Австралия: Mungo Adventure (2 част - Канбера)

Част 2: Канбера – последният ден в цивилизацията. (първа част е тук)

Мечтая за Mungo: The Walls of China през деня

След цяла вечност денят за тръгване най-после идва. Вечерта преди това закарвам моята кола на Пешо, за да взема Хондата. Аз съм напрегнат и изнервен и искам да приключа по-бързо. Пешо обаче иска да се черпим. Налива ми от хубавата ракийка дето я купува от сърбите, но на мен не ми се пие – все пак утре път ме чака. Моят приятел иска да ми пожелае Good luck и усещам че му се говори. Вероятно иска да разбере истинската причина за моята лудост. На мен не ми е до приказки, вече е късно, а все още нищо не съм приготвил. Като се разделям с него ми е криво и си обещавам като се върна да направим нещо заедно.

Прехвърлянето на нещата от гаража в колата отнема неочаквано дълго време. Непрекъснато се сещам за други неща които са пръснати из къщата.
Някъде около 24 часа си мисля че най-после съм приключил, макар да знам че съм забравил нещо важно. Опитвам се да спя няколко часа, но непрекъснато се събуждам да мисля какво съм забравил.

Sydney в 5 сутринта е прекрасен! Пусто е, слънцето все още не се е показало, но има достатъчно светлина която е странна и с която виждам познатите улици и сгради по нов начин. Свежестта на утрото ме изпълва с надежда. В този момент съм убеден че всичко ще приключи успешно.

Колко е хубаво да се шофира без трафик! Прекосявам града само за час, нещо което би отнело повече от два часа ако бях тръгнал към 7 или 8.
За Камбера хващам motorway 5, като предварително, докато шофирам по бавните улици си приготвям $4.60 за пътната такса. Жената която ми прибира монетите е огромна. Масивното и тяло заема цялото пространство в тясната бутка на cash toll gate. Трябва да е най-малко 200 кг. Това обаче не и пречи да бъде приветлива. Thanks, love! - казва тя като натиска бутона на бариерата. Става ми смешно. Представям си любовна ситуация в която присъствам аз и тази жена. В даден момен тя се търкулва по погрешка върху мен...

Motorway 5 е гладък и колата върви като в масло. Допустима скорост 110 км. но по това време не очаквам да срещна ченгета и включвам cruise control на 130. По този начин дори не трябва непрекъснато да си държа крака на газта. Това продължава в следващите един, два часа. Проблема е, че пътя е монотонно прав, няма коли и слънцето приятно изгрява в гърба ми. Плувам меко на запад и бавно се унасям след безсънната нощ. Колко сладко се дреме на волан.
Стряска ме сирената на огромен камион, който се движи в лявата (по-бавна) лента. Уж го изпреварвам, но явно съм свил към него преди да го подмина. Хондата е почти под него, между огромните предни и задни гуми. Рязко надясно, наляво и пак надясно. Бия спирачки и в огледалцето виждам ядосаното лице на the truckie (шофьор на тежък камион) почукващ главата си да ми каже че съм crazy. Помахвам му с ръка да се извиня и спирам на първата rest area, за да успокоя сърцето си.
Трябва да пия кафе, трябва да се разсъня, трябва да съм по-внимателен. Изминал съм само 250 км, до Канбера остават 140. Решавам да спирам за кафе по-често.
Пътят преминава през изключително изсъхнали райони, където тревата е прегоряла много отдавна. Тук предния път имаше огромно езеро, което сега е изчезнало.

Welcome-to-Canberra

Зелено става едва в Канбера.Там вероятно непрекъснато поливат за да спасят европейските дървета и трева. Приятно е, особено през есента, когато това е най-близкото до красотата на европейската есен, но за мен Канбера си остава един малък, скучен град, изкуствено планиран и построен за столица и есенната му красота не може да се мери с една стара есенна улица в Пловдив или София.
Не бих се учудил ако появата на този град е в резултат на някакъв вид спекулация със земя – по-късно същия ден посещавам една историческа къща музей на един такъв землен спекулант, направил състоянието си от продажби на земни парцели в района.
Къщата е изключително интересна, запазена с оригиналните тапицерия, килими, мебели и обзавеждане от началото на миналия век. В кухнята дори има една стара чугунена печка с обръчи които се махат в зависимост от големината на тенджерата (като тази дето баба имаше на село). Екскурзоводката гордо демонстрирва печката, а останалите туристи удивени клатят глава. На мен ми е смешно.

Канбера – изкуствено планиран град

В Канбера пристигам спокойно преди обяд. Плана е да разгледам града, или по скоро нещата, които не съм видял при предното идване. Най -важното за което съм тук всъщност е да отида до посолството на България за един документ.
Първата ми работа е да си осигуря място за спане. Не съм си резервирал нищо предварително защото съм сигурен че няма да е проблем при толкова много хотели и мотели.
При влизането в града спирам на информационния център за брошури с атракции, които се случват в града през този ден. Имам желание вечерта да ходя на театър или някакъв концерт, но освен фестивал на цветята, няма нищо друго интересно. В този момент дочувам разговор между възрастна двойка и една от младите момичета на персонала. Става дума че всичко тази вечер е заето. Трудно ми е да повярвам!
Точно като едно недоверчиво българче започвам да се обаждам на хотелите които си бях набелязал предварително (убеден че хората от центъра правят някаква далавера с познати хотелиери), но от всякъде ми отговарят, че нямат свободни места.
На свой ред се нареждам при младите момичета от персонала, едно от които на свой ред започва безплодно да върти телефони до различни места. Аз започвам да мисля за палатката и най-близкия къмпинг, но момичето не се отказва, продължава да звъни. След около десетото обаждане най-после има успех: малък апартамент, чиято резервация е току що анулирана от някого. Цена $180 за една нощ. Искам ли го? Това далеч надхвърля моя бюджет, но зад мен чакащите неспокойно се размърдват с надежда че ще се откажа. Плащам го и поемам към хотела.
Шофирам към посочения адрез и се чудя дали все пак тези от инф. център не направиха някаква далавера? Българче до край.

