. Сама не ми е разрешено, а английските идиотки спят по цял ден, а вечер се подвизават в The Tunnel - някаква дискотека, в която снощи например се изтипосаха, облечени в бели клинове и бели джапанки посред зима... Бе к'во да ви разправям....И т.н.

Автор: Ваня