Българското посолство се намира в един доста отдалечен квартал който прилича на аквариум – всичко е изключително чисто, подредено, наконтено и маникюризирано. Тук има само нови сгради съчетаващи възможно най-ужасните комбинации на архитектурна еклектика. Снобизъм струи от всяка оградка, фонтанче или римска колона (които се срещат в изобилие). Нашето посолство не остава назад, но знамето се вее високо в синьото небе и ми става мило и родно. Става ми също мило и родно, когато една дама на неопределена възраст ми отваря вратата - веднага разбирам че е българка по характерния грим който носи.

С посолството приключвам доста бързо. Имам достатъчно време за да видя къщата, за която вече споменах а също и The National Art Gallery. За да спестя пари за паркинг, оставям колата в някакъв търговски център, където първите три часа са free. Малко се лутам, докато намеря пешеходния изход от центъра в посока към галерията, но успявам да я достигна преди да я затворят.
В галерията искам да видя качествено аборигенско изкуство. Взирам се в дървените плочки, пъстро оцветени с различни точки, обединяващи се във формата на различни животни или гущери, харесва ми, но някак не се получава. Знам, че това изкуство е много по-голямо и сложно. Просто в момента не мога да го разбера нито да го усетя. Очевидно човек се нуждае от сетива и специална нагласа.

Aboriginal-art: Погледнете – може би имате необходимата нагласа

Връщам се обратно и разбирам че имам сериозен проблем - не мога да намеря колата!
Паркингът на търговския център е на 6, 7 нива, прехвърлящи се в различни сгради. Колкото повече обикалям, толкова повече се обърквам.
Това безплодно обикаляне ми отнема повече от час. Вече съм убеден, че колата е открадната. Какъв безславен край на моето пътешествие!
Преди да потърся полиция решавам да тръгна от входа на паркинга и да проследя целия път по който съм минал, докато намеря свободното място където паркирах. Това ми отнема още полувин час. Така стигам до най-забутаната част на този ужасен комплекс от сгради, където почти самотна вече ме чака Пешовата Хонда.
На изхода става ясно, че съм прехвърлил не три а четири часа. Такса за плащане - $15.00. Каква беше приказката..?

Приключвам деня с индийски ресторант и Chicken Tikka Masala. Аз обичам индийската кухня. Би трябвало да пестя, но вечерта се чувствам гот и ми е леко на душата. Решавам да се насладя на последния ден в цивилизацията.
Утре ме чакат 1000 км път.

Край на втора част
Следва: Част 3: На път към пустинята>>>

Автор: Веско Петров

Австралия: Mungo Adventure (1 част)

Една събота като си четях Sydney Morning Herald попаднах на тази снимка:

Беше на първата страница на секцията “Travel”. Обикновенно не чета тази секция, но снимката прикова вниманието ми и ме накара да прочета внимателно статията. Имаше и други снимки, които допълнително възбудиха интереса ми.
В следващите дни бях много натоварен както винаги и сякаш забравих за това място, но седмица или две по-късно започнах да усещам странна празнота. Имах чувството че нещо ми липсва. Не бях в добро настроение, в работата не ми вървеше а и отношенията с нежната полyвинка се обтегнаха както никога до сега. Дали не изпадах в кризата на средната възраст?
Открих отговора на моя проблем след като странен импулс ме накара да изровя въпросната статия от буклука и да я прочета отново. Вече знаех със сигурност – на всяка цена трябва да видя това място!
Единствения проблем: Mungo National Park се намира на около 1500 км от Sydney, в пустиня с температури достигащи до 50º, в район отдалечен на стотици километри от всякакво населено място.
Така започна моето малко пътешествие до Mungo National Park.

Част 1: Трябва да замина на всяка цена!

Не знам защо, но дълго време не споделях с никого плана да замина. Страхувах се някой да не ме разубеди или просто Mungo си беше мое откритие и касаеше само мен. Също нямах представа как ще реагира нежната полувинка.

Първо: трябва да намеря подходяща кола, която да издържи тежкото пътуване. До там няма шосе, има за минаване около 300 км черен, или по-скоро червен път (какъвто е цвета на земята в Австралия). В период на дъжд, който се случва рядко, този път е непроходим без 4WD.
Проверката в Avis и Budget (бюра за коли под наем) е почти безмислена, но все пак опитвам – големите, тежки коли с мощност 4 до 6 литра не са по джоба ми, а и си мисля за моя приятел Пешо и неговата Honda CRV, която макар и само 2.4 литра е доста висока и все пак е 4WD. Само не знам как той ще реагира да се лиши от колата за около седмица. Знам, че я използва за бизнес, като товари разни неща отзад.

Пешо е пич, с него няма проблем, но трябва да му кажа за какво точно ми трябва колата. Ентусиазмът му се стапя бързо като научава, че съм решил да шофирам около 4000 км, част от които в пустинята, но стоически се съгласява да ми я даде. Все пак му оставям моята, която ще му свърши работа докато ме няма. Усещам че Пешо приема с недоверие обясненията ми че в даден момент от живота човек има нужда да направи нещо странно за да усети че е жив. Трудно ми е също да му обясня защо и как съм запленен от това място. Пешо само мълчи и клати глава. Усещам го леко засегнат че не го каня да тръгнем заедно или пък може би си има някакав свой еквивалент на моите проблеми. Не мога да бъда сигурен. Каквото и да е, знам че трябва да замина сам и най-важното – колата е осигурена.

Хондата на Пешо – достатъчно висока, макар и само 2.4 литра 4WD.

Второ: Палатка, спален чувал и множество други неща необходими за бивакуване в пустинята. Това е по-лесно – намирам всичко което ми трябва в K-Mart на много допустими цени. Приготвям също инструменти, лопата, брадва и т.н. (представям си какво бих направил, ако заседна някаде в пясъка). Опитвам се да си представя всички възможни опасни ситуации, но знам че не е възможно. Трябва ми и хладилен бокс (60 литра) в който ще слагам лед и напитки. Допълнително вода – 15 литра бидон ще ми стигне за трите дена които планирам да бъда там.

В Road Atlas of Australia ясно е написано: ОПАСНОСТ! Районът е изключително сух, носете достатъчно вода и гориво.
Чудя се, дали ще ми трябва допълнителна туба за бензин. Хондaта има 50 литра резервоар с който могат да се минат около 450 км. Правя си сметка, че ако напълня от последната бензиностанция бензина ще ми стигне за последните 350 - 400 км и да се върна. Решавам да спестя 50 долара за нова 20 л. туба, за което горчиво ще съжалявам по-късно. Както винаги сметките ми излизат криви без кръчмаря...

Всичко, което си мисля, че ще ми трябва е готово и складирано в гаража. Изчаквам по-спокоен период в компанията и заявявам на шефа, че си вземам една седмица отпуска. Няма проблем – в последните месеци съм работил достатъчно напрегнато за да си позволя този break.
Остава само нежната полувинка.
За мое най-голямо учудване няма драми или сцени. Няма дори анализиращи въпроси. Има само обещание да се обаждам по телефона два пъти дневно. Тя се тревожи за мен. Обещавам, но си мисля как в целия район там няма покритие. Нежната полувинка реагирва на следващия ден след като разбира къде точно съм решил да ходя, но вече е късно, аз съм готов за тръгване, нищо повече не може да ме спре...

Край на първа част

Следва част 2: Go west young man! Канбера – столицата на Австралия.>>>

Автор: Веско Петров

С французойка по Тодоровден

Понеже напоследък пътувам често, разпитвам пътувалите хора, които пишат в най-различни форуми. Докато търсех някой, който познава Кападокия и Коня в Турция, попаднах на една млада дама от Франция – Каролин. Тя се оказа голям познавач на турските забележителности и ми оказа неоценима помощ в намирането на подходящи хотели и пансиони през лятото на 2006 година.

В началото на есента забелязах постинг със заглавие “Тодоровден” във франкофонския форум, в който си пишехме. С огромно любопитство прочетох материала за празника – беше свален от форума за българо-френско културно сътрудничество. Познавах основателката на това културно начинание - Франсоаз. Жена над 50-те, емигрирала във Франция на невръстна възраст със семейството си. Тя съумяваще да организира десетки пъти повече български събития в Париж и в други градове във Франция, отколкото цялото ни посолство там.

Писах на новата ми приятелка веднага и обещах да й набавя всички подробности за тазгодишното празненство. Поканих я да ми гостува, ако желае. Тя бързо и без колебания се съгласи и скоро ми изпрати копие от билета си, който предполагаше престой в България за една седмица. Ами сега? Няма мърдане, трябваше да се намери най-доброто място за наблюдение и участие в празника. Започна едно питане – по конни бази, по фолклорни клубове, до БАН стигнах и пр. С дружни усилия и благодарение на добронамереността на много българи успях да стигна до “правилното” място. Село Мрамор. Свързах се със секретарката на читалището “Св. Иван Рилски” – Диляна Кръстанова, и научих невероятни неща. Събитието щеше да се състои и можехме да се чувстваме поканени.


В дните преди пристигането на Каролин преживях две събития – едното - прекрасно от земята до небето, другото /за да се запази вселенското равновесие/ - ужасно. Колкото и да сме запознати с космическата хармония, колкото и да ни е ясно на теория, че много хубаво не е на хубаво, последното събитие определяше настроението ми и усещането, че съм изхвърлена от “кораба” безвъзвратно и категорично.

Тези чувства предопределиха тоналността на моята “лекция” за град София. С носталгия констатирах, че моята младежка София я няма. Показвах на гостенката местата на 10-ната ресторанти и кафенета по “Графа” и “Раковски”, които до едно бяха трансформирани в нещо друго – “Петлите”, “Стадион”, унгарския ресторант, “Покойника”… а после “Дълбок зимник”, хубавата сладкарница “Пролет”, та чак до любимия ми през 90-те “Козирог” на ул. “Иван Асен II”, чието място сега беше заето от изкопна яма.

Обиколката на София иначе си беше напълно като за туристи – тракийски, византийски, римски, турски останки. Еврейският квартал. Архитектурните стилове, доминиращи центъра след Освобождението до 30-те години на 20 век – български романтизъм /банята, св. Синод, Халите, Синагогата/, бел епок, сецесион. Вратите на София – “Орлов мост” – мястото откъдето затворниците от Диарбекир се връщат в родината; “Лъвов мост” – мястото, където царят на новоосвободената ни държава влиза в София. Паметници, черкви – оригинални и преустроени джамии, жълти павета…
Бях купила на Каролин карта за Стоте Национални Обекти. В “Александър Невски” отказаха да й поставят печат, защото не е разгледала внимателно експозицията. Добре! Така се привличат туристи! Браво! Напред към следващия обект – може и да успеем!!!

Съществен момент от туристическата програма представляваше посещението на Рилския манастир. За мен това място беше част от детството – еднодневни екскурзии със семейството, огньове и хапване близо до реката, цветя по поляните. Някое и друго кебапче и вкусен хляб се добавяха към менюто, което си носехме от къщи. После юношеството и забежките с коли “за кратка разходка”, първият ми маршрут като шофьор.

От София до Манастира се стига по следния начин: От автогара “Овча купел” се взима автобус до с. Рила. Билетът струва 6 лв, а единственият автобус към целта тръгва в 10:20 ч. В с.Рила се прехвърлихме на друт автобус, който срещу 1,50 лв ни заведе до обекта някъде към 13:00 часа.

По пътя успяхме да зърнем и Стобските пирамиди. Манастирът се появи, както винаги, изведнъж. Пътуваха двама японци, многочленна френска група с малки деца, руснак и двама прибалтийци. Това беше всъщност целият туристически поток за деня. Музеят беше в ремонт, работеше и иконната зала. Снимки, газене в полуразтопения сняг. Хрельовата кула, историята на св. Иван Рилски, самоковска и банска дърворезбарски школи, кръстът на майстор Рафаил.
Фурната беше затворена. Кебапчета също никъде не се продаваха. Само магазинчето за сувенири работеше и оттам човек можеше да си купи продукти от прочутата българска роза.

Цялото посещение се побра в един час. Нямаше време за повече, автобусът за с. Рила щеше да потегли обратно в 14,10 часа. В 15,00 успяхме да вземем автобус за Благоевград и няколко минути по-късно, умрели от глад, хапвахме вкусната баница, която майка ми беше направила за “добре дошли”.

Благоевград е родният ми град. Разходката беше приятна, чувствах се като турист – промените, строежите, ремонтите – всичко това отдалечаваше града от детските ми спомени. Разходихме се във “Вароша” – стария квартал, където къщите са на разположение на младите таланти от града. Постояхме пред “Шарената цръквичка” – така баба ми наричаше градската черква, която също е във “Вароша”. Погледнах носталгично към “Ловния дом” – традиционното място за разходки на благоевградчани. Нови, непознати сгради препречваха погледа към хубостите на парка. Алеята за “Бачиново” покрай реката Бистрица. Спа-центровете на мястото на някогашната стара баня със съвсем истинска минерална вода. Тракийското име Скаптопара. Турското – Горна Джумая. Множество извори, останали да бълват лечебна вода след прословутото земетресение, което “запушва” голяма част от изворите. Спирка за напитка в ирландския клуб – някогашното кафене на интелектуалците – “Аджария”. /едно време Благоевград беше побратимен с Батуми, та името на кафенето произхождаше от този период/. Столицата на Българската Македония, както пише в гидовете за чужденци.


Вечерта изкарахме в домашна обстановка – вечеря, разговори за семейството – нейното, нашето, по принцип. На сутринта майка ми ни събуди с кафе и мекици с кисело мляко. Беше приготвила по един плик пълен с мартеници – за гостенката и за мен. Докато подготвях багажа си за път, чух майка ми да обяснява: “Каролин, това е за теб, а това е за твоите родители. Носи се за здраве.” Няма проблем, Каролин разбра всичко. Понякога е светотатство да превеждаш! Тръгна си от Благоевград и с един чифт ръчно плетени вълнени чорапи. Дълго стоя да гледа кувертюрите, бродираните карета, покривчиците за маса-телевизор-шкафчета и пр., плетени на една кука.
В 9:00 потеглихме за Банско.
Поседнахме на припек за по едно кафе преди да се отправим към музея. Основната цел беше музеят на иконите, рисувани от Молерови. Музейният работник беше любезен и всеотдаен както винаги. След изчерпателната беседа позволи да снимаме ненадминатата икона на Исус Христос като испански благородник и картината “Истанбул” – вероятно един от първите опити за светска живопис. За първи път чух историята на това произведение. Близо сто години шедьовърът е бил врата на кочина. В наши дни, леко поизхапана от прасетата в левия долен ъгъл, картината била донесена за оценка в музея.
След приятните емоции в къщата, приютила музея /датирана е около 1749 г./ тръгнахме на “свободна” разходка. Чудо невиждано! Пред механите по централната улица бяха излезли “викачи” – мъже, облечени я в ямурлук, я в народна носия /но с каубойски ботуши!/, я в нещо по-етно, ни приканваха да посетим заведенията им. Това в нашето обслужване го няма! Повечето момчета не бяха местни – личеше си по акцента. Кой ли ги беше наел? На кого ли принадлежаха механите сега?
Кръстосахме уличките, посетихме черквата, постарахме се да открием механата “Дедо Пене”. Там имахме среща с две млади американки от Корпуса на Мира, които преподават английски език в Разлог. И двете бяха отскоро записани в couchsurfing.com и аз ги поканих за по един лек обяд. Представете си “Дедо Пене” и млада американка, която споделя впечатленията си от Добърско. “Обмяна на опит”. Разговори за България, Америка, Франция, Турция, Гърция, Босна…

Младата американка заяви, че животът й се е променил изцяло откакто е в България. Малеее!!! На 24 години и вече с променен живот! Шегата настрана, срещата беше прекрасна. Отидохме заедно до автогарата и заедно се качихме в автобуса около 17 часа. Двете момичета слязоха в Разлог, а ние продължихме към София. На следващия ден аз трябваше да свърша някои неотложни неща, така че останахме в София и употребихме свободното време за разходка.



Рано на другата сутрин потеглихме за Пловдив. Естествено старият град. Много освежено, супер приятно. Снимки оттук и оттам. Запознахме се с грънчаря Георги Генчев. Гледахме го как работи, снимахме му паниците и всички чудесии, говорихме за наследницата на Ламартин, която лично го посетила преди време. Хапнахме сандвичи в Джумаята, обсъждайки “рогоносеца” Филип II. Гърците разказват, че Александър Велики е заченат по време на мистериите на остров Самотраки, в които майка му е имала централна роля. Уморени от целодневното кръстосване на улици започнахме бавно придвижване към гарата. Същата вечер си легнахме рано, защото на другия ден предстоеше празника. Трябваше да сме бодри и свежи.

Хубаво, че се обадих предварително на секретарката на читалището в Мрамор, защото тя ми подсказа, че маршрутката, която ходи до селото вече е 5А, а не 45. Станахме много рано и леко се обезкуражихме от лютия вятър и зверския студ. Кой ти гледа обаче.

Към 8:15 бяхме “класирани” на “Орлов мост” и очаквахме с по едно топло кафе в ръце №5А. Най-сетне, ето я маршрутката! Влизаме с готови пари и все пак задаваме въпроса: “Ходите до Мрамор, нали?”. Отговорът е убийсвен: “В събота и неделя не пътуваме до Мрамор.”. “Ами как… какво да направим…”. Шофьорът осъзнава, че в маршрутката се е качила французойка, дошла в България заради Тодоровден. Обхваща го гордост и решава да помогне. На първо време не ни взе парите за превоза. После много бързо ни разясни как да стигнем до селото. “Значи, сега от гарата – 150. Ше питате там колегата на коя спирка ше слезете и ше се качите на 31 или 30”.

Поуспокоихме се, въпреки че студът си беше голям тормоз. Шофьорът изчака всички пътници да слязат на Централна гара и ни намигна да не слизаме. Закара ни до самата спирка на автобус 150 и пожела много здраве на Франция.

Слава богу, автобусът тръгна веднага. После зачакахме другия автобус, с който трябваше да финализираме пътуването. Най-сетне към Мрамор!

Само 2-3 километра след спирката ги видяхме. Шарени каруци и пременени коне. Препускаха към Мрамор. Магията започна да се случва. На площада вече имаше хора. Най-големите ентусиасти въртяха хоро. Домакините от читалището ни почерпиха кафе, показаха и разказаха всичко за дейността на културното средище. Тази година празнуват 85 годишнина. Невероятни хора, страхотен плам.

Каруците се подреждаха на улицата до площада. Тръгнахме да ги гледаме и да искаме разрешение за снимки. Собствениците на конете изживяваха сценична треска и пиеха за сгряване и кураж всевъзможни напитки. Бяха толкова горди, че можеше човек да им завиди. Единственият участник с магаре крепеше цигарка в крайчето на устните си и стоеше до своята каручка невъзмутим като гуру.
На никого не правеше впечатление, че повечето от участниците са роми. Това беше техният час, тяхното събитие. Каруците бяха разнообразни – от файтони, до най-обикновени – такива, дето виждаме в града всеки ден. Но конете!!! Откъде беше дошла цялата тази прелест?!! Миризмата на тор, безплатното червено вино, танците и музиката, прииждащите отвсякъде хора… всичко това започна да въздейства силно и да подготвя бъдещия транс.

Празникът започна с тържествено откриване, с ритуално захранване на ездачите и конете с царевица, с песни и пожелания. После каруците започнаха да се появяват на площада една по една. Правеха по две обиколки и напускаха “сцената”. Възторгът беше неописуем. След демонстрациите всички се изнесохме край селото, за да видим надбягването. Не запомних добре всички /не бяха много/, но няма да забравя едно ромче, което препускаше като джигит – волно и страстно, сякаш то и конят бяха едно цяло.

Върнахме се отново, за да чуем и видим наградените. Победителят в надпреварата получи 50 лв. Победителят в демонстриране на най-добри коне и каруца /в случая бял файтон/ - 30 лв. Всички други участници също получиха по нещичко и скоро се изгубиха. Засвири духовият оркестър, но никой вече не играеше. Мнозина се опитваха да влязат на топло в кафенето. Някои си тръгваха, за да продължат празника в домовете си.

Ние с Каролин решихме да изпием по едно кафе с паста и останахме още 20-ина минути. В кафенето Мирослав Илич пееше “Есенна балада”. Ромите навън все още свиреха. Градусът беше повишен повсеместно, но празникът за нас беше свършил.
Изпитах някакво особено чувство на благодарност за случилото се. Хваната на хорото сред непознати, усмихнати хора, усетих, че всичко е наред, че не съм сама в този живот. Представях си, ако живеех в чужбина… Дали щях да изпитам този катарзис някъде там? Бях изпитвала подобно чувство на сливане с божественото в с. Гела на едно гайдарско надсвирване. И сега отново. Може би това е силата на ГОЛЯМОТО родово чувство и усещането за принадлежност към нещо мило и познато, към нещо сигурно и подкрепящо.

Каролин си замина след два дни. Тя започна да прави един блог посветен на България. В началото на нейния разказ стои следната история: “В Кападокия съм. След изморително ходене през целия ден си почивам край огъня. При мен идва един от гидовете – Джелил. Говорим за футбол, за всякакви други неща, за България. За мен това е една непозната страна. За него – родина…”


Автор: Росица Якимова

Снимки: Авторът

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно”-ден 2-ри

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно” - тръгване от София на 17 Юни 2006

ДЕН 2-ри

Ден 2-ри

Какво трябваше да се случи:
• Ковачевица, Лещен (2h)
• Доспат: Язовира (обяд) (3h)
• Триград: чеверме преспиване (2h)



Какво се случи в действителност:

Добро утро мили деца. Живи ли сте? Аааа, добре. Главата боли ли Ви? Не, странно! Че и сте ухилени на всичкото отгоре. Хайде сега на по кафенце в ресторанта на хотела.

Я, на бат Славчо голфа какво прави тук? Нещо се е пораздул в калниците и броните. Освен това има няма стотина коня отгоре е добил. Добре беше направена тази колица. Доста кинти са набити по нея, но си струва. Лови окото от сто метра. Цвета също са докарали. Старата си Ямаха в този цвят бях боядисал преди години. Нямаше някой да не се загледа.

Кой пише по форумите безспир да не се кара по джапанки и къси гащи? Аз ли съм бил? Не е вярно. Не и ако гледам горната снимка. Тук за да не викате ще уточня, че фотографията е сделана съвсем тенденциозно. Всъщност не карам. А мотора дори не може да се движи, защото още не съм го развързал от гредата отзад. Не че не ми се искаше да подкарам така де. Дори толкова рано сутринта беше нетърпима жега. Аз както вече съм имал удоволствието да Ви кажа съм приятел с бога на слънцето (на пук на бога на дъжда - Джови). Песимистите ми лаеха преди да заминем, че щяло да вали... Къде беее.. Нали съм се уговорил с човека. След снимката слязох от мотора и хубаво го огледах отгоре до долу, след което възкликнах видимо доволен: "Ех, какъв хубав мотор, ще взема да си купя един такъв". Хората мотащи се наблизо ме погледнаха странно що се катеря и човъркам така по чуждите мотори, а бат Славчо се захили лукаво с половин уста.

Жегата беше започнала да размазва не само нас, или просто на някои пиенето им действа много по-зле.

Стегнахме денковете, нахлузихме ватенките, сбогувахме се с любезната администраторка, казахме си няколко вица с добрите господа навъртащи се около мотора (единия от тях май беше управителя на хотела) и поехме по тесния, разбит, но живописен път нагоре към Лещен и Ковачевица.

Тук за първи път почувствахме, че излизаме от цивилизацията. Имахме чувство, че живота е застинал 50 години назад.

Острите завои и дупките се редуваха с разтърсващи душата гледки.

Бързите, дълбоки леви и десни наклони в завоите с правилни виражи бяха истинско удоволствие.

Спряхме на малка чешмичка, скътана под дебелите сенки.

Не бързахме за никъде и се наслаждавахме на спокойствие на всеки миг.

Отново напред и нагоре към Лещен. Бат Славчо беше добил увереност от чудесното ми умерено и сигурно каране (толкова съм скромен, че не мога да не бъда и хубав - скромността краси човека). Започна да снима в движение.

Заобикалящата ни действителност ставаше все по-красива, за разлика от пътя, който на места започна да липсва.

На влизане в Лещен ни изненадаха няколко километра гаражи. Нямаше къщи, нито някакви други постройки. Само гаражи. Бяхме учудени. Какво става тук? Да не би тук да са гаражите на целия окръг?

Отговора дойде от само себе си когато пред нас се разкри и самото селище. Къщите бяха накацали по склона. До тях имаше достъп само по стръмни, каменни пътеки. Очевидно беше, че колата пред къщи, хората не могат да си спрат. За това бяха построили гаражите долу, около пътя.

Красиво е в Лещен. На стара каруца беше отредено място на централна атракция.

Още една каруца беше захвърлена наоколо.

Впечатли ме църквата. И по-точно невероятните розови храсти около нея.

Старите къщи очевидно изнемогваха под тежестта на тежките каменни цигли.

Удостоихме с присъствието си тесния църковен двор.

И увековечихме розовото изобилие.

Ярките цветове искряха като пламъчета.

Отново тесен, разбит път...

... опасан от живописни оградки. Между Лещен и Ковачевица се намира село Горно Дряново, но за него по-късно.

Хубава си моя горо!

Колоритна, дървена табела ни уведоми че сме: "Добре дошли в Ковачевица".

Отново на дървени табла беше резбована карта със забележителностите на околността. Впечатляващо!

За свикналите с класическата картография имаше и нормална карта.

Тази къща се открояваше още от входа на селото от пръв поглед. По-късно разбрахме че е хотел. Подробности за него има надолу.

Завързахме коня на центъра...

...пред кръчмата. Заехме се не на шега да преборим жегата, ползвайки продукцията на бирена фабрика Благоевград.

Бат Славчо се правеше, че не му харесва...

...а бате Ви Илариончо беше добил такава доволна физиономия, че би ми завидяло и попско дете по задушница.

Благата домакиня (кръчмарка) леля.... не и запомних името, ни гости доволно и предоволно. Тук ядох едни от най-вкусните пържени картофи в живота си. Осъзнах, че навлизаме в така наречения "картофен пояс". От тези обяд нататък навсякъде си поръчвахме порция пържени картофи. Навсякъде бяха превъзходни.

Наша милост очевидно предизвикваше засилен интерес. Дори кучетата дойдоха да проверят какво става. Въпреки, че в селото имаше учудващо много туристи, явно съвременни мотори не идваха много. Казвам "съвременни", защото ветерани ИЖ-ета имаше дори в повече, но за това по-късно.

Млада мома, възкачила класическото и най-проходимо превозно средство в региона, премина през центъра. Естествено под строг надзор. Направи ми впечатление, че дамите яздят с дамска стойка. На пук на Европата, където все повече дами яздят по класическия метод с краката от двете страни на коня. Дори седлата (самарите) тук са пригодени за целта.

Глътка студена вода и напред по "горната" еко пътека. В селото има две пътеки - горната и долната. И двете са много хубави.

На стената има стрелка указваща, че от тук може да се стигне до с.Долен, което също е архитектурен резерват. Вече бяхме ходили там в почивните дни около 3 Март. В интерес на истината тук ми хареса повече.

Тесните улички се виеха около високите, каменни зидове, а слънцето напичаше ли напичаше.

Огромни, каменни къщи на 4 - 5 етажа!!!, извисяващи се пред нас, ме накараха да затая дъх.

Някои от зидовете бяха странно изронени.

Имах чувство, че съм сред небостъргачите на 21-а улица в Ню Йорк.

Зави ни се свят да гледаме нагоре.

Ето Ви един български, средновековен небостъргач. Много величествено.

Къщата на художника - неголяма, но особено колоритна.

Колко ли коли и катъри с товари са минали по тази сега смешно тясна улица. Колко ли народ се е извървял от тук. Включително и наша милост.

Тия люде защо по-добре не си бяха построили един общ горен кат. Без друго могат да си пият ракията без да стават от миндера до прозореца и да си мезят в обща чиния. Колко удобно.

Това е въпросният хотел "Бялата Къща", за който споменах още на влизане в селото. Създаден е с пари по програма "Сапард".

Дворчето беше подредено перфектно.

Стръмни стълби към механата. Не разбрах има ли други. На доста хора ще им е трудничко да изкачат тези ако са приели присърце сериозните занимания на долния етаж.

Беседка с барбекю и чешма.

Готини стълбички. Такива не бях виждал.

Гледката е повече от страхотна. Бат Славчо се чуди към апарата ли да гледа или към красотите наоколо.

Прословутите цигли тук са задължителни.

Зеленината направо те упоява.

Леки бели облачета започнаха да се появяват иззад далечните била. Това бяха първите признаци, че перфектно ясното небе няма да остане такова за дълго.

Много и все красиви къщи.

Завършихме обиколката на "горната пътека" и се върнахме пак пред кръчмата. Конят ни чакаше покорно.Учудихме се, че масите на кръчмата "Синия Вир" са прибрани. Дали затварят? Вътре бяхме оставили дрехите си. Влязохме да попитаме. Леля .... ни обясни, че около 13:00 часа затваря, защото сянката от терасата се мести и вече не може да се сяда на нея. Предполагам, че по това време отваря кръчмата от другата страна на улицата. Каза ни обаче спокойно да се разходим по другата пътека. Щяла да ни изчака. Какви добри хора!

Старото училище "Йорче Димитров" е отлично поддържано.

Същото не можеше да се каже за камбанарията...

...която всъщност не изглеждаше толкова зле за здание строено през 1848 година.

1820 година!!!! Това сигурно е едно от първите килийни училища в България.

Хотел "Мера според мера". Едноименният филм ми е любим.

Южната пътека също има своя чар.

Къщи, къщички и къщища.

Екзотична беседка в частен двор. Тия хора дали стоят спокойни под толкова каменяк натрупан над главите им?

Тази къща силно се приближава до представите ми за рая на земята. Чудесна работа.

В цялото село кипеше трескава дейност. Много от къщите подлежаха на сериозни ремонти и възстановяване. Чистеха се бурени и храсталаци. Има голямо бъдеще за туризма тук. Пошегувахме се с майсторите: "Неподвижни ли да застанем, или ще Ви е еднакво лесно да ни уцелите с тази греда дори ако се движим."

Започнаха да се появяват по-тъмни облаци. Нещата се запичаха.

Много гледки, много красота. Чудесно е в Ковачевица.

На местните очевидно не им липсва и чувство за хумор. Не мога точно да опиша усещането да видиш табела "На нарушителите се поставят скоби" в такова далечно и закътано място. Още повече с колата демонстративно паркирана пред табелата. Бих го определил като "Противоречиви чувства".

Прекарахме си приятно. Отпочинахме, разходихме се, събрахме впечатления. Време е да поемаме нататък.

Още остри завои...

...още красоти.

Всички сме на път.

Толкова добре ни караха да се чувстваме, а уж вече бяхме видели тези гледки.

Бат Славчо надобрява. Аз също. Вече сме на път да остържем степенките в асфалта.

Назад към цивилизацията... или поне така си мислихме.

No comment!

Минавайки през с.Горно Дряново още на идване ни направи впечатление огромният брой мотори от невероятната, съветска марка "ИЖ" Всички бяха в еднакво окаяно състояние и годините им на производство варираха в интервала 1960 - 1970 - първите, едноцилиндрови модели. Не видяхме нито един по-нов. Още Mr.Proper беше споменал за този феномен, но да го видиш на живо си е съвсем друго нещо. Почти във всяка къща по главната улица имаше спрян "ИЖ". Други бръмкаха стремглаво насам натам, яхнати от гологлави люде по потници и натоварени със всевъзможни пособия: вили, коси, купи трева, брадви, дърва и какво ли още не. На връщане започнах да броя. Само на главната имаше 33 броя моторетки. Не издържах. Чукнах мигача и спрях до една от тях. Не че някой тук въобще гледаше мигачите де. От съседните къщи се появиха рошави деца и започнаха да ни оглеждат подозрително. След малко се показаха и възрастни. Погледнаха ни за миг и продължиха да си вършат работата. Явно не бяхме първите спиращи да се порадват на чудното, домашно возило.

Много се радвам на тази снимка. Сякаш всеки момент ще нахлузя каската и ще се яхна на съветското чудовище, отпрашвайки в неизвестна, горска посока.

Сблъсък на цивилизациите!

Тази машина-звяр би била много полезна зимно време по моята улица. Нея за съжаления никой не я чисти. Дори на 19 Февруари, въпреки изключително топлото време, не можах да дойда с мотора за поднасянето на венеца на паметника на Васил Левски, защото имаше много сняг и лед. Нямаше как да го изкарам.

Газ колкото поеме...

...бърза спирачка...избор на най-добрата траектория....наклон и....

...завоя е взет. Идва следващия....гаааааз....

...спирачка... и пак и пак и пак... Това всъщност предстоеше да правим през следващите пет дни.

Голям кеф... само да не беше лошия път... Наистина бяхме с ендуро, ноооо натоварено с двама души и багаж до планшира. В интерес на истината мотора се държеше отлично. Никъде не поднесе нито на йота, въпреки неравностите и поизносената задна гума. Не само тук, а през целия път.

Така се вие пътя от хълм на хълм. Така и ние се вием по него сред тези гледки и с лекота на душата. Най-долу се вижда Огняново.

След няколко минути.

Вече сме още по-близо.

Оказа се че има древни, римски разкопки на град Ниополис Ад Нестум до входа на с.Марчево. Спряхме да ги разгледаме.

Наоколо беше поле равно като тепсия.

Имаше няколко доста запазени зида.

Прилича на олтар църква. Нямаше как да разберем. Нямаше пътеводител, нямаше екскурзовод.

Като цяло беше доста запуснато. Трева и храсти бяха избуяли навсякъде.

От пътя можеше дори да не разбереш, че става въпрос за историческо място, ако я нямаше табелата. Бат Славчо прояви повече ентусиазъм. Аз отидох и се опнах под дебелата орехова сянка. Времето се готвеше да ни поднесе изненада. Черните облаци, които видяхме в Ковачевица и на които избягахме, започнаха да ни настигат. Започнаха да се чуват юнашки гръмове. Бат Славчо се притесни.

-Какво се шашкаш - успокоих го аз - не виждаш ли къде се намираме?

Тук вече не посмяхме да си сложим панталоните. Сигурно щяхме да получим топлинен удар. Яхнахме се по къси гащи и отпрашихме. Карах малко по-бавно предвид леката ни екипировка.

Минахме Сатовча - нищо за отбелязване. Започна да се разхлажда. Небето беше като от олово.

Стигнахме мокър асфалт. Беше се разхладило окончателно. Отсреща започнаха да идват мокри автомобили.

Спряхме на това прекрасно място да изчакаме и преценим дали да слагаме дъждобраните.

Халите беснееха около нас.

Използвахме момента да поснимаме...

...и да си починем.

В края на краищата не ни се размина. Започна леко да ръми. Екипирахме се от глава до пети. Завързахме найлонови торбички над обувките, закопчахме циповете, вързахме връзките и хайде Чиба! Газ през дъжда. Валя ни среден до силен дъжд. Лошия път обаче усложняваше нещата. Големите локви, които нямаше как да се избягнат ни пръскаха. Водата мажеше по визьора, късно виждах някои неравности и се налагаше да спирам едва ли не аварийно по мокрия път... абе мизерия. Минахме Доспат. Не спряхме. Бяхме го разгледали през Март, а и в този дъжд нямаше да ни е много весело. Първоначално плана беше да се срещнем около язовира с нашия приятел бат Тошко, който беше на риба там, но той беше тръгнал вече. В града практически няма асфалт. Всичко е отнесено от пороите. Пътя след него не е много по-различен. Около 40 км. ни пра дъжда. След като спря, спряхме и ние. Свалихме найлоните и продължихме. От мястото където спряхме (нямам идея къде е) та чак до Смолян е най-красивия участък от Родопите. Влажни дерета с вековни борови гори се редуват с поляни със сочна яркозелена трева. Песен за сърцето на пътника!

Минахме през Борино, подминахме разклона за Ягодина и поехме по Триградското ждрело.

По предварителна информация пътя от разклона за Триград до самото село трябваше да е лош. Няма да повярвате обаче какво видяхме. Перфектен, нов асфалт с отлична маркировка, нови указателни табели и бордюри. По-късно разбрахме, че са го построили миналото лято, по някаква европейска програма за насърчаване на туризма, след като Триградската река отнесла стария път. Този път Запя Трансалпа!

Това беше кулминацията след всичко, което видяхме днес.

Красота след красота, прелест след прелест зад всеки следващ завой.

Видяхме джамия намираща се на средата на нищото. Стори ни се странно.

На места пътя се стесняваше. Лентите бяха малки дори за мотора.

Стесни се още, докато остана само една лента. Тук за първи път в живота си видях указателна табела, която гласеше: "Еднолентов път с двупосочно движение".

Разтърсени от гледките пристигнахме в село Триград. Изненадах се, че всъщност не е град а село. Името идва от това, че три пъти е опожаряван по време на турското робство и е изграждан отново. Установих, че местните хора всъщност слагат ударението на първата сричка и започнах да произнасям името правилно Три'град. Първоначално мислихме да спим в хотела на края на селото, но бат Славчо предложи да намерим милите хора при които е бил отседнал преди няколко години. Пазеше толкова хубави спомени за тях, че веднага се съгласих.

С едно доуточняващо питане лесно намерихме къщата. Леля Елица и чичо Цветан ни приеха сърдечно. Разкошни хора! Вкарахме мотора в гаража...

... разхвърляхме багажа...

... и заехме места около камината в механата. По принцип в Триград беше предвидено да се отдели един ден за чеверме. Това обаче само в случай, че бяхме повече хора. За нас двамата не беше оправдано. Уговорката за чевермето обаче остава. Може да го направим следващия път.

Извадихме ракиите....

...запалихме огъня...

...и се почна.

Хапнахме и пийнахме отлично. Чудесните, домашни гозби на леля Елица ометохме за норматив. Сипа ни допълнително, но и с него се справихме. За първи път ядох традиционното, родопско ястие Пататник. Много е вкусно! Беше ни изключително уютно в компанията на добрите домакини. Пийвахме в сладки раздумки. Към 01:00 ни стана неудобно защото чичо Цветан беше на работа на следващия ден. Въпреки уговорките, че не им пречим решихме да си лягаме и да ги оставим да починат. Благодарим Ви мили хора!

Така в шеги и закачки завърши вторият ден от обиколката "Родопите, морето и обратно".

Автор: Джордж Клуни

Снимките ще кача малко по-късно

Някои щрихи и объркани мисли от Тбилиси

Не търсете последователност или смисъл...
Така видях града преди няколко месеца, така го и описах.Не съм майстор на словото, просто следвам собствените си мисли.Това тук всъщност в оригинал беше писмо до един познат (доскоро го наричах приятел), в когото имах глупостта да се влюбя (за кратко, ама качествено!) по онова далечно време... Помислих си, че всъщност може да ви бъде интересно и на вас...
И така - Тбилиси...
"- Много църкви. Кара ме да се чудя колко ли много грехове имат хората тук, че да им се е наложило да построят толкова... И най-интересното - когато минават покрай тях, и млади, и стари спират да се прекръстят...
- Много пияни мъже по улиците... Вървят си бавно, прегърнали бутилка водка с блуждаещ, празен поглед... Не знам защо ме натъжават...
- Много просяци. Преди час минах покрай едно не повече от 3-4 годишно детенце, оставено само на тротоара върху одеало пред паничка, пълна с жълти стотинки... И не мърдаше, и не ставаше, за да се премести... Просто си стоеше там, където бе оставено и ...чакаше. Какво, кого... Като си помисля за разглезените идиотчета на Запад, които е трудно да накараш да направят каквото и да било, камо ли да ги оставиш сами на улицата да просят, на 2метра от ревящия трафик и след време да ги намериш пак там, където си ги оставил... не знам, сърцето ми се къса...
- Реката си е все там, извиваща се през града, мързелива, зелена, вечна...
- Има някои хубави момичета. Мъжете - все още не съм срещнала добре изглеждащ...
- Младите вече не говорят руски. И английски толкова, ама поне се опитват...
- Колите по улиците са стари. И когато се опиташ да пресечеш, вместо да намалят, натискат педала на газта...
- Мизерията е по-малка, отколкото преди 4 години например... Поне ток има по всяко време и лампите по улиците не са изпочупени... Иначе бездомни котки и боклук навсякъде. Снощи на път за ресторанта срещнахме бездомно куче с тъжен поглед, на когото някой "прекрасен" представител на човешката раса беше отрязал ушите и опашката... Потекоха ми сълзите. Мълчаливо го погалих и съжалих, че нямам нищо за ядене в себе си... Днес пак минах оттам с геврек в чантата си, ама един Господ знае where that poor creature has gone to...
- Хората (в по-голямата си част) са топли и учтиви. По-учтиви когато съм сама, отколкото с английските ми колежки, "пищящи на високи октави"( удачното сравнение, направено за тази нация, е на един приятел, живеещ в чужбина)
- Интересно, че когато вървя по улиците, хората ме заговарят на английски ... и това ме ужасява... Заприличала ли съм на тях?? С прическата ми, струваща 40 паунда, за да изглежда откачено и небрежно, равняваща се на двумесечната пенсия на някого... С различните ми дрехи... Знам ли? Всичко това ме кара да си спомням далечната 1991 в България, когато продавах разни неща на едно пазарче, за да свързвам двата края, преди да дойде септември 1992 и време за университета... Посред зима, при минус 10, аз - там. И понякога си ходех в къщи почти без пари, щото бях на % от оборота...И ми става тъжно за тези хора... I escaped. They haven't. But... have I, really??
- Миналата седмица един колега довел със себе си брат си. Не знам какви ги е вършил англичанина, ама в 1 посред нощ някакви грузинци го подгонили по улиците и положението трябва да е било напечено, щом му се е наложило да скочи от един мост направо в реката... Сега лежи в една от болниците в Тбилиси със счупен крак и вероятно се кълне, че никога повече няма да стъпи тук...
- И все пак не всичко е сиво и депресиращо. Всъщност не исках да звучи така описанието ми... По улиците има млади хора, които се държат за ръце и се гледат в очите, без да им пука за това какво ги заобикаля... Току-що на път за хотела видях 3 врабчета да се къпят в една локва, целите измокрени, рошави и цвърчащи щастливо... Спрях се да ги погледам и... още се усмихвам...
Не съм излизала от Тбилиси. Сама не ми е разрешено, а английските идиотки спят по цял ден, а вечер се подвизават в The Tunnel - някаква дискотека, в която снощи например се изтипосаха, облечени в бели клинове и бели джапанки посред зима... Бе к'во да ви разправям....И т.н.

Автор: Ваня